Творчеството на златю бояджиев свят на символи и алегории таньо Д. Павлов амтии „Проф. Асен Диамандиев“ – Пловдив
Изтегляне 33.89 Kb.
|
| Формалните и структурни алегории се проявяват най-вече чрез фигурите и обектите, които художникът изобразява. В делничните и наглед обикновени образи, той улавя необикновеното и същественото. „Някога, на времето си, когато се появили една след друга битовите картини на френският живописец Жан-Франсоа Миле (1814 – 1875), буржоазната критика се възмущавала от това, че художникът така възторжено възхвалил и възпял селския живот и селския труд, и че дал на изобразените селянки осанки на богини. Също така възторжено и с любов Златю Бояджиев изписва своите селяни; в пищно, тържествено пурпурно сияние почива след тежък труд измореният копач или в златният блясък на зората орачите порят плодородния чернозем. Не като обикновени делнични дни, а като празници рисува художникът трудовите дни на косачи, орачи, овчари и дървари, работещи из Брезовският кър.“ [Ц. Лавренов, 1958, с. 41]. Структурните и образни символи намират място в множество творби на художника, като една от тях е “Моето детство“ от 1965 година. Тук Златю Бояджиев изобразява спомен от своето детство. Възкачен на магаре заедно със своят братовчед, той е запечатал един символ на волност, свобода и благосъстояние на духа. Магарето като означение има особена връзка с житейският път на Златю Бояджиев. То в социума е останало с упоритият си нрав и твърдостта на своят характер. Именно с тези качества може да се отъждестви Златю Бояджиев, защото начинът по който той преодолява препятствията в своят живот, тогава когато е трябвало да намери воля и да се изправи и продължи да върви по своят път, може да се уподоби на магарешки нрав. Така както магарето в произведението е без едно ухо, но с гордо вдигната глава, също толкова категорично Златю Бояджиев изправя своята глава след инсулта и въпреки, че му е отнета способността да управлява сетивните възприятия на дясната половина на тялото си, той по подобие на магарето наостря другото си ухо и с още по-страшна сила и категоричност съумява да счупи оковите на физическото ограничение и да прояви своят дух, като използва условията за да подчини своята привидно неумела лява ръка на още по-силната си воля и въображение. „Първите му картини бяха мрачни, тежки, безнадеждни, без лъч на радост и светлина, като че ли рисуваше мрака в своята душа. Но той работеше и упорстваше. Парализата беше заличила много нещо у него, обаче страстта към рисуването и вярата, че ще може, заживяха отново у него. И не след много работите му започнаха да се обистрят и се появиха първите хубави картини.“ [К. Деспотов, 1981, с.168-169]. Цялото произведение ни навежда към твърдостта и жилавостта на човешкият дух, както бихме могли да забележим от тази възрастна жена прегъната на две, и крепяща се с бастун, носеща сноп на гърба си и вървейки редом до стъпките на магарето. Това е бабата на Златю Бояджиев, Злата на която той е кръстен и следователно носител на нейният характер и ген.
Друго едно формално иносказание намираме в образът на „Говедар“ от 1961 година, където цялостната символика отново е белязана от волята, твърдостта и устойчивостта на изобразеният персонаж, но същевременно и от неговата човечност. Говедарят е изобразен на полето с обичайните си атрибути – пастирска тояга, торбичка за храна, а зад него са кравите и верните му кучета. Суровият му външен вид - загрубели ръце, скулеста физиономия, брулена от ветровете и прегоряла от палещото слънце, белязана от ежедневен селски труд, създават впечатление за една жилава натура, чиято основна добродетел е саможертвата на деятелността. Благородството на персонажите на Златю Бояджиев не се състои в красивите им външни форми, а в човещината, която се чете в техните очи и отрудени ръце. “Погледът гледа някъде далеч, отвъд зрението – там където съжителстват в едно цяло апокалиптични видения с труда на хората и плодовете на земята, там, където фантастичното препуска върху реалността, овчарите са видени като пророци, историята като ежедневие, ежедневието - като легенда. Там, където обикновеното е извисено до мистичното и лицемерната святост е превърната в комичен карнавал“. [С. Русев, 1981г. с. 133] Структурните алегории намират място още в произведението „Слепите“ от 1967 година. В него са изобразени двойка незрящи хора, навярно заедно с техните деца. В центъра на композицията е показано високо дърво издигащо се между двойката слепци. То създава аналогия с дървото на живота, като символика. Но какво е отношението между него и незрящите хора? Дървото на живота, като символ се появява в почти всички древни култури. Свързва се с цикличността в природата и живота (раждане, зрялост, смърт), с кръговрата на годишните сезони – пролет се облиства, а през есента листата му окапват. От друга страна то се асоциира с семейството и рода. Неслучайно родословието се изобразява под формата на дърво, водещо началото си от един ствол, разклоняващ се в различни посоки, като всеки клон символизира ново начало. Тук именно е връзката между незрящите и дървото на живота. Кармически те са ощетени чрез слепотата си, но чрез тяхното взаимосвързване, смирение и обич, те стават проводници на тези две млади същества, които биват клон на новото начало и на освобождението от физиологическото ограничение и недъг на техните родители. Изтегляне 33.89 Kb. Сподели с приятели:
|