Софийският университет «Свети Климент Охридски»

Дълго време университетът не е имал своя сграда. И когато университетът е факт, братята Евлоги и Христо Георгиев от Карлово даряват 8 милиона златни лева и място от 10.200 м² в центъра на София. Централната сграда (Ректоратът) е построена през 1925 г. по план на френския архитект Ж. Бреансон, с преработка на Й. Миланов. Сградата е открита тържествено на 14.12.1934 г. и в нея се настаняват двата най-големи факултета – историкофилологическият и юидическият. През 1941-1945 са построени страничните крила по планове на архитект А. Константинов. Пред главния вход са скулптурните фигури на Евлоги и Христо Георгиеви.

СУ олицетворява българската мечта за култура и образование, за съизмерност с модерния свят. СУ има извоювано място в Европа, очертано от времето на Охридската книжовна школа отпреди повече от 1100 години и свързано с дейността на Климент Охридски. Българската нация трябва да бъде горда със своето първо висше училище.
Васил Левски - Апостолът на свободата
Васил Иванов Левски е български национал-революционер и един от идеолозите на ре­волюционного движение.

Роден е на 6. VII. 1837 г. в град Карлово. Останал без баща на 14 години, отива при вуйчо си Василий, който обещал да го доизу-чи. Васил става монах под името Игнатий, след което - и дякон.

Но през 1861 г. той разбира за Георги Ра-ковски¹³ - за идеите му за въоръжена борба. От този момент той се посвещава на револю­ционною дело и на другата година заминава за Белград. Там участва в Първата българска легия, основана от Раковски. За своята храб-рост Васил получава прозвището Левски. След разпускането на легията Левски се връ-ща в България. Става учител в Карловско, къ-дето организира малки патриотични дружини за подготовка на въстание.

През 1867 г. заминава за Румъния и, пре-поръчан от Раковски, става знаменосец на четата на Панайот Хитов. Левски отново оти­ва в Сърбия и постъпва във Втората българ­ска легия. През 1868 г. е изгонен, защото ле­гията вече не съществува. Отива в Румъния, след което се връща в Сърбия да потърси учителите си, но го арестуват. В затвора пра­во равносметка на своя опит. Разбира оконча-телно, че на чужда помощ не може да се разчита. Така естествено, след неуспеха на чет-ническата тактика и по пътя на личния си опит, Левски стига до необходимостта центь-рът на подготовката да се пренесе на българ-ските земи.

Левски се установява в Румъния - сред българските емигранти. Той е разбирай от младите и намира тяхната подкрепа. Млади-те, събрани около «Българско общество» в Букурещ, подкрепят всяко патриотично дело, давайки средства за пътуване и прехрана.

Към това време трябва да се отнесе за-познанството и дружбата на Левски и Христо Ботев. Двамата приятели живеят край Буку­рещ в една запустяла воденица в мизерия. Съвместният им живот и дружбата им не са могли да не окажат влияние върху двамата ве-ликани на националноосвободителното дви­жение.

През 1868 и 1869 г. Левски прави своите първи обиколки из България и поставя основи-те на революционната организация в страна-та, като изгражда първите революционни ко-митети в редица градове и села. Апостолът е убеден, че за успеха на революцията е необ­ходима системна организационна работа сред самия народ.

През 1869 г. участва в създаването на Бъл-гарския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ. През 1870 отново замина­ва за България, основава мрежа от революци­онни комитети и създава център на Вътрешната революционна организация (ВРО) – «Привременно правителство в България» в град Ловеч.

На общо събрание на БРЦК в Букурещ Левски е утвърден за главен апостол в Бълга­рия. Напуска Румъния и продължава апостолската си дейност. След провал на революцион-ната организация, Левски решава, че подготовката на народа е недостатьчна и не може да се обяви въстание. Въпреки опасността оти-ва в Ловеч да прибере архивите на ВРО. Но на път за Търново Левски е заловен в Къкринското ханче.

Пред съда Левски се държи мъжествено, запазвайки тайните на революциейната орга­низация. Осъден на смърт, Васил Левски е обесен край град София на 19.11.1873 г.

Левски се издига като най-последователен идеолог на българското демократично тече­ние през националноосвободителната епоха. Отдава живота си на свободата и приживе става легендарен. Враговете му го гонят не като човек, а като сила, която заплашва вели-чието на империята.

Васил Левски става толкова силен и сла­вен, а не притежава нищо друго освен твърд характер, решителност и горещ патриотизъм.
Ден на независимостта на България

На 22 септември 1908 г. във Велико Търново с манифест княз Фердинанд обявява независимостта на България. С този акт на практика се отхвърлят последните васални връзки с Османската империя. Княжество България става независима държава начело с коронования цар Фердинанд. Високата порта, а след това и Великите сили признават официално българската независимост. Обявен за официален празник с решение на Народното събрание от 10 септември 1998 г. Дълго време значимостта на това събитие от новата история не се оценява, но на тази дата през 1908 г. България - една от най-старите в Европа, отново се появява на картата на Европа след петвековно османско владичество.

Условията за обявяването на Независимостта на младата българска държава в началото на ХХ век били изключително благоприятни: през лятото на 1908 г. младотурска революция в Османската империя завършва с успех за реформистите. Австро-Унгария - една от Великите сили, наложили Берлинският договор се готвела да анексира двете от провинциите на империята - Босна и Херцеговина - т.е. да го наруши. Затова и българският княз Фердинанд се обърнал директно към император Франц-Йосиф (срещат във Виена) да съгласуват действията си.

Междувременно българските власти завземат източните железници в Южна България и това поражда «известни» икономически противоречия между Австро-Унгария и страната ни. Дори за кратко стресва Фердинанд, който се уплашва да обяви независимостта. Но правителството вече било е решило това да стане на 22 септември 1908 г. в черквата «Св. 40 мъченици» в старата българска столица Велико Търново – символичен акт на продължение на Второто българско царство. Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина на 20 септември. Два дни по-късно в черквата «Св. 40 мъченици» княз Фердинанд прочита манифеста за обявяването на независимостта и се отслужва молебен за благоденствието на българската държава. След това министър-председателят Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество. Провъзгласяването на независимостта не само е голям успех за българската дипломация, но и след него васалното княжество започва да се нарича царство България, а българският владетел вече се титулувал – цар.

Деликатната ситуация, която настъпва след нарушаването на Берлинския договор e успешно разрешена. Първо била спечелена Британската империя, която поставя условието - да започнат преговори между българското правителство и Високата порта. Преговорите започват веднага и българската делегация е водена от Андрей Ляпчев. По време на тях Високата порта иска България да плаща голям данък, тогава в качеството си на министър-председателят Малинов заявява, че независимост не се откупува, дори се стига се до частична мобилизация на българската армия.

Русия не желае военен конфликт на Балканите и се заема да посредничи в преговорите. Тя се съгласява да опрости дълга на Османската империя, останал още от Руско-турската война от 1877-78 г., в замяна на което Високата порта се отказва да иска обезщетение от България и признава независимостта й. Официално това става на 6 април 1909 г., след което в продължение на 10 дни европейските сили признават България за царство и за независима държава.

В навечерието на най-светлия български празник сме! Празник на буквите, на словото, празник на Учителите Кирил и Методий! Винаги, когато се докосваме до живота им, изпитваме респект пред устойчивостта на вярата, силата на ума, отговорността към мисията. Осъзнаваме, че великото им дело няма граници, а светлият им подвиг свързваме със създадените букви и борбата за тяхното запазване.
24 май е празник на нашето духовно начало, на нашето трайно присъствие в европейския свят. Създал ни е този ден, съхранил ни е, възродил ни е и вярвам, че ще ни спаси, защото през вековете Христовата вяра, буквеното слово и школото българско запазиха България.
Свят е този ден, защото провъзгласява словото за оръжие, което «крепи сърцата и умовете»!

Вечен е този ден, защото стореното от Константин-Кирил Философ и Методий е важен принос в съкровищницата не само на славянската, но и на европейската култура!

Свиден е този ден, защото всяко българско сърце още «слуша» словото и с обич и благодарност споменава имената на братята от Солун!
Честит празник на всички, които носят в сърцата си любов и признателност към буквите! Честит празник на всички, които в трудния делник продължават да вярват в силата на словото!
Трети март
България отбелязва Националния си празник - Трети март. Днес се навършват 131 години от Освобождението. На тази дата през 1878 г. в градчето Сан Стефано, днешния Йешилкьой, предградие на Истанбул, е подписан мирен договор между Русия и Османската империя.
С него се слага край на Руско-турската освободителна война. Договорът е предварителен и подлежи на одобрението на останалите Велики сили. Според него, освободена България е автономно, трибутарно (плащащо данък), васално княжество със свое народно правителство и войска. Площта му е над 170 000 кв. км. Пълномощници от руска страна са граф Н.П. Игнатиев и А.И. Нелидов, а от турска страна - Савфет паша и Садулах бей.

Границите на княжеството обхващат Северна България (без Северна Добруджа), Тракия (без Гюмюрджинско и Одринско) и Македония (без Солунската област и Халкидическия п-в).

Договорът урежда устройството и управлението на България. Държавата се управлява от княз, избран от населението с одобрението на Великите сили и Високата порта. Парламентът е трябвало да изработи Органически устав (Конституция). Предвижда се и временно руско управление за срок от две години, което се осъществява от специален императорски комисар. Договорът предвижда също така да се плаща специален данък на Високата порта. Със Санстефанския мирен договор България възкръсва отново на картата на Европа. Няколко месеца по-късно обаче, през юни 1878 г., на Берлинския конгрес картата е прекроена, а България – разпокъсана.

От 1888 г. 3 март се празнува като Ден на Освобождението на България от турско робство. Еднократно като официален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод 100-годишнината от Освобождението. 10 години по-късно той става официален празник, а с решение на Великото Народно събрание от 5 март 1990 г. датата е обявена за национален празник.

Тържества за празника ще има в много градове в страната. В София ще се състои церемония по издигането на националното знаме пред Паметника на Незнайния воин, в която ще участва президентът Георги Първанов. По-късно ще бъде тържествената заря-проверка на площад "Народно събрание", където президентът ще произнесе слово. Вечерта в Националния исторически музей държавният глава и съпругата му ще бъдат домакини на традиционния прием по повод на Националния празник на България.

Трети март е Ден на освобождението на България от османско иго (1878 г.). За първи път се чества на 19 февруари 1880 г. (3 март нов стил) като "Ден на възшествието на престола на император Александър Втори и заключение на Санстефанския мирен договор". От 1888 г. се празнува като Ден на освобождението на България. Под това име се утвърждава със Закона за празничните дни на Княжество България от 1900 г., както и със заменилия го Закон за празниците и неделната почивка от 1911 г. (в сила до октомври 1951 г, когато е отменен с Кодекса на труда). За първи път се чества по нов стил на 3 март 1917 г. На 5 март 1990 г. на първото заседание на 15-ата сесия на 9-ото Народно събрание денят е утвърден за национален празник.

Договорът е подписан между Русия и Османската империя на 19 февруари 1878 г. в градчето Сан Стефано (дн. Йешилкьой, предградие на Истанбул). С него се слага край на Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. Договорът е прелиминарен – т. е. предварителен и подлежи на одобрението на останалите Велики сили. Съдържа преамбюл, 29 члена и заключение. Според него, освободена България е автономно, трибутарно (плащащо данък), васално княжество със свое народно правителство и войска. Площта му е над 170 000 кв. км.

В територията на България влизат цяла Северна България без Северна Добруджа, която преминава към Румъния, цяла Тракия без Одринско и Гюмюрджинско и цяла Македония без Солунско и Халкидическия полуостров, които остават за Турция. Така обозначените български граници обхващат територии, близки до определените на Цариградската конференция 1876.

Според договора, начело на държавата трябвало да застане княз, който да бъде избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили. Събрание от избрани български първенци трябва да обсъди и приеме основния закон на страната. С цел подпомагане на българския народ в началните стъпки на неговото държавно управление се предвижда в страната за срок от две години да остане временно руско управление. Османската империя няма право да държи турски войски в Княжеството. Уточняват се въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България. Договарят се параметрите на плащането на годишния данък.

Санстефанският мирен договор санкционира редица придобивки и за други балкански държави. Румъния, Сърбия и Черна гора узаконяват своята независимост. Румъния получава Северна Добруджа, срещу което отстъпва Южна Бесарабия на Русия. На Сърбия е дадена Нишка област. В о. Крит трябва да влезе в сила Органическият устав от 1868. Босна и Херцеговина получават административна автономия. Урежда се корабоплаването през Босфора и Дарданелите. През тях свободно могат да преминават в мирно и военно време търговски кораби на неутралните държави.

Договорени са и редица проблемни аспекти от Източната криза, но най-важното е че увенчава с успех многовековните борби на българите и довежда до възстановяване на българската държава.
Никулден
Свети Николай Мирликийски Чудотворец (Никулден) е голям църковен празник. Свети Николай, архиепископ Мирликийски е един от най-почитаните християнски светци. Покровител е на моряците и рибарите, и на банкери.

Роден е през 3-и век в Патара (дн. Мала Азия), след праведен монашески живот е избран за архиепископ на гр. Мир, Ликийска област. Умира през 342 г. Светите му мощи днес се намират в италианския град Бари. Още в детството си Св.Николай е пример на добродетелност и аскетизъм. През целия си живот се отказва от материалните облаги и ги раздава на бедните. След избирането му за епископ на Мира, в Югозападна Мала Азия, добродетелните му дела непрестанно се множат. По време на пътуването му до Божи гроб силна буря застига кораба и убива един от моряците. С кротка и искрена молитва към Бога Свети Николай успокоил морето и възкресил убития моряк. Популярни са и други чудодейни епизодисъс светеца, които чрез разказите на моряците придобиват голяма популярност. Св.Николай завършил тихо и блажено земния си живот през 342 г.

След смъртта тялото му останало нетленно и излъчвало струи на благодатни изцеления и чудеса. През 1099 г. мощите му били пренесени в гр.Бари, Италия, където в негова памет се устройват специални църковни тържества в продължение на няколко дни. Християнският култ към Св. Никола възниква и се разпространява в пределите на Византийската империя през VІІІ - ІХ век, а от там в страните на Западна Европа. Векове наред църквата отбелязва празника на Св.Никола с тържествено богослужение. В народните вярвания той плава на златен кораб, който винаги пристига там, където имат нужда от чудотворната му десница. На него Бог е отредил силата да усмирява бурите и морските стихии и да спасява изпадналите в беда сиромаси. Поверието казва, че когато се прави нова лодка, в нея трябва да се вгради икона на Св.Николай. Вярва се, че тя пази лодката от бурите и ветровете. С иконата на светеца жените на рибарите излизали по време на морска буря на брега и я потапяли до три пъти във водата като заклинание да се върнат мъжете им живи и здрави. В миналото и рибарите не излизали в морето без молитва пред иконата на Св.Николай за неговото застъпничество.

Народната традиция повелява обредният Рибник и хлябовете се освещават в църква или в къщи, а късове от тях се раздават на съседите. По-голямата част от рибника и хлябовете задължително се изяжда на семейната вечеря. Трапезата на Никулден не се вдига през целия ден и е на разположение на гостите. Свети Никола е покровител не само на тези, които са кръстени на името му, той е личен и семеен покровител, на който се урежда семейно родов празник, наричан служба, молитва, черква. На този празник се канят роднини, кумове и съседи, и се освещава голяма трапеза, която завършва с песни и веселба. След прикадяването свещеникът взима опашката на обвития в квасено тесто шаран. Костите на никулденския шаран не се изхвърлят, а се изгарят, закопават в земята или се пускат в реката - вярва се, че така ще се опази и умножи плодородието и семейното благополучие. Костта от темето на шарана, която е във формата на кръст и се нарича «кръхче», възрастните жени пришивали на капиците на децата, за да ги пази от зли сили и уроки. В деня на свети Никола на трапезата освен рибник и обредни хлябове, трябва да има и постни ястия: варена царевица, жито, постни сърми, чушки, боб.

На Никулден празнуват Никола, Николай, Николина, Ненка, Нина.
Лазаровден
Лазаровден е празник с подвижна дата, отбелязва се винаги в предпоследната събота преди Великден. В Календара на християнската църква празникът е свързан с един от най-вълнуващите евангелски сюжети с възкресението на Лазар, жител на гр. Витания, близо до Ерусалим. Според евангелието, когато Спасителят е в земите отвъд река Йордан, Лазар се разболява и умира. Месията се връща и възкресява покойника на четвъртия ден от неговото погребение в знак на благодарност за проявеното от него гостоприемство. Според средновековните писания Лазар живее още 30 години в строг пост и въздържание и е провъзгласен за първи епископ на град Китион на остров Кипър.

На Лазаровден църквата отбелязва с празнична литургия възкресението на Лазар, както и паметта на свети мъченик Лазар Български, измъчван и убит на 23 април 1802 г.

В българската народна традиция Лазаровден или «Лазарица», «Лазарова събота» е денят, в който се ознаменува превръщането на подрастващите момичета в моми за женене. На този ден групи от по 6-7 момичета на възраст от 10 до 16 години, облечени в празнични дрехи или невестински костюми и закичени с венци и китки, обикалят домовете в селото, като пеят обредни песни за всеки член от семейството, възхваляват деца, стари, млади, моми, ергени, невести, както и овчари, говедари, коняри и др.

Домакините ги даряват с яйца и пари. Вярва се, че къщата, в която са влезли и пели лазарки, ще бъде честита през цялата година. Лазарките обхождат горите, реките и ливадите. С песен навлизат в нивите и пожелават богат урожай от раззеленилото се жито.

Инструментът и машината служат на работника и на занаятчията да произвежда стока, която всички, а понякога и самият той е принуден да купува и употребява. Оръжието служи на войника да воюва с него, ако стане нужда. А словото? Словото служи на човека да изразява своите мисли (или да ги прикрива)...

Словото е оръжие на всички хора, но то е оръжие най-вече на журналистите и на писателите. Единствено с него те си изкарват хляба или (при неправилна употреба) изяждат хляба на другите, пък и своя собствен хляб. Ето защо трябва да го владеят до съвършенство.Едва ли има нещо по-игриво, по-деликатно и по-палаво от словото. То може да значи всичко, може да не значи и нищо. Вземете за пример думата «обещавам». Една-едничка дума... понякога прави чудеса... С него неизпълнен план може да стане изпълнен, несъстоятелен отчет може да стане състоятелен... Едно родопско одеяло ще бъде кръстено например «Орфей» и ще струва вече двойно по-скъпичко. Или един най-обикновен салам, кръстен на някакъв баир, ще бъде кръстен на някакъв връх и естественно цената му ще се изкачи. Голямо значение има изреченото слово. Но понякога още по-голямо значение има неизреченото.

Ужасно е несъответствието между словото и делото. Отвратително е, когато хилавото дело се замаскира с водопад от слова. Беден човек е онзи, който не владее или който не разбира магията на словото.Словото е велика сила... За словото са се говорили и писали мъдрости и поговорки: «Казана дума – хвърлен камък», «Глас народен – глас божии», «Дума дупка не прави, но за дума могат да те гонят до дупка»... Понякога за една дума хората са лежали по затвори... или са изгаряни на кладата. И понеже приехме вече, че словото е оръжие, на края можем да кажем, че и то от време на време трябва да бъде... съхранявано. И непрекъснато подобрявано.

Подобно принизяване и вулгаризиране на таланта е опасно – за него и за нас. Та нали хиляди и милиони хора се трудят и трудят... Но как да различим талантите между тях? Талантът не е просто труд. Талантът е способност, реализирана чрез труд, не чрез труд въобще, а чрез Талантлив Труд. Специфичното в таланта е не толкова склонността да се труди (често посредствеността е изключително трудолюбива), а рядката способност да

постигне нещо, недостижимо или трудно достижимо за другите...

Талантът е нестандартен. Той прави не само нови неизвестни неща, но и много известни досега неща, само че по друг начин – по-бърз, по-ефективен, по-изненадващ. Затова често гледат на таланта като на чудак: «Особняк, не прилича на другите!» Нестандартното у таланта слага отпечатък върху целия му живот в ежедневието. Затова талантът е труден за съжителство със стандартни хора (които са грамадното мнозинство). Талантът често е трудният член на семейството, на приятелската група, в професионалната среда. Спомням си думите на поета Георги Джагаров при среща с читатели: «Не се доближавайте до поета, ще се разочаровате»...

Талантът е равнодушен към удобствата, не ги търси, даже бяга от тях. Удобствата не са живителната влага за таланта. За него те са по-скоро блатна вода, в която той като че ли загнива. Яворов бе плодовит, докато живееше самотен в непретенциозна бедна квартира. Лора с любов му подреди комфортен кабинет със стилно бюро, с подострени моливи и луксозна хартия... Не е известно и едно стихотворение от този последен комфортен период от живота на поета. Вапцаров написа най-прочувствените си стихове като безработен и като ниско платен машинен техник във фабрика. Иван Вазов пропътува с кон и пеш всички кътчета на България, за да остави най-обемните родни пътеписи и да ни завещае неповторимото «Отечество любезно, как хубаво си ти!». По-късните писатели, членуващи в «творчески съюзи», имащи «творчески домове», ползуващи «творчески отпуски» и пътуващи с удобни коли, не успяха да ни покажат невероятните красоти на Отечеството. В Лондонската болница «Сейнт Мери» видях кабинет-лаборатория на Александър Флеминг, откривателят на пеницилина. Невероятно!.. Новата ера на медицината, ерата на антибиотиците, започва в 1928 г. в тази тясна невзрачна стая, в която няма и чешма. Хиляди други изследователи, работещи по-късно в блестящи удобни лаборатории, не можаха да надминат ранга на постижението на Флеминг. Удобството, разбира се, не е лошо нещо. Но, интересно, то няма притегателна сила за таланта. Нещо повече, както споменах, той бяга от удобството, сякаш предусеща в него капан за таланти...

Талантът е мечтател. Той вижда неосъществените неща по-релефно от другите. Бърнард Шоу пише: „Някои виждат нещата такива, каквито са и питат «Защо?» Аз мечтая за неща, които никога не са ставали и питам «Защо не?» Талантът е не мечтател изобщо, а последователен мечтател, който ни доказва, че ще стане това, за което мечтае. Читателят ще възкликне: «Не е ли това ненужно раздуване чертите на таланта?» Може би... Може би е възможно много по-просто и по-кратко да се напише за таланта. Например: талантът е човек с определена способност, която другите хора не притежават...