Урок 1 Основополагащите принципи на църквата Урок 2 Историята на църквата в Библията

Пастирът трябва да храни и да се грижи за овцете. Истинският пастир храни стадото, намира му зелени пасбища, за да може то да бъде здраво и силно (Ер. 3:15). По същия начин презвитерите на църквата не седят като съдии, не издават декларации, а по-скоро се трудят за изхранване, за подпомагане на зрялостта на всеки член и за подпомагане на семействата. Това предполага посещения по домовете.⁷⁰ Те трябва да наставляват незнаещите, да утешават скърбящите и да пазят децата в църквата. Необходимо е да се молят с хората и за хората, с внимание усърдно да търсят плода на проповядваното Слово сред стадото. Съветът от презвитери трябва да насочва стадото, като учи църквата и чрез практичен живот. Важно е презвитерът да се стреми и да се уверява, че Словото се прилага сред стадото и в собственото му семейство.

За да бъдат по-близо до стадото презвитерите трябва да изграждат лични взаимоотношения, да бъдат уважавани от стадото и то да им има доверие. Без силни връзки с вярващите, те няма да търсят презвитерите за напътствие, помощ и съвет.

2.4.2. Водене

При духовното настойничество Презвитерския съвет определя доктрината на църквата, като решава върху кои книги да се проповядва и като открива общите нужди на църквата. Те трябва да преценяват духовните преимущества и слабости на църквата, да виждат къде църквата трябва да се усъвършенства. Това се прави и лично с отделните хора, и със семействата. Управляващите презвитери могат и трябва да предлагат напътствие на поучаващия презвитер за състоянието на вярващите с цел да го подпомогнат.

Презвитерите трябва да изследват Библията, да откриват волята на Христос и да прилагат наученото към конкретните обстоятелства.

Църквата предлага напътствие и водителство публично чрез проповядването на Словото и на лично ниво чрез лично наставление.

Ап. Павел изтъква нуждата от църковни презвитери, за да пазят учението и морала на църквата като цяло. В рамките на църковното събрание има много слаби, незрели и нестабилни вярващи. Презвитерите трябва да бъдат здрава стена около тях, като ги закрилят от самите тях и от други, които могат да ги наранят. Тези слаби овце може дори да не разбират истинската същност на духовната борба, пред която са изправени.

Апостолът предупреждава, че църквата ще бъде атакувана както отвътре, така и отвън. Атаките срещу Израил, както отвътре, така и отвън са примери за атаките, с които се сблъсква църквата. В Откровение 2 и 3 наблюдаваме подобни вътрешни и външни атаки. Ще има хора вътре в църквата, които ще се обърнат против нея и ще се опитат да я унищожат. Църквата постоянно трябва да се стреми да поддържа учението си в съответствие с Писанието. Не бива да се поддава на човешки желания или да се насочва към суетни неща, които не я ползват. Павел предупреждава църквата в І и ІІ Тимотей. Когато тези събития се появят, е нужна закрила на слабите и уязвими християни в църквата (Мат. 18).

2.4.4. Дисциплина

Презвитерският съвет трябва да наблюдават усърдно стадото, посветен на Христовата повеля вътре да не навлиза никаква поквара на учението и морала (Устав за църковния ред 8-3). Трябва да управлява и дисциплинира. Дисциплинирането е съществена част от църковния живот и чистота. Любящата църковна общност активно се стреми към чистота. Презвитерите трябва да се уверят, че църквата се опазва в непорочност за Божия слава, трябва да спират разпространяването на нечестието в църквата и да работят за възстановяване на провинилите се.

Както вече отбелязахме, властта на презвитерите се дава за изграждане на църквата, а не за лична власт. Павел ясно заявява това: Защото, ако бих се похвалил малко повече с нашата власт, която Господ ни даде за вашето изграждане, а не за вашето разрушение, не бих се засрамил (ІІ Кор. 10:8).

В Павловите послания виждаме редица примери как той притежава църковна власт. Въпреки че разполага с голяма власт, той се държи с най-голямо внимание. И казва:

Апостолът умолява, а не заповядва (ІІ Кор. 10:1-2; 13:8-10).

Той се отъждествява със стадото и така техните слабости и смирение стават и негови.

Павел жертва себе си, за да изгради другите във вярата (ІІ Кор. 11:7, 21; 13:9). Всъщност той е толкова смирен, че мнозина погрешно възприемат неговото поведение като слабост и страхливост (І Кор. 4:18-21; ІІ Кор. 10:1-11).

Щраух пише:

„... не диктуват, а направляват. Те не заповядват на съвестта на своите братя, а ги призовават вярно да следват Божието слово. Страдат и носят тежестта на трудните хора и проблеми, за да може да не се наранят агнетата. Понасят неразбирането и греха на другите, за да може събранието да живее в мир. Те губят съня си, за да може другите да си почиват... Опазват свободата на общностите в Христос, за да могат светиите да са насърчени да развиват своите дарби, да съзряват и да служат един на друг” (26).

Църквата е призована да се покорява на презвитерите, защото те се трудят като стражи и управители на Божието стадо. Презвитерът чрез своята привилегирована позиция трябва да се пази от клюки, слухове и лъжливи обвинения. И трябва да заема активна роля, когато в църквата стават обсъждания между членовете. Нужно е да съдейства, за да може въпросите да се разрешават неформално, вътре в тялото първо, вместо да заставят църковните членове да използват официалните законни методи в църквата или още по-лошо да излизат в света, където да се съдят помежду си (Мат. 18; І Кор. 6:1-3). Предвидливият презвитер може да потушава малките спорове, за да не се превърнат в големи проблеми за дисциплиниране.

Презвитерите трябва да проучват новите членове и да упражняват контрол при Господната трапеза.

На лично ниво трябва винаги да израстват в благодат, в познаване на Библията и на стандартите на църквата. Да бъдат пример във всяко отношение в църковния живот, особено с посещение на неделното богослужение, молитвените събрания и библейските изучавания. Ако презвитерите не присъстват на тези събития, се създава лош прецедент. Службата е благородно призвание и обикновено църквата не надраства своите презвитери.

2.5. Поучаващият презвитер⁷¹

Сред управляващите презвитери има такива, които са призовани да поучават. Поучаващият презвитер притежава всички функции на управляващия⁷² плюс допълнителната отговорност да служи с Божието слово на стадото и да отслужва тайнствата.⁷³

Въпреки че всички презвитери са призовани да поучават (І Тим. 3), някои имат конкретна дарба и призвание да се посветят на служението поучение. Тази дарба е изтъкната в Ефесяни 4:11: И Той даде едни да бъдат апостоли, други – пророци, други – благовестители, а други – пастири и учители.

Павел също говори за конкретните дарби на поучение в І Тимотей и Римляни.

В І Тимотей 5:17 ап. Павел казва: Презвитерите, които управляват добре, нека бъдат удостоявани с двойна почит, особено онези, които се трудят в словото и в поучението. Това е ключов стих при разграничаване на поучаващите от управляващите презвитери.

Писанието учи, че има една служба презвитер, но управляващите и поучаващи презвитери се ръкополагат с различна цел и функция в църквата. Има три главни подхода за разглеждане на връзката между управляващите и поучаващите презвитери. Единият, наречен възглед за двете служби, твърди, че съществуват две служби – презвитер и дякон, без специализация на поучаващ презвитер. Този възглед едва ли е точен, тъй като не отчита специфичното увещание за поучението, което се намира в Библията (виж по-горе). В другата крайност е налице радикалният възглед за трите служби. Според него има три служби: дякон, управляващ презвитер и поучаващ презвитер. В случая поучаващият презвитер е отделна служба, чиято функция е поучение върху доктрината, дисциплината и отслужването на тайнствата (Robinson, 33). Трудността при този възглед е, че Павел ясно заявява, че църквата трябва да се ръководи от презвитери и дякони. Като че ли няма ударение на трета служба. Становището на Презвитерианската църква в Америка е, че съществуват две служби и половина - с една служба презвитер, но някои от хората призовани за презвитери имат и допълнителната отговорност да служат като учители.

В Урок 3 и 4 се разглеждат дарбите дадени на църквата. В случая с презвитера ни е предоставен и списък от качества на характера, способности, които човек трябва да притежава, за да заема службата (І Тим. 3:1-7; Тит 1:6-9). Понеже списъците за презвитер и дякон са много сходни, ние ще разгледаме само нещата специфични за презвитера. Изискванията на дяконите са разгледани подробно в Урок 6.

Съществуват три основни области за изпитване: 1) нравствения характер, 2) начина, по който човек управлява своя дом, и 3) способността да поучава. Всеки от тези аспекти трябва да се провери, преди човек да бъде поставен на служба. Областите за преценка съответстват на неговите функции в църквата. Той ще води чрез нравствения си пример, ще управлява както управлява дома си и ще поучава според дарбите си и затова тези неща трябва да бъдат изпитани преди да заеме службата.

Качествата за преценка са представени в І Тимотей 3:1-7 и Тит 1. При четене на тези пасажи обаче списъкът на Павел не бива да се приема като точки за отмятане, а по-скоро като модел за презвитерство. Възприемането им като абсолютен задължителен списък би противоречало на несемейното положение на Павел (и на Тимотей), както и на учението на ап. Павел, че безбрачието е за предпочитане (І Кор. 7:, 26-38) (Mounce, 158).⁷⁴

2.7.1. Нравствен характер

В основата си презвитерът трябва да има добър нравствен характер, който да се вижда и вътре и вън от църквата. Той представлява Бог пред хората. Поверено му е управлението на Божията църква, която е свято тяло. Като настойник (Тит 1:7) той трябва да постъпва вярно и като презвитер поведението му да учи църквата как да се държи. Жизненоважно е да е самообладан. Това се посочва от представата да е кротък, разбран, порядъчен, не препирлив. Трябва да има добра репутация в църквата и вън от нея. Хората са склонни да подражават на своите водачи. В книгите Съдии и Царе откриваме добри водачи, които водят народа в правда, докато лошите покваряват нацията. Презвитерът трябва да е гостоприемен, да не обича парите и да не е нестабилен, защото иначе цялата църква ще го последва в тези недостатъци.⁷⁵

Определящо е как човекът управлява своя собствен дом. Църквата е Божият дом и същите принципи, което се прилагат за семейството, се прилагат и за църквата. Верен и лоялен ли е човекът на своята жена и деца? Добре ли управлява дома си? Дали възпитава добре децата си? Гостоприемен ли е? Ако той не управлява добре своя дом, как тогава ще управлява добре Божия дом?

Човекът трябва да е мъж на една жена – трябва да й бъде верен. Ако не е, няма да е верен и на църквата.

Павел споменава възпитанието на децата. Начинът и подходът в управлението на собствените му деца, ще отразява как подхожда към управлението на църквата. Ако той не е дисциплиниран в дома, неговата грижа за църквата няма да е дисциплинирана. Ако в семейството си е тиранин, същият ще бъде и в църквата. Водачът, който поддържа и се грижи за семейството си, ще бъде такъв и в църквата.

Той също така трябва да е гостоприемен, да показва Божията любов към чужди и свои, защото така ще показва и любов в църквата.

2.7.3. Способности да поучава

Човекът трябва да е верен на Библията и да е способен да поучава хората, както неформално, така и публично. Павел казва: Който здраво държи вярното слово така, както е бил научен, за да може и да увещава със здравото учение, и да изобличава онези, които противоречат (Тит 1:9). Той трябва да познава, да се придържа, да обича и да следва Словото и после да е способен да наставлява другите. Трябва да е уверен и посветен на Словото и на учението.

Презвитерът не бива да е новоповярвал, иначе ще се възгордее. Службата носи власт, управление, права и достойнство. Понеже позицията притежава чест и власт, може да подведе към греха на гордостта (І Тим. 6:4; ІІ Тим. 3:4). Това може да е опасно както за водача, така и за църквата. Хендриксен отбелязва, че ап. Павел не посочва презвитери във всяка църква на първото си мисионерско пътуване, докато не отиде втори път (Деян. 14:23) и по същия начин, поставя за водач само Тимотей след първото си мисионерско пътуване (128).⁷⁶ Апостолът казва: Да не е нов във вярата, за да не се възгордее и падне под осъждането на дявола (І Тим. 3:6).

Въпросът кой призовава и определя презвитерите е спорен.⁷⁷ В Библията Павел и другите полагат ръце, за да отделят хора за служение. Практиката срещаме в Деяния 1:15 (избирането на Матия); 6:6; 13:3; І Тимотей 5:22. При цялостния процес на ръкополагане самото полагане на ръце е последната част.

В Деяния 1:15 и Деяния 6 църквата нараства. И в двата случая апостолите следват един и същ модел за определяне на служители в църквата.

В Деяния 1:15 е необходимо Юда да се замести от друг апостол. При този избор са предприети следните стъпки.

1. 
   Избирането е направено от цялата група, Петър се обръща към тях с братя (Деяния 1:16).
   
2. 
   Апостолите наставляват събранието какви качества са необходими (Деяния 1:15-22), включително какъв е случаят, Божията воля в Неговото слово, провидението и изискванията за службата (1:21).⁷⁸
   
3. 
   Групата ученици избира двама човека (1:23).
   
4. 
   От двамата чрез жребий е избран само един. Хвърлянето на жребий днес вече не е изискване в Новия завет.⁷⁹
   

От Деяния 6 глава можем да извлечем следните основни изводи.

1. 
   Служителите са подарени на църквата, затова тя трябва да разпознае дарбите им и да участва в тяхното избиране. Това развива идеята, че църквата е обединена общност. Не е диктатура, йерархия или демокрация.⁸⁰
   
2. 
   Апостолите дават на църквата духовните изисквания.
   
3. 
   Църквата припознава дарбите на човека чрез гласуване.
   
4. 
   Апостолите обмислят доколко индивидът е подходящ за призива, което става във време определено за молитва.
   
5. 
   Избраните хора се ръкополагат за официално служение в църквата от апостолите.
   
6. 
   Поставянето им на тази служба става чрез полагане на ръце.
   

Има още два важни пасажа: Деяния 14:23 и ІІ Коринтяни 8:19. В Деяния 14:23 четем И след като им ръкоположиха презвитери във всяка църква и се помолиха с пост, препоръчаха ги на Господа, в Когото бяха повярвали. В някои преводи се казва поставиха, но на гръцки поставиха всъщност означава одобрявам с показване на ръце (Hendriksen, 128). Това съответства на Деяния 6, а именно, че има църковно събрание, където презвитерите са избрани и после апостолите полагат ръце на тях. Във ІІ Коринтяни 8:19 виждаме, че Тит е избран от църквите да пътува с нас. В този случай избирането става от църквата и вероятно е показано с ръце.

Ръкополагане: Полагането на ръце показва формалната и официална същност на службата. Практиката не е изрично заповядана в Новия завет, но се среща в Стария завет с цел отделяне за конкретно дело или служба (Лев. 8:4-6; Числа 20:26-27) и това изглежда основата апостолите да я практикуват. Тя се среща при всички случаи на избиране за служба в Новия завет⁸¹ (Деян. 6:6; 13:3; І Тим. 4:14; І Тим. 5:22). Това е формален акт показващ власт, но в действителност не прехвърля благодат.

Които поставиха пред апостолите; и те, като се помолиха, положиха ръце на тях (Деян. 6:6).

Тогава, като постиха и се помолиха, положиха ръце на тях и ги изпратиха (Деян. 13:3).

Не пренебрегвай дарбата, която имаш, която ти се даде, съгласно с пророчеството чрез ръкополагането от презвитерите (І Тим. 4:14 – РИ).

Не прибързвай да полагаш ръце на никого и не участвай в чужди грехове. Пази себе си чист (І Тим. 5:22).

Като съчетаем този ранен пример в Деяния на апостолите, принципът, че Христос дава дарби на Своя народ, необходимостта да се разпознават тези дарби, настойничеството от презвитерите в църквата и ръкополагането чрез полагане на ръце, явно Деяния 6 ни предоставя пример, който е богословски и практически съгласуван с другите случаи на ръкополагане записани в Новия завет. Затова по-късните примери за полагане на ръце най-вероятно се случват по същия начин. Това явно е общ принцип, който се прилага за всяко призоваване на служба.

Понеже дарбите и призванието от Бога са неотменими, призоваването на презвитерите е за цял живот.⁸² Все пак един презвитер може да бъде дисциплиниран. Може да бъде порицаван, недопускан да участва в тайнствата или снет от длъжност. Макар и презвитер той не е застрахован срещу проблеми. Възможно е да падне в грях или да не изпълнява задълженията си. Човек става презвитер след изпитване и до края продължава да бъде изпитват и държан отговорен в своята служба.

Колкото и да е тежко това за отделния човек, за Презвитерския съвет и за църквата, то цели бъдещото добро на всеки замесен в това число и на виновния. Тези, които водят и поучават, ще бъдат съдени по-строго от останалите.

В І Тимотей 5:19-20 ап. Павел заявява: Против презвитер не приемай обвинение, освен ако е отправено от двама или трима свидетели. Ония, които съгрешават, изобличавай пред всички, така че и другите да имат страх” (РИ).

В резултат на своето призоваване човек не бива да отправя присъда или обвинение против презвитер без достатъчно основания. В този случай Павел казва – един човек не може да отправя обвинение против презвитер. Обвинението трябва да е потвърдено от двама или трима свидетели. Това съвпада с второ ниво от Матей 18 глава.

Ако се отправи обвинение и презвитерът бъде изобличен, тогава трябва да се предприемат публични действия. Понеже заемат публична позиция и носят по-голяма отговорност, презвитерите трябва публично да бъдат разобличени. Въпреки че е доста жестоко, това не се прави, за да се унизи човека, а за да може цялата църква, църковното общество и другите презвитери да се боят и да бягат от греха. Грехът подкопава цялостния характер на църквата, затова с греха сред водачите трябва да се постъпва строго. Съветът от презвитери трябва да води подобна процедура.

Като едно тяло ние сме призовани към взаимно подчинение в Господа (Урок 3). В разширяване на този принцип членовете на църквата трябва да се подчиняват на тези, които Бог е поставил над тях, за тяхното собствено израстване и закрила. Христос призовава едни да водят, други да следват. Правилно функциониращият презвитер е зависим от това подчинение. Библейското водачество може вярно да изпълнява своята роля, когато църквата откликва по правилния начин на Божието управление в и чрез тези хора. Като се покорява и се стреми да бъде водена от презвитерите, църквата се подчинява на Христос.

Покорството и подчинението е в центъра на християнството и в същността на презвитерското управление. Презвитерите не управляват с принуждение, а духовно и същият този Дух работи в сърцата на църквата, за да може тя да се подчинява на това управление.

Църквата е призована да обича и да почита водачите за тяхното призвание в тялото. В църквата любовта и почитта се показва по три практични начина: 1) финансова подкрепа, 2) закрила и 3) молитва.

1. 
   Финансова подкрепа: Павел призовава църквата да дава двойна почит особено на тези, които се трудят в Словото. Това включва финансова почит за издръжка на служението (І Тим. 5:17-18). Работникът на благовестието заслужава заплатата си. Не бива да завързваш устата на вола, когато вършее, още повече да не подкрепяме презвитерите (І Тим. 5:18; І Кор. 9:4-14; Фил. 4:16; І Сол. 2:6; ІІ Сол. 3:9; Тит 3:13; ІІІ Йоан 6-8).
   
2. 
   Закрила: Презвитерите закрилят църквата и следователно църквата трябва да закриля презвитерите си. Те трябва да пазят тяхната репутация и да ги подкрепят в призванието им. Много от дейностите на презвитерите не се вършат публично и това може да подтикне мнозина, които не са наясно с всички факти, несправедливо да обвиняват презвитерите. В такива случаи не бива да се приема никакво обвинение освен от двама или трима свидетели (І Тим. 5:19). Лъжливите обвинения, слухове и клевети могат да съсипят свидетелството на човека и неговата полезност за църквата.
   
3. 
   Молитва: Апостол Павел непрекъснато приканва да се молят за него. За всяка позиция на управление водачите трябва да се подкрепят в служението им чрез молитва (Еф. 6:19-20).