Вестник „пари плюс”



Дата19.01.2018
Размер128.62 Kb.
Вестник „ПАРИ ПЛЮС”


БРОЙ 33 - СЪБОТА, 1 СЕПТЕМВРИ 2001 г.






СТЕФАН АНЧЕВ, ДОКТОР ПО ИСТОРИЯ




Безспорна аксиома за историческата ни действителност е твърдението, че България граничи със собствените си територии. То отдавна се е наложило терминологично в българската история, защото е резултат от красноречива констатация на историческите факти, оформили днешната реалност на Балканите. След възстановяването на държавността страната ни е сполетяна от три договора, ампутирали хиляди квадратни километра от територията й, определена най-точно от диоцеза на Българската Екзархия. Този пагубен за нас процес поставя основите на националния въпрос, изтъкан от компонентите съответно на Добруджански, Македонски и Тракийски въпрос, допълнен и с проблемите за правата на българите в Западните покрайнини, Бесарабия, Таврия и Банат.
Началото на националните ни загуби като държава поставя откъсването на Северна Добруджа и предаването й на Румъния. В началото на отминалия век Букурещкият (1913) и Ньойският диктат (1919 г.) извършват окончателното отнемане на цялата област от България и предаването й във властта на Кралска Румъния. Така в продължение на близо 27 години житницата на България и живеещите там българи са част от неимоверно раздутата териториално многонационална "Велика Румъния". Връщането на Южна Добруджа към България става според Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г. Тази дата, една от малкото в нашата нова история, свидетелстваща за възтържествувала справедливост, а не за загуба, незаслужено е отминавана с полумълчание. Колко са наистина поводите, когато можем да говорим за националното си единение?
Всъщност Добруджанският въпрос е малко известен за българската общественост. Той не е свързан с въстания (все пак през 1918-1919 г. се подготвя въоръжена съпротива срещу румънската реокупация, осуетена от тогавашното правителство на Т. Теодоров), въпреки че дълго време е основен в българско-румънските отношения. За него като че ли се избягва да се говори, както това става след Освобождението за дълъг период по отношение на Северна Добруджа.
Румънските аспирации към тази област могат да се отнесат още към времето на Първия балкански съюз (1866-1868 г.), който не се реализира на практика, но поне "на книга" обещава на Обединените дунавски княжества (това е името на Румъния тогава) при победа над Османската империя разширяване на територията им до линията Русе - Варна. На Берлинския конгрес Великите сили залагат бурето с противоречия на Балканите. Една от сделките за изтласкването на руското присъствие и влияние на Балканите е връщането към Русия на Южна Бесарабия. Съветите към ощетената Румъния от създателите на новия ред на Балканите е "да се примири с жертвата, която се изисква от нея. Препоръчва й се да насочи усилията си към получаването на по-добра компенсация за сметка на България..., като границата минава по линията Силистра - Каварна". Тази френска идея се подкрепя от австрийските и германските й съмишленици. Нереализирането й все пак е резултат от руската намеса. Размяната на двете територии тогава среща остър протест в румънския парламент. Видни румънски общественици и политици изтъкват, че не желаят чужди земи, които ще бъдат повод за бъдещи разпри между два съседни народа. В действителност компенсацията на Румъния е по-голяма от нейната "загуба". Срещу 8480 кв. км със 136 000 население в Южна Бесарабия тя получава 15 623 кв. км със 150 290 души население в Северна Добруджа. След заемането на новите територии северните ни съседи много бързо забравят убедителните си становища за българския й характер. В навечерието на издаването на манифеста за анексията на Добруджа (14 ноември 1878 г.), на 5 ноември крал Карол I пише на баща си, че "владеенето на Северна Добруджа поражда неизбежността и от завладяването на Араб табия (до Силистра), както и необходимостта от бързо или постепенно разширяване на румънската граница в Южна Добруджа, за да се осигури стратегическото предимство над България".
Началото на румънизирането на северните части на областта се поставя с постепенното ликвидиране на самостоятелността на българските черкви. Остър спор се завързва и във връзка с определянето на границата при град Силистра. Той продължава от 1880 г. до 1906 г., като по него действат няколко смесени комисии по австрийски проекти. Разрешаването му обаче не намалява румънските аспирации на юг. Сключеният през 1900 г. румънско-австрийски договор освен срещу Русия е насочен явно и срещу България. Според него срещу военно сътрудничество между Виена и Букурещ при евентуална война срещу Русия на Румъния се обещава като гарантирана компенсация "окупирането и присъединяването на Южна Добруджа по линията Русе - Варна".
В началото на миналия век българската държава тръгва по пътя на бързото икономическо развитие. По територия тя е много по-голяма от Сърбия и Гърция, а нейната армия, не познала вкуса на поражението, по численост е почти колкото сръбската и гръцката взети заедно. Всичко това, както и приятелството между България и Русия, засилват студенината в румънското поведение по адрес на София. Княз Фердинанд споделя пред Христофор Хесапчиев, че при срещата му в Плевен с Карол I през 1901 г. румънският крал отбелязал, че "България има широко пространство да се разширява чак до Егейско море, а тук този район (четириъгълникът - става въпрос за Южна Добруджа до линията Варна - Шумен - Силистра - бел. моя) ще се включи в пределите на Румъния. Според твърдението на самия Фердинанд на това той отговорил: "Докато аз съм господар на България - никога!". Същото румънско искане е заявено и при друг случай, на 16 май 1906 г. в частен разговор между Е. Грей и Т. Йонеску. Повод за това е перспективата за евентуален българско-турски сблъсък, при който Румъния гарантира запазването на неутралитет, но само при условие че й се удовлетворят претенциите.
След обявяването на българската независимост през 1908 г. Южна Добруджа отново попада в дипломатическите разговори. Докато шефът на консерваторите П. Карп определя славяните като основен румънски враг, срещу когото те трябва да се борят в съюз с Австро-Унгария и Германия, то лидерът на либерална партия М. Стурдза обвързва признаването й от румънска страна с "компенсация за териториалното разширение на България". Паралелно с това румънското правителство се подготвя за обявената на 15 октомври 1908 г. среща на силите в Лондон, на която трябвало да се разгледа новото статукво на Балканите, нарушено от една от тях - Австро-Унгария. Подготвеният от Румъния пакет от искания е "ясен знак" за все по-растящите й претенции. Нейните разбирания за приятелство са обвързани с поправка в нейна полза на границата в Добруджа и настояване да се разрушат българските крепости по р. Дунав. Официалната аргументация за това искане е териториалното разширение на България с окончателното присъединяване на Източна Румелия, опасенията за сигурността на добруджанската граница и горещото желание на Румъния да създаде трайно приятелство с България. Както е известно, тази конференция така и не се провежда, но румънските аспирации остават. Българските правителства обаче продължават да игнорират опасността от север, вторачени в планините на Македония.
По времето, когато се създава Вторият балкански съюз, Румъния декларира позицията си за запазване на балканското статукво. Ако то обаче бъде нарушено, тя ще търси компенсация от България. Преди всичко поради невключването й в новия съюз, а не в резултат на усещане за някаква опасност за страната ни, за Букурещ заминава Иван Икономов. При срещата му с румънския външен министър Т. Майореску той също е уведомен за румънското намерение "единствено на юг да реализира териториалното си разширение". Докато съюзените балкански държави се подготвят за война, между Румъния и Турция се провеждат оживени срещи, като дори се заговорва за сключването на конвенция между тях. Ангажирано изключително само с македонския въпрос, българското правителство не обръща достатъчно голямо внимание на опасността от север. Задоволява се само да декларира, че "нито предлага и нито дава педя земя или други области на Румъния". За това пренебрегване на опасността влияние оказва и споразумението със Сърбия, според което тя се задължава "да обяви война на Румъния, ако тя нападне България, като отправи против нея най-малко 100 хил. бойци към Средния Дунав или бойния театър в Добруджа".
В първите дни на Балканската война румънското правителство запазва мълчание по всички предявени преди това въпроси, но след превземането на Лозенград от българската армия Букурещ отново се активизира. Някои от опозиционните партии там дори настояват за военна мобилизация и окупация на линията Тутракан-Балчик. На 21 октомври 1912 г. са предявени и официалните румънски претенции.
В започналия дълъг пазарлък, при който северните ни съседи съвсем добронамерено (като благодарност за спазвания от тях неутралитет) искат да откъснат българска територия, Великите сили застават зад техните искания. Единствено Русия проявява известно колебание, раздвоена между желанието да не загуби България или да спечели Румъния срещу Австро-Унгария. В крайна сметка всички ни съветват да направим исканите от нас малки отстъпки. Чак тогава българското правителство проявява рефлексни признаци на самозащита, като прави опит да получи подкрепата на някоя от силите на деня. Започва дългата и мъчителна обиколка на Стоян Данев, в която той ще получи много насърчителни потупвания и още повече съвети да се уважат румънските искания. По същото време Карол I е категоричен в намеренията си, заявени пред Блондел, френския пълномощен министър, че ще "вземе град Силистра заедно с други териториални придобивки по добруджанската граница".
В румънската столица председателят на Народното събрание е подложен на некоректен натиск от страна на домакините. Направените от него дипломатически обяснения и пояснения се възприемат като дадени обещания и като такива се раздухват от румънската преса. Официалните разговори между двете страни продължават в Лондон паралелно с преговорите между държавите от Балканския съюз и Турция. На тях стават ясни намеренията на съглашенската дипломация да откъсне Румъния от влиянието на Тройния съюз, като заедно с това създаде един по-голям блок от съществуващия Балкански съюз, насочен срещу германските планове. Появяват се и първите пукнатини между балканските съюзници, изолиращи България. Все по-голямо е гръцко-румънското сближение при значително обтягане на гръцко-българските отношения. За да подсили твърдостта в намеренията си по отношение на исканите териториални отстъпки, правителството на Майореску вотира 151 млн. леи за военни разходи. Скоро след това са направени и военни поръчки за подготовката на румънската армия за война през зимата. Румънското правителство прави опит и да купи исканата от него българска територия, като първоначалната сума от 10 млн. лева бързо нараства на 150 млн. лева, заедно с обещанието за един корпус войска в помощ на българската армия.
Подложено на натиск, правителството на Ив. Ев. Гешов се опитва да отклони румънските искания. Вместо поправка на границата в Южна Добруджа то предлага сюзеренство на "Света гора". Впоследствие българското правителство се съгласява и на други отстъпки, но те не могат да задоволят все по-растящите румънски претенции. За парадоксалността на ситуацията, която явно не е характерна само за началото на ХХ в., най-точни са думите на един от лидерите на народно-либералната партия Никола Генадиев: "Доказателство за приятелство? Кой е бил този идиот, който е могъл да измисли този абсурд, че една държава, за да докаже своето приятелство спрямо друга държава, трябва да й отстъпи част от своята територия?"
След продължителни и мъчителни преговори в Лондон най-после е подписан общ протокол, обобщаващ "постигнатото" между двете държави. Българската делегация отново е изненадана. В румънските искания са включени градовете, които дотогава не са обсъждани като териториална претенция. Всъщност Румъния иска поправка на границата, която "да започва от точка западно от Тутракан и да стига (включително) до Балчик на Черно море. На продължилите в София от 30 януари 1913 г. преговори румънската делегация продължава да настоява за отстъпки до линията Силистра -Балчик. След като българският отговор не я удовлетворява, по нейно настояване преговорите са прекъснати. Това втвърдяване на румънската позиция се обяснява с подновения договор между Виена и Букурещ, в който австрийското правителство се задължава да "не предприема урегулирането на балканския въпрос без Силистра - Каварна, или Силистра - Калиакра да станат румънски".
Румънският максимализъм е посрещнат хладно и с недоумение в Лондон и Петербург. Е. Грей смята, че румънското упорство ще доведе до нов балкански конфликт. Русия също е смутена. Там добре разбират, че отстъпването на Балчик, фактически ликвидира (прави твърде уязвима) Варна - единствената българска военноморска база. Там смятат, че дори да постигне своите искания, най-малко след пет години ще избухне нова война, в която Румъния може да загуби и цяла Добруджа. В крайна сметка въпросът с румънските претенции се решава от Петербургската конференция на Великите сили. На 26 април/9 май 1913 г. град Силистра е предаден на Румъния. От името на конференцията на българската нация и на българския цар е изказана благодарност за жеста в името на приятелството и общия мир. Тази е първата, най-продължителна и мъчителна отстъпка, която прави, без да е победена, победителката България в Първата балканска война. В последвалия втори балкански конфликт на 28 юни 1913 г. румънската армия нахлува в българска територия. Мотивът е, че "защита на румънските интереси изисква окупацията на линията Тутракан - Балчик". Въпреки че окупира исканата територия, Букурещ не смята да спре агресията си и румънските части стигат на няколко километра от София. След сключеното примирие и последвалите в румънската столица преговори на България е наложен Букурещкият договор, който отнема и Южна Добруджа. Така 35 години след възстановяването на българската държава тя губи най-старата българска територия, сравнима в емоционално отношение със Стара Сърбия за западните ни съседи. За характера на областта говори и извършеното година по-късно преброяване от страна на румънската администрация. Въпреки целенасоченото манипулиране то доказва, че в Южна Добруджа живеят
136 439 българи, или 44.3% от цялото население срещу 8523 румънци, съставляващи само 2.8% от жителите в областта.
През последвалите години румънските власти прилагат всички законни и незаконни средства, за да променят етническия облик на областта. Най-унищожителен е ударът срещу българското образование. При окупацията на Южна Добруджа през 1913 г. румънските власти заварват добре организирано българско образование, включващо 257 основни училища, 13 прогимназии, 1 гимназия и 2 земеделски училища с общо 23 427 ученици, обучавани от 581 учители. Само за една година румънската администрация успява да сведе до минимум българските огнища на знание. В градовете Добрич, Балчик и Каварна остава само по едно българско училище с общо 35 учители и 1397 ученици. Всички селски училища са премахнати.
По време на Първата световна война България и Румъния са на страната на двата воюващи един срещу друг военно-политически блока: Антантата и Централните сили. Обявявайки война на България, румънските власти напускат Южна Добруджа, като за пореден път я опожаряват и разоряват. Над 25 хиляди българи са отвлечени в лагерите на Молдова и разпратени по чифлиците на чокоите. Много други са хвърлени в затворите. Опожарени са 2050 постройки, а 350 души са убити. Дълго време, до 1940 г. денят (28 август), в който отстъпващите румънци оплячкосват Южна Добруджа, е отбелязван с траурни знамена от добруджанските българи.
По време на Първата световна война България успява да си възвърне заграбената от нея Южна Добруджа. Според подписания на 7 май 1918 г. Букурещки договор с капитулиралата Румъния несправедливостта отпреди 5 години е поправена, а Северна Добруджа се разглежда от съюзените централни сили като кондоминиум (съвместно владение). Българското правителство, кабинетите на Радославов и Малинов, продължава да настоява за връщането към България и на тази част. Това се осъществява на конференцията в Кюстенджа, където на 25 септември 1918 г. е подписан и съответният протокол, приобщаващ цяла Добруджа към естествените български граници.
Ньойският договор връща предишното безправно положение на областта, предавайки я за втори път под румънска власт. Отново хиляди бежанци търсят подслон в близките до родните им места български градове. Във Варна, Шумен, Русе, Бургас се създават цели добруджански квартали. През междувоенния период българските правителства обаче нямат възможност да окажат сериозна помощ на сънародниците си в Добруджа. Румънските власти продължават денационализаторската си политика, като за нейната по-голяма ефективност съдействат редицата аграрни закони, Законът за поданството, Законът за образователното дело и т. н. Към края на 1923 г. румънско поданство е отказано на близо 4000 български семейства, чиято собственост е конфискувана. Ликвидирани в полза на румънската държава са и редица църковни и училищни български имоти. Наблюдавайки всичко това, К. Д. Списаревски с мъка обобщава: "В шемета на вътрешни борби и ежби забравихме дълга си към Добруджа. Името на този български кът не се споменава вече, миналото и славата на неговите синове не възбужда възторг в закоравелите ни души, неволите на прокудените не трогват братските ни сърца. Били сме народ с ценно качество: бърже се помиряваме със съдбата си и свикваме както никой друг на всички несгоди. Робско качество! Като наблюдаваме какво става у нас (правителство, печат и обществено мнение), как се отнасяме към болките на нашите сънародници в Южна Добруджа, спомняме си, че по същия начин се отнесе освободена България след 1879 г. към населението в Северна Добруджа... Помирихме се с мисълта, че на българите в Добруджа не са потребни ни черкви, ни училища и само в разстояние на 10 години (1890-1900 г.) страната се обезлюди от интелигенцията си, която забягна в България, а остави бащите си да се разправят за най-насъщните си права с румънските жандарми. В съзнанието на управници и държавници се всади мисълта, че пред големите задачи, които ни предстоят да решаваме в Македония, трябва да се откажем от Добруджа. И се отказахме. Ще постъпим ли по същия начин и днес с Южна Добруджа?..." Думи, писани през 1922 г., но с голяма актуалност и за днес, когато не част, а цялата ни страна е поставена на подобно изпитание.
Окончателното връщане на Южна Добруджа в пределите на България е резултат не само от наслагването на благоприятни за нас обстоятелства, но и закономерен резултат от непримиримостта на всички български правителства с клаузите на наложения Ньойски диктат. След като Букурещ е принуден да се раздели с части от Трансилвания, Северна Буковина и Бесарабия в полза съответно на Унгария и СССР, идва ред и за разрешаването на Добруджанския въпрос. При тази ситуация Москва застава в подкрепа на българските искания. През август 1940 г. Румъния развива трескава дейност, за да спаси поне част от заграбените след Първата световна война територии. Българското население в областта е поставено под невероятен натиск от новото правителство на Йон Джигурту, в което влизат и членове на крайно националистическата организация "Желязна гвардия". То е принуждавано да подписва декларации, в които се "демонстрира привързаността му към румънската държава", а по същото време в румънския Сенат се разглежда възможност за нова колонизация, която да нанесе окончателен удар върху българското население в Южна Добруджа.
Най-после, на 16 август румънското правителство се съгласява преговорите да започнат три дни по-късно в Крайова. Прави се последен неуспешен опит да се запазят анексираните след Балканските войни Силистра и Балчик. Скоро обаче поради вътрешна политическа криза в Румъния преговорите са прекратени. Тази нова обстановка, криеща неизвестност за крайния им изход, кара
Б. Филов и Ив. Попов (външния министър) да предложат обявяването на мобилизация и навлизането на български части в областта. На 5 септември ген. Йон Антонеску получава мандат за съставянето на нов кабинет. При вземането на властта той настоява Карол II да се откаже от престола в полза на сина си Михай. На 6.IХ кралят подписва акта за абдикацията си, а на 7 септември 1940 г. (първия ден от царуването на новия румънски крал) в Крайова е подписан договор за връщането на Южна Добруджа към България. Според допълнителната финансова спогодба това струва на страната ни 1 милиард леи. Така от всички български области, анексирани от съседите ни, Южна Добруджа става единствената, върната към отечеството ни по мирен път. Така на 7 септември преди 61 години е поправена една несправедливост, струваща много жертви и мъка за българите от този край.




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница