Урок 1 Основополагащите принципи на църквата Урок 2 Историята на църквата в Библията

Пастирите са споменати в Ефесяни 4:11, където са свързани с учителите. Думата пастир внушава водачество и грижа за църквата (І Петър 2:25; 5:1-4). Както при учителите точната функция е неясна. Изглежда работата се свързва с тази на епископа или презвитера. В Деяния 20:28 презвитерите трябва да се грижат за стадото. Предполагаме, че разграничението между пастир и учител може да отразява по-късното разграничение в І Тимотей 5:17 между управляващ презвитер (пастири) и поучаващ презвитер (учители).

Всички тези служби притежават власт. Павел вижда водачеството като отделна дарба в църквата. Някои са призовани да водят, други – да се подчиняват на тяхното водачество. В Римляни 12:8 той казва: Ако увещава – в увещаването; ако дава, да дава с простосърдечие; ако ръководи, да ръководи с усърдие; ако показва милост, да я показва с радост. В І Солунци 5:12-13 апостолът пише: И молим ви, братя, да признавате тези, които се трудят между вас като ваши настойници в Господа и ви поучават, и да се отнасяте към тях с голямо уважение и с любов заради делото им. Павел набляга на водачеството в І Тимотей 3:4-5 като казва, че водачът е човек, който управлява добре своя дом и държи децата си в послушание с пълна сериозност, защото , ако човек не знае да управлява своя дом, как ще се грижи за Божията църква? Същата идея се вижда в І Тимотей 5:17.

2.2.6. Взаимосвързано служение

Макар всички дарби да са за взаимна полза и увещание, Павел говори и за дарбата служене, управляване и показване на милост (Римл. 12:7-8). Тези специфични дарби изглежда посочват към едно специфично служение, което подпомага другите.

Тези служби се споменават изрично в Деяния, Филипяни 1:1 и в Пастирските послания, но не са в списъците на апостола. Презвитерът и епископът се отнасят за една и съща служба. Презвитер/ старейшина говори за ранг и неговите корени са юдейски, докато епископ се отнася до функцията. В Деяния 20 глава ап. Павел говори на презвитерите, като им казва да вършат делото на настойници (епископи). По същия начин, казва на Тит да назначи презвитери и после, че епископът трябва да е непорочен (Тит 1:5.7 - РИ), като отново обединява двете служби.

Павел приема, че църквата вече е запозната със службата на презвитера, тъй като тя води началото си от Стария завет. Той определя презвитери в църквата при своето първо мисионерско пътуване (Деян. 14:23), далеч преди да напише Ефесяни. Изискванията за презвитер са най-вече нравствен характер и способност да управлява и поучава (І Тим. 3:2; 5:17; Тит 1:6-9). От І Тимотей 5:17 се вижда, че някои презвитери са по-ангажирани с управление, а други – с поучение.

2.2.8. Дякони

Ап. Павел споменава дяконите във Филипяни 1:1 и І Тимотей 3:8-13. Думата означава „да служиш или да слугуваш.” Един от ранните примери се вижда в Деяния 6:1-6. Презвитерите управляват и поучават, докато дяконите стопанисват материалните притежания за доброто на църквата. Те трябва да споделят, да показват милост и да надзирават материалните нужди на хората в църквата. Дяконът е отделна служба с функции различни от тези на презвитера (Римл. 12:6-8). Това е различна служба, а не някакво първо стъпало или второстепенна позиция.

Тези дарби включват чудеса, вяра, изцеление, езици и тълкуване на езици. Те се намират в І Коринтяни 12 и 14 глави и съществуват в ранната църква отделно от службите. Дарбата да се вършат чудеса се свързва с необикновени дела на служение, главно чудеса на изцеление извършвани от определени членове на църквата. В І Коринтяни 13:2 Павел говори за вяра, тайни и знание.

Понеже е апостол, Павел проявява тези специални способности като белези за своето апостолство (Римл. 15:18-19; ІІ Кор. 12:12). Апостолските знамения и чудеса на Павел след това са споменати в Деяния 13:11 и 14:3, 10. Макар всички вярващи да имат вяра, вярата в този контекст изглежда се отнася до силна увереност, че Бог ще отговори на молитвите и ще даде способност на хората да извършат чудеса. Това е специална дарба и тя не се притежава от всички вярващи. Въпреки всичко знаменията за Божията сила винаги съответстват на настоящата благодатна същност на Неговото царство.

2.2.10. Езици

Тази дарба е спомената само в Деяния 2 и в І Коринтяни 12 и 14 глава. Някои предполагат, че дарбата е практикувана само в Коринт, но това не е сигурно. Въпреки всичко езиците се появяват първо в Йерусалим с идването на Святия Дух на Петдесятница (Деян. 2:1-8). Робъртсън⁴⁹ смята, че езиците са разпространени по онова време езици и че подобно на пророчеството, те са предавали обективно откровение. Тъй като се свързват с Петровото проповядване на благовестието, те прогласяват Христос в историята. В Коринт Павел казва, че езиците трябва да се тълкуват, което е друг показател, че това е познат език, чиято цел е да прокламира обективно откровение.⁵⁰ В І Коринтяни 14:2 апостолът пише, че този, който говори на езици, изрича тайни. Думата тайни е техническо понятие, използвано изключително за откровението на Христовото дело. Тя се употребява по същия начин в І Коринтяни 2:7; 4:1 и 13:2. В І Тимотей 3:16 Павел обяснява тайната на благовестието като откровение на Христос: И както е признато, велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, оправдан в Духа, видян от ангели, проповядван между нациите, повярван в света, възнесен в слава. Тайната е тайната за Исус, дошъл в плът и възкръснал. Понятието се отнася до откровението за идването на Христос, могъщото Божие събитие в историята на изкуплението, което сега е напълно открито и завършено, докато се завърне Исус (виж Йоан 1:1-13; 21:11-12 по-горе).

Днес, след като благовестието е напълно и обективно открито в Писанието, няма по-нататъшно откровение на тайната. То приключва с изготвянето на Канона.

По принцип Павел има положително отношение към езиците и заявява, че притежава дарбата в по-голяма степен от всички членове на църквата в Коринт (І Кор. 14:18). Освен това твърди, че езиците показват делото на Духа в църквата (І Кор. 14:2). При все това той цени пророчеството по-високо. Желае всички да говорят езици, но повече от това копнее всички да могат да пророкуват, защото пророчеството назидава всички (І Кор. 14:5).

На език човек говори на Бога със звуци, които другите не разпознават и не им са полезни (І Кор. 14:9). Той говори скрито, нещо, което съзнава с Духа, но не и с разума си (І Кор. 14:14). Говори на Бога и на себе си – така изгражда себе си, но не и църквата (І Кор. 14:4). За останалите езикът прилича на музикален инструмент, който свири непознати ноти. Никой не е в състояние да разбере инструмента или мелодията (І Кор. 14:7-8). Подобно на говорене на вятъра или на слушане на чужд език – неразбираемо и неползотворно (І Кор. 14:6-11). След като никой не го разбира, езикът не е толкова ценен колкото пророчеството. Другите вярващи не могат да кажат „Амин,” а невярващите само се закоравяват в своето неверие, понеже Бог им говори на непонятен за тях език (Ис. 28:11-13; І Кор. 14:21-22). В резултат на това никой не бива да говори на език, освен ако не се тълкува, което е отделна дарба. Ако няколко човека говорят на езици, тълкуването трябва да става последователно (І Кор. 14:27). Бог дава тези дарби за изграждане на църквата, така че в съвместната работа помага на църквата да съзрява.

3. Ред и дисциплина

Христос очаква от Своята църква да работи в ред и дисциплина, един съществен елемент от нейното израстване и зрялост.

За ползата на цялата църква дарбите дарявани от Христос трябва да се използват според правилата. Павел казва на колоската църква: Защото, макар и да не съм с вас тялом, пак духом съм с вас и се радвам, като гледам вашия ред и твърдостта на вашата вяра в Христос (Кол. 2:5). В Коринт, една църква без ред, макар и богата на духовни дарби, се налага апостолът да напомня, че Бог не е Бог на безредие, а на мир (І Кор. 14:33). При използването на зрелищните дарби на езици и пророчество, той иска Всичко да става с приличие и ред (І Кор. 14:40). В І Тимотей 3:15 пък набляга на правилата за поведение:…в случай, че закъснея, за да знаеш как трябва да се държат в Божия дом, който е църквата на живия Бог, стълбът и основата на истината.

Добрият ред учи на подчинение един на друг. Павел увещава братята подчинявайте се... на всеки, който съдейства за делото и се труди (І Кор. 16:16), подчинявайте се един на друг в страх от Христос (Еф. 5:21). Трябва да се подчиняваме не само на тези, които Бог призовава и надарява за водачество (І Сол. 5:12-13), но и на всички членове.

Святият Дух не работи против службите и организацията в църквата, напротив, Духът работи в и чрез църковните дарби, служби, организация и дисциплина. Църквата трябва да съзнава, че редът, дисциплината и Духът – всички са съществени елементи за растеж, че Христос изгражда Своята църква чрез всеки от изброените елементи. Църква, която набляга на един елемент – например, на своите духовни дарби и пропуска да наблегне на службите и организацията, става небалансирана и няма да расте. Същото се отнася и за църквата, където се държи на добрия ред, без осъзнаване на необходимостта от Духа и дарбите.

Църквата расте и чрез използването на дисциплина.

Църковните членове са призовани да се дисциплинират взаимно, да се изграждат към взаимно увещание, насърчение и търпение (І Сол. 4:18; 5:11, 14; І Кор. 14:3). Павел казва, че ние всички трябва да говорим истината в любов, за да може да се изработва растежа на тялото за неговото изграждане в любовта (Еф. 4:15-16).

Това взаимно ученичество включва необходимостта да се изобличаваме взаимно за грях. Макар съединени с Христос, църквата не е съвършено тяло. Тя се бори с греха, докато израства в зрялост (Еф. 4). Присъствието на греха в църквата не отрича господството на Христос. Като глава и цар Той нарежда всички събития, за да може Неговата църква да израства в Него. Реалността на греха предизвиква църквата да се справя с него според Христовата воля: грехът може да се разреши или неформално между членовете, или формално чрез участие на презвитерите.

Неформално, църковните членове трябва да се увещават (Кол. 3:16; Римл. 15:14). В Галатяни 6:1-2 Павел съветва: Братя, и ако човек падне в някое прегрешение, вие, духовните, поправяйте такъв с кротък дух. Но казвам: пази себе си, да не би и ти да бъдеш изкушен. Носете си товара един на друг и така ще изпълните Христовия закон.

При нечий личен грях ние трябва първо да обмислим дали можем да покрием престъплението без да предприемаме нищо. Благоразумието на човека го прави дълготърпелив и за него е слава да подминава грешки (Пр. 19:11). Ако не можем, тогава отиваме към Матей 18:15-20, стихове, които разглеждат ситуация, когато човек е съгрешил против друг в църквата. За хората извън църквата се прилагат различни принципи.

Контекстът на 18 глава е увещанието да се грижим за по-слабия брат. Всъщност би било по-добре човек да си окачи воденичен камък на врата, отколкото да подмамва брат си към грях (18:1-6). Стихове 7 до 9 ни предупреждават за личните изкушения, напомняйки ни за нашите собствени слабости. Стих 10 после повтаря предупреждението за съблазняването на по-слабия брат. След това стихове 15-20 разглеждат начина, по който човекът, против когото е съгрешено, трябва да реагира спрямо виновния брат:

И ако съгреши брат ти, иди, покажи вината му между теб и него насаме. Ако те послуша, спечелил си брат си. Но ако не послуша, вземи със себе си още един или двама, и от устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяко нещо. И ако не послуша тях, кажи това на църквата, а ако не послуша и църквата, нека ти бъде като езичник и бирник. Истина ви казвам, каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата. Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде от Моя Отец, който е на небесата. Защото, където двама или трима са събрани в Мое Име, там съм и Аз посред тях.

Затова Исус показва как с благодат, но и последователно да се справим с греха. При постоянстване в греха се засилва и сериозността на увещанието.

Първа реакция: Нашата първа реакция спрямо греха в църквата трябва да е неформална. Нужно е да отидем при брата лично и да му кажем за греха. Тогава ние осъзнаваме греха и се опитваме да се справим с него, като запазваме нещата насаме между нас и брата, опитваме се да го спечелим за покаяние.

За съжаление всички твърде често се проваляме. Като не изобличаваме брата си, ние не го дисциплинираме. Често смятаме, че да не изобличаваме, означава да обичаме, но това не е така. Да не изобличаваш означава да не проявиш любов:

Освен това може да се оплачем на друг от неговия грях, което може да доведе до клюкарство и така да затрудни още повече покаянието на брата. В някои случаи може да е добре да се потърси съвет, но в такива случаи трябва много да внимаваме.

В много ситуации ние сме толкова загрижени за собствените си права, че изобличаваме брат само заради личното си чувство за справедливост. Но несъмнено нашата цел трябва да е спечелим своя брат, като го накараме да се покае и да бъде възстановен за общение (виж Пр. 15:31). В останалите стихове от Матей 18 глава Исус напомня на църквата, че трябва да прощава, защото на нея самата е простено от Бога и я предупреждава за последствията, ако не го прави (ст. 21-35).

Втората реакция: Ако братът не откликне на нашия първоначален опит, е необходимо да преминем към следващия етап. Тогава трябва да вземем друг брат със себе си. Това вече е формално предупреждение. Според Второзаконие всички съдебни въпроси се разрешават с двама или трима свидетели (17:6; 19:15), затова хората с нас играят ролята на формални свидетели. За да се ограничи престъплението, трябва да вземем само един или двама братя и както при първата реакция, трябва да се опитаме да спечелим брата на всяка цена. Ако втората реакция не успее, тогава ще се премине към трета стъпка.

Третата реакция: Веднъж след като са изчерпани другите възможности, трябва да отнесем въпроса към църквата. Тогава тя трябва да разговаря с виновния брат. Ако той все така не се разкайва, трябва да бъде отстранен – отлъчен от църквата.

Исус казва, че днес църквата притежава ключовете на царството. Всичко, което хората връзват на земята, ще бъде вързано на небесата (Мат. 18:18). Както отбелязахме силата на църквата е да служи и да изявява. При упражняване на дисциплина църквата трябва да постъпи така, както би постъпил Христос.⁵² Той отбелязва, че ако двама се съгласят в молитва да искат мъдрост от Бог да бъде верен, тогава ще им бъде дадено (Мат. 18:20). Когато двама или трима са събрани в Неговото име, Бог е сред тях да напътства техните действия, за да може преценката им да бъде преценката на небесата.

Банерман (Bannerman, 184-185) отбелязва: „Перспективата да се участва в такова упражнение за дисциплиниране в църквата, завършващо с толкова сериозен резултат, може да събуди опасения и страхове в сърцето на учениците за тяхната годност да изпълнят тези заповеди. За да се справи с чувството, което естествено може да се породи у тях, Христос благоволява да даде две обещания, които почиват на велика и най-ценна увереност.” Обещанията включват добрите новини на благовестието и (2) правото да се простят или задържат греховете в Неговото име (199).

Църквата трябва да се отнася към него като с бирник и грешник. Това означава, че трябва да се счита за невярващ. Не бива да общуваме и да се държим с него като с брат. Това не означава, че трябва да го пренебрегваме. Целта на дисциплинирането е да възстановим вярващия, затова трябва да продължим да го обичаме, да се молим за него и да работим за неговото покаяние. В презвитерианските среди силата на отлъчването се прилага в и чрез съвет, който действа от името на църквата.⁵³

Отлъчването не е единствената възможност. Съветът може формално да увещава даден човек, „предупреждавайки го за неговата вина и опасност, като го съветва да бъде по-благоразумен и бдителен в бъдеще” (Устав за църковния ред 30-2). Презвитерите също могат да отстранят някого от участие в тайнствата, като предупреждение или докато не се разрешат определени въпроси (Устав 30-3). Говорейки за силата на отлъчването, Банерман отбелязва, че понеже прощаването на греховете е най-висшето право, което може да се даде на църквата, тя получава и всички по-второстепенни права (201). Това включва публично и лично съветване, отстраняване от участие в тайнствата и лишаване от служба.

Павел също така учи, че църквата трябва да се оттегли от брата, когато той не се вслушва в увещанията: Заръчваме ви още, братя, в Името на нашия Господ Исус Христос да страните от всеки брат, който се държи безредно, а не по преданието, което сте приели от нас...И ако някой не се покорява на нашето слово чрез това писмо, забележете го и не се събирайте с него, с цел да се засрами (ІІ Сол. 3:6, 14). Грехът, за който се говори тук е сплетничество, интригантство (ст. 11). Както в Матей 18 глава целта на увещанието е да се възстанови брата. Ние трябва да се оттеглим така, че човекът да се засрами. Павел изрично казва: Но не го считайте за неприятел, а го наставлявайте като брат (ІІ Сол. 3:15).

В І Коринтяни 5 имаме случай на отлъчен от църквата човек. При него ап. Павел се заема с човек, който спи със своята мащеха и църквата не е реагирала, за да се справи с проблема. Апостолът започва с изобличаване на църквата. Казва им, че тяхната ненамеса в ситуацията означава, че са съгрешили. Исус прави същото с църквите в Откровение 2 и 3 глави, където изобличава 5 от седемте църкви, останали безучастни по доктринални и нравствени проблеми. Той ги предупреждава, че ако не се покаят, църквите ще изгубят своя светилник. Христос възприема доктриналната и нравствената чистота много сериозно. Ако църквата не се справи с проблема, нейното свидетелство ще бъде опорочено и Христос ще го прекрати.

В І Коринтяни 5 след като църквата не се е справила в проблема, ап. Павел е принуден да действа. Той решава, издава присъда и наставлява църквата да изпълни присъдата. Казва им да се предаде такъв човек на Сатана за погубване на плътта му, за да се спаси духът му в Деня на Господ Исус (І Кор. 5:5).⁵⁴ При това човекът е отстранен от тялото, тоест от сферата на Христовото управление и спасение. Като тяло църквата трябва остави виновника без своята закрила и да го предаде в сферата на Сатана, в настоящия свят на злото (Гал. 1:4), който в Колосяни 1:13 е наречен властта на тъмнината.

Дори в тези крайни случаи Павел посочва, че човекът все така е под господството на Христос. При осъждението има ограничение. Апостолът предава човека на Сатана в името на Господ Исус Христос. Даже при тези обстоятелства ние смятаме, че Христос е Господ и че Той може да поправи грешника.

Друго ограничение на наказанието е, че тяхната плът се предава на унищожение, за да може да се спаси душата на човека. Павел изглежда говори за предаване на телесна, плътска болка/ унищожение, което да накара виновника да се покае. Ридърбос отбелязва, че такова страдание се вижда във ІІ Коринтяни 12:7, Лука 13:16 и Йов 1 (където болката е нанесена от Сатана, 471). Ап. Павел се надява, че физическото страдание ще обърне човека към духовното спасение. От които са Именей и Александър, които предадох на Сатана, за да се научат да не богохулстват (І Тим. 1:20).

При проблеми с ереси и разделение ап. Павел заявява: След като напътстваш един и два пъти човек, който е еретик, го отстрани (Тит 3:10). След две предупреждения той трябва да бъде отлъчен. Не е ясно как това се свързва с Матей 18:15-17. Може да следва тези стъпки или може да е само предупреждение от презвитерите в църквата. Предупреждения трябва да се правят, но техният брой не може да е неограничен.

Дисциплинирането има три цели. Служи за очистване на църквата от всяко покваряващо влияние Малко квас заквасва цялото тесто (Гал. 5:9), за довеждане на грешника до покаяние в Христос и за Божия слава. При определяне на конкретната реакция и действия трябва да се обмисли всеки аспект.⁵⁵

Църквата трябва да израства към зрялост като упражнява дарбите в добър ред за взаимно изграждане и налагане на дисциплина. В тези случаи тя трябва да разбира и да действа според своето призвание в Христос. В това отношение трябва да поема отговорност за своя растеж. Израстването е винаги в Христос, а не без Него, а в този процес църквата е призована да се променя към зрялост.

Впечатляващо е, че Павел, като апостол, никога не използва своята позиция, за да контролира църквата⁵⁶ или да я прави зависима от неговото апостолско служение. Напротив, насърчава църквата да използва собствените си дарби, за да способства за израстването си в Христовата пълнота. Когато пише на църквата в Рим, той казва: И аз самият съм уверен за вас, братя мои, че сами вие сте пълни с благост, изпълнени с всяко познание и че можете да се наставлявате един друг (Римл. 15:14). В Христос Павел е уверен, че те могат да растат като църква без него и че ще са способни да се наставляват взаимно. По същия начин той изброява дарбите от Христос за църквата в Ефес и казва, че когато използват тези свои дарби, те ще растат към зрялост (Еф. 4:16).

Интересно е, че главното място, където ап. Павел налага църковна дисциплина отвън и така прави църквата зависима от себе си е Коринт, и точно там той набляга, че това е отклонение, заради което църквата трябва да действа. После отлага отиването си в Коринт, за да могат те да израснат и да се изпълнят с Божията пълнота. Укорява църквата за това, че не се справя с проблема и после представя как да се постъпи.

4. Жените в църквата

Павел и Новият завет по принцип отдават достойно място на жените. По въпросите за спасението, израстването в благодат и святост, съществува пълна равнопоставеност между мъже и жени. Апостолът казва: Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъж, нито жена, защото вие всички сте едно в Христос Исус (Гал. 3:28).

На жените също се гледа като на благословение за църквата. В поздравите си до църквата Павел изброява жени (Римл. 16) и отбелязва, че и те притежават дарбите пророчество, езици и молитва (І Кор. 11:5) и работи съвместно с Прискила. Всъщност той нарича както Акила, така и Прискила свои съработници (Деян. 18:2). Забелязва труда на Фива и Мария в църквата (Римл. 16:1, 6) и в Тит 3:5 нарежда жените да поучават други жени. В Римляни 16:1-5 се хвърля светлина върху важността на жените:

Препоръчвам ви нашата сестра Фива, която е служителка на църквата в Кенхрея, за да я приемете в Господа, както подобава на светии, и да й помогнете в това, което би имала нужда от вас; защото и тя е помагала на мнозина, както и на самия мен. Поздравете Прискила и Акила, моите съработници в Христос Исус, които за моя живот си подложиха вратовете под нож, на които не само аз благодаря, но и всичките църкви между езичниците. Поздравете и църквата в техния дом.

Въпреки че жените имат специфична роля в църквата, не трябва да поучават и да притежават власт. В І Коринтяни 11:1-10, 14:33-35 и І Тимотей 2 ап. Павел тръгва от разказа за сътворението⁵⁷ и го прилага към семейството и църквата. Тъй като Бог създава жената за мъжа и е негова слава, съпругата трябва да се подчинява на властта на своя съпруг. Мъжът е глава на своята жена, както Христос е глава на мъжа. Павел изрично развива тази връзка между семейството и църквата, понеже нарича църквата Божий дом (І Тим. 3:15) и косвено разширява връзката като проверка за способността на мъжа да управлява в църквата е неговата способност да управлява своя собствен дом (І Тим. 3:5).⁵⁸

Ние ще развием Павловото учение за ролята на мъжете и жените както в отрицателна, така и в положителна перспектива. Ще започнем с разглеждането на трите най-срещани възражения срещу учението на Павел и после ще представим положителната страна за ролите основани на сътворението и функциите в църквата.⁵⁹