Това, което се вижда и това, което не се вижда Фредерик Бастиа1

“Да бъдат проклети машините! Всяка година тяхната нарастваща сила обрича на бедност милиони работници, като им отнема работата, с работата им отнема заплатата, а със заплатата – хляба. Да бъдат проклети машините!”

Това е викът, който се надига от широко разпространения предразсъдък и чието ехо отеква във вестниците.

Но да се ругаят машините, означава да се ругае човешкия дух!

Това, което ме озадачава е, че може да се срещнат и хора, които се чувстват удовлетворени от такова едно твърдение.

Защото, ако е вярно, какво е неизбежното последствие? Че няма действие, просперитет, богатство, щастие възможно за други, освен за тези, които са глупави и инертни, които Бог не е дарил с пагубната дарба да мислят, да наблюдават, да комбинират, да изобретяват, да получават по-големи резултати с по-малко средства. Напротив, парцалите, схлупените къщурки, бедността, недояждането са неизбежна част от развитието на всяка нация, която търси и намира в желязото, огъня, вятъра електричеството, магнетизма, законите на химията и механиката, с една дума природните сили, които добавя към нейните собствени сили и точно тук могат да се използват думите на Русо: “Всеки човек, който мисли е покварено животно.”

Това не е всичко: ако тази доктрина е вярна и всички хора мислят и изобретяват, ако всички, наистина, от първия до последния, всяка минута от живота си, се опитват да използват природните сили, да направят повече с по-малко, да намалят своята работа или тази, за която плащат, да задоволяват възможно най-много нужди с минимално количество работа, трябва да заключим, че цялото човечество върви към своя упадък заради този стремеж към прогрес, който измъчва хората.

Тогава, статистиката може да констатира, че жителите на Ланкастър, бягайки от тази родина на машините, ще тръгнат да търсят работа в Ирландия, където машините не са познати, а историята да покаже, че варварството помрачава епохата на цивилизация и цивилизацията блести във време на незнание и варварство.

Очевидно, в тази купчина противоречия има нещо, което шокира и предупреждава, че проблемът крие един елемент от решението си, който не е достатъчно явен.

Ето цялата мистерия: зад това, което се вижда има нещо, което не се вижда. Ще се опитам да го извадя на светло. Моята демонстрация не може да бъде нещо повече от повторение на предишната, защото става въпрос за идентичен проблем.

Хората имат естествено влечение да правят най-добрите сделки, които могат, стига да не им се пречи с насилие, т.е те искат да получават колкото се може повече за работата си, независимо дали ползата е спечелена от чуждестранен производител или сръчен механичен производител. Теоретичното възражение, което се прави към това влечение е еднакво и в двата случая. Във всеки от случаите се упреква видимото бездействие, което се причинява на труда. Впрочем, трудът не е бездеен, а свободен и това е, което го определя.

Затова и в двата случая й противопоставяме ефективната пречка – насилието. Законодателят запрещава международната конкуренция и забранява конкуренцията в механиката. Защото какво друго средство може да има, което да се спре естественото влечение на хората, от това да им се отнеме свободата?

Вярно е, че в много страни законодателят нанася удар само върху едната от тези две конкуренции и се ограничава с това да се оплаква от другата. Това доказва само едно, а то е, че в тази страна законодателят е непоследователен.

Това не трябва да ни учудва. Когато вървим по грешен път винаги сме непоследователни, ако не беше така, щяхме да сме убили човечеството досега. Никога не сме виждали или ще видим грешен принцип, доведен до край. Вече казах: непоследователността е границата на абсурда. Бих могъл да добавя: тя в същото време е и доказателство за него.

Нека се върнем на нашата демонстрация, тя няма да е дълга.

Добрият Жак е имал два франка, които е спечелил от двама работници. Но, ето, че измисля някакво съоръжение от въжета и тежести, което спестява наполовина работата. Т.е той получава същата полза, спестява един франк и уволнява единия работник.

Той уволнява работник: това е, което се вижда.

Виждайки само това, казват: “Ето как мизерията следва цивилизацията, ето как свободата се оказва фатална за равенството. Човешкият дух извоюва победа и веднага един работник е обречен завинаги на бедност. Възможно е обаче Добрият Жак да задържи на работа двамата работници, но да не им плаща повече от 10 су на човек, защото те ще се конкурират взаимно и ще предлагат труда си на по-ниска цена. Така богатите ще стават още по-богати, а бедните все по-бедни. Трябва да преправим обществото.”

Хубаво заключение, достойно за встъпление.

За щастие, увод, заключение, всичко това е грешно, защото зад половината феномен, който се вижда, има друга половина, която не се вижда.

Не виждаме спестения франк на Добрия Жак и необходимите ефекти от това спестяване.

Откакто, вследствие на своето изобретение, Добрият Жак не харчи повече от един франк за работна ръка за добиването на някаква полза, на него му остава още един франк.

Ако по света има някой работник, който предлага своята незаета работна ръка, в света има също и предприемач, който предлага своя неоползотворен франк. Тези два елемента се срещат и се комбинират.

Ясно е като бял ден, че между търсенето и предлагането на работа, между търсенето и предлагането на заплата, отношението никак не се е променило.

Изобретението и един работник, на който му се плаща с първия франк вършат работата, която преди това е била извършвана от двама работници.

Вторият работник, на който му се плаща с втория франк, върши нов вид работа.

Какво се е променило тогава в света? Спечелена е допълнителна национална полза или, с други думи изобретението е безплатна победа, безплатна печалба за човечеството.

От демонстрацията, която направих, можем да извлечем следното заключение: “Капитализмът получава всички плодове на машините. Работническата класа, която временно страда от това, никога не печели, защото както вие самите казвате, тя замества част от националния труд, без да го намалява, вярно е, но и без да го увеличава.”

Не смятам в този кратък трактат да отговоря на всички възражения. Единствената задача е да оборя опасния и широко разпространен предразсъдък. Искам да докажа, че новата машина води до освобождаването на определено количество работна ръка, като също така освобождава и възнаграждението, с което преди това са изплащани заплати. Тази работна ръка и това възнаграждение се комбинират, за да произвеждат това, което е било невъзможно да се произвежда преди изобретението. Оттук следва, че резултатът е нарастване на ползите при същата работа.

Кой печели тези допълнителни ползи?

Да, първо това е капиталистът, изобретателят, първият, който си служи успешно с машината и това е отплатата за неговия гений и смелост. В този случай, както видяхме току-що, той реализира икономия от разходите за производство, която, както и да бъде изхарчена (а тя винаги бива изхарчена) наема точно толкова работна ръка, колкото машината освобождава.

Скоро обаче конкуренцията го принуждава да свали цените си на продажба в рамките на тази същата икономия. Вече не изобретателят получава печалбата от своето изобретение, а купувачът на продукта, консуматорът, обществото, включително работниците, с една дума – човечеството.

Това, което не виждаме, е, че спестяването, осигурено по този начин на консуматорите, създава фонд, източник на заплати, който замества този, който машината е изчерпила.

Ако вземем по-горния пример, Добрият Жак получава продукт, като дава два франка за заплата. Благодарение на изобретението му работната ръка не му струва повече от 1 франк. Докато продава продукта на същата цена, има един работник по-малко, зает с правенето на този специален продукт, това е, което се вижда. Но има един работник в повече, зает заради франка, който Добрият Жак е спестил: това е, което не се вижда.

Когато заради естественото развитие на нещата Добрият Жак е принуден да намали цената на продукта с 1 франк, той не реализира вече спестяване. Тогава не разполага вече с 1 франк, за да поръча на националния труд ново производство, но някой друг печеливш идва на неговото място и този печеливш е човечеството. Който си купи продукта, плаща за него с един франк по-малко, спестява един франк и пази това спестяване в служба на фонд заплати: това също е нещо, което не се вижда.

Дадохме друго разрешение на този проблем с машините, основано на фактите.

Казахме: ”Машината намалява разходите за производство и намалява цената на продукта. Намаляването на цената на продукта увеличава консумацията, което пък увеличава производството и накрая, наемането на толкова работници или повече след появата на изобретението, колкото са трябвали и преди. Като доказателство можем да дадем книгопечатането, преденето, пресата и т.н”

Тази демонстрация не е научна.

Трябваше да се заключи, че ако консумацията на специалния продукт, за който става дума, остане непроменена или почти, машината ще нанесе вреда на работата. Но не такъв е случаят.

Нека предположим, че в една страна всички мъже носят шапки. Ако, чрез някоя машина успеем да намалим цената им наполовина, оттук не следва задължително, ще продуктът ще бъде двойно повече консумиран.

Може ли да се каже в този случай, че една част от националния труд е била парализирана? Да, според разпространената демонстрация. Не, според моята: дори и ако нито една шапка не бъде купена допълнително в страната, целият фонд заплати няма да бъде застрашен; това, което няма да отиде в шапкарската индустрия, ще е отишло като икономия за всички потребители и ще послужи да се заплати за целия труд, който появата на машината е направила ненужен и ще стимулира ново развитие на всички индустрии

Така стават нещата. Някога вестниците струваха 80 франка, а сега са 48. Това е икономия от 32 франка за тези, които се абонират. Не е сигурно; ни най-малко не е нужно 32-та франка да продължат да циркулират във вестникарската индустрия, но което е сигурно, което е необходимо е, те да започнат да циркулират някъде другаде. Някой ги използва, за да си купува повече вестници, друг, за да се храни по-добре, трети, за да се облича по-добре, четвърти, за да се обзаведе по-добре.

Така индустриите са солидарни. Те формират голямо множество, в което всички части комуникират помежду си чрез скрити канали. Това, което е икономисано от едната, се явява в полза върху всички. Това, което е важно да се разбере, че никога, наистина никога, икономиите не са за сметка на разходите за труд и заплатите.
IX. Кредит

През всички времена, но особено през последните години, се правеха опити да се увеличи богатството, като се увеличи кредитът.

Не мисля, че ще е преувеличено да кажа, че от Февруарската революция, парижката преса публикува повече от 10 000 брошури, възхваляващи това разрешение на Социалния проблем.

Това разрешение, уви, има за основа една чиста илюзия, ако разбира се може да се каже, че една илюзия може да бъде основа.

Първото нещо, което се прави е да се объркат книжните пари с парите в обръщение, величини, за които се твърди, че описват реалността.

В тази връзка трябва непременно да бъдат забравени парите, монетите, банкнотите и всички други инструменти, чрез които продуктите преминават от ръка в ръка, а да се разглеждат само продуктите, които са истинският предмет на заема.

Защото, когато един фермер заеме 50 франка за рало, това всъщност не са 50-те франка, които той взима назаем, а ралото.

Когато някой търговец заеме 20 000 франка, за да купи къща, това всъщност не са 20 000 франка, които дължи, а къщата.

Парите се появяват само, за да улеснят споразумението между многото страни.

Пиер може да не е готов да даде назаем ралото си, а Жак може да е готов да даде назаем парите си. Какво прави тогава Гиом? Той заема парите от Жак и с тези пари купува ралото на Пиер.

Но всъщност никой не взима назаем пари заради самите пари. Взимат се пари назаем, за да се достигне до продуктите.

Впрочем, в нито една държава не могат да се предават от ръка на ръка повече продукти отколкото има.

Каквато и да е сумата на парите и книжата в обръщение, множеството на тези, които взимат заем, не може да получи повече рала, инструменти, къщи, храни, суровини, отколкото даващите назаем са готови да предоставят. Не трябва да забравяме, че заемател предполага заемодател и че това, което веднъж е заето предполага заем.

Като се има това предвид, каква е ползата от институциите на кредита? Тя е да се улесни начина, по който заемодателят и заемателят се намират и разбират. Но това, което тези институции не могат да направят е да увеличат мигновено масата от предмети, заемани или давани назаем.

Това трябва да се промени обаче, за да може целта на Реформаторите да бъде постигната, защото те не искат нищо по-малко от това, да могат да дадат ралата, къщите, инструментите, храните, суровините в ръцете на тези, които ги желаят.

Как смятат да постигнат това?

Като накарат Държавата да гарантира заема.

Нека разгледаме в дълбочина проблема, защото има нещо, което се вижда и нещо, което не може да се види. Трябва да се опитаме да разгледаме и двете.

Нека предположим, че има само едно рало на света и двама фермери, които го искат.

Пиер е собственикът на единственото рало, което е на разположение във Франция. Жан и Жак искат да го заемат. Жан, със своята честност, своята собственост и добра репутация, предлага сигурност. Той вдъхва доверие; той има кредит. Жан не вдъхва доверие или вдъхва по-малко. Естествено Пиер дава назаем ралото си на Жан.

Но ето, че заради социалистическото внушение, Държавата се намесва и казва на Пиер: Дайте ралото си назаем на Жак, гарантирам връщането и тази гаранция струва повече от тази на Жан, защото той самият отговаря за себе си, а аз нямам нищо, вярно е, но разполагам с богатството на всички данъкоплатци и в случай на нужда ще ви платя с техните пари основната сума (главницата) и лихвите.

След това Пиер дава назаем ралото си на Жак и това е, което се вижда.

Социалистите потриват ръце, като казват: “Вижте как успя нашият план. Благодарение на намесата на Държавата, бедният Жак има рало. Той няма повече да бъде задължен да копае земята, ето го по пътя към богатството. Това е добро за него и за нацията като цяло.”

Не, господа, това не е полза за нацията, защото ето това, което не се вижда.

Следователно, това, което приемахме за увеличаване на заема, се оказа преместване на заема. Освен това, нещо, което не се вижда е, че това преместване съдържа две големи несправедливости.

Несправедливост спрямо Жан, който след като е заслужил и спечелил кредита заради своята честност и действия, се оказва лишен от него.

Несправедливост и спрямо данъкоплатците, принудени да плащат дълг, който не ги интересува.

Можем ли да кажем, че Държавата предлага същите улеснения на Жан като на Жак? След като има само едно рало на разположение, две не могат да бъдат дадени назаем. Аргументите винаги ще докажат, че благодарение намесата на Държавата, повече ще бъдат искани заеми, отколкото ще има възможност да бъдат давани, ако приемем, че тук ралото представлява масата капитали на разположение.

Вярно е, че съкратих операцията до най-простото й обяснение, но ако вземете и най-сложните правителствени кредитни институции, ще се убедите, че и те няма да постигнат по-различен резултат от този да преместват кредитите, а не да ги увеличават. В дадена страна, в даден момент, има една определено количество капитали на разположение и всички се използват. Гарантирайки длъжниците, Държавата може да увеличи броя на искащите заем, може да увеличи лихвите (като така ощетява данъкоплатеца), но това, което не може да направи е да увеличи броя на заемодателите и значението на общата сума на заемите.

Не ми вменявайте обаче заключението, от което Господ да ме опази. Твърдя, че законът не трябва изкуствено да благоприятства заемите, но не казвам, че трябва изкуствено да ги спира. Ако в нашата система на ипотекиране или друга има пречки пред разпространението и употребяването на кредита, трябва да се премахнат, нищо не би могло да бъде по-добро и по-справедливо от това. Това, заедно със свободата е всичко, което трябва да искат Реформаторите, които се гордеят с името си.
X. Алжир

Ето четирима оратори, които си оспорват трибуната. Те говорят първо един през друг, после един след един. Какво казват? Много хубави неща, разбира се, за мощта и величието на Франция, за нуждата да се засее, за да се жъне, за блестящото бъдеще на нашата огромна колония, за преимуществото да може да се отклонява отдалече свръхнаселението и т.н и т.н. Прекрасни демонстрации на красноречие, винаги украсени със заключението: “Гласувайте 50 милиона (ни повече, ни по-малко), за да построите пристанища и пътища в Алжир, за да изпратите там емигрантите, да им издигнете къщи и да им облагородите земята. Така ще облекчите френския работник, ще поощрите работата в Африка и ще стимулирате търговията в Марсилия. Ще имате печалба при всички положения.”

Да, това е вярно, ако не взимаме под внимание гореспоменатите 50 милиона до момента, когато Държавата започне да ги изразходва, ако гледаме само къде отиват, а не откъде идват, ако обръщаме внимание само на доброто, което се прави с тях, след като излязат от джоба на данъкоплатеца, а не на злото, което са причинили или на доброто, на което са попречили, като са излезли от джоба, да, при тази ограничена гледна точка, всичко е печалба. Къщата, построена в Барбари е това, което се вижда, пристанището, направено в Барбари е това, което се вижда, повечето работа в Барбари е това, което се вижда, по-малко работна ръка във Франция е това, което се вижда, голямото движение на стоки в Марсилия е също това, което се вижда.

Но има и нещо друго, което не се вижда. Това е, че 50-те милиона, изхарчени от Държавата не могат да бъдат използвани, както преди от данъкоплатеца. От доброто тогава, приписано на извършения публичния разход трябва да извадим лошото, причинено от неосъществения частен разход, освен ако не кажем, че Добрият Жак е нямало нищо да направи с тези сто су, спечелени от него и които данъкът му е отнел. Абсурдно предположение, защото ако той си е дал труда да ги спечели, това е защото се е надявал да получи удовлетворението да си послужи с тях. Щял е да си поправи оградата на двора, а сега не може, това е, което не се вижда. Щял е да си натори нивата, а сега не може, това е, което не се вижда. Щял е да построи още един етаж на къщата, а сега не може, това е, което не се вижда. Щял е да увеличи броя на сечивата си, а сега не може, това е, което не се вижда. Щял е да бъде по-добре нахранен, по-добре облечен, щял е по-добре да образова сина си, щял е да увеличи зестрата на дъщеря си, а сега не може, това е, което не се вижда. Щял е да влезе в Асоциацията за взаимна помощ, а сега не може, това е, което не се вижда. От една страна са удоволствията, които са му отнети и средствата за действие, които са разрушени в ръцете му, от друга е работата на копача, дърводелеца, ковача, учителя от неговото село, която той би поощрил, но е бил спрян, това също не може да се види.

Много се разчита на бъдещия просперитет на Алжир, така да бъде. Но нека не се игнорира и степента, до която Франция се изтощава, чакайки. Посочват ми винаги търговията в Марсилия, но ако тя се прави с помощта на данъците, мога винаги да покажа отслабената търговия в останалата част от страната. Казват: ”Ето един емигрант, изпратен в Барбари, това е облекчение за населението, което остава да живее в страната.” Аз отговарям: ”Как става така, че транспортирайки го в Алжир, вие също така транспортирате два или три пъти капитала, който му служи, ако трябва да остане във Франция⁶?”

Единствената цел, която си поставям е да покажа на читателя, че зад всеки обществен разход, зад привидното благо, се крие едно трудно различимо зло. Доколкото зависи от мен, искам да го накарам да добие навика да вижда и едното, и другото и да държи сметка и за двете.

Когато се предлага един обществен разход, трябва да бъде изследван самият той, отделно от предвиденото поощряване на труда, което визира, защото това поощряване е химера. Това, което прави общественият разход в това отношение, може да бъде свършено и от личния разход. Следователно, за ползата за труда въобще не става дума.

Не е предмет на това съчинение да критикува вътрешните преимущества на обществените разходи, направени в Алжир. Но не мога да не направя следната забележка. А тя е, че презумпцията е винаги неблагоприятна за обществените разходи, набрани чрез данъци. Защо? Защото: Първо, справедливостта винаги страда от това в някаква степен. След като Добрият Жак се е трудил, за да спечели тези сто су и да получи удовлетворение, достойно за съжаление е, че се намесва данъкът, който да отнеме от Добрия Жак това удовлетворение и да го даде на друг. Разбира се, фискът или тези, които го определят трябва да имат добри причини за това. Видяхме, че Държавата дава оспорвана причина, когато казва: с тези сто су ще осигуря работа на работниците. На Добрия Жак (веднага, когато забележи) му остава да каже: “Всичко е много хубаво, но с тези сто су аз също бих им осигурил работа.”

Като оставим настрана тази причина, останалите се представят в цялата си голота и дебатът между определящите данъка и бедния Жак става много опростен. Когато Държавата му каже: Взимам ти сто су, за да платя на жандарма, който бди за твоята сигурност и спокойствие, за да павирам улицата, която ти пресичаш всеки ден, за да възнаградя магистрата, който пази собствеността и свободата ти, за да нахраня войника, който охранява границите ни, Добрият Жак ще плати, без колебание, освен ако не бъркам. Но ако Държавата му каже: Взимам ти тези сто су, за да ти дам едно су като премия, ако си си обработил добре нивата, или за да науча сина ти на това, на което ти не искаш той да бъде научен, или за да може г-н Министърът да добави сто и първото ястие към трапезата си, взимам ти ги, за да построя къща в Алжир, като така трябва да ти взимам по сто су всяка година, за да мога да задържа емигранта в нея и още сто су за генерала, който пази войника и т.н и т.н, струва ми се, че чувам как вика бедният Жак: “Тази правна система ми прилича на измама!” Държавата предвижда възражението и какво прави? Обърква всичко. Дава точно тази причина, която няма значение за въпроса – обяснява за ефекта на стоте су върху труда, посочва готвача и доставчика на министъра, посочва емигранта, войника, генерала, които живеят с пет франка, посочва това, което се вижда, и докато Добрият Жак не се е научил да взима под внимание това, което не се вижда, той ще бъде мамен. Затова се опитвам да го науча, като повтарям отново и отново.

След като обществените разходи заместват работата без да я увеличават, от това следва едно второ, сериозно предположение срещу тях. Да се замести работата, означава да се заместят работниците, а от това произлиза, че се нарушават природните закони, които регулират разпределението на населението по територията на страната. Ако 50 милиона франка останат на разположение на данъкоплатците, които са навсякъде, те ще поощрят работата на 40 000 общини във Франция. Те се явяват като естествена връзка, която държи всеки привързан към родната си земя. Те се разпределят между всички възможни работници и индустрии. Ако Държавата, отнемайки тези 50 милиона от своите граждани, ги акумулира и ги похарчи до някаква степен, тя привлича до тази степен пропорционално количество от преместена работа и съответстващ брой работници, които са от други региони, едно непостоянно население, което е далеч от своето родно място, и дори бих казал, което може да стане опасно, когато фондовете се изчерпят. Сега, ето го и следствието (и с това потвърждавам всичко, което казах досега): тази трескава дейност е насочена в едно тясно пространство, тя привлича вниманието на всички, това е, което се вижда. Хората аплодират, те са учудени от красотата и простотата на плана и очакват той да бъде продължен и разширен. Това, което не виждат е, че едно равно количество работа, която може би е и по-ценна, е била парализирана в останалата част от Франция.