Урок 1 Основополагащите принципи на църквата Урок 2 Историята на църквата в Библията

Христос е глава на тялото. Като глава той води, направлява и се грижи за Своята църква. Църквата е Неговата пълнота. Всички вярващи са съединени с Христовата църква. Те са едно взаимнозависимо тяло, всеки от които разчита на другите, за да може да израства в пълното тяло на Исус Христос.

1. 
   Обяснете двата начина, по които Христос се свързва с тялото като глава.
   
2. 
   Обяснете важността на факта, че църквата е едно тяло в Христос.
   
3. 
   Може ли вярващият да израства сам? Обосновете своя отговор.
   
4. 
   Какво сравнение с човека използва ап. Павел, за да покаже отличителността и взаимната зависимост на църквата? Защо това сравнение е добър модел?
   
5. 
   Трябва ли отделните дарби да разделят църквата?
   
6. 
   Според Римляни 12:3 как трябва да оценяваме дарбите?
   
7. 
   Какво се случва, когато тялото е разделено?
   
8. 
   Опишете позицията на Христос като глава над църквата.
   
9. 
   Опишете същността на нашето единение в църквата.
   
10. 
    Представете трите начина, по които ап. Павел употребява думата „пълнота.”
    

Като глава Христос изгражда църквата в зрялост. В този процес Той действа като основа на църквата (т.е. платформа, върху която се издига), както и като източник на нейния растеж. Неговото дело поддържа и храни църквата, докато Той я изгражда, за да може да достигне до зрялост. Като глава Той е нейният единствен източник на развитие.

Христос снабдява духовните дарби, за да установи и назидава църквата и тя е призована да разбира и използва тези средства, за да може да израства в зрялост.

За по-нататъшен растеж Христос също така заповядва добрия ред и дисциплина. Църквата трябва да има правилна структура и да практикува дисциплина, както официално, така и неофициално.

Целта на Христос при работата Му в църквата е висока. Той желае тя да израства в зрялост, в мярката на ръста на Христовата пълнота в творението:

Докато ние всички достигнем в единството на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота... а като сме истинни в любов, да пораснем по всичко към Него, който е главата, Христос (Еф. 4:13-15).



1. Христос - основата

Животът и служението на Христос са основата на църквата.

Христос е крайъгълният камък, основата (Ис. 28:16; Пс. 118:22; Еф. 2:20), а без нея останалата част от сградата не може да се изгради. Христос полага основата в Своята личност и дело - Своя живот, смърт и възкресение. Без това дело няма църква (Еф. 2:20; І Кор. 3:11). Основата поддържа всички хора и включва както юдеи, така и езичници (Еф. 2:20).

Писанието използва различни метафори, за да обясни същността и растежа на църквата. Те включват метафори за здание (по-горе) и за органичен растеж, както и за църквата като Негово тяло (Еф. 4:15), вкоренена в Христос, и езичниците, които като клон от дива маслина са присадени в маслиненото дърво на Израил (Римл. 11:17 и сл.). Църквата също така е Божия нива, нива, която дава плодове чрез онези, които я напояват (Ер. 24:6; І Кор. 3:6-9). При всяка метафора Христос е основата както и средството за израстване.

2. Христос е постоянното средство за израстване

Освен това Христос непрестанно дава храна на църквата. Той бди над нея, осигурява й дарби и служения за нейното назидание. Изисква добър ред и очаква църквата да упражнява дисциплина, докато израства в Него. При използване на тези средства църквата ще израства в зрялост. Ние можем да представим с диаграма различните средства за растеж по следния начин:

За съжаление много църкви наблягат на един аспект от Христовото управление за сметка на останалите и така причиняват небалансираност, която възпира църковния растеж. Някои църкви наблягат на свободата на Духа, но отхвърлят дарените от Бога служби и Неговата заповед нещата да се вършат с ред и приличие.

Библията обаче признава както свободата в Духа, така и духовните дарби на управление. Същият Дух, който работи свободно и мощно, заповядва и организираното управление, дава способности на църковните служители да изпълняват тази функция. Христовият Дух е всред Своята църква в реда и дисциплината толкова, колкото и в по-зрелищните аспекти на Неговото служение (Мат. 18:16). В Божията премъдрост няма конфликт между непосредственото управление на Христос, делото на Неговия Дух, служителите и организацията.

В началото ще се спрем на дарбите и службите, които Христос дава на църквата и после ще продължим със заповедта на Святия Дух за ред и дисциплина.

Дарбите и служенията в църквата се споменават в І Петър 4:10-12; Ефесяни 4:11-16; І Коринтяни 12:8-10, 28; Римляни 12:6-8.³⁹ В учението на ап. Павел понятието дарба набляга на Божията благодат в даването на благословение на църквата, докато служение се фокусира на функциите на тези, които са в църквата. В този контекст Духът е авторът както на дарбите, така и на служенията (Еф. 4:11) и апостол Павел не прави ясно разграничение между тях. Даряването на служби и служители е толкова колкото и даряването на вяра, изцеление и езици. Павел също така говори за действия (І Кор. 12:6, 9), дело (Еф. 4:11; І Тим. 3:1; ІІ Тим. 4:5), управление, настойничество (І Кор. 9:17; І Кор. 12:28; Еф. 3:2; Кол. 1:25; І Тим. 1:4) и служение (ІІ Кор. 9:12; Фил. 2:17) при описване на средствата, дадени от Христос за израстване на църквата.

Петър използва просто разделяне на дарбите на две групи – дарби на поучение и дарби на служение:

Според дарбата, която всеки е приел, служете с нея един на друг като добри настойници на многообразната Божия благодат. Ако говори някой, нека говори като Божии думи; ако служи някой, нека служи според силата, която му дава Бог; за да се слави във всичко Бог чрез Исус Христос, на когото е славата и господството до вечни векове. Амин (І Петър 4:10-11).

В Римляни, І Коринтяни и Ефесяни ап. Павел развива по-пълно разбиране за духовните дарби. Те са изброени по различни начини в трите пасажа в зависимост от ударението на апостола на съответното място. В Римляни 12 глава Павел набляга на идеята за едно тяло с много части и нашата лична отговорност да използваме своите дарби. В І Коринтяни 12 продължава да развива идеята за едно взаимнозависимо тяло и за нуждата от многообразие и единство, за да може църквата да е здрава и да расте. В І Коринтяни 14 той илюстрира разграничението между дарбите езици и пророчество, за да подчертае правилното функциониране и целта на духовните дарби - взаимно назидание. По същия начин в Ефесяни 4 той набляга, че дарбите апостоли, пророци, пастири и учители функционират, за да назидават църквата и да я водят към зрялост.

Апостол Павел несъмнено притежава много вродени дарби преди своето обръщение и те остават и са използвани в апостолското му служение. В същото време неговото призвание да бъде апостол е уникално духовно призвание, както и специфичните дарби свързани с апостолското служение (ІІ Коринтяни 12:12). Освен това Павел увещава църквата да копнее за духовни дарби, особено за пророчество (дарба на откровение в ранната църква, различна от естествената мъдрост.)

При разглеждане на дарбите бихме могли да ги разделим на несъмнено духовни и на такива, които се припокриват с естествени дарби получавани по рождение. Първите включват апостоли, пророци, слово на мъдрост, слово на знание, чудеса/ вяра, дарби на изцеление, езици, тълкуване на езици и разпознаване на духовете (І Кор. 14:21).

Дарбите, които попадат и в двете категории, са водачество, пастир и учител. Макар някои от тях да са естествени, на някои хора наред с тях Бог дава дарби в извънредна степен.

Във всички случаи източникът на естествените способности е творението на Христос. А при обръщението те се обновяват в Христос, за да бъдат изграждащи, а не разрушаващи. Например, енергията, образованието и пламенността на Павел са използвани за лошо преди обръщението, но после неговите способности служат за добро и за назидаването на църквата. Павел бърза да отбележи, че всички дарби, естествени и духовни, са ефективни библейски, когато се упражняват в Божията любов (І Кор. 13). В Божията премъдрост природата не работи против благодатта, по-скоро природата и благодатта вървят в една и съща посока.

Същността на дарбите често се разбира неправилно. Когато употребяваме понятието дарби, често се насочваме към поразителните, тоест към езици и пророчество, но дарбите включват също така поучение, водачество и благовестителство. Те не са зрелищни, а обикновени. Всъщност най-зрелищните дарби на езици и пророчество се споменават за пръв и последен път в І Коринтяни 12 и 14 глави. Не са записани в Римляни 12 и Ефесяни 4:11 и сл.

Павел притежава зрелищни дарби. Но е загрижен те да се използват по подходящия начин. Предупреждава, че по-зрелищните дарби не бива да се използват за лична изява, а за общо назидание. Апостолът не иска църквата да е като дете в своето разбиране за дарбите (І Кор. 13:11). Напротив, вярващите трябва да използват дарбите като зрели възрастни, за доброто на всички. Разбира се, любовта прави дарбите ефикасни. Без любов от дарбите няма никаква полза. Затова ап. Павел целенасочено говори за любовта (І Кор. 13) точно в средата на двете глави за дарбите (І Кор. 12, 14). В същия смисъл той подчертава факта, че пророчеството е по-важно от езиците, защото всички могат да го разберат и така да се поучат, докато езиците са с по-ограничена функция.

Подобно на апостолите дарбата пророчество съществува за ограничен период и изчезва в края на апостолската епоха. За края на дарбата пророчество ще говорим по-нататък заедно с дарбата езици.

Павел учи, че Христовите дарби за църквата се различават по значимост. Той казва: първо апостоли, второ пророци, трето учители, после чудеса, после дарби на изцеление, помагания, управлявания, разни езици (І Кор. 12:28). Същата подредба се повтаря в Ефесяни 4:11: И Той даде едни да бъдат апостоли, други – пророци, други благовестители, а други – пастири и учители.⁴⁰ Безспорно Павел вижда определена йерархия при дарбите. Поради основополагащото си служение в ранната църква апостолството е най-важната дадена й дарба. Но тъй като то е уникално, апостолът не може и не казва, че иска всички хора да станат апостоли. Затова увещава коринтяните копнейте за по-големите дарби (І Кор. 12:31), заповядва им стремете си към любовта; но копнейте и за духовните дарби, а особено за дарбата да пророкувате (І Кор. 14:1).

Дарбите са важни и трябва да се желаят, за да се използват в любов, служение и служене, за изграждане на църквата за слава на Бога в Христос (Еф. 4:12). Духовните дарби включват ръководство и управление, служби (понятие, което предполага ред), структура и обслужване. В църквата делото на Святия Дух трябва да се извършва стабилно и организирано. При по-зрелищните дарби трябва да се спазват определени правила.

Струва си да се отбележи, че в трите основни списъци с дарби, ап. Павел не споменава службите на презвитера и дякона, един изненадващ пропуск, тъй като те несъмнено са дарби за църквата и служби, на които се спира в края на своето служение (І Тим. 5:17; Тит 1:5; Фил. 1:1; І Тим. 3:2; Тит 1:7). Службата презвитер безспорно съществува в църквата преди той да напише тези послания (Деян. 14:23) и Павел говори за дякони във Филипяни 1:1, послание вероятно написано по едно и също време с Ефесяни.

На практично ниво това поражда два проблема: 1) установяване броя на службите, които продължават да съществуват и 2) каква е сегашната връзка между духовните дарби в църквата и презвитерството.

Колко са настоящите служби в църквата днес е спорен въпрос. Калвин казва, че свръхестествените служби, ограничени до апостолския период, са апостоли, пророци и благовестители, и днес остават четири: пастир, учител, презвитер и дякон.⁴¹ Обратно, шотландските и американски презвитериани твърдят, че пастир и учител заместват презвитер, така че остават само тези две служби. Макар службата благовестител първоначално да е разглеждана отделно, голямата част от американското презвитерианство днес смята службата за изчезнала, а нейната функция днес е част от службата на презвитера. В много случаи другите дарби също се поставят под тази служба.

Дарбата апостол, като Христов посланик и пратеник е основополагаща служба в църквата. Тя включва дарбите проповядване, поучение, пророчество и езици, както и силата да се вършат знамения, чудеса и велики дела с цел потвърждение на служението. Павел нарича тези дарби доказателство за своето апостолско служение. Наистина, апостолските признаци се показаха между вас с пълно търпение, чрез знамения, чудеса и велики дела (ІІ Коринтяни 12:12). Дарбите необходими за службата се концентрират и използват за нея.

По същия начин за презвитерите и дяконите се изискват многообразни дарби и затова сякаш се съсредоточават в тези служби. Въпреки че някои части от тялото може да имат една или друга от споменатите дарби, само тези, които притежават групата дарби са подходящи за службата. Например, презвитерът трябва да има дарбите поучение, ръководене, организация, управление и водачество – дарби, включени в списъка на Павел за презвитерството в І Тимотей 3:1-15. С оглед на това казваме, че тези дарби са съсредоточени в една служба, защото са необходими за правилното функциониране. Освен това концентрацията на дарбите в една служба не значи, че отделните дарби не могат и не съществуват извън тази служба. Могат да съществуват и членовете на тялото трябва да ги използват като дарби.⁴²

Взаимовръзката между дарбите на един член и дарбите на презвитерите и дяконите е неясна. Някои твърдят, че дарбите от апостолската епоха продължават да съществуват и са независими от службите. Друга позиция признава дарбите сред хората в църквата, но ги разглежда като особено концентрирани в хората със служби. Това е възгледът и/и. Третият възглед казва, че всички дарби днес са съсредоточени в службата. Първият и третият възглед са или/ или. Тъй като няма основания да се твърди, че всички дарби са изчезнали, вторият възглед, че дарби се дават на хората в църквата и на служителите, е най-добрият.

Дарбите дадени на църквата са за делото на служението и за назидаването на тялото, за да расте в зрялост. Когато всеки член използва своите дарби, цялото тяло ще расте. Павел изтъква това в І Коринтяни 12:14 и сл.

Тази част се спира в по-големи подробности на специфичните дарби и служения дадени на църквата.

Дванадесетте апостоли са основата на църквата. Христос е крайъгълният камък и апостолите като Негови свидетели полагат основата на непрекъснатото изграждане на църквата (Еф. 2:19-20; Гал. 4:19; І Кор. 4:14, 15; ІІ Кор. 6:13; І Сол. 2:11). Понеже е основа на църквата, службата апостол е уникална – основаването е събитие веднъж завинаги в живота на църквата (Еф. 2:20). Апостолът е неповторима и непредаваема служба. За да е апостол, човек трябва да е бил с Христос, да е видял Неговото възкресение (Деян. 1:21, 22) и да е изрично призован от Христос на това служение (Гал. 1:1). Павел разбира, че той е последният призован апостол (І Кор. 15:8, 10). Освен това когато изброява дарбите в ранната църква, той набляга, че най-големите дарби, към които трябва да се стремят, е пророчество, а не апостолското служение. Това предполага, че да си апостол е призвание, което не може да се повтори, докато дарбата пророчество съществува и по-нататък в ранната църква.

Апостолите са овластени от Христос глашатаи, които проповядват и прогласяват Неговото име (Римл. 1:5; ІІ Кор. 2:9; Фил. 2:12). Те приемат преданието на благовестието от Христос и в своето проповядване, поучение и послания, полагат основата на църквата за разнасяне на посланието на благовестието (І Кор. 15:5-7). След смъртта на апостолите тяхната основополагаща власт продължава в Посланията им намерили място в Библията. Тези послания днес съдържат поучението и затова са авторитет за всички вярващи (Кол. 4:16; І Сол. 5:27). Тъй като апостолите са уникални и с уникални дарби, тяхното учение, живот и поведение трябва да се следват и подражават.

2.2.2. Пророци

Пророците са втори по значимост (І Кор. 12:28). Въпреки, че някои твърдят, че пророци се отнася до старозаветните пророци, ап. Павел ги представя като апостолите и пророците, а не като пророците и апостолите,⁴⁴ ред, който неколкократно повтаря в Ефесяни 3:5, 4:11 и І Коринтяни 12:28-29. Следва, че тези хора са новозаветни пророци.

Пророците, наред с апостолите, са служение за полагане на основата (Еф. 2:20) и Святият Дух им открива основни истини (І Кор. 14:30). „Откривам” е глагол с отличително значение в Писанието: той се отнася до обективно откриване на Божието дело във връзка с идването на Христос в историята.⁴⁵ Подобно свързаният с това израз Божиите тайни (І Кор. 13:2 – от англ.) също се отнася до обективното откровение на Бога в историята на изкуплението, някога скрити Неговите намерения се откриват в идването на Христос. Фокусът и на апостолите, и на пророците е да разкриват идването на Исус в историята и така да положат основата на църквата. Апостолите правят това чрез свидетелските си разкази и чрез своите книги (виж по-горе). Пророците са надарени да разбират тайните на историческото идване на Исус. В края на новозаветния период апостол Йоан също е пророк (Откр. 1:1-3). Той получава последното Божие откровение и предупреждава църквата, че към него няма да се прибавят повече откровения (Откр. 21:18-19).

По времето когато се полага основата, църквата е насърчена да пророкува. Но също така е предупредена да се пази от лъжливо пророчество (І Кор. 12:10; 14:29) като изпитва пророка и духовете (І Сол. 5:21). На ранната църква е заповядано: Не угасяйте Духа. Пророчества не презирайте, но изпитвайте всичко; дръжте доброто (І Сол. 5:19-21). Служението на пророците трябва да става в мир и съгласие, един по един, всеки да е готов да отстъпи място на другия, в случай, че се дадат други пророчества. Павел пише подробни напътствия как в църквата да се управлява пророчеството в І Коринтяни 14:26-33. Всичко трябва да се прави за взаимно изграждане (14:26, 31), да говорят двама или трима пророци, а другите да преценяват казаното (29) и ако един пророк говори и Бог даде второ пророчество, първият да замълчи (30). Павел казва: Защото можете да пророкувате всеки един след друг, за да се поучават всички и всички да се насърчават. И после продължава И духовете на пророците се покоряват на пророците.⁴⁶

За службата на благовестителя не разполагаме с много информация. Дарбата/ службата на благовестител се споменава в Деяния 8:4-12, 35, 40 и Филип е призован за благовестител в Деян. 21:8. В Деяния на апостолите тази служба като че ли се свързва с хора специално надарени да проповядват благовестието и да кръщават. Павел посочва службата в Ефесяни 4:11 и споменава делото на благовестител във ІІ Тимотей 4:5. Ако Тимотей заема тази служба, тя съдържа и правото да се дават напътствия за правилното функциониране на църквата (ІІ Тим. 2:2; Тит 1:5). Някои заявяват, че след като службата е здраво свързана с апостолското служение, тя изчезва с края на апостолския период. Други, например някои течения на шотландската презвитерианска църква (J. Bannerman XX), казват, че службата все още съществува (Owen XX). Много американски презвитериани заявяват, че службата на благовестител е изчезнала, но функцията й продължава да се изпълнява чрез службата на презвитера.⁴⁷

Павел нарича учителите трети и ги свързва с пастирите (І Кор. 12:28; Еф. 4:11). Те са дадени на цялата църква за нейното изграждане.

Вместо да се отнася до способности „учител”, като че ли е постоянна служба дадена да изгражда църквата (І Кор. 12:28; Еф. 4:11). Заповядано е и правото на материална подкрепа (Гал. 6:6). Тъй като апостолът не развива връзката между учители и презвитери, може би тази служба сега се изпълнява от поучаващия презвитер. В Деяния на апостолите и по принцип в Библията няма отделно ръкополагане за службата учител, което отразява, че тази дарба/ служба е свързана с презвитерството. В такъв случай на поучаващите презвитери трябва да се отдава специална почит (І Тим. 5:17). Дарбата поучение може да съществува и без да е свързана с конкретна служба.

Учителите трябва да предават на хората основополагащото откровение получено вече от апостолите⁴⁸ (Римл. 6:17; Гал. 1:12; ІІ Сол. 2:15; Кол. 2:6-7). Дарбата/ службата здраво отразява юдейските учители в синагогата с техните дарби, мъдрост и знание.