Това, което се вижда и това, което не се вижда Фредерик Бастиа1

Нищо по-естествено няма от това една нация, след като се увери, че някое голямо начинание би било от полза за общността, да го финансира чрез облагане с данък. Но, признавам, че търпението ми започва да се изчерпва, когато чуя в подкрепа на това решение да се използва глупавата икономическа фраза: “Това също е и начин да се открият повече работни места.”

Държавата прокарва един път, строи палат, прави улица, прокарва канал; така дава работа на някои работници, това е, което се вижда, но така лишава от работа други работници, това е, което не се вижда.

Пътят се строи. Хиляди работници идват всяка сутрин, прибират се всяка вечер, носят заплатата си, това е сигурно. Ако строежът на пътя не беше гласуван и средствата за него не бяха отпуснати, тези добри хора нямаше да имат нито работата, нито заплатата; това също е сигурно.

Това ли е всичко? Тази операция в своята цялост не съдържа ли и друго нещо? В момента, в който г-н Дюпон произнася свещените думи: “Асамблеята прие,” милионите спускат ли се като по чудо по лунен лъч в хазните на господата Фулд и Бино? За да бъде, както се казва завършена еволюцията, не трябва ли Държавата да организира и приходите, така, както и разходите, не трябва ли да накара данъкоплатците да си плащат данъците, а данъчните да ги събират?

Разгледайте този въпрос от двете му страни. След като констатирате посоката, в която Държавата насочва гласуваните милиони, не забравяйте да констатирате и посоката, в която данъкоплатците биха ги насочили, ако можеха. Така вие ще разберете, че публичното начинание е монета с две лица. Върху едното е наетият работник с девиза: Това, което се вижда; върху другото е незаетият работник с девиза: Това, което не се вижда.

Софизмът, който оспорвам тук е даже по-опасен, когато се прилага за публичните работи, отколкото когато се използва за оправдание на неуспешни предприятия и безумни начинания. Когато една железопътна линия или някой мост са от истинска необходимост е достатъчно просто да бъде обяснена тази необходимост. Но ако не може, какво се прави? Търси се помощ в тази мистификация: “Трябва да осигурим работа на работниците.”

Иначе казано, поръчано е да се построяват и разрушават отводнителни канали по Шам дю Марс. Както знаем великият Наполеон е мислел, че е вършел филантропска работа, като е карал да се копаят и запълват канавки. Той е казвал: Какво значение има резултатът? Трябва да се вижда, че богатството се насочва към работническите класи.

Нека да разгледаме нещата в дълбочина. Парите мамят. Да искаме съвместното действие на всички граждани за някаква обща работа под формата на пари, е всъщност да искаме тяхното съдействие в натура; защото всеки един от тях си набавя чрез работа онази сума пари, която плаща като данъци. Ако съберем всички граждани, за да ги накараме съвместно да извършат работа, полезна за всички, това е разбираемо; тяхното възнаграждение ще бъде в резултата от самата работа. Но след като ги съберем, да ги принуждаваме да строят пътища, по които никой няма да минава, палати, в които никой няма да живее и то под претекст да им осигурим работа, това е което би било абсурдно и те ще бъдат принудени да възразят: Тази работа не ни носи никаква полза, предпочитаме да работим за своят сметка.

Процедурата, която се състои в това да кара гражданите да си съдействат в даването на пари, а не в работа, не променя нищо в тези резултати. Единствено загубата би се разпростряла върху всички. По първия начин, тези, които са наети от Държавата, не плащат тяхната част от загубата, а я прибавят на съгражданите си, които вече са платили.

Един член в Конституцията гласи: “Обществото подкрепя и благоприятства работата, като се откриват от Държавата, департаментите и общините работни места, които трябва да наемат незаетата работна ръка.”

Като временна мярка, по време на криза, при сурова зима, тази намеса на данъкоплатеца може да има добър ефект. Действа така, както и застраховките. Не добавя нищо към работата, нито към заплатите, но отнема от работата и заплатите при нормални условия, за да прибави, вярно, със загуба, в трудни времена.

Като перманентна, основна и систематична мярка, това е не друго, а разрушителна, невъзможна мистификация, противоречие, което показва насърчаване на малко работа, която се вижда и крие много възпрепятствана работа, която не се вижда.
VI. Посредниците

Обществото е множество от услуги, които хората си разменят насила или доброволно, т.е множество от обществени услуги или частни услуги.

Първите, наложени и регламентирани от закона, който не винаги може лесно да бъде променян, когато трябва, могат дълго да съществуват по своя собствена необходимост и да запазят названието си обществени услуги, дори и когато вече не са изобщо услуги, а обществени дразнители. Вторите са в сферата на желаното, на личната отговорност. Всеки дава и получава след разискване това, което желае и което може. Те имат презумпцията за реална полезност, точно изчислена чрез нейната относителна стойност.

Затова едните не се променят, докато другите се подчиняват на закона на прогреса.

Докато изопаченото развитие на обществените услуги, чрез загубата на силите, която поражда, се опитва да изгради в обществото един пагубен паразитизъм, своеобразен факт е, че няколко модерни секти, отдавайки тази черта на свободните и частни услуги, се опитват да превърнат професиите във функции.

Тези секти се надигат със сила срещу това, което те наричат посредници. Те на драго сърце биха премахнали капиталиста, банкера, спекуланта, предприемача, продавача и търговеца, като ги обвинят, че се намесват между производството и потреблението, за да ограбят и двете, без да им дадат нищо в замяна. Или, по-скоро искат да прехвърлят на Държавата своето дело, защото така то няма да бъде прекратено.

Софизмът на социалистите по този въпрос се състои в това да покаже на обществеността какво плаща на посредниците за услугите им и да скрие от нея какво трябва да се плаща на Държавата. Това отново е борбата между това, което бие на очи и това, което е видно за разума, между това, което се вижда и това, което не може да се види.

Най-вече през 1847г., по време на глада социалистите се опитваха и успяха да популяризират пагубната си теория. Те знаеха, че и най-абсурдната пропаганда има шансове сред хора, които страдат: malesuada fames.

Така с помощта на големите думи: Експлоатацията на човек от човека, спекулиране с глада, присвояване, те започнаха да очернят търговията и да хвърлят було върху нейните предимства.

“Защо, казваха те, трябва да оставяме на търговците грижата да докарват храна от Съединените щати и Крим? Защо Държавата, департаментите, общините не организират снабдяването и магазините за съхранение? Те ще продават на производствени цени и народът, бедният народ, ще бъде освободен от данъка, който плаща на свободната търговия, т.е на егоистичната, индивидуалистична и анархистична търговия.”

Данъкът, който народът плаща на търговията е това, което се вижда. Данъкът, който народът би плащал на Държавата и нейните агенти в социалистическата система е това, което не се вижда. В какво се състои този въображаем данък, който народът плаща на търговията? В това: двама души разменят помежду си, абсолютно свободно, под влияние на конкуренцията и при цени по договаряне. Когато стомахът, който е гладен е в Париж и житото, което може да задоволи глада му е в Одеса, страданието не може да спре, докато житото не се доближи до стомаха. Има три начина да се осъществи това приближаване: 1) гладните хора могат сами да отидат да потърсят житото; 2) могат да се оставят на тези, чиято професия е тази; 3) могат да се обединят и да натоварят обществените служители с тази дейност.

Кой от тези три начина има най-много преимущества?

Във всички времена и във всички страни, колкото по-свободни, по-просветени, по-опитни са те, хората доброволно са избрали втория начин. Признавам, че това ми стига да оправдая този начин. Моят разум отказва да приеме, че човечеството може да се излъже за нещо, което го засяга толкова пряко⁵. Но нека поразсъждаваме върху проблема.

Очевидно е невъзможно трийсет и шест милиона граждани да отидат в Одеса да търсят житото, от което имат нужда. Първият начин се отхвърля. Потребителите не могат да действат сами. Те имат нужда от посредници, служители или търговци.

Нека все пак отбележим, че този първи начин би бил най-естествен. В крайна сметка, този, който е гладен трябва да си търси жито. Това е нужда, която лично го засяга; това е услуга, която дължи сам на себе си. Ако някой друг, поради каквато и да е причина, му достави тази услуга и поеме върху себе си нуждата му, този някой има право на компенсиране. Това, което казвам тук е, за да констатирам, че услугите на посредниците носят в себе си принципа на възнаграждението.

Ако трябва да се позовем на това, което социалистите наричат паразит, не можем да не си зададем въпроса кой е по-малко взискателният паразит между търговеца и чиновника.

Търговията (разбира се свободната, иначе не бих могъл да разсъждавам върху нея), търговията, твърдя, е водена от интереса да изучава сезоните, да следи ден след ден състоянието на реколтите, да събира информация от всички краища на земното кълбо, да предвижда нуждите, да взема предпазни мерки в аванс. Тя има кораби, готови всеки момент да тръгнат, кореспонденти навсякъде и нейният непосредствен интерес е да купува на най-изгодните възможни цени, да реализира икономии за всички детайли на операцията и да постига най-големите резултати с минимални усилия. Не само френските търговци, а търговците по цял свят се занимават с набавянето на храни за Франция, когато тя има нужда и ако техният интерес непременно ги кара да изпълнят задачата си с възможно най-малко разходи, конкуренцията, която оформят помежду си също непременно води до печалба за потребителите заради реализираните икономии. Когато житото е доставено, търговията има интерес да го продаде колкото може по-бързо, за да не рискува, да реализира печалба и да започне отново цялата операция, ако има възможност. Ръководена от сравняването на цените, тя разпределя храните върху цялата територия на страната, като започне винаги от мястото, където е най-скъпо, т.е, там, където нуждата най-ясно се усеща. Следователно, не е възможно да си представим организация, която по-добре да защитава интереса на гладните и красотата на тази организация, останала незабелязана за социалистите, се дължи именно на това, че тя е свободна. В интерес на истината, потребителят е задължен да изплати на търговията разходите й за транспорт, прехвърляне, складиране, комисиона и т.н, но в коя система този, който яде житото, не плаща за разходите, които са направени, за да му бъде доставено? Освен това трябва да се плати за извършената услуга, но що се отнася за нейния размер, то той е сведен до минимум от конкуренцията, що се отнася за справедливостта, би било странно занаятчиите от Париж да не работят за търговците от Марсилия, когато търговците от Марсилия работят за занаятчиите от Париж.

Какво би се случило, ако Държавата замени търговията, както предлагат социалистите? Моля, нека някой ми каже къде ще бъде спестяването за хората. В цената на покупката ли ще бъде? Нека си представим представителите на 40 000 общини, които пристигат в Одеса в един и същи ден и в момент на криза, и после ефекта, което това би имало върху цените. Дали спестяването ще бъде в цената на разходите? Ще трябват по-малко кораби, по-малко моряци, по-малко складиране ли или тези неща няма да се плащат? Може ли икономията да е в печалбата на търговците? Но дали вашите представители и вашите чиновници биха отишли за нищо в Одеса? Биха ли пътували и работили заради принципа на братството? Не трябва ли и те да живеят? Не трябва ли и тяхното време да бъде заплатено? Не мислите ли, че това ще надмине хиляда пъти двата или трите процента, които печели търговеца, процент, заради който той е готов да търгува?

Най-после, помислете за трудността да се вдигнат толкова данъците, да се разпределят толкова храни. Помислете за несправедливостите, за неизбежните злоупотреби, които съпътстват едно такова начинание. Помислете за отговорността, която ще падне върху правителството.

Социалистите, които измислиха тази лудост и които в тежки дни я подшушваха на масите, наричат свободно себе си напредничави хора и не без известна опасност употребата, този тиран в езиците, утвърди тази дума и смисъла, който се влага в нея. Напредничави! Това предполага, че тези господа могат да виждат по-далеч от обикновените хора, че тяхната единствена грешка е да бъдат прекалено напред за века си и ако все още не е дошло времето да се премахнат някои частни услуги, наречени паразитни, за това е виновно обществото, което е по-назад от социализма. Аз твърдя с цялата си душа и съзнание обратното и не знам в кои варварски времена трябва да се върнем, за да открием нивото на социалистическите познания по този въпрос.

Тези модерни сектанти противопоставят непрестанно сдружаването със съвременното общество. Те не обръщат внимание на това, че обществото в един свободен режим е истинско сдружение, по-висшо от всички онези, които произлизат от тяхното богато въображение.

Нека да илюстрирам това с един пример: за да може човек, като стане сутрин, да се облече с дреха, трябва: земята да бъде оградена, разорана, напоена, обработена, засята с определен сорт растения; трябва стадата овце да са нахранени, да са дали вълна, тази вълна да бъде изплетена, изтъкана, боядисана и превърната в плат; платът трябва да бъде скроен, ушит и направен на дреха. Тази серия операции съдържа в себе си още толкова действия, защото предполага употребата на напоителни инструменти, поддържането на кошари, заводи, намирането на въглища, машини, транспорт и т.н.

Ако обществото не беше перфектното реално сдружение, този, който иска да се облече, ще бъде принуден да работи в изолация, т.е да извърши цялата тази серия неизброими действия от първия удар с кирката, с което се започва до последния бод с иглата, с което се завършва.

Но, благодарение на общителността, която е характерна черта на нашия вид, тези операции са разпределени между множеството работници, после са подразделени още веднъж за общото благо, така че потреблението, което е станало още по-активно, да може да бъде задоволено с една единствена операция, която има възможност да поддържа новата търговия. После идва разпределението на продукта, което се прави според условния принос, който всеки има към цялата дейност. Ако това не е сдружение, бих искал да знам какво е тогава.

Забележете, че нито един от работниците не е получил дори минимална част от продукта за нищо, те са се ограничили да си разменят реципрочни услуги, да си помагат взаимно в името на обща цел и всеки може да бъде сметнат по отношение на другите като посредник. Ако, например, по време на операцията, транспортът стане достатъчно важен, за да ангажира един човек, преденето друг, тъкането трети, защо първият трябва да бъде разглеждан като паразит по отношение на другите двама? Транспортът не трябва ли да го има? Този, който се занимава с него, не му ли отделя от времето и труда си? Не спестява ли така тези усилия на колегите си? Другите правят ли повече или друго за него? Не са ли всички еднакво зависими от възнаграждението, т.е от разпределянето на продукта според закона за най-ниската цена? Не се ли извършва това разпределение на работите и не се ли правят тези уговорки в условията на пълна свобода и в името на общото благо? Защо тогава да имаме нужда от някакъв социалист, който, под претекста на организиране, да дойде и деспотично да развали нашите доброволни споразумения, да спре разделението на труда, да замени изолираните усилия с организирани и да върне назад цивилизацията?

Сдружението, такова, каквото го описвам тук, по-малко сдружение ли е, защото всеки влиза и излиза свободно в него, избира сам мястото си в него, преценява и се пазари сам, на своя отговорност, носейки причината и гаранцията на личния си интерес? За да заслужи името си, нужно ли е някой престорен реформатор да дойде и да ни наложи своя план и воля и да концентрира, така да се каже, човечеството в него самото?

Колкото повече разглеждаме тези напредничави учения, толкова повече се убеждаваме, че има едно нещо на дъното: незнанието, което се обявява за непогрешимо и което изисква деспотизмът да защитава тази непогрешимост.

Нека читателят извини това отклонение. То може би не е ненужно в момент, когато, декламациите срещу посредниците, произлезли от книгите на Сен Симон, Фаланстер и Икар, завладяват пресата и трибуните и заплашват сериозно свободата на труд и извършване на сделки.

Г-н Забрана (не аз го кръстих така, а г-н Шарл Дюпон, който от…но все пак…), г-н Забрана посвещаваше времето и парите си на това да превръща в желязо рудите, открити в земите му. Тъй като природата беше по-благосклонна към белгийците, те снабдяваха французите с по-евтино желязо от това на г-н Забрана, което означава, че всички французи или Франция могат да получават определено количество желязо с по-малко труд, като го купуват от честните фламандци. Така ръководени от своя интерес, те не биха сбъркали и всеки ден бихме наблюдавали множество производители на гвоздеи, ковачи, колари, шлосери и работници да ходят самите те или чрез посредници да се снабдяват от Белгия. Това никак не хареса на г-н Забрана. Отначало идеята му беше да спре тази злоупотреба със собствени сили. Това беше най-малкото, което можеше да направи, защото той беше единственият, който страдаше от това. “Ще взема пушката, си казваше той, ще сложа четири пистолета на колана, ще напълня кутията с патрони, ще препаша шпагата и ще тръгна, така екипиран към границата. Там първият ковач, шлосер или колар, който се появи да прави собствения си бизнес, а не моя, ще го убия, за да го науча как трябва да живее.” На тръгване г-н Забрана поразмисли малко и успя да укроти войнствения си плам. Той си каза: ”Първо, не е абсолютно невъзможно купувачите на желязо, моите сънародници и врагове, да разберат погрешно и вместо да се оставят да ги убия, да ме убият те мен. После, дори и да извикам всички си прислужници, ние няма да успеем да увардим всички проходи. Накратко, тези действия ще ми струват по-скъпо от резултата.”

Г-н Забрана тъкмо щеше да се оттегли нещастен от това, че е свободен точно колкото и другите, когато лъч светлина озари съзнанието му. Той си припомни, че в Париж има една голяма фабрика за закони. “Какво е законът?” – се запита той. Това е мярка, която веднъж постановена, независимо дали е добра или лоша, е задължителна за всеки. За нейното изпълнение се организира публична сила, а за организацията на тази публична сила се черпи от мъжката сила на нацията и от парите й. Ако само успея да накарам голямата парижка фабрика да прокара един съвсем незначителен закон, който да гласи: ”Белгийското желязо е забранено”, ще получа следните резултати: правителството ще замести няколкото прислужника, които исках да изпратя на границата с 20 000 от синовете на непокорните ковачи, колари, шлосери, работници и занаятчии. После, за да поддържа здравето и доброто настроение у тези 20 000 граничари, то ще разпредели помежду им 25 милиона франка, взети от същите тези ковачи, колари, занаятчии и работници. Граничарите ще пазят границата много по-добре и няма да ми струват нищо, аз няма да бъда изложен на бруталността на търговците, ще продавам желязото по моите цени и със сладко задоволство ще гледам как нашият велик народ е бил заблуден. Това ще го научи да се обявява непрекъснато за двигателя на всеки прогрес в Европа. О, ще бъде забавно и си заслужава да се опита.

Така, г-н Забрана отиде при фабриката на закони. Някой друг път може би ще разкажа историята на неговите тъмни сделки, но сега просто ще спомена неговите видими постъпки. Той изложи пред господа Законодателите следните мотиви:

“Белгийското желязо се продава във Франция по 10 франка, което ме задължава да продавам и моето на същите цени. Аз бих искал да го продавам по 15, но не мога заради проклетото белгийско желязо. Направете закон, който да гласи, че се забранява вноса във Франция на желязо от Белгия. Веднага ще вдигна моите цени с 5 франка и последиците ще бъдат: За всеки квинтал, който ще добавям, ще получавам 15 франка вместо 10, ще забогатея по-бързо, ще разширя производството си и ще наема повече работници. Аз и моите работници ще правим повече разходи, което ще бъде в полза на доставчиците на много мили наоколо. Те пък, имайки повече клиенти ще правят повече поръчки в индустрията и така оживлението на пазара ще обхване цялата страна. Тази благословена монета от сто су, която ще пуснете в моя сейф, както камък се хвърля в езеро, ще даде началото на безброй много концентрични кръгове.”

Очаровани от тази реч и доволни от това, че е толкова лесно чрез законодателството да увеличат благосъстоянието на народа, производителите на закони гласуват Ограничението. Защо да говорим за работа и правене на икономии?, казваха те. Защо да използваме тези болезнени мерки за увеличаване на националното богатство, когато за тази цел стига един Декрет?

И наистина, законът предизвика всички последици, предсказани от г-н Забрана. Само че беше причина също и за други, които не беше предсказал. Ако трябва да сме честни, неговите разсъждения не бяха грешни, но не бяха пълни. Стараейки се да получи определена привилегия, той взима предвид ефектите, които се виждат, оставяйки в сянка тези, които не се виждат. Той посочи само двама герои, докато на сцената има трима. На нас се полага да запълним този неволен или нарочен пропуск.

Да, екюто, така насочено чрез закона към сейфа на г-н Забрана е от полза за него и за тези, чиято работа трябва да се насърчи. И ако декретът беше направил така, че екюто да падне от луната, тези добри резултати нямаше да бъдат уравновесени с нито един лош компенсиращ ефект. За нещастие не от луната идва мистериозната монета от сто су, а от джобовете на ковачите, шлосерите, коларите, работниците, корабостроителите, с една дума за сметка на Добрия Жак, който ги дава сега без да получава и един милиграм желязо в повече, отколкото когато плащаше по 10 франка. От пръв поглед можем да забележим, че това много променя случая, защото, очевидно, Печалбата на г-н Забрана е компенсирана със Загубата на Добрия Жак и всичко, което г-н Забрана би могъл да направи с това екю, за да насърчи националния труд, би могло да бъде сторено и от Добрия Жак. Камъкът е хвърлен в една част на езерото, защото законът пречи да бъде хвърлен в друга.

Така това, което не се вижда компенсира това, което се вижда и като остатък от операцията остава една несправедливост и което е по-лошо – несправедливост, извършена от закона.

Това не е всичко. Казах, че оставяме винаги в сянка един трети герой. Тук вече трябва да се появи, за изкара наяве втора загуба от 5 франка. Тогава ще получим целия резултат от тези действия.

Добрият Жак е притежател на 15 франка, плод на неговия труд. Сега той е свободен. Какво прави с 15-те си франка? Купува някакъв моден артикул за 10 фр. и с този моден артикул плаща (или Посредникът плаща вместо него) за стоте килограма белгийско желязо. На Добрия Жак му стават още 5 франка. Той не ги хвърля в реката (това е, което не се вижда), а ги дава на някой търговец в замяна на някакво удоволствие, например на някой книжар за книгата на Босует “Беседа върху световната история”.

Така, доколкото става въпрос за националния труд, той е поощрен в рамките на 15 франка, а именно: 10 франка за артикула от Париж и 5 франка в книжарницата.

Що се отнася до Добрия Жак, той получава за своите 15 франка 2 предмета, които му носят удовлетворение: първо – сто килограма желязо и второ – книга.

Декретът влиза в сила. Как се отразява той на Добрия Жак? А на националния труд?

Добрият Жак, който дава всичките си 15 франка до последния цент на г-н Забрана срещу сто килограма желязо не получава друго освен желязото. Той губи удоволствието от книгата или от всеки друг подобен предмет. Губи 5 франка.Трябва да се съгласим, не може да не се съгласим, че когато рестрикцията увеличи цените на нещата, консуматорът губи разликата.

Но, тогава казват, че националният труд я печели.

Не, не я печели, защото от въвеждането на декрета, той не е насърчаван повече отколкото преди в рамките на 15-те франка.

Само че след декрета 15-те франка на Добрия Жак отиват в сектора на металургията, докато преди декрета те се поделяха между галантеристите и книжарите. Насилието, което упражнява г-н Забрана на границата или това, което се извършва от закона може да бъдe интерпретирано по много различен начин, в зависимост от морала. Има хора, които смятат, че кражбата губи своята неморалност, когато стане легална. Що се отнася до мен, не мога да си представя по-утежняващо обстоятелство. Както и да е, сигурно е, че икономическите резултати са еднакви.

Погледнете на нещата както искате, но ако сте обективни, ще видите, че нищо добро не произлезе от легалната или нелегалната кражба. Не отричаме, че от нея произлиза печалба от 5 фр. за г-н Забрана и неговата индустрия или за националния труд. Ние обаче твърдим, че от нея идват и две загуби, едната за Добрия Жак, който плаща 15 фр. за това, което би могъл да получи за 10; другата за националния труд, който вече не получава разликата. Изберете която и да е от двете загуби, с която ви харесва да компенсирате печалбата, която имаме. Другата е нищо по-различно от чиста загуба.

Къде е поуката: насилието не произвежда, а разрушава. Ако насилието произвеждаше, нашата Франция щеше да бъде по-богата, отколкото е в момента.