Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

Върнахме се навреме за празниците на Логсар, нашата Нова година. На петнайсетия ден Далай Лама отиде в Ка­тедралата. Когато службите свършиха, той започна обикол­ката си по Баркхор (пътят,който обикаля Йо-Канг и Дома на съвета), мина през пазара и стигна до квартала с големи­те търговски къщи, където процесията свърши. От този мо­мент тържествеността отстъпи място на веселието. Боговете бяха успокоени: беше дошъл часът на удоволствията и на развлеченията. Върху огромни скелета, високи от десет до петнайсет метра, бяха поставени модели, направени от боя­дисано по-рано масло, като "барелефи" - също от масло, които представяха сцени от свещените ни книги. Далай Лама се спираше пред всеки модел. Годишната награда за модел щеше да замине за манастира, който беше изготвил най-спо­лучливото произведение. Този тип празненства в Шакпори никак не ни харесваха. Намирахме ги по-скоро за наивни и отегчителни като конните надбягвания без конници, които се организираха в долината на Ласа. Гигантските статуи на легендарните герои ни харесваха повече. Върху лека дърве­на конструкция, представляваща човешкото тяло, беше по­ставена огромна глава, изработена в реалистичен стил. Вътре, точно на мястото на очите, бяха поставени маслени лампи. Когато пламъкът потрепваше, очите като че ли ожи­вяваха. Здрави монаси на кокили отвътре придвижваха тези скелети. Те ставаха жертва на различни необикновени зло­полуки. Понякога единия от двата кокила попадаше в дупка и горките монаси трябваше да се люлеят на един крак. По­някога се плъзгаха по пътя. Когато лампите бяха много сил­но разклащани, те подпалваха статуята - и ето ти катастро­фата!

Няколко години по-късно ме убедиха да нося статуята на Буда, Бога на медицината, който беше висок повече от осем метра. Блъсканото от вятъра расо удряше краката ми (бях се покачил на кокили) и молците летяха на облаци около мене, защото бяха изнесли дрехите на бога от мага­зина. Когато тръгнах да вървя както мога, от плата изско­чи облак от прах и ме принуди да кихам, което сериозно заплаши равновесието ми. Всяко кихане, което ме раз­търсваше, влошаваше положението ми, защото предизвик­ваше върху обръснатия ми, и значи чувствителен череп, да падат капки от горящото масло. Горещината беше ужасна. Повдигаше ми се от стария мухлясъл плат, измъчваха ме полуделите облачета от молци и маслените лампи ме изга­ряха: можете да си представите положението ми. Обикно­вено маслото на лампата е твърдо, с изключение на малка локвичка, в която гори фитила, но горещината беше тол­кова голяма, че всичко се беше стопило. Малкият отвор, който се намираше в средата на тялото, не беше пред очите ми. Беше невъзможно да оправя това, без да изтърва коки­лите! Всичко, което можех да видя, беше гърба на този, кой­то вървеше пред мене и по начина, по който подскачаше, можех да съдя, че и той горкия не се чувстваше по-празнич­но от мене! Но Далай Лама ни гледаше и трябваше да продължим да вървим, наполовина задушени и наполови­на изпечени. Сигурен съм, че през този ден загубих много килограми!

Вечерта една високопоставена личност ми направи ком­плимент:

- Отлично се представи, Лобсанг - ми каза той. - Ти би могъл да бъдеш отличен актьор!

Внимавах да не му разкажа за жестовете, които толкова го бяха забавлявали, защото те бяха вън от волята ми. По-късно никога повече не носих статуи!

Пет-шест месеца след това "представление" внезапно се вдигна буреносен вятър и понесе облаци от прах и малки камъчета. Тогава се намирах върху покрива на една резерва и се учех да слагам златни плочки, които изолират от дъжда. Вятърът ме прекатури и аз паднах шест-седем метра по-долу. Там друга вихрушка ме понесе над къщата и сетне над скло­на на Желязната планина и накрая паднах на пътя на Линкор, няколкостотин метра по-долу. Почвата беше блатиста и се усетих с главата във водата. Чух, че нещо изпука: "Един клон се счупи" - си помислих. От удара изгубих съзнание. Когато се опитах да изляза от калта, почувствах силна болка в ръката и в лявото рамо. Успях да се изправя на крака, сетне се влачих по пътя, изгорял от слънцето. Убит от стра­данието, неспособен да разсъждавам имах само една мисъл: час по-скоро да се изкача до манастира. Придвижвах се мъчи­телно и като слепец се спъвах на всяка крачка, когато по сре­дата на височината на Желязната планина срещнах монаси­те, пристигащи тичешком, за да видят какво беше станало с мене и с още едно момче. То горкото се беше убило, падайки върху скалите.

Отнесоха ме в стаята на моя Водач, който без да губи време, ме прегледа.

- О, горкичките! - каза той. - Не биваше да ги изкарват навън в такова време!

После ме погледна в очите.

- Едната ти ръка и едната ключица са счупени, Лобсанг-...Трябва да ги сложим на място. Ще те боли, но ще гледам да страдаш, колкото се може по-малко.

Както си говореше, преди още да съм разбрал какво пра­ви, той намести счупената ключица и сложи шина. Когато се зае с ръката ми, болката стана по-силна, но той бързо оп­рави и нея и сложи още една шина. През деня останах така, без да правя нищо. На другия ден Водачът ми дойде да ме види.

- Не бива да изоставаш в ученето - ми каза той. - Ще работим заедно в тази стая. Както всички нас и ти изпитваш известна неприязън, когато трябва да научиш нови неща. Ще те отърва от нея като те хипнотизирам.

Той затвори кепенците на стаята и тя потъна в тъмнина. Само олтарните лампи светеха слабо. Той взе малка лампа и я постави срещу мен върху малка етажерка. Стори ми се, че виждам блестящи светлини, цветове, пъстри ивици и пръчки...И всичко това като че ли завърши с една тиха свет­линна експлозия.

Вероятно съм спал часове. Когато се събудих, през отво­рения прозорец видях пурпурните сенки на нощта да се плъзгат в долината. Малки светлинки блещукаха по прозор­ците на Потала и около стените - нощната стража обикаля­ше. Виждах как градът се събужда за нощния живот. В този момент моят Водач влезе:

- А, ето че се върна! - каза той. - Мислехме, че в астралния свят ти е много приятно, затова удължаваш престоя си Предполагам, че сега си гладен. Нали няма да си смениш хубавите навици?

При тези думи си дадох сметка ,че наистина умирам от глад. Донесоха ми ядене и докато възстановявах силите си, той ми говореше:

- Нормалното би било да се убиеш при такова падане, но звездите предвещаха, че животът ти ще привърши след много години в страната на Червените индийци (Америка). Монасите сега са на литургия за този, който не остана меж­ду нас. Той умря на място.

Струваше ми се, че съдбата на тия, които преминаваха от другата страна е за завиждане. От собствен опит знаех, че астралните пътувания са много приятни. Не забравях обаче и това, че така, както никой не обичаше училището, човек все пак трябва да бъде жив за да учи. Какво е жи­вотът на земята, ако не едно училище? И то какво! "Ето ме сега със счупени кости - си мислех - и трябва да продължа да уча!"

През следващите две седмици обучението ми беше още по-сериозно от обикновено. Казаха ми, че така искали да ми попречат да мисля за счупените си кости. След петнайсетина дни счупванията бяха позаздравели, но аз още се чувствах схванат и страдах много. Една сутрин когато влязох в стая­та на лама Минжиар Дондуп, видях, че пише писмо. Той вдигна очи към мене.

- Лобсанг - каза той, трябва да изпратим пакет с билки на твоята уважаема майка. Ти можеш да го занесеш утре сут­ринта и да прекараш деня с нея.

- Сигурен съм, че баща ми няма да иска да ме види - ка­зах аз. - Той не ме погледна даже в деня, в който мина по­край мене, когато аз бях на стълбите на Потала.

- Това е съвсем нормално. Той знаеше, че тъкмо си имал неописуемата чест да бъдеш приет от Безценния. В този слу­чай той не може да ти говори в мое отсъствие, след като ти ми беше поверен лично от Безценния.

Той ме гледаше с очи пълни с ирония и започна да се смее.

- Във всеки случай баща ти утре няма да е вкъщи. Той замина за доста време за Гаянгце.

На другия ден моят Водач ме огледа от главата до петите.

- Малко си блед, но си чист и спретнат, а това е най-важното за една майка! - каза той. - Ето ти шалче и не забра­вяй, че си лама и че трябва да спазваш всичките правила. Ти дойде тук пеш. Днес ще яздиш един от най-хубавите ни бели коне. Вземи моя, той има нужда да се упражнява.

Дадоха ми кожена чанта с билките, завита в знак на ува­жение в копринена кърпа, която огледах с недоверие. Не би­ваше да изцапам тази пуста кърпа! Накрая реших да я скрия в расото си и да я извадя само пред майка ми.

По хълма слязохме заедно, конят и аз. По средата той се спря, обърна глава и ме огледа внимателно. По всичко личе­ше, че съвсем не му харесвам, защото след като изцвили ог­лушително, се втурна напред като че ли ми се беше нагле­дал! Лесно разбрах реакцията му, аз също му се бях нагле­дал! В Тибет силно правоверните лами яздят женски мулета, защото минаваха за животни без пол. Тези, които са по-мал­ко взискателни, използват коне или понита. Лично аз пред­почитах да ходя пеша. Когато стигнахме долния край на хълма и двамата завихме надясно с въздишка на облекчение от моя страна - конят беше приел да потегли в моята посока! Вероятно защото по религиозни причини пътят за Лингхор се взема винаги в посока движението на часовниковата стрел­ка. Както и да е, след като завихме надясно пресякохме пътя на Дрепунг и продължихме да напредваме по пътя на Линкхор. Пред Потала си помислих, че той не може да се сравни по хубост с нашия Шакпори. Пресякохме и пътя за Индия, като оставихме Калинг-Шю наляво и Храма на змията на­дясно. Малко по-далече се намираше входа на старото ми жилище. Щом ме забелязаха, слугите бързо отвориха пор­тите. Влязох в двора с най-представителния си вид, като тай­но се надявах да не падна от седлото. За мое щастие един от слугите за коне държеше юздите на коня и се оставих да се хлъзна на земята.

Интендантът и аз си разменихме си церемониалните шалчета с важен вид.

- Благослови този дом и хората, които живеят в него, ува­жаеми лама лекар и господарю - каза той.

- Нека Буда, Чистия, Този, който вижда всичко да ти даде своята благословия и да ти даде добро здраве - отговорих аз.

- Уважаеми господарю, господарката на дома ми запо­вяда да те отведа при нея.

Като влизахме един след друг (като че ли не знаех пътя), предадох кожената чанта и кърпата. Качихме се по етажите в най-хубавия салон на майка ми. "Когато бях само нейния син, не ме пускаха да влизам тук" - си помислих. Но тази мисъл веднага изчезна, когато видях, че стаята беше пълна с жени. Завладя ме силно желание да избягам.

Преди да мога да си тръгна, майка ми се приближи до мене и ме поздрави:

- Уважаеми господарю и сине, Безценният ви удостои с високата чест и моите приятелки, и аз сме тук да чуем от устата ви разказа за това събитие.

- Уважаема майко - отговорих аз. - Правилата на моя орден не ми разрешават да говоря какво ми каза Той. Лама Минжиар Дондуп ми заповяда да ви донеса чантата с бил­ките и да ви дам Шалчето на поздрава.

- Уважаеми лама и сине, тези госпожи дойдоха от много далече, за да научат какво е станало в дома на Най-дълбо­кия и да чуят нещо за Него. Вярно ли е, че чете индийски списания? Вярно ли е, че Той притежава стъкло, с което може да вижда през стените на къща?

- Госпожо - отвърнах аз, - аз съм само един беден лама лекар, току-що слязъл от планините и съм недостоен да го­воря за Шефа на нашия орден. Аз съм пратеник.

Млада жена се приближи до мене:

- Не ме ли позна! - ме попита. - Аз съм Ясо!

Право да си кажа, едва я познах - така се беше разхуба­вила, беше станала "декоративна". Бях изпълнен със стра­хове. Осем, не девет жени бяха там. Това беше прекалено мно­го за мене. Бях се научил да се справям с мъжете, но жените Те ме гледаха като вълчици, изправени пред хубав екземп­ляр. Само едно можеше да ми помогне да избягам.

- Уважаема майко - казах аз, - предадох ви съобщението си и сега трябва да се върна към моите задължения. Бях бо­лен и имам още много работа.

Поздравих компанията, обърнах се и се измъкнах с бързи­на, каквато ми разрешаваше приличието. Интендантът се беше върнал при бюрото си и един гледач на коне ми доведе коня.

- Внимавай, когато ми помагаш да се кача на седлото -му казах, - защото неотдавна си счупих ръката и рамото и няма да мога сам.

Той отвори портите и аз излязох в момента, в който майка ми се появи на балкона и нещо викаше. Белият кон зави наляво, за да можем отново да поемем по пътя на Лин-гхор в посока на часовниковата стрелка. Движехме се бав­но, защото не исках да се върна много бързо. Минахме пред Жю-по, Линга, Муру Гомпа - направихме пълна обиколка на града.

Когато се върнах у дома, което ще рече на Желязната планина, отидох да видя лама Минжиар Дондуп.

- Хубава работа, Лобсанг, да не би блуждаещите духове да са решили да те преследват! - ме попита той, като ме гле­даше в очите. - Имаш убит вид!

- Убит ли - отговорих аз, - убит? При майка ми имаше една банда от жени, които искаха да научат нещо за Най-дълбокия и за това, което ми каза Той. Отговорих им, че правилата на нашия орден ми забраняват да им разкрия каквото и да било. И се измъкнах, докато бях жив и здрав-...Помислете си само - всичките тези женски ме изяждаха с очи!

Моят водач се раздруса от силен смях. Колкото повече се чудех на неговата веселост, той толкова повече се смееше.

- Безценният желаеше да разбере дали все още мислиш за къщата на родителите си.

Монашеският живот беше объркал понятията ми за жи­вота в обществото. За мене жените бяха станали странни творения (и сега са такива) и...

- Но моят дом е тук - възкликнах аз. - Не искам да се върна при баща ми. Всичките тези женски с мазни и бояди­сани коси направо ме разболяват. И как ме гледат само! Може да се каже, че бяха като касапите на Шо пред овен, получил първа награда на събрание на земеделците! Те издават мал­ки остри викове. Там моят глас се беше превърнал в шепот. А астралните им цветове са ужасни! Уважаеми лама и водач, не ми говорете повече за това и не ме изпращайте там!

Но не ме оставяха да забравя толкова лесно моето при­ключение.

- О, Лобсанг, и само като си помисли човек, че банда от жени те е накарала да избягаш.

Или:

През следващата седмица ми казаха, че Далай Лама от­ново се интересува от мене и че бил решил да ме изпрати при родителите ми, когато майка ми щяла да даден един от мно­гобройните си приеми.

Никой не се противопоставяше на решенията на Без­ценния. Обичахме го не само като бог на земята, но и като истински човек. Характерът му беше малко жив, но и моят не беше по-малко. В изпълнение на задълженията си, той никога не оставяше да се влияе от личните си пристрас­тия. Ядовете му никога не траеха повече от няколко мину­ти. Той беше върховният ръководител на държавата и на църквата.