Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

Няколко дена по-късно бях седнал с моя Водач на брега на Реката на щастието, когато конник спря галопиращия си кон.

Той хвърли разсеян поглед към нас, позна лама Минжиар Дондуп. Спря така внезапно животното, че копитата му вдигнаха вихрушка от прах.

- Нося съобщение от Най-дълбокия за лама Лобсанг Рам­па - каза той.

Извади от расото си традиционния пакет, завит в коп­ринено шалче за поздравления. Подаде ми го, придружавай­ки го с тройния поздрав, отстъпи, качи се на коня и препус­на.

Вече имах вяра в себе си. Това, което бях преживял под Потала ми беше вдъхнало увереност. Отворих пакета и про­четох съобщението, след което го подадох на моя Водач и приятел лама Минжиар Дондуп.

- Утре трябва да ида в Парка на бижуто, за да видя Най-дълбокия - му казах. - Вие също сте повикан.

- Нямаме навика да се опитваме да проникнем в намере­нията на нашия Ценен закрилник, Лобсанг, но чувствам, че скоро ще заминеш за Китай. Аз, както вече ти казах, не след дълго ще се прибера в Небесните полета. Да се порадваме на този ден и да използваме времето, което ни остава.

На другия ден още веднъж поех пътя, с който вече бях свикнал - към Парка на бижуто. След като слязох по хълма, пресякох Лингкор и пристигнах пред вратата на парка. Лама Минжиар Дондуп ме придружаваше. Една и съща мисъл се роди и у двама ни, че може би правим последното си посе­щение на Най-дълбокия. Чувствата ми сигурно са били из­писани на лицето ми, защото, когато се явих пред Далай Лама, той ми каза:

- Моментът на раздяла и на поемане по различни пъти­ща е мъчителен и изпълнен с тъга. Тук, в този дом, медити­рах с часове: трябва ли да останем тук или да заминем, кога-

то страната ни е нападната? Каквото и да е моето решение, ще има хора, които да страдат от това. Твоят път е начертан, Лобсанг, и всички пътища са трудни. По пътя си ще срещнеш мъчения, неразбиране, недоверие и всичко, което е мъчително. Чужденците са странни и необясними. Както ти казах вече, те вярват само на това, което те могат да напра­вят, и на това, което мога! да експериментират в Стаите си на науката. А с най-важната от науките, тази за Свръхсъщественото, те не се занимават. Това е пътят ти, който си из­брал, преди да се родиш в този живот. Реших да заминеш за Китай след пет дена.

Пет дена! Само пет дена? А аз се надявах да имам на раз­положение пет седмици:

Моят Водач и аз се изкачихме към Шакпори, без да раз­меним и дума. Едва когато стигнахме в нашия ламазри, той ми каза:

- Трябва да идеш да видиш родителите си, Лобсанг. Ще им изпратя съобщение.

Родителите ми ли? За мене той беше повече от майка и баща. И скоро щеше да напусне този живот. Той щеше да си замине, преди да съм се завърнал в Тибет след няколко годи­ни. Всичко, което щеше да ми остане от него, щеше да бъде тялото му, поставено в Залата на Превъплъщенията, покри­то със злато, изоставено като старо ненужно расо.

Пет дена! Пет много натоварени дена. Започнах с изпроб­ването на западните дрехи, които бяха извадени за мене от музея в Потала. Не защото трябваше да ги нося в Китай, където расата ми на лама щяха да бъдат по на място, а за да видят другите как ги нося. Ох, този костюм! С тези стегнати тръби около краката ми. Страх ме беше да се наведа. Тогава разбрах защо западните хора не можеха да сядат в позата на Лотос: дрехите им бяха прекалено тесни. Имах усещането, че тези тръби ще ми развалят съществуването. След това ми покриха раменете с бяло платно и завързаха около врата ми дебела панделка, така стегната, че щяха да ме удушат с нея. За да довършат всичко, послужиха си с малко парче плат с дупки на гърба. Казаха ми, че западните хора слагат в тези дупки нещата, вместо да ги носят в расата си, както ние. Но това не беше най-лошото. Те затвориха краката ми в тежки и дебели "ръкавици", които стегнаха с черни връзки и които имаха метални краища. Просяците, Които се разхождат на четири крака, понякога използват същите ръкавици за ръц_е те си по пътя на Лингкор, но са достатъчно разумни, за д_а се обуят в хубави тибетски ботуши от кече. Имах чувството _Че тези ръкавици ще ме осакатят и няма да мога да замина за Китай. Когато на главата ми сложиха черна гаванка обкръжена с ивица, ми съобщиха, че съм облечен като "джентълмен", който живее от рентите си. Бях убеден, че наистина този тип джентълмен трябваше да има ренти, защото, под­реден по този начин, той сигурно не беше способен да работи!

На третия ден се върнах в старата си къща. Бях сам и вървях пеша, както в деня, когато я бях напуснал. Но през това време бях станал лама и абат. Родителите ми ме чакаха и ме посрещнаха като почетен гост. Вечерта отидох в стаята на баща ми, за да се подпиша в Книгата на семейството с всичките си титли. След това отново пеша се върнах в моя ламазри, който толкова дълго време беше моят дом.

Двата последни дена минаха много бързо. В навечерие­то на отпътуването ми видях за последен път Далай Лама. Сбогувах се с него и той ме благослови. Тежко ми беше, ко­гато се разделях с него. И двамата знаехме, че ще се видим едва след неговата смърт, на другия свят.

На другия ден с първата светлинка на зората тръгнахме бавно и без ентусиазъм. Отново нямах дом и се насочвах към чужди места. Трябваше да започна всичко отначало. Кога­то по дефилето стигнахме върха на планината, обърнахме се, за да хвърлим дълъг поглед, който трябваше да бъде пос­ледният, към светия град на Ласа.

Самотно хвърчило летеше над Потала.