Утопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?

Предстоеше му да разреши техническия проблем как да се свърже с момичето и да уговори среща. Вече не смяташе, че тя му готви клопка. Нали видя колко развълнувана бе, когато му предаде бележката. Очевидно бе загубила и ума, и дума от страх и в това нямаше нищо чудно. А да отхвърли ухажването й изобщо не му хрумваше. Само преди пет вечери бе обмислял как да пръсне черепа й с камък, но това вече нямаше значение. Представяше си голото й младо тяло, както го бе сънувал. По-рано я смяташе за глупачка като всички други, главата й — пълна с лъжи и омраза, а утробата — с лед. Изтръпна при мисълта, че може да я загуби, че младото бяло тяло може да му се изплъзне! Най-много се страхуваше тя да не промени решението си, ако не се свърже бързо с нея. Да се уговори среща обаче физически бе неимоверно трудно. Все едно да се опитваш да направиш ход в шаха, при положение, че си мат. Накъдето и да се обърнеш, пред теб се изпречва телекранът. Всъщност пет минути след като бе прочел бележката, вече бе прехвърлил през ума си всички възможни начини да се свърже с нея, но сега, когато имаше време да помисли, той започна да ги изучава един по един, сякаш подреждаше инструменти на масата.

Очевидно среща като тази сутринта не можеше да се повтори. Щеше да е сравнително лесно, ако тя работеше в Архивния отдел, но той имаше само смътна представа къде в сградата се намира Отделът за художествена литература и нямаше никакъв повод да отиде там. Ако знаеше къде живее и кога свършва работа, щеше да се изхитри да я срещне някъде по пътя й към дома; но беше рисковано да се опитва да я проследи, защото тогава трябваше да се върти пред министерството и неизбежно щяха да го забележат. Да й изпрати писмо по пощата беше изключено. По установената практика, която дори не беше тайна, всички писма се отваряха. Всъщност писма се пишеха рядко. Заместваха ги готови пощенски картички с дълъг списък от фрази, от които човек само трябваше да зачеркне ненужните. Така или иначе, той не знаеше името на момичето, камо ли адреса й. Накрая реши, че най-безопасното място за среща е столовата. Ако можеше да седне сам с нея на маса някъде в центъра на помещението, не много близо до телекрана, и ако глъчката от разговорите наоколо е достатъчно висока — при тези условия за, да речем, трийсет секунди може би щяха да успеят да разменят няколко думи.

Цяла седмица животът му бе като неспокоен сън. На следващия ден тя се появи в столовата чак когато той излизаше, след като свирката бе изсвирила. Вероятно я бяха прехвърлили в по-късна смяна. Разминаха се, без да се погледнат. На по-следващия ден тя беше в столовата в обичайното време, но седеше с три други момичета точно под телекрана. После изобщо не се появи цели три ужасни дни. Умът и тялото му сякаш бяха станали нетърпимо чувствителни, все едно прозрачни, и всяко движение, всеки звук, всеки допир, всяка дума, която трябваше да изговори или да чуе, бяха същинско мъчение. Дори в съня си не можеше да избяга от образа й. През онези дни не се докосна до дневника. Успокоение намираше само в работата — понякога успяваше да потъне за цели десет минути в нея. Нямаше абсолютно никаква представа какво можеше да й се е случило. Не можеше да попита никого. Може би е била изпарена, може би се е самоубила, може би е била прехвърлена в другия край на Океания: най-лошото и най-вероятното беше, че просто е променила намерението си и е решила да го избягва.

Накрая тя се появи отново. Ръката й вече не висеше на превръзка през рамото, но китката й беше бинтована. Такова облекчение изпита, като я видя, че не се стърпя да я погледа няколко секунди. На следващия ден за малко дори не разговаря с нея. Когато влезе в столовата, тя седеше сама на маса, доста далеч от стената. Беше рано и нямаше много хора. Опашката се придвижи напред, но когато Уинстън почти стигна до шубера, се задържа за две минути, защото някой роптаеше, че не е получил таблетката си захарин. Момичето беше все още само, когато с подноса си започна да се промъква към масата й. Разсеяно вървеше към нея, като с очи търсеше място на някоя маса в дъното. Деляха ги може би три метра. Само още две секунди, и щеше да успее. Тогава глас зад него извика: «Смит!» Престори се, че не чува. «Смит!» — повтори гласът, този път по-високо. Нямаше смисъл. Обърна се. Русокос младеж с глуповато лице, на име Уилшър, когото едва познаваше, го канеше с усмивка на свободното място на масата си. Не беше благоразумно да откаже. Не можеше да отиде и да седне на маса със самотно момиче, след като го бяха поканили на друга маса. Щеше да е прекалено очевидно. Седна, дружелюбно усмихнат. Глуповатото лице на русокосия сияеше срещу него. Като насън се видя как го премазва с брадва точно по средата. След няколко минути и масата на момичето се запълни.

Тя сигурно бе видяла как той вървеше към нея и навярно щеше да разбере намека. На другия ден Уинстън се постара да дойде по-рано. Наистина, тя седеше на маса почти на същото място и отново сама. Точно пред него на опашката се бе наредил дребен, припрян бръмбаровиден мъж с плоско лице и мънички подозрителни очи. Когато си взе подноса от шубера, Уинстън видя, че дребничкият се е насочил право към масата на момичето. Надеждите му пак помръкнаха. Имаше незаето място на маса малко по-нататък, но нещо в изражението на дребния му подсказа, че прекалено загрижен за собственото си удобство, той ще избере най-свободната маса. Със свито сърце Уинстън го последва. Нямаше никакъв смисъл, ако не можеше да остане с момичето насаме. В този момент се чу страхотен трясък. Дребният мъж лежеше проснат по лице, подносът беше изхвърчал встрани, две струи от супа и кафе се стичаха на пода. Изправи се на крака и погледна злобно Уинстън, очевидно подозирайки, че го е спънал. Всичко беше наред. Пет секунди по-късно с разтуптяно сърце Уинстън седеше на масата на момичето.

Не я погледна. Освободи подноса си и веднага започна да се храни. Беше абсолютно наложително да я заговори незабавно, преди някой друг да дойде, но ето че го обзе ужасен страх. Цяла седмица беше минала, откакто тя първа му се обади. Променила е решението си, сигурно е променила решението си! Невъзможно беше тази история да завърши успешно; такива неща не стават в живота. Може би изобщо нямаше да се осмели да заговори, ако в този момент не бе видял Ампълфорт, поета с косматите уши, бавно да обикаля помещението с поднос в ръце и да търси къде да седне. По своему Ампълфорт беше привързан към Уинстън и ако го зърнеше, непременно щеше да седне на неговата маса. Имаше не повече от минута, за да действа. Уинстън и момичето методично се хранеха. Ядяха някаква рядка яхния, всъщност бобена чорба. Уинстън зашепна. Нито той, нито тя вдигнаха очи; методично изливаха в устата си воднистата храна и между лъжиците разменяха малкото необходими думи с тихи безизразни гласове.

— Кога свършваш работа?

— В осемнайсет и трийсет.

— Къде можем да се срещнем?

— На Площада на победата, до паметника.

— Пълно е с телекрани.

— Няма значение, ако сме в тълпата.

— Някакъв знак?

— Никакъв. Не се приближавай, докато не ме видиш сред много хора. И не ме поглеждай. Просто стой някъде наблизо.

— В колко часа?

— В деветнайсет.

— Добре.

Уинстън пристигна на Площада на победата преди уречения час. Разходи се около основата на огромната колона с канелюри, от чийто връх статуята на Големия брат се взираше на юг в небето, където беше сразил евразийската авиация (преди няколко години беше изтазийската авиация) в битката за Първа писта. На улицата срещу нея се извисяваше друга, конна статуя, която би трябвало да изобразява Оливър Кромуел. Пет минути след уречения час момичето още го нямаше. Отново ужасен страх обзе Уинстън. Тя нямаше да дойде, значи бе променила решението си. Бавно се запъти към северната част на площада и малко се пооживи, когато позна църквата «Свети Мартин», чиито камбани, когато е имала камбани, са пеели «грош ми дай…». Тогава видя момичето да стои пред паметника и да чете или да се преструва, че чете плаката, спираловидно опасващ колоната. Не беше безопасно да се приближи, докато не се съберат повече хора. Целият фронтон беше обкичен с телекрани. В този момент обаче някъде отляво се чу силна глъчка и тътен от тежки камиони. Изведнъж всички се втурнаха през площада. Момичето пъргаво заобиколи лъвовете в основата на паметника и се шмугна в тълпата. Уинстън я последва. Докато тичаше, от виковете разбра, че минава конвой евразийски военнопленници.

Огромно множество хора вече беше задръстило южната част на площада. Уинстън, който при обичайни обстоятелства избягваше всякакви стълпотворения, сега се вреше и блъскаше, пробиваше си път към центъра на тълпата. Вече беше на една ръка разстояние от момичето, когато като непробиваема стена от плът на пътя му се изпречиха огромен прол и почти също толкова огромна жена, вероятно негова съпруга. Уинстън се изви и с яростен натиск успя да вкара рамото си помежду им. За миг му се стори, че могъщите им хълбоци ще го смелят, после се измъкна, леко запотен. Застана до момичето. Бяха рамо до рамо и гледаха втренчено пред себе си.

По улицата бавно се точеше дълга колона камиони с изправени във всеки ъгъл войници от охраната с каменни лица, стиснали автомати. Притиснати един до друг, в камионите седяха дребни жълтолики мъже със зеленикави униформи. Съвършено безучастни, тъжните им монголски лица надничаха от двете страни на камиона. От време на време, когато някой камион подскачаше, се чуваше дрънчене на метал: всички пленници бяха с окови на краката. Заредиха се камион след камион, пълни с тъжни лица. Уинстън знаеше, че минават, но ги виждаше само от време на време. Рамото и ръката на момичето бяха притиснати до неговите. Бузата й беше толкова близо, че усещаше топлината й. Както в столовата, така и тук тя взе положението в свои ръце, Заговори със същия безизразен тон, като едва мърдаше устни, и тихият й шепот веднага потъваше в глъчката от гласове и грохота на камионите.

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Да.

С изненадваща военна точност тя очерта маршрута, който трябваше да следва. Половин час пътуване с влак; от гарата завой наляво, два километра по шосето; градинска порта с липсващ горен праг; пътека през полето; обрасла с трева ливада; пътечка между храстите; сухо дърво, обрасло с мъх. Сякаш в главата си имаше карта на местността.

— Можеш ли да запомниш всичко това? — прошепна тя накрая.

— Да.

— Да. В колко часа?

— Около петнайсет. Може да ти се наложи да чакаш. Аз ще дойда по друг път. Сигурен ли си, че всичко си запомнил?

— Да.

Нямаше нужда да му го казва. Но за момента не можеха да се измъкнат от тълпата. Камионите продължаваха да се точат и хората ненаситно зяпаха. В началото сред тълпата се чуваха дюдюкания и свирки, това бяха предимно партийните членове, но скоро и те спряха. Преобладаваше обикновеното любопитство. Чужденците, било от Евразия или от Изтазия, бяха нещо като непознати животни. Човек буквално никога не виждаше чужденци освен като пленници, а дори и тогава ги зърваше само за миг. Нито пък знаеше какво става с тях, с изключение на онези, които бесеха като военнопрестъпници: другите просто изчезваха, вероятно в лагерите за принудителен труд. Кръглите монголски лица отстъпиха място на по-европейски тип — мръсни, брадясали и изтощени. Очи над четинести скули се вглеждаха понякога с необичайна настойчивост в Уинстън и после отново помръкваха. Краят на конвоя наближаваше. В последния камион Уинстън видя възрастен мъж с лице, покрито от прошарената му коса, изправен със скръстени отпред ръце, сякаш беше свикнал да му ги връзват така. Време беше Уинстън и момичето да се разделят. В последния миг обаче, докато тълпата все още ги притискаше, нейната ръка потърси неговата и бързо я стисна.

Не бяха минали и десет секунди, а му се стори, че ръцете им от дълго са здраво хванати. Успя да изучи подробно ръката й. Изследва дългите пръсти, маникюра, загрубялата от работа и покрита с мазоли длан, гладката кожа на китката. Само от допира можеше да си представи как изглежда. В същия миг се сети, че не знае какъв цвят са очите на момичето. Навярно бяха кафяви, но хора с тъмни коси понякога имат сини очи. Истинско безразсъдство би било да обърне глава и да я погледне. С преплетени ръце, скрити сред притиснатите тела, те втренчено гледаха пред себе си и вместо очите на момичето в Уинстън хищно се взираха изпод разчорлените коси очите на възрастния пленник.

2.
Уинстън вървеше предпазливо по изпъстрения със светлини и сенки междуселски път, като стъпваше в езерца от злато там, където клоните бяха по-редки и пропускаха слънчевата светлина. Под дърветата вляво от него земята беше посиняла от камбанки. Въздухът милваше кожата му. Беше втори май. Някъде от по-навътре, от сърцето на горичката, се носеше жужене на гривяци.

Беше подранил. Пътуването мина без затруднения, а момичето очевидно беше толкова опитно, че той се страхуваше по-малко от друг път. Явно можеше да й се довери, че е избрала сигурно място. По принцип не можеше да се смята, че извън Лондон е по-безопасно, отколкото в града. Телекрани, разбира се, нямаше, но скрити микрофони можеха да уловят гласа ти и после по него да те разпознаят; пък и не беше лесно да пътуваш сам, без да привлечеш внимание. За разстояния под сто километра не беше необходимо да заверяваш паспорта си, но понякога край гарите се навъртаха патрули, които преглеждаха документите на всеки партиен член и задаваха неудобни въпроси. Този път обаче не се появиха никакви патрули и щом излезе от гарата, озъртайки се предпазливо назад, той се увери, че никой не го следи. Влакът беше пълен с проли в празнично настроение поради топлото време. Купето с дървени седалки, в което се настани, беше претъпкано от едно многочислено семейство — от беззъбата прабаба до едномесечното бебе, — тръгнали да прекарат следобеда с «роднини» от провинцията и, както непринудено обясниха на Уинстън, да се снабдят с малко масло на черно.

Селският път се разшири, а след минута той излезе на пътеката, за която тя му бе казала: бе утъпкана от добитък и се губеше в храсталака. Часовник нямаше, но надали беше петнайсет часа. Под краката му имаше толкова много камбанки, че беше невъзможно да не ги настъпи. Наведе се и започна да ги бере, отчасти за да убие времето, отчасти с неопределеното желание да поднесе букет на момичето, когато се срещнат. Беше набрал голям букет и вдишваше неговия слаб сладникав аромат, когато звук зад гърба му го накара да изтръпне — под нечии стъпки ясно пропукаха клонки.

Продължи да бере камбанките. В случая това бе най-доброто. Може би беше момичето, а може би все пак го бяха проследили. Да се огледа би означавало, че е гузен. Откъсна още една камбанка. Нечия ръка докосна леко рамото му.

Вдигна поглед. Беше момичето. Тя кимна с глава, очевидно като предупреждение да мълчи, после разтвори храстите и бързо тръгна по тясната пътечка към горичката. Навярно и друг път беше идвала тук, защото като по навик заобикаляше мочурливите места. Уинстън я последва с цветята в ръка. Първото му чувство бе на облекчение, но докато наблюдаваше движенията на силното и стройно тяло пред себе си, с червения колан, стегнат толкова, че да подчертава извивката на хълбоците, го завладя усещането за собствената му малоценност. Дори сега му се струваше съвсем вероятно, ако се обърне и го види, тя да се отдръпне от него. Свежестта на въздуха и зеленината на листата го обезсърчаваха. Още по пътя от гарата майското слънце го накара да се почувства мръсен и посърнал, стайно същество с пори, попили саждите и прахоляка на Лондон. Хрумна му, че досега не го бе виждала на дневна светлина и на открито. Стигнаха до поваленото дърво, за което му беше споменала. Момичето го прескочи и разтвори храстите, макар че в тях не личеше да има пролука. Като я последва, Уинстън видя, че са се озовали на естествена полянка: малка тревиста могилка, заобиколена с високи фиданки, които напълно я скриваха. Момичето спря и се обърна.

— Пристигнахме — каза тя.

Гледаше я от няколко крачки разстояние. Засега не се осмеляваше да я доближи.

— Не исках да говоря на пътя — продължи тя, — да не би да има скрит микрофон. Не вярвам да има, но човек никога не знае. Все някоя свиня може да познае гласа ти. Тук сме добре.

Уинстън още не можеше да събере смелост да я доближи.

— Добре ли сме тук? — повтори глупаво той.

— Да. Виж дърветата — бяха млади ясени, изсечени преди време и после отново изникнали, като гора от върлини, не по-дебели от човешка китка. — Няма къде да се скрие микрофон. Освен това съм идвала тук и друг път.

Опитваха се да поведат разговор. Вече беше успял да се приближи до нея. Тя стоеше пред него съвсем изправена, с някаква иронична усмивка, сякаш се чудеше защо се бави. Камбанките се бяха посипали по земята. Паднаха като от само себе си. Той взе ръката й.

— Ще повярваш ли — обади се той, — че до този миг не знаех какъв цвят са очите ти? — забеляза, че са кафяви, светлокафяви с тъмни ресници. — Като ме гледаш сега, поносим ли ти се струвам?

— Да, съвсем.

— На трийсет и девет години съм. Имам съпруга, от която не мога да се отърва. Имам разширени вени. Имам пет изкуствени зъба.

— Изобщо не ме интересува — каза момичето.

В следващия миг, трудно беше да се каже по чия инициатива, тя беше в прегръдките му. Отначало не усещаше нищо, просто не вярваше на сетивата си. Младото тяло се притискаше към неговото, гъстата тъмна коса покриваше лицето му и да — тя наистина беше вдигнала лице и той целуваше широката червена уста. Беше обвила с ръце врата му, наричаше го мили, скъпи, любими. Той я дръпна на земята, без тя изобщо да се съпротивлява — можеше да прави с нея каквото пожелае. Истината беше обаче, че не усещаше нищо освен физическия допир. Изпълваше го недоверчивост и гордост. Радваше се на това, което ставаше, но не изпитваше никакво плътско желание. Всичко ставаше прекалено бързо, плашеха го младостта и хубостта й, прекалено много беше свикнал да живее без жени — не знаеше точната причина. Момичето се изправи и извади камбанка от косите си. Седна срещу него, като обви кръста му с ръка.

— Нищо, мили. Няма защо да бързаме. Пред нас е целият следобед. Нали е чудесно това скривалище? Открих го, когато се загубих на един колективен излет. Ако някой идва насам, ще го чуеш от сто метра.

— Как се казваш? — попита Уинстън.

— Джулия. Аз знам ти как се казваш. Ти си Уинстън — Уинстън Смит.

— Как разбра?

— Май повече ме бива да разбирам нещата от тебе, мили. Кажи ми какво мислеше за мен, преди да ти дам бележката онзи ден?

— От пръв поглед те намразих — каза той. — Исках да те изнасиля и после да те убия. Преди две седмици сериозно си мислех да ти разбия главата с камък. Ако искаш да знаеш, въобразявах си, че работиш за Полицията на мисълта.

Момичето се разсмя от удоволствие, очевидно приемайки това като комплимент за отличното си превъплъщение.

— Чак пък за Полицията на мисълта! Нима наистина го мислеше?

— Е, може би не точно това. Просто защото така изглеждаш, просто защото си млада и жизнена, и здрава, нали разбираш, мислех, че навярно…

— Мислеше, че съм примерен член на партията. Чиста в помислите и в делата си. Знамена, паради, лозунги, тренировки, колективни излети и всичко останало. И смяташе, че ако имах и най-малката възможност, щях да те разоблича като мислопрестъпник и да те предам, за да те убият?

— Да, нещо подобно. Та нали има много такива момичета.

— От тази проклетия идва всичко — каза тя, като дръпна червения колан на Младежкия антисекссъюз и го захвърли в храсталака. После, сякаш като докосна талията си, се сети за нещо, тя бръкна в джоба на комбинезона си и извади малка таблетка шоколад. Разчупи я на две и подаде едното парче на Уинстън. Още преди да го вземе, той позна по мириса, че това съвсем не беше обикновен шоколад. Беше тъмен и лъскав, увит в сребърна хартия. Шоколадът обикновено беше кафяв, без блясък, ронлив и вкусът му напомняше, доколкото можеше да се опише, дима от запалени боклуци. Но някога беше вкусвал шоколад като парчето, което тя му даде. Първият полъх от аромата му събуди някакъв спомен, ярък и смущаващ, който обаче не можа да улови.

— Как се снабди с него? — попита той.

— На черно — отвърна тя нехайно. — Всъщност наглед съм точно като онези момичета. Бива ме в колективните занимания. Бях отряден ръководител на Разузнавачите. Три вечери седмично работя доброволно за Младежкия антисекссъюз. С часове съм разлепвала проклетите им дивотии из цял Лондон. На паради всеки път нося знаме. Винаги изглеждам весела и никога от нищо не бягам. Не се дели от тълпата, ето това казвам аз. Само така ще си в безопасност.

Първото късче шоколад се беше разтопило върху езика на Уинстън. Вкусът беше чудесен. Но някъде в подсъзнанието му все още се въртеше онзи спомен, някакво силно усещане, което не можеше точно да определи, като предмет, видян с крайчеца на окото. Прогони го, съзнавайки, че е спомен за постъпка, която би искал да поправи, а не може.

— Толкова си млада — каза той. — С десет или, петнайсет години си по-млада. Какво те е привлякло в мъж като мен?

— Нещо в лицето ти. Реших да рискувам. Веднага познавам кои хора не са от тях. Щом те видях, разбрах, че си срещу тях.

Тях очевидно означаваше партията и преди всичко Партядрото, за което тя говореше с открита жлъч и караше Уинстън да се чувства неловко, макар да знаеше, че тук са в безопасност, ако изобщо някъде можеха да бъдат в безопасност. Изненадваше го грубият й език. Не бе прието партийните членове да псуват и самият Уинстън псуваше много рядко, поне на глас. Джулия обаче, изглежда, не беше в състояние да спомене партията и особено Партядрото, без да употреби някоя от думите, които се срещат изписани с тебешир по мръсните крайни улички. Това не го отвращаваше. То бе просто израз на бунта й срещу партията и всичко, свързано с нея, затова му се струваше някак естествено и здравословно, като кихането на кон от прогнило сено. Бяха излезли от полянката и отново се разхождаха под пъстрата сянка, прегърнати през кръста там, където беше достатъчно широко, за да вървят един до друг. Забеляза колко по-гъвкава изглежда талията й без колана. Разговаряха само шепнешком. Извън полянката, каза Джулия, било по-добре да не говорят. Скоро стигнаха края на малката горичка. Тя му даде знак да спре.

— Не излизай на открито. Може да има някой наблизо. Зад клоните сме на сигурно място.

Стояха в сянката на един лещак. Слънчевата светлина се процеждаше през безбройните листа и все още сгряваше лицата им. Уинстън погледна към полето и се сепна, защото му се стори някак познато. Виждал го бе и по-рано. Старо, проядено от зайци пасбище с къртичини тук-там, през което лъкатушеше пътечка. В оределия храсталак от другата страна на полето вятърът леко полюшваше клоните на брястовете и листата им се поклащаха на талази като косата на жена. Нямаше ли някъде наблизо, но извън погледа поточе в чиито бистри вирчета плуват кленове?

— Нямаше ли някъде наблизо поточе? — прошепна той.

— Точно така, има. Всъщност в края на следващото поле. Там има риби, големи риби. Виждат се как плуват във вирчетата под върбите и въртят опашки.

— Това е Благословената страна… почти — прошепна той.

— Благословената страна?

— Ами… Нищо определено. Пейзаж, който понякога сънувам.

— Виж! — прошепна Джулия.

На не повече от пет метра от тях, почти на равнището на очите им, на едно клонче беше кацнал дрозд. Навярно не ги беше видял. Той беше на слънце, а те в сянка. Разтвори крила и после внимателно ги прибра, сгуши главичка за миг, сякаш правеше поклон на слънцето, и заизлива песента си. В следобедната тишина звукът отекна изумително силно. Очаровани, Уинстън и Джулия се притиснаха един към друг. Минутите минаваха, а песента се лееше с изненадващи вариации, без нито веднъж да се повтори, едва ли не сякаш птицата се перчеше с виртуозността си. От време на време спираше за миг, разперваше крила, после издуваше пъстрата си гръд и отново запяваше. Уинстън я наблюдаваше със смътно благоговение. За кого, за какво пееше птицата? Нито другар, нито съперник имаше наблизо. Какво я караше, кацнала в края на самотната горичка, да излива песента си в пустотата? Почуди се дали все пак някъде наоколо няма скрит микрофон. С Джулия разговаряха шепнешком и той не би могъл да улови думите им, но щеше да улови песента на дрозда. Навярно на другия край на жицата някакъв дребен бръмбаровиден мъж внимателно слушаше — слушаше това. Но постепенно несекващата мелодия прогони всякакви мисли от главата му. Сякаш го обливаше течност, която се смесваше с процеждащата се през листата слънчева светлина. Престана да мисли, само чувстваше. Талията на момичето, обвита от ръката му, беше мека и топла. Придърпа я към себе си така, че застанаха един срещу друг; тялото й сякаш се разтапяше в неговото. Навсякъде под ръцете му то се поддаваше като памук. Устите им се впиха една в друга; беше много по-различно от неловките целувки, които си бяха разменили преди малко. Като отдръпнаха лицата си, двамата въздъхнаха дълбоко. Птичката се изплаши и отлетя с пърхане.