ТАЙНИТЕ НА СЕВЕРА И НА ИЕТИТЕ

По това време отивахме във Високите земи на Шанг Танг. Ще се задоволя с кратко описание на тази област, защото едно подробно описание на експедицията ни, ще заеме няколко тома. Далай Лама беше благословил поот­делно всеки от петнайсетте члена на групата ни и ние тръгнахме в най-добро разположение на духа върху гърба на мулета, защото те можеха да стигнат там, където конете не можеха. Без да бързаме, следвахме Тенгри Цо до голе­мите езера на Зилинг Нор като вървяхме на север. След като прекосихме бавно веригата Тангла, намерихме се в още не-проучена област. Колко време траеше пътуването ни? Не ми е възможно да кажа с точност, защото времето вече нищо не значеше и нямаше защо да бързаме. Напредвахме, без да се уморяваме и пестяхме силите и енергията си за следва­щите изпитания.

Продължавахме да потъваме във Високите земи като все повече и повече се изкачвахме. Пейзажът ме караше да си мисля за огромните планински вериги и дълбоките ка­ньони на луната, които бях видял с телескопа в Потала. Пред нас се простираха същите вечни планини и същите пукнатини, които ни изглеждаха бездънни. Напредването ни в този "лунен пейзаж" ставаше все по-трудно. Не след дълго мулетата спряха. Бяха изтощени от липсата на кис­лород и не можеха да прекосят скалистите проходи, над които висяхме главозамайващо на едно въже от косъм на як. Оставихме ги на колкото се може по-закътано място, заедно с петима от мъжете, които бяха най-уморени. Една скала, приличаща на обърнат нагоре кучешки зъб, ги зак­риляше със силата на вятъра, който помиташе голия пей­заж. В основата ерозията беше издълбала нещо като пеще­ра. Страшно стръмна пътека слизаше до долчинка, в която имаше малко тревичка и щеше да разреши на мулетата да се хранят. Поточе със сребърни звуци пресичаше бързешката платото. Когато стигаше до края на пропастта, то скачаше в празното пространство и падаше хиляди метри -толкова, че не се чуваше ехото на падането му.

На това място починахме два дни, преди да продължим мъчителното изкачване. Товарите смазваха гърбовете ни и имахме чувството, че от липсата на въздух белите ни дро­бове ще експлодират. Продължавахме да напредваме над пукнатините и трапищата. Много често, за да преминем някоя теснина, хвърляхме железни куки, завързани за въже­та, като се надявахме, че те здраво ще се зацепят. Хвърлях­ме ги всеки на свой ред и след като се закачат, минавахме един по един над пропастта. След това си служехме с друго въже, за да приберем първото. Понякога не успявахме да закачим куките. Тогава един от нас се завързваше през кръста с въже и се люлееше като махало,колкото се може по-отвисоко, като при всяко завръщане скоростта му се усилваше. Когато стигнеше на другата страна, той се покатерваше както можеше, докато въжето застане почти хори­зонтално. Редувахме се да правим "махалата", защото ма­неврата беше трудна и опасна. Даже един от монасите се уби. Беше се засилил много отвисоко и безспорно лошо беше пресметнал разстоянията, защото се блъсна в отсрещ­ната страна: ударът беше толкова силен, че остави лицето и мозъка си върху живите върхове на скалите. Върнахме тялото му при нас, за да направим служба. Не беше възмож­но да му изкопаем гроб в скалите и оставихме тялото му на вятъра, дъждовете и птиците.

След случката монахът, който беше наред, изглежда­ше тъжен и аз заех мястото му. Знаех, че благодарение на предсказанията ще се измъкна жив и здрав и вярата ми беше възнаградена. Предсказанията не ми попречиха да взема хиляди предпазни мерки. След като се засилих, ръце­те ми трепереха, когато ги протегнах към най-близката скала. Едва успях да се хвана и да се издигна. Дишах на пресекулки и сърцето ми биеше до спукване. Бях изтощен. Починах си малко и с мъка успях да се покатеря на скала­та. Другарите ми - не бих могъл да имам по-добри от тях -ми хвърлиха сръчно другото въже. Осигурявах ги с двете въжета в ръце и им извиках да ги дръпнат силно, за да ги проверят. Един по един те преминаха на моята страна с главата надолу, като стискаха въжето между ръцете и краката си. А бризът караше расата им да хвърчат - този бриз, който ни пречеше при изкачването и затрудняваше диша­нето ни.

Когато се качвахме на върха малко си почивахме, пра­вехме си чай, но на такава височина точката на завиране беше много ниска и той не можеше да ни стопли. Все пак малко се подкрепяхме, вземахме товарите и продължавах­ме да напредваме в сърцето на тази ужасна област. Срещ­нахме една ледена покривка, може би ледник, който напра­ви изкачването ни още по-трудно. Нямахме нито алпийски обувки, нито алпийски бастуни, нито екипировка за пла­нина, а само обикновените ни кетени ботуши, подметките на които бяха зашити с косъм, за да могат да "захапват" снега и въжетата.

Между другото адът в тибетската митология е студен ад. Топлината е благословена за нас. И противоположното на нея е студът и оттам този леден ад, за който тази експедиция във Високите земи ми даде представа!

След като три дни влачехме краката си по ледената по­кривка и треперехме от вятъра, стигнахме до място, където ледникът потъваше между скалите. С опипвания като слеп­ци и с пързаляния, слязохме по склона на непозната дълбо­чина. След като заобиколихме планинския склон, на някол­ко километра по-нататък забелязахме пред себе си бяла и гъста мъгла. Може би беше сняг? Или облак? Отдалече не беше възможно да разберем. Когато се приближихме, видях­ме, че е мъгла, защото хвърчеше от вятъра.

Лама Минжиар Дондуп, само той от нас беше вече пра­вил такова пътуване, се усмихна от удоволствие.

- Ние сме банда от весели другари. За щастие скоро ще познаете някои удоволствия.

В това, което се откриваше пред очите ни, нямаше нищо приятно. Мъгла. Студ. Под краката ни лед. А над главите ни - замръзнало небе. Острите планински върхове бяха като вълчи зъби, а скалите ни нараняваха. Къде ли бяха удовол­ствията, които ни обеща моят водач!

Влязохме в студената и влажна мъгла, като бавно на­предвахме към непознатото. Притискахме расата към те­лата си, за да повярваме на илюзията, че се топлим, задъха­ни и треперещи от студа. По-нататък, все по-нататък. Внезапно спряхме, вкаменени от страх пред силната изненада. Мъглата стана топла, земята стана топла! Монасите, кои­то бяха по-назад и не бяха забелязали нищо, още се блъска­ха в нас. Лама Минжиар Дондуп избухна в смях. След като благодарение на него се посъвзехме от изненадата, продълихме вървежа си слепешката. Всеки докосваше с ръка рамото на този, който вървеше пред него, а този, който водеше - опипваше терена с пръчка. Малки камъчета се търкаляха под ботушите ни и при всяка стъпка внимавахме да не се проснем на земята. Камъни? Дребни камъчета? Но къде беше ледникът. Изведнъж мъглата се разреди и бързо излязохме от нея. Един след друг бяхме влезли в нещо ка­то...Най-напред си помислих, че бях умрял от студа и се намирах в Небесните полета. Щипех се и се удрях с юмрук, за да видя дали съм плът или дух. Огледах се и открих, че осемте ми другари бяха около мене. Възможно ли беше всич­ки да сме се пренесли на същото място по този внезапен начин? И ако беше така какво беше станало с десетия член на експедицията, който се беше премазал на една скала? Всички ли заслужавахме рая, който се откриваше пред очи­те ни?

По-рано така треперехме от мъглата от другата страна на завесата, а сега горещината ни задавяше до припадане. Въздухът беше светъл и земята димеше. Точно в краката ни избликваше река в облаци от пара. Наоколо никнеше трева така зелена, каквато не бях виждал никъде. Големите й лис­та ни достигаха почти до коленете. Бяхме силно изненадани и изплашени. Всичко това приличаше на магия и надмина­ваше целия ни опит. Лама Минжиар Дондуп започна да се смее.

- Ако при първото ми пътуване съм реагирал като вас, питам се - как ли съм изглеждал? Струва ми се, момчета, че си мислите, че Боговете на ледовете ви погаждат номера?

Ние се огледахме страшно изплашени и не смеехме да мръднем, а той добави:

- Ще прескочим реката. Казвам - прескочим, защото во­дата е вряла. Още няколко километра и ще стигнем до пре­красно място, където ще можем да си починем.

Той, както винаги, имаше право. Три километра по-на-татък налягахме върху килим от мъх, като преди това си свалихме расата. Имахме чувството, че се намираме в потилия. Дърветата бяха такива, каквито никога не бях виждал и как­вито никога повече нямаше да видя. Наоколо цъфтяха дърве­тата и се спускаха по клоните им. Малко надясно от нас има­ше езерце. Кръговете по повърхността му издаваха присъствието на живот. Все още имахме впечатлението, че сме омагьосани. Топлината ни беше сломила, нямаше съмне­ние, че бяхме преминали в един друг начин на съществуване. Къде беше студът, който щеше да ни умори? Не бяхме спо­собни да си отговорим.

Растителността беше буйна, сега, след като пътувах мно­го, бих казал тропическа. Някои от птиците бяха от такива видове, че даже и сега ми изглеждат странни. Мястото беше вулканично. От земята бликаха топли извори и ние усещах­ме миризмата на сяра. Моят водач ни каза, че той знаел за съществуването на две такива места във Високите земи. Под­земната топлина, горещите извори - ни обясни той - стопя­ват леда и топлият въздух е затворен във високи скали. Гъста­та мъгла беше точката, където се срещаха топлите и горе­щите извори. Каза ни също, че бил виждал скелети на жи­вотни, които живи достигали от шест до десет метра височи­на. По-късно аз също видях някои от тях.

В тази област видях един йети⁵ за първи път. Бях зает със събиране на треви, когато нещо ме накара да вдигна гла­ва. На по-малко от десет метра стоеше едно от ония създа­ния ,за които толкова често бях чувал да се говори. В Тибет родители често заплашват непослушните си деца с йети:

- Стой мирен - казват те, - иначе йети ще дойде да те вземе.

- Дошъл е да ме вземе - си помислих аз. И това никак не ми хареса. За известно време, което ми се стори цяла веч­ност, ние се гледахме, замръзнали от страх. Той мяучеше като малко коте и в същото време протягаше ръката, си към мене. Главата му, която беше без чело, започваше почти от равни­щето на много гъстите вежди. Брадата му беше изтеглена навътре. Имаше големи изпъкнали зъби. Освен липсата на чело, черепната му кутия ми се стори, че отговаря на тази на съвременния човек. Ръцете и краката му бяха големи и из­вити навън. Краката му бяха криви, а ръцете му - много по-дълги от нормалните. Забелязах, че това създание вървеше на външната страна на стъпалата си като хората (а с майму­ните и с животните от същия род не е така).

Продължавах да го гледам. Може би страхът ме накара да подскоча защото след един прегракнал вик йети се обърна и избяга като подскачаше. Той като че ли вървеше на куц крак, но с крачките на гигант. Първата ми реакция беше да се измъкна, само че в обратната посока. По-късно, когато си мислех за случая, стигнах до извода, че през този ден бях счупил тибетския рекорд по бягане на пет хиляди метра гео­графска височина!

По-късно отдалече видяхме няколко такива същества. Щом ни забелязаха, те побързаха да изчезнат и ние много внимавахме да не ги провокираме. Лама Минжиар Дондуп ни каза, че йетите са един регистриран тип на човешката раса,чиято еволюция беше различна и бяха принудени да живеят настрани. Разказаха ни много истории за йети, кои­то бяха напуснали Високите земи, за да се доближат до об­ласти, които са населени. Там ги бяха видели да скачат и подскачат. Има и истории, според които жени са били от­вличани от мъжки йети. Може би за тях това е един начин да продължат расата си? Монахини по-късно потвърдиха, че една от тях е била отвлечена от йети посред нощ. Но моята некомпетентност ми забранява да говоря по тия въпроси. Всичко, което мога да каже е, че видях големи и малки йети, както и скелети.

Някои хора поставиха под съмнение изказвания за йети­те. Изглежда, че на тях им са били посветени томове книги с разни хипотези, но според признанията на авторите на тези произведения, никй не ги е виждал. Аз ги видях. Преди ня­колко години Маркони предизвика всеобщ смях, когато съобщи, че смята да изпрати съобщение по радиото в друга­та страна на Атлантика. Намериха се западни учени да твърдят, че човек не може, без да умре, да надмине скорост­та от петдесет километра в час, заради налягането на възду­ха. Говори се също и за една риба, описана като "живата вкаменелост". Впрочем учените видяха такива риби и под­робно ги изследваха. И ако западният човек имаше свобода на действие, нашите бедни йети щяха да бъдат хванати, на­рязани и съхранени в спирт. Ние мислим, че те са били из­тласкани да живеят във Високите земи и с изключение на няколко редки скитника, не се намират никъде другаде. В първия момент човек наистина го обхваща страх. Но малко след това изпитва съчувствие към тези създания от едно дру­го време, които модерните условия на живот обричат на пълно изчезване.

Готов съм, когато комунистите бъдат изгонени от Тибет, да поведа експедиция от скептици във Високите земи и да им покажа йетите. Изражението на лицата на тези биз­несмени, изправени пред нещо, което надминава търговс­кия им опит, ще бъде спектакъл, който заслужава да се види. Те ще трябва да имат носачи и кислород, а аз ще взема само старото си монашеско расо. Камерите ще помогнат да се установи истината. Навремето ние нямахме такава техни­ка.

Стари наши легенди разказват, че преди векове вода по­кривала някои части на Тибет. Там в земята се намират вкаменелости на риби и други морски животни, стига да се потърсят. Китайците споделят това вярване. Табелката на Ию, която някога беше на върха Ку-лу на планината Хенг в провинция Ху-пей, разказва, че Големият Ию си е почивал там (в 2278 г.преди Христа), след като е изтласкал "водите от потопа", покриващи целия Китай с изключение на най-високите земи. Мисля, че оригиналният камък е взет, но съще­ствуват копия във Ву-шанг Фю, близо до Ханков. Едно ко­пие се намира в храма Йю-лин близо до Шаошинг в Шеки-анг. Ние вярваме, че някога Тибет е бил равна страна, раз­положена на брега на морето и по причини, в които не сме сигурни, по-късно е имало ужасни земетресения и много об­ласти са потънали, а други са се издигнали.

Високите земи в Шанг Танг бяха богати на вкаменелости, които показваха, че някога море е къпало бреговете на тази област. Там се намират много миди с различни живи цветове, любопитни вкаменени гъби и корали. Има и много злато, което може да се събира с лапата като камъчета. Тем­пературата на водите, които извират от дълбините на земя­та, е много различна. Има извори, от които извират облаци от вряща пара и други, които направо са замръзнали. Това е една стана на фантастични контрасти.

Понякога атмосферата беше топла и влажна по невъоб­разим начин. А само на няколко метра зад мъглата, влизаше страшен студ, който беше смъртоносен и можеше да напра­ви тялото чупливо като кристал. Ето, по тези места никнеха различни редки билки и бяхме дошли да ги берем. Намерих­ме и плодове, каквито никога не бяхме виждали. Опитахме ги и толкова ни харесаха, че ядохме до насита. Но бяхме стро­го наказани. Стомасите ни не бяха свикнали с такива подове и един ден и една нощ бяхме много заети, за да можем да идем да берем билки.Повече не опитахме!

Натоварени с билките, влязохме в мъглата. Студът беше ужасен. Сигурен съм, че всички имахме желание да се върнем да живеем в разкошната долина. Един лама не можа да издържи на студа. Само няколко часа, след като бяхме преминали завесата на мъглата, той се свлече. Спрях­ме и се опитахме да го спасим, но той се прибра в Небесни­те полета през нощта. Стараехме се да го стоплим, лягахме до него. За жалост леденият вятър, който духаше в тази област, беше по-силен от нас. Другарят ни заспа, без да се събуди повече. Трябваше да си поделим и неговия товар, а бяхме максимално натоварени. Видяхме отново лъскавата покривка на хилядолетния лед, по който трудно напред­вахме. Топлината на невидимата долина като че ли беше минирала силите ни, а и нямахме достатъчно храна. През последните два дни, в които бяхме без нашите мулета, не приемахме никаква храна. Нищо не ни беше останало, ня­махме даже и чай.

Само на няколко километра от целта ни един от мъжете, който вървеше отпред, се срути и не се вдигна повече. Студът, лишенията, изтощението отнеха още един от другарите ни. Тогава не знаехме, че още един ни беше напуснал. Четирима монаси ни чакаха в основния ни лагер. Те побързаха да ни помогнат на изминем последните метри. Само четирима -петият беше рискувал да излезе при силен вятър и бил хвърлен в пропастта. Легнал по корем, като ми държаха здраво кра­ката, за да не се плъзна, го видях да лежи на стотици метри по-долу, покрит с расото си, което не беше кървавочервено, а буквално червено от кръвта.

През следващите три дни си почивахме, за да можем поне малко да възстановим силите си. Не само умората и изтощението ни принуждаваха да останем на това място, но и вятърът, който духаше между скалите, гонеше камъни и ни шибаше с прах чак в пещерата. Под ударите му водата в реката се беше превърнала във фина пяна. През нощта бурята не спря да бучи. Като че ли демони, лакоми за на­шата плът, се разхождаха наоколо. Чухме едно далечно срутване, последвано от удар, който накара почвата да по­трепери. Ерозията, заедно с вятъра и водата, беше подгот­вила падането на огромен блок. Много рано сутринта на другия ден, когато все още бяхме огряни от слабата светлинка, която предхожда зората, огромен каменен блок се откъсна от един връх точно над главите ни. Притиснахме се един "в друг, като се стараехме да се направим колкото е възможно по-малки. Той се търкаляше към нас като танк, който боговете бяха пуснали от небето. Той падна с оглу­шителен шум, придружен от дъжд от камъни. Скалистото плато срещу нас потрепера от удара. Краят му се разклати и едно парче от три-четри метра падна в празното. След доста време чухме ехото от падащите парчета в пропастта. Така нашият другар беше погребан.

Времето като че ли ставаше все по-лошо и по-лошо. Ре­шихме да тръгнем много рано на другия ден, преди да е ста­нало прекалено късно. Екипировката ни или това, което наричахме така, беше внимателно прегледана. Огледахме и въжетата дали са в добро състояние и се погрижихме за ра­ните и драскотините на мулетата. В ранната утрин времето изглеждаше по-спокойно. Поехме по пътя щастливи, че се прибираме. Групата ни наброяваше единайсет души, а бях­ме петнайсет, когато напуснахме Потала, изпълнени с енту­сиазъм. Напредвахме ден след ден, измъчени от хиляди труд­ности, изтощени и с болки в краката, следвани от мулетата, които носеха товара с билките. Напредвахме бавно. Време­то беше загубило всякакво значение. От умората ни се вие­ше свят. Порциите храна ни бяха намалени наполовина и непрекъснато ни измъчваше глад.

Накрая стигнахме до езерата, където, за наша най-голя­ма радост намерихме керван, който се беше установил там на лагер. Търговците ни посрещнаха добре. Натъпкаха ни с храна и с чай и ни помогнаха да се справим някак си с нашите изпитания. Целите бяхме натъртени и расата ни бяха на парчета. Кракта ни бяха покрити с големи мехури, които се бяха спукали и кървяха, но...бяхме ходили във Високите земи на Шанг Танг и се бяхме върнали, поне ня­кои от нас! Моят Водач сега вече имаше две експедиции в актива си и вероятно беше единственият мъж с такова по­стижение.

Търговците бяха много грижовни към нас. Наклякали около огъня, запалени от фъшкиите на яковете, който гореше през нощта, те ни слушаха да им разказваме за патилата си и клатеха глави от изненада. Ние пък изпитвахме истинско удоволствие от разказите им за пътуванията в Индия и за срещите им с търговците от Хинду Куш. Бяхме тъжни, кога­то ни напуснахме. Щеше ни се и те да тръгнат в нашата по­сока. Но ние се връщахме в Ласа, която те бяха напуснали. Една сутрин се разделихме, като взаимно си пожелахме ця­лото щастие на света.

Много от монасите отказват да разговарят с търговци, но Лама Минжиар Дондуп ни беше научил, че всички хора са равни: расата, цвета или религията нямат значение. Само намеренията и действията са важни.

Бяхме възстановили силите си и се връщахме у дома! Пейзажът ставаше все по-зелен и по-плодороден. Накрая видяхме блестящите куполи на Потала и нашия Шакпори, който леко се извисяваше над върха. Мулетата са мъдри жи­вотни. Нашите усещаха конюшнята и така забързаха да се приберат в Шо, че ние трудно вървяхме заедно с тях. Като ги погледне човек, оставаше с чувството, че и те като че ли имаха съзнанието, че са ходили във Високите земи!

Весело се покатерихме по каменистия път на Желязната планина. Бяхме безкрайно щастливи, че се бяхме върнали от Шамбала - името, което ние даваме на Страната на ледения север.

Преди да започнем серията от посещения, отидохме да поздравим Най-дълбокия. Той реагира ентусиазирано.

- Вие направихте това, което аз бих искал да направя, видяхте това, което аз толко силно желая да видя - каза той. - в това отношение силата ми е ограничена и все пак съм пленник на народа си. Колкото мощта е по-голяма, толкова повече човек трябва да служи. Бих дал "всичко", за да видя това, което вие сте видели.

В качеството си на шеф на експедицията, лама Минжи­ар Дондуп получи почетното шалче с три възела. Аз също имах право на тази чест в качеството си на най-млад. Това беше начин да се наградят всички, които бяха между моя водач и мене. Не беше трудно да го разбера!

През следващите седмици ходихме от един манастир в друг, правехме конференции, раздавахме билки. Така имах възможност да се запозная с други квартали. Най-напред трябваше да посетим Трите седалища: Дрепунг, Сера и Ган-ден. После отидохме в Дорже-Танг и Самие. И двата са по­строени на брега на голямата плавателна река Цангро на шейсет километра от Трите седалища. Посетихме и манас­тира "Самден", който се намира между езерата Дюме и Ямдок. Този манастир се намира на четири хиляди и шесто-тин метра над морското равнище. Но след това с голямо удо­волствие следвахме течението на нашата Кий Шу. Тя заслу­жаваше името си "Реката на щастието"!

По пътя, когато си почивахме, лама Минжиар Дондуп продължаваше да ме кара да работя. Изпитът за титлата "лама" се приближаваше. И така - още един път поехме пътя към Шакпори, защото не трябваше повече да се разсейвам, а да уча.