Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

Цялата ми юношеска енергия беше насочена към една цел: да взема от първия път изпитите си. Датата на дванайсе­тия ми рожден ден наближаваше и аз намалих ритъма на работата си, защото изпитите трябваше да започнат на след­ващия ден. Бяха изминали години на много напрегнато уче­не, посветени на астрологията, медицината с билки, анато­мията, религиозната етика (без да се забравя православното приготвяне на тамяна), изучаването на тибетски и китайски (особено краснописа) и математиката. Нямах никакво вре­ме да играя. Единствената "игра", която ми беше разреше­на, беше джудото и накрая имаше строг изпит. Три месеца преди изпита лама Минжиар Дондуп ми беше казал:

- Не прекалявай с преговора, Лобсанг. Той може само да ти претовари паметта. Бъди спокоен, както си сега, и всич­ко ще си спомниш.

Големият ден дойде. В шест сутринта отидох в залата за изпити заедно с петнайсет други кандидати. След крат­ка служба, предназначена да благоразположи духовете ни, принудиха ни да се съблечем и ни претърсиха, за да бъдат сигурни, че нито един от кандидатите не се е изкушил да си вземе изпита по недостоен за свещеник начин. Сложих­ме си расата и напуснахме малкия храм, за да идем в спе­циалните ложи, водени от председателя на журито. Ложи­те бяха кутии от два на три и половина метра, високи два и шейсет метра, поставени под непрекъснатото наблюде­ние на монаси полицаи, които патрулираха в залата. Все­ки кандидат получи по една ложа. След като влязохме в тях, вратите бяха затворени, залостени и запечатани с го­лям печат. Така "запечатани" в нашите кутии, получихме през малък отвор в стената пособия за писане и първия списък с въпроси, както и чай и цампа. Монахът, който ни сервира, каза, че можем да получим три пъти на ден цампа и чай колкото искаме.

След това ни оставиха да атакуваме изпита. Развивахме по един сюжет на ден. През следващите шест дена работехме _От първата светлинка, докато падне мрак. Ложите ни няма­ха прозорец и единствената светлина идваше от залата за изпити.

По време на изпитите всички стояхме в кутиите си, за­щото беше забранено да излизаме под какъвто и да било претекст. Когато светлината намаляваше, един монах ид­ваше и през отвора вземаше работите ни. Тогава заспивах­ме до другия ден. От личния си опит мога да кажа, че из­пит, който изисква по четиринайсет часа работа на ден, подлага на сериозно изпитание познанията и нервите на кандидата. Писмените изпити свършиха в края на шестия ден. Но ни оставиха в ложите, защото на следващия ден трябваше да ги почистим и оставим в състоянието, в което ги бяхме намерили. През остатъка от деня бяхме свободни. Три дни по-късно съчиненията ни бяха поправени и се явих­ме един по един пред журито, което ни поставяше въпроси само върху слабите ни места. Устният изпит продължи през целия ден.

На другия ден всичките шестнайсет кандидати отидох­ме в залата за джудо, за да покажем какво знаем от хватки­те, ключовете, паданията, мятанията и от изкуството човек да се владее. Всеки трябваше да премери сили с други три момчета. Най-слабите бяха бързо отстранени, сетне дойде редът на другите и накрая останах сам, благодарение на тренировките, които бях получил от Цу. Поне се бях кла­сирал първи по джудо! Но този успех го дължах единстве­но на тренировките, които като дете намирах за брутални и несправедливи.

Дадоха ни един свободен ден, за да си отпочинем от умо­рата, а резултатите обявиха на по-следващия ден. Бях приет заедно с още четирима от другарите си. Ставахме траппи -свещеници лекари. Лама Минжиар Дондуп, когото не бях виждал през времето на изпитите, ме повика. Лицето му си­яеше от радост.

- Браво, Лобсанг - ми каза той, когато му се представих. - Ти се класира първи. Отецът Абат изпрати специален док­лад до Най-дълбокия. Той искаше да ти дадат веднага зва­нието "лама", но аз се противопоставих.

Сигурно съм изразил разочарование, защото той добави:

- Много по-добре ще бъде да учиш и да получиш зва­нието само благодарение на своите заслуги. Ако сега полу­чиш званието "лама", ще се отпуснеш в ученето и по-късно ще видиш от какво жизненоважно значение е то. Разреша­вам ти все пак да се настаниш в съседната на моята килия, защото сигурно ще си вземеш изпитите, когато му дойде времето.

Решението му ми изглеждаше разумно. Така или иначе исках само да му се подчинявам сляпо. Силно се развълну­вах, когато разбрах, че моят успех беше "негов" успех и че за него беше голяма чест да бъде учител на момче, което се е класирало първо по всичките предмети на изпитите.

Няколко дена по-късно вестител, с изплезен език и оста­нал без въздух, готов да предаде богу дух - поне така изглеж­даше - ми донесе писмо от Най-дълбокия. Тези вестители винаги използваха таланта си на актьори, за да направят впе­чатление на хората. Трябваше да се знае, че всеки се е дви­жел, като се е влачил накрая по корем, изпитал е голяма умо­ра, за да изпълни задължението си. Като зная, че Потала е на километър и половина, "играта" му ми изглеждаше мал­ко преувеличена.

Най-дълбокият изпращаше поздравленията си за успеха ми и заповядваше отсега нататък да бъда третиран като лама. Значи щях да нося расата на ламите и да се ползвам от всич­ки права и привилегии, които отговарят на положението им. Беше съгласен с моя Водач да се явя на изпитите на шестнай­сет години, "защото така - пишеше той - ще учиш въпроси, които иначе ще занемариш, а по този начин ще задълбочиш знанията си". .

По моя нов статут можех да се радвам на по-голяма свобода, без да се придържам към класната работа. Все­ки, който притежаваше някаква специалност, можеше да ме обучава, така че можех да уча с бързина, каквато аз пожелаех.

Един от предметите, които беше записан на първо място в програмата ми, беше изкуството "да си почивам", без кое­то не е възможно да изуча сериозно метафизиката. Един ден лама Минжиар Дондуп дойде да ме види в стаята, когато преглеждах няколко книги, и внимателно ме изгледа.

- Лобсанг - ми каза той, - изглежда нервите ти са много напрегнати. Ти няма да напреднеш в Съзерцанието, ако не се научиш да си почиваш. Ще ти покажа какво трябва да правиш, за да успееш.

Първо трябваше да легна, защото, въпреки че е възмож­но човек да си "почива" седнал или даже прав, най-добре е да се започне от легнало положение.

- Представи си, че току-що си паднал от висока скала -ми каза той. - Лежиш на пода смачкан, мускулите ти са без сила, крайниците ти са изкълчени от удара, устата ти е полуотворена...ето...сега мускулите на бузите ти могат да си по­чинат.

След като се въртях на всички посоки, намерих положе­нието, което ми беше посочил.

- Сега си представи, че ръцете и краката ти са покрити с джуджета, които карат мускулите ти "да работят". Кажи им да се оттеглят от краката ти. Тази част от тялото ти трябва да бъде неподвижна, отпусната. Нека духът ти да огледа краката, за да бъде сигурен, че всички мускули си почиват.

Легнах и се опитвах да си представя тия джуджета. Из­веднъж видях стария Цу да се настанява вътре в краката ми и да подръпва пръстите. Успях да се отърва от него...И как­во удоволствие!

- Да преминем към краката ти, Лобсанг. Първо прасци­те: те сигурно са пълни с джуджета, които здраво са порабо­тили тази сутрин, когато скачаше висок скок. Кажи им да си починат. Отведи ги към главата си. Излязоха ли? Сигурен ли си? И духът ти трябва да бъде сигурен. Принуди ги да напуснат мускулите ти, които трябва да бъдат отпуснати и слаби.

Той спря внезапно и протегна един пръст към бедрото ми.

- Ти си забравил едно тук - каза той. - Виж това джудже, което тегли един мускул в горния край на крака ти. Махни го, Лобсанг, махни го!

Накрая краката ми бяха достатъчно отпуснати и той каза, че е доволен.

- Сега е ред на ръцете ти. Започни от пръстите. Нака­рай джуджетата да си тръгнат. Отведи ги през китките и лактите до раменете. Представи си как ги изкарваш така, че в тебе да не остане нито умора, нито напрежение, нито усещане.

Щом успях да стигна до това състояние, той продължи:

- Да преминем към тялото. Представи си, че тялото ти е един ламазри. Помисли си за всичките монаси, които отвътре дърпат мускулите ти и ги задвижват. Кажи им да си тръгнат. Изпъди ги първо от долната част на тялото си, след като пуснат всичките ти мускули. Принуди ги да изоставят зани­манията си и да си идат. Сега вече тялото ти се държи благо­дарение на външната си обвивка. В тебе всичко е отпуснато, пада и намира естественото си продължение. Ето, тялото ти е отпуснато.

Той трябва да беше доволен от напредването ми, защо­то продължи:

- Несъмнено главата е най-важното. Ще се занимаем и с това. Виж устата си, ъглите не устните ти са стегнати. От­пусни ги, Лобсанг, отпусни ги. Ти няма нито да ядеш, нито да говориш, така че без напрежение, моля те. Очите са завинтени в главата ти. Няма светлина, която да им пречи, ето защо - затвори внимателно клепачите си, много внимател­но, без сгърчване на мускулите.

Той отиде до прозореца и хвърли поглед навън.

- Най-добрият ни специалист по "почивката" е вън и пра­ви слънчеви бани. Тази котка може да ти даде уроци, Лоб­санг, никой не си почива като нея.

Всичко това отнема много време за описване и написа­ното може да изглежда сложно, но е много просто след една елементарна тренировка човек да си почине за секунда. Това е безпогрешна система. Онези, чиито грижи в цивилизова­ния свят ги поставят в състояние на свръхнапрежение, ще е добре да я използват, а също и системата за душевна почив­ка, която е нейно продължение.

- Не си струва да бъдеш физически отпочинал, ако оста­ваш душевно напрегнат - каза лама Минжиар Дондуп. - Как­то си легнал, тялото си почива, но принуди духа си да се съсредоточи за момент върху мислите ти. Следвай небрежно реда им и виж колко са банални. После ги спри и не позволя­вай други да се раждат в духа ти. Представи си черен квад­рат - нищото - и мислите, които се опитват да изскочат навън. Отначало някои успяват. Иди да ги уловиш, върни ги и ги принуди този път да скочат в нищото. Представи си го в реaлността, силно го "направи видим" и много бързо ще "видиш" този мрак без усилие. Така твоята почивка - душевна и физическа - ще бъде отлична.

Това е по-трудно да се обясни, отколкото да се направи. 0 действителност тази почивка, която е абсолютно необхо­дима, след малко тренировка е много лесно да се направи. Много хора никога не "затварят" духа си. Те не искат да си почиват даже и през нощта. Всеки, който иска да върви дни и нощи наред, без да си позволи минута почивка, бързо ще се строполи. И все пак мозъкът и духът никога нямат право да си почиват. Напротив - цялото образование, което полу­чавахме, имаше за цел да тренира духа ни. Обучението по джудо беше на висока почит, защото е отлично упражнение за самоконтрол. Учителят ни, който беше способен да от­блъсне десет едновременни атаки, обожаваше джудото и правеше невъзможното, за да ни заинтересува. Западните духове, които смятат за диви и жестоки нашите "хватки за душене", грешат.

Както вече казах, един слаб натиск върху врата позволя­ва дадена личност за частица от секундата да бъде в безсъзна­ние, без да си дава сметка какво става с нея. В този случай мозъкът е парализиран, без каквато и да е опасност. В Тибет нямаме упойка и използваме тази техника, когато вадим зъб или при счупване. Пациентът не си дава сметка за нищо и не изпитва никакво страдание. Тази техника се използва при посвещенията, за да може азът, освободен от тялото, да пъту­ва астрално.

Тренирани, ние не се плашехме от падането. Една част от джудото се състои от това - човек да се научи да пада и да скача от стена, висока от три до пет метра. Това упражнение децата го правеха, все едно че си играят.

Всеки втори ден, преди да започнем да се упражняваме по джудо, трябваше да рецитираме Стъпалата на Средния път, основите на Будизма. Ето ги:

Подходяща мисъл: това са мислите, освободени от вся­каква илюзия, от всякакъв егоизъм.

Подходящият стремеж е този, който разрешава на чове­ка да има извисени и почтени намерения.

Подходящата дума е тази, която изразява добротата, уважението и истината.

Подходящо е поведението на човек, който е мирен, чес­тен и незаинтересован.

Подходящ живот: това изисква да се внимава да не се причинява зло на хората и на животните, като им се признае правото да бъдат третирани като човешки същества.

Подходящо усилие: човек трябва сам да се контролира и непрекъснато да се упражнява.

Подходящо намерение: човек да има добри мисли и да се старае да прави това, което знае, че е справедливо.

Подходящият възторг идва от медитацията върху исти­ните от живота на Над мене.

Който не спазваше тези Правила, трябваше да легне с лице към земята пред централния вход на храма така, че все­ки, който влизаше, да прекрачва тялото му. Той трябваше от зори до мрак да стои така, без да мърда, без нищо да яде и да пие. Такова наказание беше голям срам.

И така - бях станал лама. Бях един от елита, един от "Висшите същества". Това звучеше добре, но имаше и една особеност: по-рано трябваше да спазвам трийсет и две Правила на свещеническото поведение, което правеше един страшен сбор. Щом станах лама, със страх и озадачение открих, че трябваше да спазвам двеста петдесет и три правила. И в Шакпори един добър лама трябваше да ги спазва всичките без изключение! Светът ми изглежда­ше пълен с толкова неща за учене, че главата ми щеше да се пръсне. Но затова пък беше приятно да се настаня на покрива, за да наблюдавам пристигането на Далай Лама в Норбу Линга (Съкровището на парка) точно под очите ми. В този миг трябваше да се крия, защото никой нямаше право да навежда поглед към Безценния. Пак пред очите ми, но от другата страна на Желязната планина, имаше два много хубави парка - Кати Линга и на отсрещния бряг на реката Калинг Шу - Допал Линга. Тибетската дума "линга", която написвам колкото се може по-вярно по за­падната употреба на знаците, означава "парк". Далече на север можех да съзерцавам Западната врата - Парго Ка­линг. Големият хортен е върху пътя, който идва от Дре-пунг и стига до центъра на града, като минава през селото Шо. По-наблизо, почти в полите на Шакпори, беше издигнат хортен в чест на царя Кесар, герой от историята ни, който беше живял в епохата на войните преди будизмът и мирът да се настанят в Тибет.

Работа ли? Имахме много, но не липсваха компенса­ции и развлечения. Компенсацията да съм с мъже като лама Минжиар Дондуп беше повече от щедра, защото единстве­ният й смисъл беше да служи на "мира" и да помага на ближния. Компенсация беше и да имам пред очите си пре­красната долина, толкова зелена от обичаните дървета; да виждам в далечината водите на реките, които се промъкваха между планинските вериги, блесналите хортени, живописните ламазри и отшелничествата, накацали по недостъпните скали; да съзерцавам с уважение позла­тените куполи на Потала, която беше толкова близо, и прекрасните покриви на Йо.Канг, малко по-далече на из­ток. Другарството на ламите, суровата симпатия на мона­сите, близката миризма на тамяна, който плаваше в хра­мовете - всичко това изпълваше живота ми и този живот заслужаваше да бъде изживян. Трудности ли? Бяха много­бройни, но нямаха голямо значение. Във всички общнос­ти има хора, които проявяват слабо разбиране на нещата, същества, които нямат голяма вяра. В Шакпори те бяха малцинство.