Това, което се вижда и това, което не се вижда Фредерик Бастиа1

Разликата между добрия и лошия икономист е, че единият се придържа към видимия ефект, а другият обръща внимание не само на ефекта, който се вижда, а и на този, който трябва да се предвиди.

Тази разлика е огромна, защото почти винаги, когато незабавното следствие е благоприятно, следващите последствия са гибелни, и обратното. Откъдето следва, че лошият Икономист преследва малко благо в настоящия момент, което ще се последва от голямо зло в бъдеще, докато истинският икономист преследва голямо благо в бъдеще, с риск за малко зло в настоящето.

Всъщност, това е същото, както при науката за здравето, изкуството и морала. Често пъти, колкото по-сладък е първият плод на навика, толкова по-горчиви са последствията. Доказателство: развратът, леността, разточителството. Следователно, когато човекът, засегнат от ефекта, който вижда, не се е научил да открива тези, които не се виждат, се оставя на пагубните навици, не само от увлечение, но и заради пресметливост.

Това обяснява и фатално болезнената еволюция на човечеството. Незнанието го заобикаля още от люлката; тя се определя в неговите действия чрез началните последици, единствените, които заради природата си могат да бъдат видени. Само с течението на времето то се учи да държи сметка и за другите. Два много различни учителя го учат на този урок: Опитът и Предвидливостта. Опитът командва ефикасно, но брутално. Той ни учи на всички ефекти на дадено действие, като ни кара да ги усетим и ние не можем да не разберем, че огънят пари след като се опарим. Бих желал, ако е възможно да заместя този груб доктор с един по-внимателен: Предвидливостта. Затова ще потърся последствията на няколко икономически феномена, като противопоставям тези, които се виждат, на тези, които не се виждат.
I. Счупеният прозорец

Били ли сте някога свидетел на яростта на Добрия Жак, представител на буржоазията, когато неговия ужасен син счупи стъклото на прозорец? Ако сте присъствали на такъв спектакъл, със сигурност ще сте установили, че всички присъстващи, били те и трийсет, сякаш са се наговорили да утешат нещастния собственик с една и съща фраза: “Понякога злото е за добро. Такива произшествия стимулират индустрията. Всеки трябва да преживява. Какво би станало със стъкларите, ако не се чупеха стъклата?”

Впрочем, в тази успокоителна фраза се съдържа цяла една теория, която може да бъде уловена на местопрестъплението в този обикновен случай, същата теория, която, за нещастие, управлява по-голямата част от нашите икономически институции.

Да предположим, че трябва да се похарчат 6 франка, за да се възстановят щетите. Може да се каже, че този инцидент привлича 6 франка към стъкларската индустрия, поощрява в рамките на тези 6 франка тази индустрия. Съгласен съм, разсъжденията са верни, не ги оспорвам. Стъкларят ще дойде, ще си свърши работата, ще получи 6 франка, ще потрие ръце и ще благослови на ум ужасното дете. Това е което се вижда.

Но ако по пътя на дедукцията заключим, както прекалено често го правим, че е хубаво да се чупят прозорци, че това кара парите да циркулират, че от него следва насърчаване на индустрията като цяло, аз съм задължен да кажа: спрете дотук! Вашата теория се ограничава до това, което се вижда и не се интересува от това, което не се вижда.

Не се вижда това, че нашият представител на буржоазията, похарчил 6 франка за едно нещо, не би могъл да ги похарчи вече за друго. Не се вижда, че ако нямаше да подменя стъкло, би подменил обувките си с изкривени токове или би попълнил библиотеката си с още една книга. Накратко, с тези 6 франка би свършил работа, която няма да направи.

Нека да разглеждаме тогава индустрията като цяло.

След като прозорецът е счупен, стъкларската промишленост е насърчена в рамките на 6 франка; това е, което се вижда.

Ако прозорецът не беше счупен, обущарската (или всяка друга) промишленост биха били насърчени в рамките на 6 франка; това е, което не се вижда.

И ако вземем предвид това, което не се вижда, защото това е негативен факт, а също и това, което се вижда, защото това е позитивен факт, бихме разбрали, че няма никаква полза за индустрията като цяло или за множеството от обществени работи, ако прозорците се чупят или не.

Нека разгледаме сметките, направени от Добрия Жак.

В първия случай, този със счупеното стъкло, той харчи 6 франка и, ни повече, ни по-малко от преди, притежава стъклото.

Във втория, този, в който инцидентът не се е случил, той би похарчил 6 франка за обувки и едновременно би притежавал и обувки, и стъкло.

Впрочем, след като Добрият Жак е част от обществото, може да се заключи оттук, че разглеждано в своята цялост и правейки равносметка за неговите работи и това, което притежава, може да се заключи, че то е загубило стойността на счупения прозорец.

Оттук, обобщавайки, стигаме до следното неочаквано заключение: “обществото губи стойността на предметите, които са ненужно повредени”, и до този афоризъм, който би изправил косите на протекционистите: “Да се чупи, разваля и разсипва, това не е поощряване на обществените работи”, или по-кратко: “В рушенето няма полза”.

Какво бихте казали вие, Господин Индустриалец, какво бихте казали вие, привърженици на Сен Шаман, който толкова прецизно е пресметнал печалбата, която би получила индустрията, при опожаряването на Париж, заради къщите, които би трябвало да реконструира?

Неприятно ми е, че трябва да смущавам тези изкусни сметки, още повече, когато той е успял да внесе духа им в нашето законодателство. Аз го моля да започне отново да смята, като добави на нова линия това, което не се вижда до това, което се вижда.

Трябва читателят да се вгледа и да отбележи, че героите не са само двама, ами трима в малката драма, която представям на неговото внимание. Единият, Добрият Жак, представлява Потребителя, който заради един акт на разрушаване притежава един предмет вместо два. Другият, в образа на Стъкларя, ни показва Производителя, чието производство е насърчено от инцидента. Третият е Обущарят, или всеки друг производител, чиято индустрия страда поради гореизложената причина. Това е точно третият герой, който винаги е държан в сянка и който, персонифицирайки това, което не се вижда, е важна част от проблема. Той скоро ще ни покаже, че е не по-малко абсурдно да се търси полза от ограничаването, което не е нищо друго освен частично разрушаване. Разгледайте също всички аргументи, които са изказвани в негова полза и няма да намерите нищо друго, освен перифразиране на общоприетата сентенция: “Какво биха правили стъкларите, ако не се чупеха стъклата?”
II. Уволнението

Отнася се както за народа като цяло, така и за отделния човек. Когато иска да си достави удоволствие, той трябва да прецени дали то струва толкова, колкото може да даде. За една нация, Сигурността е най-голямото благо. Ако, за да бъде достигната тя, трябва да се мобилизират сто хиляди души и да се изхарчат сто милиона, нямам какво да възразя. Това е едно притежание, закупено на цената на жертвата.

Нека не се заблуждаваме относно значението на моята теза.

Народен представител предлага да се разпусне армия от сто хиляди души, за да бъдат облекчени данъкоплатците със сто милиона.

Ако спираме до това да му отговорим: “Тези сто хиляди души и тези сто милиона са крайно необходими за националната сигурност, това е една жертва, но без тази жертва Франция би била разкъсана от политически фракции или завладяна от чужда страна“, аз нямам какво да кажа в опозиция на този аргумент, който може да бъде верен или грешен на практика, но не съдържа теоретично в себе си икономическа ерес. Ерес има тогава, когато се опитваме да представим жертвата сама по себе си като предимство, защото носи полза на някого.

Може и да се лъжа, но авторът на предложението няма още да е слязъл от трибуната, когато някой оратор ще се насочи към нея, за да каже:

“Да бъдат уволнени сто хиляди души! Как си го представяте? Какво ще стане с тях? От какво ще живеят? От работа? Не знаете ли, че навсякъде липсва работа? Че има прекалено много хора във всяка една професия? Искате ли да ги изхвърлите на пазара, за да се увеличи конкуренцията и да натежи върху нивото на заплатите? В момент, когато е толкова трудно да припечелваш за скромния си живот, не е ли цяло щастие, че Държавата дава хляб на сто хиляди човека? Отбележете, че на всичкото отгоре, армията консумира вино, облекла, оръжия, че увеличава така активността във фабриките, в градовете около гарнизоните и че тя определено е Провидението за многобройните доставчици. Не потръпвате ли само от мисълта да отслабите това огромно индустриално движение?”

Този разговор, както се вижда, приключва със заключение да се поддържат сто хиляди войници заради причини, изведени от необходимостта от службата и от икономически съображения. Единствено тези съображения отхвърлям.

Сто хиляди души, струващи сто милиона на данъкоплатците, живеят и дават хляб на доставчиците дотолкова, доколкото могат да се разпрострат със сто милиона: това е, което се вижда.

Но сто милиона, извадени от джоба на данъкоплатците, престават да хранят данъкоплатците и техните доставчици, дотолкова, доколкото могат да ги изхранят за сто милиона: това е, което не се вижда. Изчислете, пресметнете и ми кажете къде е изгодата за хората?

Що се отнася до мен, ще ви кажа къде е загубата. И, за да опростя нещата, вместо да говоря за сто хиляди души и сто милиона, ще взема за пример един човек и хиляда франка.

Намираме се в село А. Наборните служби го обикалят и взимат един мъж в армията. Бирниците също правят обиколка и взимат хиляда франка. Мъжът и сумата са транспортирани в Мец, като единият трябва да издържа другия, за период от една година, без нищо да прави. Ако разглеждате само Мец, о, имате право, мярката е много изгодна; но, ако вашите очи се насочат към село А., бихте разсъждавали по друг начин, защото, освен ако не сте слепи, ще видите, че това село е загубило един работник и хилядата франка, които биха възнаградили неговия труд, както и дейността, която чрез харченето на тези хиляда франка, той би извършвал.

На пръв поглед изглежда, че има компенсация. Това, което се е случвало в селото, започва да се случва в Мец. Но ето къде е загубата. В селото мъжът копае и оре: той е работник; в Мец козирува наляво и надясно: войник. Парите и циркулацията са еднакви и в двата случая; но в единия има триста дни продуктивна работа; в другия има триста дни непродуктивна работа, като се предполага, че винаги има някаква част от войската, която не е жизнено необходима за обществената сигурност.

Сега идва и освобождаването от длъжност. Вие ми посочвате увеличаването на работниците със сто хиляди, стимулираната конкуренция и натиска, който тя оказва върху равнището на заплатите. Това е, което виждате.

А ето това, което не виждате. Вие не виждате, че да освободите от длъжност сто хиляди войника, не означава да разсипете сто милиона, а означава да ги върнете на данъкоплатците. Вие не виждате, че като хвърляте така на пазара сто хиляди работници, вие по същия начин хвърляте и стоте милиона, предназначени да платят тяхната работа; следователно, същата мярка, която увеличава предлагането на работна ръка, увеличава също и търсенето; откъдето следва, че вашето твърдение за спадане на работните заплати е илюзорно. Вие не виждате, че както преди, така и след освобождаването от длъжност, в страната има сто милиона, полагащи се на сто хиляди души; цялата разлика се състои в това: преди страната предоставя сто милиона на сто хиляди души, които нищо не правят; след това им ги предоставя, за да работят. Най-сетне не виждате, че когато един данъкоплатец даде парите си, било на някой войник, който в замяна не прави нищо, било на работник в замяна на нещо, всички по-нататъшни последици от циркулацията на тези пари са същите в двата случая; единствено във втория случай данъкоплатецът получава нещо, в първия не получава нищо. Резултатът е: чиста загуба за нацията.

Софизмът, с който се боря тук, не може да издържи теста на прогресията, който е черният камък² на принципите. Ако всички компенсации са направени, всички интереси са разгледани и има национална печалба от увеличаването на армията, защо да не бъде мобилизирано под знамената цялото годно за военна служба население на страната?

Никога ли не ви се е случвало да чуете да казват:

“Данъкът, това е най-доброто вложение, това е плодотворен поток? Вижте колко семейства издържа и последвайте мислено влиянието му върху индустрията: това е безкрайността, това е животът.”

За да оборя тази доктрина, съм длъжен да възпроизведа предходното опровержение. Политическата икономия знае добре, че тези аргументи не са достатъчно забавни, за да може да се каже за тях: Repetita placent (Повторение, моля!). Също, както Базил, тя е нагласила поговорката за своя употреба, убедена, че в нейната уста тя е Repetita docent (повторението учи).

Преимуществата, които чиновниците отбелязват, са това, което се вижда. Благото, което следва от това за техните доставчици е все още това, което се вижда. Това бие на очи.

Но неудобствата, от които данъкоплатците трябва да се освободят, са това, което не се вижда и щетите, които следват за доставчиците им, са също нещо, което не се вижда, макар че то е близко до ума.

Когато един чиновник похарчва в своя полза сто су повече, това означава, че някой данъкоплатец харчи в своя полза сто су по-малко. Но разходът на чиновника се вижда, защото се прави; докато този на данъкоплатеца не се вижда, защото, уви, му е попречено да го стори.

Вие сравнявате нацията с изсъхнала земя и данъка с напоителен дъжд. Може. Но вие трябва да се запитате също къде е произходът на този дъжд и не е ли точно данъкът, който изсмуква влажността от почвата и я изсушава.

Трябва също да се запитате дали е възможно земята да получава толкова от тази ценна вода, колкото и да губи от изпарението?

Това, което е абсолютно сигурно е, че когато Добрият Жак брои сто су на бирника, той не получава нищо в замяна. Когато след това някой чиновник харчи тези сто су, ги връща на Добрия Жак в замяна на равностойността им в жито или труд. Окончателният резултат е загуба от пет франка³ за Добрия Жак.

Много вярно е, че често, дори по-често, отколкото бихме желали, чиновникът връща на Добрия Жак еквивалентна услуга. В този случай няма загуба от нито една от страните, има само размяна. Моите доводи не се отнасят само до полезните действия. Аз казвам това: ако искате да извършите някакво действие, проверете неговата полезност. Покажете, че неговата стойността за Добрия Жак, чрез услугите, които му носи, е равна на това, което е похарчил. Но, когато разглеждате тази вътрешна полезност, недейте да се аргументирате с приноса, който тя има към чиновника, семейството му и доставчиците му; не твърдете, че тя благоприятства заетостта.

Когато Добрият Жак даде сто су на някой чиновник срещу наистина полезна услуга, това е същото като да даде сто су на някой обущар срещу чифт обувки. Даваш, получаваш и всички са квит. Но, когато Добрият Жак даде сто су на някой чиновник, за да не получи нищо, освен може би обиди, това е като че ли ги е дал на крадец. Няма полза да се каже, че чиновникът ще изхарчи тези сто су в полза на националния труд; така би направил и крадецът; така би сторил и Добрият Жак, ако не беше срещнал по пътя си нито нелегалния паразит, нито легалния паразит.

Нека свикнем да не съдим за нещата само по това, което виждаме, но и по това, което не виждаме.

Миналата година бях в Комитета по финансите, защото по време на Учредителното събрание⁴ членовете на опозицията не бяха систематично изключвани от всички комисии; в това отношение Учредителното събрание действаше умно. Ние чухме г-н Тиер да казва: “Аз прекарах живота си в това да се боря срещу хората от легитимистката и църковната партии. Откакто общата опасност ни настигна, откакто ги посещавам често, откакто ги познавам и си говорим открито, забелязах, че това не са чудовищата, които си представях.”

Да, недоверието расте, омразата между партии, които не общуват помежду си, се засилва; и ако мнозинството остави да проникнат в Комисиите няколко члена на малцинството, може би ще се разбере по един или друг начин, че идеите не са толкова противоположни и най-вече намеренията не са толкова лоши, колкото се е предполагало.

Както и да е, миналата година бях в Комитета по финансите. Всеки път когато някой от нашите колеги предлагаше да се фиксира някаква умерена издръжка за Президента на Републиката, министрите и посланиците му отговаряха:

“За доброто на самата служба трябва някои длъжности да бъдат заобиколени от блясък и достойнство. Това е средство да накараме хората да я уважават. Многобройни беди се адресират към Президента на републиката и би означавало да го поставим в постоянно неприятно положение, ако го накараме непрекъснато да отказва. Представяне в министерските и дипломатическите салони е част от конституционното управление и т.н”

Макар че тези аргументи могат да бъдат оспорени, те заслужават сериозно изследване. Те са основани на публичния интерес, добре или зле оценен. Що се отнася до мен, аз му обръщам повече внимание, отколкото много от нашите катонци, изпълнени с чувства на завист и скъперничество.

Това, което бунтува съвестта ми на икономист, това, което ме кара да се изчервявам заради т.нар. интелигенция на моята страна, е когато се достигне (както винаги става) до тази абсурдна баналност, която винаги е добре приемана:

“Все пак луксът на големите чиновници поощрява изкуствата, индустрията, работата. Президентът и неговите министри дават приеми и организират вечери, като така карат да циркулира животът във всички вени на социалното тяло. Ако им се намали възнаграждението, това означава да се обрече на глад парижката индустрия, а в следствие и националната.”

Трябва да ви помоля, Господа, да обърнете малко повече внимание поне на аритметиката и да не твърдите пред Националното събрание на Франция от страх, за да не би случайно, за негов срам, то да се съгласи с вас, че един сбор може да даде различна сума в зависимост от това дали е направен отгоре надолу или отдолу нагоре в колонката.

Например, искам да се уговоря с копач да ми направи канавка в нивата за сто су. В момента, в който сключваме сделката, идва бирникът, взима стоте ми су и ги дава на министъра на вътрешните работи; сделката е провалена, но г-н министърът ще прибави още едно ястие към трапезата си. На базата на какво смеете да твърдите, че този официален разход подпомага националната индустрия! Не разбирате ли, че няма нищо друго, освен обикновено прехвърляне на удовлетворение и работа? Министърът има по-богата трапеза, това е вярно, но също е вярно и че земеделският производител има по-лошо отводнена нива. Парижки кръчмар е спечелил сто су, съгласен съм, но съгласете се и вие, че на копача в провинцията му е попречено да спечели пет франка. Може да се каже, че допълнителното ястие и доволният кръчмар са това, което се вижда; наводнената нива и безработният копач са това, което не може да се види.

Боже, колко е трудно да се докаже в областта на политическата икономия, че две и две правят четири, а ако все пак успеете, ще ви кажат: “толкова е просто, че е направо скучно” и след това се гласува така, все едно нищо не сте успели да докажете.
IV. Театри и изкуство

Трябва ли Държавата да субсидира изкуството?

Има много неща За и Против, които могат да бъдат казани.

В полза на системата на субсидиране може да се каже, че изкуството въздига, възпитава и облагородява душата на нацията, то я откъсва от материалните й задължения, дава й усещането за красота, оказва благотворно влияние върху нейните маниери, обичаи, нрави, а дори и върху индустрията й. Можем да се запитаме какво би станало с музиката във Франция, без Италианския театър или Консерваторията; с драматичното изкуство без Френския театър; с изобразителното изкуство и скулптурата без изложбите и музеите. Може да отидем дори и по-далеч и да се запитаме дали без централизацията и съответно без субсидирането на изкуството, би се развил изисканият вкус, благородният придатък към френското производство, който налага своите продукти на целия свят. В присъствието на такива резултати няма ли да бъде голямо неблагоразумие да се отхвърли скромният принос на всички граждани, които така осъзнават в центъра на Европа своето превъзходство и слава?

На тези доводи и на много други, чиято сила не оспорвам, може да противопоставим не по-малко силни аргументи. Трябва да се каже, че на първо място стои въпросът за справедливостта на разпределението. Дали правото на законодателя се простира дотам, че да намали заплатата на занаятчията, за да увеличи приходите на артиста? Г-н Ламартин казваше: Ако спрете да подпомагате театрите, докъде ще стигнете, няма ли да бъдете принудени да спрете да подпомагате университетите, музеите, институтите, библиотеките? Бихме могли да отговорим: Ако искате да субсидирате всичко, което е добро и полезно, докъде ще стигнете, няма ли да бъдете принудени да направите цивилна листа за селското стопанство, индустрията, търговията, на възпитанието и образованието? Тогава, сигурно ли е, че субсидиите благоприятстват прогреса на изкуството? Това е въпрос, който трудно може да бъде разрешен, и ние добре виждаме, че театрите, които просперират са тези, които зависят от собствени ресурси. След по-обстойно разглеждане се вижда, че желанията и нуждите нарастват едни от други и произхождат в региони които са все по-облагородени до онази степен, в която общественото богатство позволява тяхното задоволяване. Става ясно, че правителството не трябва да се меси в това отношение, тъй като в момент на актуално богатство няма да успее да стимулира чрез данъци производството на луксозни стоки, без да засегне производството на стоки от първа необходимост, като така ще преобърне естествения ход на цивилизацията. Може да се отбележи, че тези изкуствени прехвърляния на нужди, вкусове, работа и население поставят хората в несигурна и опасна ситуация, която не почива върху солидна основа.

Това са някои от доводите, които имат противниците на намесата на Държавата по отношение на реда, по който гражданите смятат да задоволят нуждите и желанията си и следователно да насочват действията си. Аз съм от тези, признавам, които смятат, че изборът, импулсът трябва да идва отдолу, не отгоре, от гражданите, не от законодателя; обратната доктрина ми се струва, че води към разрушаването на свободата и човешкото достойнство.

Знаете ли в какво обвиняват икономистите чрез една колкото грешна, толкова и нечестна дедукция? В това, че когато отричаме държавните субсидии, ние всъщност отричаме самото нещо, което трябва да се субсидира, че сме врагове на всякакъв род дейности, защото искаме тези дейности от една страна да са свободни, а от друга самите те да търсят възнаграждението си. Така, щом като смятаме, че Държавата не трябва да се намесва в религиозните дела чрез данък, ние сме атеисти. Щом мислим, че Държавата не трябва да се намесва в образованието чрез данъците, ние сме против познанието. Ако кажем, че Държавата не трябва чрез данъчно облагане да определя фиктивна стойност на земята или на който и да е сектор от индустрията, ние сме обявени за врагове на собствеността и труда. След като смятаме, че Държавата не трябва да субсидира артистите, то ние сме варвари, за които изкуството е ненужно.

Тук протестирам с всички сили срещу подобни заключения.

Далеч сме от мисълта да поддържаме абсурдната идея за унищожаването на религията, образованието, собствеността, работата и изкуството, когато казваме, че Държавата трябва да защитава свободното развитие на всички тези човешки дейности, без да подпомага някои от тях за сметка на други. Напротив, ние смятаме, че всички живи сили на обществото ще се развиват хармонично под влияние на свободата и нито една от тях няма да се превърне, така, както я виждаме днес, в извор на неприятности, злоупотреби, тирания и безредие.

Нашите противници смятат, че една дейност, която не е поддържана, нито регламентирана е разрушена. Ние сме убедени в обратното. Тяхната надежда е в законодателя, не в човека. Нашата е в човека, не в законодателя.

Така г-н Ламартин казваше: “В името на този принцип, трябва да премахнем публичните изложби, които представляват честта и богатството на тази страна.”

Бих отговорил на г-н Ламартин: Според вас да не субсидираш, означава да премахнеш, защото ако тръгнем от факта, че нищо не съществува независимо от волята на Държавата, вие стигате до заключението, че нищо не живее, освен това, което определи Държавата чрез данък. Но аз бих ви отговорил с примера, който вие избрахте и ще ви помоля да отбележите, че най-голямата и богата от изложбите, онази, която е направена в най-либерален и универсален дух, бих използвал дори термина хуманитарен, който в случая не е преувеличен, е изложбата, която се подготвя в Лондон, единствената, в която правителството няма участие и която не получава средства от нито един данък.

Но да се върнем към изкуството. Там, повтарям, има много силни доводи за и против системата на субсидиите. Читателят трябва да разбере, че специалният предмет на настоящето четиво ме възпира да излагам или да избирам измежду тях.

Но г-н Ламартин изтъква един аргумент, който не мога да отмина с мълчание, защото е тясно свързан с това икономическо изследване: “Икономическият въпрос, по отношение на театрите, се резюмира в една единствена дума: работа, без значение от естеството на тази работа, тя е толкова плодотворна и продуктивна, колкото е всяка друга дейност, която извършва нацията. Театрите във Франция, както знаете, хранят и заплащат на не по-малко от 80 000 работници от всякакъв род – художници, зидари, декоратори, костюмиери, архитекти и т.н, които съставляват истинския живот и динамика на много квартали на столицата и по този повод трябва да получават симпатиите ви!”

Вашите симпатии – разбирайте: вашите пари.

Той отива и по-далеч: “Удоволствията на Париж са трудът и потреблението на провинциите, а луксът на богатите е заплатата и хлябът на двеста хиляди работници от всякакъв вид, които живеят от разнообразната театрална индустрия върху територията на Републиката и получават от тези възвишени удоволствия, прославящи Франция, храна за живота и нуждите на семействата и децата им. На тях вие давате тези 60 000 франка.” (Много добре, много добре, ръкопляскания).

Аз обаче съм принуден да кажа: много лошо, много лошо!, ограничавайки мнението си в границите на икономическата теория, за която става дума тук.

Да, поне част от тези 60 000 франка, за които говорим ще отидат за служителите в театрите. Някакви огризки могат да се отклонят от пътя. Може би, ако разглеждаме по-отблизо нещата, бихме открили, че тортата поема по друг път. Служителите трябва да са доволни, ако за тях останат няколко трохи! Но трябва да се отбележи, че субсидиите изцяло отиват за художниците, костюмиерите, декораторите и т.н. Това е, което се вижда. Но откъде идват те? Това е обратната страна на въпроса, която е също толкова важна, колкото и другата. Откъде идват тези 60 000 франка? И къде биха отишли, ако законодателят не ги насочи първо към улица Риволи и после към улица Гренел? Това е, което не се вижда.

Със сигурност никой няма да посмее да поддържа тезата, че вотът на законодателя е накарал тази сума да се появи в избирателната урна, че тя е просто добавка към националното богатство, че без този вот, тези 60 000 франка биха останали завинаги невидими и неуловими. Трябва да се признае, че всичко, което мнозинството може да направи, е да реши тези 60 000 франка да бъдат взети от едно място, за да бъдат изпратени на друго. Те получават едно направление, само защото са били отклонени от друго. Тъй като нещата стават така, ясно е, че данъкоплатецът, обложен с един франк, няма да има повече на разположение този франк. Очевидно е, че ще бъде лишен от удовлетворение в рамките на един франк и че служителят, който и да е той, който го е получил от него, ще бъде лишен от заплата в същия размер. Нека не се оставяме тогава на опасната илюзия, че гласуването на сумата от 60 000 франка допринася за благополучието и труда на нацията. То премества удоволствията, премества и заплатите, това е всичко.

Може ли да се каже, че за някакъв вид удовлетворение и някакъв вид работа то замества по-спешните, по-моралните и по-разумните удоволствия и работа? Мога да оспоря това: когато отнемате 60 000 франка от данъкоплатците, вие намалявате заплатите на общите работници, на копачите, на дърводелците, на ковачите и със същата сума увеличавате заплатите на певците, декораторите, костюмиерите. Нищо не може да докаже, че тази последна класа е по-добра от другата. Г-н Ламартин не твърди, че е така. За него работата в театъра е толкова плодотворна и толкова продуктивна (но не и повече) колкото всяка друга работа, нещо, което може също да бъде оспорено, защото най-доброто доказателство, че втората работа не е толкова плодотворна, колкото е първата е, че едната трябва да подпомага другата.

Това сравнение между стойността и вътрешноприсъщите достойнства на различните видове работа не е част от актуалната тема. Всичко, което трябва да направя тук е да покажа, че ако г-н Ламартин и хората, които подкрепят мнението му, бяха видели, от една страна, заплатите на доставчиците на комедиантите, те биха видели, от другата страна, загубените заплати на доставчиците на данъкоплатците, като биха били изложени на подигравки заради объркването на преместване с печалба. Ако бяха последователни в следването на доктрината си, биха искали субсидии до безкрай, защото това, което важи за един франк и за 60 000 франка, важи, при същите обстоятелства и за един милиард франка.

Когато става дума за данъци, господа, вие трябва да докажете тяхната необходимост със съществени аргументи, а не с това неиздържано твърдение: ”Обществените разходи хранят работническата класа.” Това твърдение скрива факта, че обществените разходи винаги заменят частни разходи и че те следователно, правят така, че един работник да живее по-добре от друг, но не помагат с нищо на работническата класа като цяло. Вашата аргументация е достатъчно модерна, но е прекалено абсурдна, за да бъде оправдана с разум.