Урок 1 Основополагащите принципи на църквата Урок 2 Историята на църквата в Библията

61 Виждаме същата логика за главата/ творението, която се прилага към взаимоотношенията в семейството (Еф. 5:25-33).

62 Павел развива по-голямата отговорност на Адам при грехопадението в Римляни 5:12-14. Макар като представител на човечеството Адам да съгрешава в по-голяма и вероятно по-пряка степен от Ева, апостолът не казва, че това води до промяна в структурата на творението. В този случай повторно се заявява по-второстепенната позиция на Ева както в творението, така и в ролята й при грехопадението.

63 Това е първият превод на Стария завет на гръцки.

64 Гръцкият произход на думата може да обясни защо тя се употребява главно в гръцките църкви, след като мисията на Христос достига гръцкия свят. Той включва Филипи (Фил. 1:1), Ефес (І Тим. 3:1-2), Мала Азия (Деяния 14:23) и Крит (Тит 1:5) (Taylor, 84). За подобен аргумент виж James Bannerman (ХХ).

65 Ранните църковни отци също имат една служба, думите се използват взаимозаменяемо (І Послание на Климент 42:4; 44:5). С течение на времето през следващите триста години всеки местен църковен център се развива по свой начин, с бавно кристализиране на властта при епископите като различна служба от презвитерите.

66 В Устава за църковния ред на Презвитерианската църква в Америка полезно е записано (8-1): „Когато той има грижата да надзирава стадото на Христос, се нарича епископ или пастир. Когато неговото задължение е да бъде сериозен и благоразумен, пример за стадото, и да управлява добре дома и царството на Христос, той се нарича презвитер или старейшина. Когато обяснява Словото и чрез здравото учение увещава и изобличава противниците, той се нарича учител. Всички тези титли не говорят за различни степени на служба, а описват една и съща служба.”

67 Петър използва по-юдейските понятия „старейшини” и „пастир” в своите послания (І Петър 2:25; І Петър 5:1-2 - Верен).

68 Както вече се спомена в историята на ранната църква се наблюдава бързо преминаване от управлението на група водачи към едноличното управление на епископите.

69 Описанието на начина, по който действа презвитерството съответства на начина, по който цялата църква трябва да се държи помежду си.

70 Уставът за църковния ред 8-3 изрично споменава посещаване на хората, особено на болните.

71 За историческо разбиране на службата на поучаващия презвитер в църквата, виж Samuel Miller (54-72), John Owen, , The True Nature of the Church, и James Bannerman’s work, The Church.

72 Презвитерите са една длъжност, управляващите притежават същата власт и пригодност за службата в съветите на църквата като поучаващите презвитери (Устав за църковния ред 8-9).

73 Специфичните отговорности на поучаващия презвитер са описани в Устава 8-5. „Когато е изпратен да прогласи Божията воля на грешниците и да ги умолява да се примирят с Бога в Христос, той се нарича посланик. Когато носи благата вест за спасение на незнаещите и погиващите, той е наречен благовестител. Когато застава, за да прогласи благовестието, той се нарича проповедник. Когато раздава многообразната Божия благодат и тайнствата постановени от Христос, той е наречен настойник на Божиите тайни.” Устав 8-6: „Когато поучаващ презвитер се определя за делото на благовестител, получава поръката да проповядва Словото и да отслужва тайнствата в чужди страни и в отдалечени части на църквата. Презвитерският съвет може с отделно решение да му възложи като благовестител за период от дванайсет месеца да има правото да основава църкви. През този период до сформиране на съвет в новооснованата църква той има право да наставлява, изпитва, постановява и определя управляващи презвитери и дякони в нея, да приема и изключва членове.”

74 За сравнение между службите виж Mounce (155-158).

75 За други полезни коментари върху І Тимотей 3 виж трудовете на Hughes и Chapel.

76 Hendriksen and Kistemaker, 128.

77 През годините презвитерианите използват редица подходи за призоваване и ръкополагане на презвитери. За по-подробно разглеждане виж James Bannerman (400ff) и Samuel Miller (260-271). Допълнително усложнение е, че в ранната църква самият апостол Павел определя презвитери в новите църкви и дава същото право на Тит в Крит (Тит 1:5). Както ще видим няма основание практиката на Павел да нарушава процедурата в Деяния 1 и 6. Освен това, ако тези постъпки нарушават процедурата установена в Деяния 1 и 6, тогава те вероятно трябва да се разглеждат като изключения от практиката.

78 J. Bannerman 403.

79 Въпросът с жребия възниква заради уникалното време, в което се случва това събитие. Жребий е използван в Стария завет и тук е подходящ, защото се съчетава с прекия призив за помощ към Христос. Днес, след като Святият Дух е излян на Петдесятница църквата има Неговото пряко водителство. Процедурата не е повторена в Новия завет. Тя се смята за излишна. Днес Христос пряко управлява чрез Своя Дух.

80 Dr Wilbourne, The Office of Temporal Affairs, Audio Lecture Greenville Seminary 2005.

81 Самюел Милър отбелязва: „Няма нито един отделен случай или пример, за която и да било църковна служба, описана в Новия завет, при който да не се използва церемонията за полагане на ръце. Първите дякони, макар и да не им се възлага изцяло духовна длъжност или толкова тежка колкото на управляващия презвитер, все пак са признати от всички, отделени за дяконството чрез полагане на ръце. Естествено тези, които заемат по-висша служба не бива да се въвеждат с по-малка тържественост и сериозност” (286).

82 За информация за отстраняването на презвитер от служение, виж Miller (294-301).

83 Броят може би е по-голям, понеже вероятно изключва жените и децата.

84 Чак след като църквата се разширява в езическия свят, Павел започва да говори за местни църкви (Гал. 1:22; І Сол. 2:14), за разлика от І Коринтяни 15:9, където споменава църквата в единствено число (J. Bannerman, 437).

 Джордж Гилеспи (1613 – 1648 г.) – първият презвитер ръкоположен от презвитерията, а не от епископа, и Александър Хендерсън (1583 – 1646 г) – шотландски църковен деец и богослов, смятан за най-видната фигура на Шотландия след Джот Нокс. И двамата са едни от най-младите богослови участвали в Уестминстърското събрание (бел. пр.).

^ Самюъл Ръдърфорд (1600-1661) и Робърт Бейли (1602 – 1662 г.) също шотландски богослов и служител, участник в Събранието в Глазгоу, където се възстановява презвитерианското управление на църквата, написал „Книга с правила за реда”, преиздавана неколкократно и използвана и в САЩ, и в парламентаризма

бел. пр.).

85 Презвитериите отговарят донякъде на епархиите в източноправославните църкви – бел. на бог. ред.

86 Калвин, Оуен и Джон Браун наблягат на службата (ХХ).

87 Съществува известен спор върху Деяния 6. Едни твърдят, че това е временна служба, която посреща конкретна нужда, докато според други това е началото на постоянна служба на настойничество и служение. Дори това да не е първата официална служба, тя показва естеството на дяконската работа.

88 Интересно е да се отбележи, че когато Павел говори за службата на презвитера, има специално предупреждение против възгордяването, а при службата на дякона няма такова предупреждение. Разликата е, че дяконската служба е служба на слугуване. Тя цели да се служи на хората с истински смирено сърце. Това е обратната страна на гордостта.

89 Виж J. Bannerman XX.

90 Това трябва да се чете също във връзка с Павловото увещание, че ние трябва да работим иначе няма да ядем. Бедните в тази ситуация са бедни, защото не могат да работят.

91 В Устава за църковния ред 9-3 пише: За службата на дякона, която е духовна в своята същност, трябва да се избират мъже с духовен характер, репутация на честни, с примерен живот, братски дух, топло съчувствие и здрава преценка.

92 За историята на проблема в Презвитерианската църква на Америка, виж http://www.weswhite.net/2012/03/the-issue-of-deaconesses-in-the-pca-2007-2011/

93 Уставът за църковния ред 9-2 гласи, че задължение на дяконите е да служат на тези, които са в нужда, на болните, на самотните и на тези, които са в беда.

94 Уставът 9-1 гласи, че тяхно задължение е да развиват благодатта в свободата и щедростта сред членовете на църквата, да измислят методи за събиране на дарения за хората, да разпределят тези дарения сред обектите, които се подпомагат.

95 Уставът 9-2 Те трябва да се грижат за имуществото на църквата, както реално, така и лично, и да провеждат подходящите ремонти на църковната зала и другите сгради принадлежащи на църквата.

96 Това сочи към идването на Исус като великият Божи син, владетелят над народите (Пс. 2; Пс. 110; Мат. 28:19-20).

97 Или в случая на Римокатолическата църква, където църквата претендира, че притежава правото на меча над народите.

98 За подробно обсъждане на тази сфера, виж Кели http://www.pcahistory.org/pca/2-103.pdf. В Християнски манифест Франсис Шефър очертава четири стъпки, които човек може да предприеме, за да протестира против намесата на държавата в църковната сфера. Те включват (1) опит да се промени закона чрез надлежно избрани представители, (2) протестиране против закона в съда или чрез демонстрации, (3) преместване под чужда юрисдикция и накрая (4) използване на политика на гражданско неподчинение, например отказ да се плащат данъци и опит да се свали правителството (103).

99 Връзката между църквата и царството е разгледана в Урок 2.

100 В Матей 12:27-28 Исус заявява, че Неговото царство идва незабележимо чрез силата на Святия Дух: При това, ако Аз изгонвам демоните чрез Веелзевул, чрез кого ги изгонват вашите синове? Затова те ще ви бъдат съдии. Но ако Аз изгонвам демоните чрез Божия Дух, то Божието царство е дошло до вас. Исус също така подчертава, че царството идва тайно, а не външно и явно. А когато беше попитан от фарисеите кога ще дойде Божието царство, Исус в отговор им каза: Божието царство не идва така, че да се забелязва; нито ще кажат: Ето, тук или там – защото, ето, Божието царство е сред вас (Лука 17:20-21).

101 Виж Abraham Kuyper и Herman Dooyeweerd.

102 Виж Robert Lewis Dabney и Stuart Robinson (цитиран по-горе).

103 Американската версия на Уестминстърската изповед на вярата 31:4 гласи: „Синодите и съборите не трябва да разглеждат или да вземат решения по въпроси, които не са от църковно естество, и не трябва да се намесват в работата на гражданските власти, засягаща държавата. Това е възможно единствено под формата на смирен призив при изключителни случаи или под формата на съвет по въпроси, свързани със съвестта, ако гражданските власти го поискат от тях (УИВ, гл. ХХХІ, т. 4, с. 59).

104 Нека използваме илюстрациите за хомосексуалността, за коя партия да гласувате, да се отива ли на война или на правото да се определят различни данъчни ставки. Църквата може да казва на държавата, че хомосексуалността е нравствено зло пред Бога, но трябва да внимава как го прилага в сферата на държавата. Тя няма правото да казва на държавата, че не бива да допуска хомосексуалисти в армията, защото това е държавна сфера и отговорност. Църквата не може да казва на църковните членове за кого да гласуват на избори, както и че войната, особено една конкретна война, е неправилна. Това са въпроси на държавата. По същия начин държавата е подвластна на Христовото/ Божието небесно царство. Нейният мандат изисква държавата да изпълнява Христовите закони. До степента, до която тя го прави, ще бъде счетена за вярна и ще познае Божието благословение. Държава, която отхвърля Божиите закони, се намира под властта на лукавия. Въпреки всичко тя продължава да е държава и да притежава власт.

105 Американската презвитерианска църква променя оригиналната Уестминстърска изповед в частта за взаимовръзката на църквата и държавата. Тя пропуска части от глава ХХХІ „За синодите и съборите”, пренаписва част от глава ХХІІІ „За гражданските власти” и модифицира глава ХХ „За християнската свобода и свободата на съвестта.” В същото време църквата не променя съответните части в Подробния катехизис, така че той продължава да съдържа изискването, в съответствие с Втората заповед, че всеки според призванието си трябва да „унищожи всички изображения на идоли” (въпрос 108, с. 121). Освен това Подробният катехизис съветва, че когато се молим „Да дойде Твоето царство”, ние трябва да се молим за гражданските власти: „Христовата църква ... да бъде зачитана и подпомагана от гражданските власти” (въпрос 191, с. 155) Виж http://www.covref.org/pages/superiority-original-wcf.htm. Най-общо промените, които Американската презвитерианска църква прави в Уестминстърската изповед, отхвърля идеята, че държавата трябва да овласти една държавна църква и настояват тя да подкрепя множество християнски деноминации. Промените не допускат пълното отделяне на църквата от държавата.

106 И в двата случая проповядването на благовестието за царството води до формиране на църквата. Проповядването на Исус довежда до призоваването на дванадесетте. Проповядването на ап. Петър за управлението на Месията довежда до създаването на църквата.

107 Въпреки, че църквата е различно от семейството, отделни аспекти на семейството функционират сходно на църквата, дотолкова, че ап. Павел да изтъкне ефективното управление на семейството като необходимо качество за църковното управление.

108 Това е представено от Павел в І Коринтяни 11:2-12. Редът на Сътворението означава, че мъжът е славата на Бога, а жената е слава на мъжа. Никой от тях не е независим от другия и двамата заедно са една плът.

109 Dodd 1023.

110 За разлика холандската традиция ограничава средствата на благодатта до обективното Слово и тайнствата (виж Хайдълбергския катехизис 67, Berkhof XX.) Според нея това са единствените обективни средства на благодатта и затова изключват общата молитва.

111 Думата „триединство” също не се среща в Писанието, но тя се употребява, за да изрази библейско учение за Бога.

Каталог: bulgaro
bulgaro -> Урок Запознаване с понятията Урок Структура на заветите Урок Адам заветите на дела и на благодат
bulgaro -> Конкурс за пианисти „Vendome Prize", организиран от юнеско в Париж, и финала на международния кокурс за цигулари „Antonio Stradivari" в Кремона
bulgaro -> Черен жребец носи ме, жребецо, по пътищата на света
bulgaro -> Урок 1 Основополагащите принципи на църквата Урок 2 Историята на църквата в Библията