Утопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?

— Няма да стане — промърмори тя веднага щом прецени, че е безопасно да говори. — Срещата ни утре.

— Какво?

— Защо?

За миг той ужасно се ядоса. Бе минал месец, откакто я опозна, а вече я желаеше по различен начин. В началото не изпитваше истинска чувственост. Когато за първи път се любиха, беше с усилие на волята. Но след втория път всичко се промени. Мирисът на косата й, вкусът на устата й, допирът на кожата й сякаш бяха проникнали в него или във въздуха около него. Тя се беше превърнала във физическа необходимост, нещо, от което не само се нуждаеше, но и смяташе, че има право да притежава. Когато му каза, че няма да може да дойде, той реши, че го лъже. И точно в този миг тълпата ги притисна и ръцете им неволно се докоснаха. Тя бързо стисна върховете на пръстите му, сякаш търсеше не желание, а обич. Порази го мисълта, че когато човек живее с жена, това разочарование трябва да е нормално явление, съвсем в реда на нещата и внезапно го обзе дълбока нежност, каквато не бе изпитвал преди. Искаше му се да са семейна двойка с десетгодишен съвместен живот. Искаше му се да се разхождат заедно по улиците, точно както сега, но открито и без да се страхуват да разговарят за незначителни неща и да купуват дреболии за домакинството. Но най-много му се искаше да имат някакво убежище, където да бъдат сами, без да се чувстват задължени да се любят всеки път, когато се срещнат. Не точно тогава, но на следващия ден му хрумна идеята да наеме стаята на мистър Чарингтън. Когато я сподели с Джулия, тя се съгласи с неочаквана готовност. И двамата знаеха, че е лудост. Сякаш нарочно търсеха смъртта си. Сега я чакаше, седнал на ръба на леглото и отново мислеше за килиите в Министерството на любовта. Странно как този предопределен от съдбата ужас обземаше и напускаше съзнанието. Той беше заложен в бъдещето и предхождаше смъртта със сигурността, с която 99 предхожда 100. Човек не можеше да го избегне, но вероятно можеше да го отложи и въпреки това от време на време със съзнателни, умишлени постъпки скъсяваше разстоянието, докато не се случеше неизбежното.

В този миг по стълбите се чуха бързи стъпки. В стаята нахлу Джулия. Носеше кафява брезентова чанта за инструменти, с каквато я бе виждал понякога из министерството. Той се спусна към нея, за да я прегърне, но тя доста прибързано се дръпна, може би защото все още държеше чантата.

— Чакай малко — каза тя. — Нека първо ти покажа какво има тук. Да не си донесъл от онова отвратително кафе «Победа»? Така си знаех. Можеш да го прибереш, няма да ни трябва. Я погледни.

Коленичи, разтвори чантата, откъдето изпаднаха наредените най-отгоре гаечни ключове, и отвертка. Под тях имаше грижливо увити в хартия пакети. Първият, който подаде на Уинстън, му се стори на пипане странен и все пак някак познат. Беше пълен с нещо тежко като пясък, което хлътваше под пръстите му.

— Захар ли е това? — попита той.

— Истинска захар. Не захарин, а захар. Това пък цяла франзела хляб — истински хляб, а не нашият боклук — и малко бурканче конфитюр. А това е консервирано мляко — я гледай тук! Ето с това най-много се гордея. Наложи се да го увия в зебло, защото…

Нямаше нужда да му обяснява защо го е увила. Ароматът вече изпълваше стаята, силен, топъл аромат, идващ сякаш от детството му, макар и сега понякога да го улавяше от някой вход, преди да се затръшне врата, или мистериозно се разнасяше в многолюдна улица, за миг усетен и отново изгубен.

— Кафе — промърмори той, — истинско кафе!

— Кафе за Партядрото. Тук има цяло кило — каза тя.

— Как успя да се снабдиш с всички тези неща?

— Това са продукти за Партядрото. От нищо не се лишават тези свини, абсолютно от нищо. Разбира се, сервитьори, слуги, а и други хора свиват по нещичко… виж, нося и пакетче чай.

Уинстън беше клекнал до нея. Разкъса крайчеца на пакета.

— Истински чай. Не листа от къпина.

— Напоследък се намира доста чай. Завзели са Индия или нещо подобно — неопределено каза тя. — Слушай, мили. Искам да се обърнеш с гръб към мен за три минути. Иди и седни на другия край на леглото. Не се доближавай много до прозореца. И не се обръщай, преди да ти кажа.

Уинстън се загледа през муселиновото перде. Долу в двора жената с червендалестите ръце продължаваше да марширува напред-назад между коритото и въжето. Извади още две щипки от устата си и прочувствено запя:

казват, че всичко се забравя.

Ала сърцето все така лудува,

мечтите и сълзите не оставя!

— Вече можеш да се обърнеш — каза Джулия. Той се обърна и за миг му беше трудно да я познае.

Всъщност очакваше да я види гола. А тя не беше гола. Промяната беше много по-изненадваща. Тя се беше гримирала.

Сигурно се е шмугнала в някой магазин из пролетарските квартали и си е купила пълен комплект грим. Устните й бяха силно начервени, на бузите си имаше руж, носът й беше напудрен, дори беше мацнала нещо около очите си, за да изглеждат по-блестящи. Не беше гримирана много изкусно, но и критериите на Уинстън в това отношение не бяха особено високи. Никога по-рано не бе виждал, нито пък си бе представял жена от партията да употребява козметика. Външният й вид се беше подобрил изумително. С малко цвят, където трябва, тя беше станала не само много по-красива, но преди всичко много по-женствена. Късата й коса и момчешкият комбинезон само подсилваха ефекта. Като я прегръщаше, в ноздрите му нахлу ухание на теменужки. Той си спомни полумрака в приземната кухня и една хлътнала женска уста. Същия парфюм си бе сложила и тя, но в момента това нямаше значение.

— И парфюм! — възкликна той.

— Да, мили, и парфюм. А знаеш ли какво още смятам да направя? Ще си намеря отнякъде истинска рокля и ще я обличам вместо тези проклети панталони. Ще нося копринени чорапи и обувки на висок ток! В тази стая ще бъда жена, а не партиен другар.

Захвърлиха дрехите си и се качиха в огромното махагоново легло. За първи път се събличаше гол пред нея. Досега прекалено се срамуваше от бледото си мършаво тяло с изпъкнали разширени вени по прасците и потъмняло петно над глезена. Нямаше чаршафи, но одеялото, върху което лежаха, беше износено и гладко, а големината и пружинирането на леглото удиви и двамата. «Сто на сто е пълно с дървеници, но хич да не ни пука» — каза Джулия. Освен по домовете на пролите сега никъде не можеше да се намери двойно легло. На Уинстън му се бе случвало да спи на такова в детството си: доколкото можеше да си спомни, Джулия никога не бе спала на двойно легло.

После задрямаха. Когато Уинстън се събуди, стрелките на часовника бяха доближили девет. Той не помръдна, защото Джулия спеше с глава върху сгънатия му лакът. По-голямата част от грима й бе полепнала по лицето му или по валчестата възглавница, но остатъци от ружа все още подчертаваха красивата извивка на скулите й. Жълт лъч от залязващото слънце падаше върху края на леглото и осветяваше камината, където водата в канчето отдавна кипеше. Долу на двора жената вече не пееше, но от улицата долитаха слабо викове на деца. Уинстън лениво размишляваше дали в отреченото минало е било естествено мъж и жена да се излежават така, голи в прохладната лятна вечер, когато им се иска да се любят, когато им се иска да разговарят, без да се чувстват задължени да станат, просто да си лежат и да слушат мирните звуци отвън. Нима е възможно да е имало време, когато това е било естествено? Джулия се събуди, потърка очи и се повдигна на лакът, за да погледне нафтовата печка.

— Половината вода вече е изкипяла — каза тя. — Сега ще стана да направя кафе. Имаме цял час. В колко изключват осветлението в твоя жилищен дом?

— В двайсет и три и трийсет.

— А в общежитието — в двайсет и три. Но трябва да се прибереш по-рано, защото… Ей! Да се махаш оттук, мръсна гад такава!

Изведнъж тя се пресегна през леглото, грабна обувка от пода и я запокити към ъгъла, замахвайки по момчешки точно, както я беше видял да мята речника по Голдщайн онази сутрин по време на Двеминутката на омразата.

— Какво е това? — попита той учудено.

— Плъх. Видях го да си подава гадния нос изпод ламперията. Там има дупка. Ама здравата го изплаших.

— Плъхове! — прошепна Уинстън. — В тази стая!

— Навсякъде са плъзнали — каза с безразличие Джулия, лягайки отново. — Плъзнали са даже в кухнята на общежитието. Някои квартали на Лондон гъмжат от тях. Знаеш ли, че нападат деца? Да, наистина. На някои улици жените не смеят да оставят бебетата си сами и за две минути. Огромни кафяви плъхове ги нападат. А най-страшното е, че тези гадини винаги…

— Престани! — прекъсна я Уинстън, здраво стиснал очи.

— Миличък! Съвсем си пребледнял. Какво има? Повдига ли ти се от тях?

— Няма нищо по-ужасно на света!

Тя се притисна към него и го прегърна, сякаш за да го успокои с топлината на тялото си. Той не отвори веднага очи. За няколко мига му се стори, че отново го връхлита кошмарът, който го спохождаше от време на време през целия му живот. Повтаряше се, почти един и същ. Той стоеше пред стена от мрак, а зад нея се криеше нещо непоносимо, нещо прекалено ужасно. В съня си винаги се самоизлъгваше, а много добре знаеше какво има зад стената от мрак. С непоносимо усилие, сякаш изтръгвайки къс от собствения си мозък, той би могъл да извади това нещо наяве. Но винаги се събуждаше, без да е открил какво е то: по някакъв начин обаче то бе свързано с онова, което говореше Джулия, преди да я прекъсне.

— Извинявай — каза той, — няма нищо, просто не понасям плъхове.

— Не се тревожи, мили, няма да търпим тук мръсните гадини. Преди да си тръгнем, ще запуша дупката с парче зебло. А следващия път като дойдем, ще донеса малко хоросан и ще я замажа както трябва.

Ужасяващият миг на паника вече беше полузабравен. Позасрамен, той седна и се облегна на таблата на леглото. Джулия стана, нахлузи комбинезона и направи кафе. Ароматът от канчето беше толкова сияен и възбуждащ, че затвориха прозореца да не би някой отвън да го усети и да прояви излишно любопитство. Още по-хубава от вкуса на кафето бе копринената мекота, която захарта му придаваше. След дългите години, откакто употребяваше захарин, Уинстън съвсем беше забравил вкуса й. С едната ръка в джоба, а в другата с филия с конфитюр, Джулия се разхождаше из стаята, като безразлично поглеждаше към библиотеката, посочваше най-добрия начин да се поправи масичката със страничните крила, друсваше се върху изтърбушеното кресло, за да провери дали е удобно, и леко развеселена разглеждаше абсурдния часовник с дванайсетчасов циферблат. Донесе преспапието в леглото, за да го огледа на по-силна светлина. Той го взе от ръцете й, както винаги очарован от дъждовната мекота на стъклото.

— Какво е това, как мислиш? — попита Джулия.

— Не мисля, че е нещо — искам да кажа, не мисля, че е нещо, което някога са употребявали. И точно затова най-много ми харесва. Това е малък къс от историята, който са пропуснали да променят. Послание отпреди сто години, стига човек да може да го прочете.

— А тази картина там — тя посочи с глава гравюрата на стената отсреща, — и тя ли е отпреди сто години?

— Повече. Бих казал, от двеста. Не може точно да се определи. Днес е невъзможно да се установи възрастта на каквото и да е.

Тя отиде да я погледне.

— Оттук си подаде носа гадината — каза тя, като ритна ламперията точно под картината. — Кое е това място? Струва ми се познато.

— Това е църква, или поне е било. Наричала се е «Свети Климент Датски» — спомни си откъса от стихотворение, който бе научил от мистър Чарингтън, и добави с малко носталгия:

на «Свети Климент» пеят камбаните!

слушай «Свети Мартин» и много не знай.

Дай го и кажи

на Олд Бейли(*6) камбаната пее ли…

да ти свети в тъмата,

ето го палача,

да ти отсече главата!

— Откъде го знаеш? — попита той.

— От дядо си. Той ми го повтаряше, когато бях малка. Изпариха го, когато бях на осем години — така или иначе, изчезна. Чудя се какво е това лимон — добави тя без връзка. — Портокали съм виждала. Това е един такъв кръгъл жълт плод с дебела кора.

— Аз си спомням лимоните — каза Уинстън. — През петдесетте години много ги имаше. Толкова кисели, че чак зъбите те заболяват само като ги помиришеш.

— Бас държа, че зад картината има дървеници — каза Джулия. — Някой ден ще я сваля и хубаво ще я почистя. Струва ми се, че е време да си вървим. Трябва да си сваля грима. Колко досадно! После ще изтрия червилото от лицето ти.

Уинстън полежа още няколко минути. В стаята притъмняваше. Обърна се към светлината и както си лежеше, втренчи поглед в стъкленото преспапие. Безкрайно интересно му беше не късчето корал, а самото стъкло. В него имаше такава дълбочина и въпреки това беше прозрачно почти колкото въздуха. Сякаш повърхността на стъклото беше небесният свод, обвил един миниатюрен свят с цялата му атмосфера. Струваше му се, че може да проникне в него, че всъщност е в него, заедно с махагоновото легло, масата със сгъваеми крила, часовника, гравюрата върху стомана и самото преспапие. Преспапието беше стаята, в която се намираше, а коралът беше животът на Джулия и неговият собствен живот, запечатани за вечни времена в сърцето на кристала.

5.
Изчезна Сайм. Една сутрин не се появи на работа. Някои необмислено коментираха отсъствието му. На другия ден никой вече не спомена за него. На третия ден Уинстън отиде във фоайето на Архивния отдел, за да погледне таблото за обяви. Сред тях беше списъкът на членовете на Шахматния комитет, в който участваше и Сайм. Изглеждаше почти както преди — нищо не бе зачеркнато, но едно име липсваше. Това беше достатъчно. Сайм бе престанал да съществува: той никога не бе съществувал.

Беше горещо като в пещ. Температурата в стаите без прозорци, но с климатични инсталации в лабиринтите на министерството беше нормална, но навън паважът пареше под подметките, а вонята в метрото в най-натоварените часове беше ужасна. Подготовката за Седмицата на омразата вървеше с пълен ход и служителите на министерствата работеха извънредно. Шествия, митинги, военни паради, лекции, изложби на восъчни фигури, кинопрожекции, телепрограми — всичко това трябваше да се организира; да се издигат трибуни, да се издялат статуи, да се измислят лозунги, да се напишат песни, да се разпространят слухове, да се фалшифицират фотографии. Секцията на Джулия в Отдела за художествена литература премина от производството на романчета към серия брошури за зверства и издевателства. Освен обичайната си работа Уинстън отделяше всеки ден много време, за да преглежда стари броеве на «Таймс» и да променя или разкрасява информации, които да бъдат цитирани в речите. Атмосферата в града се нажежаваше, когато късно вечер тълпи вилнеещи проли скитаха по улиците. По-често от всякога падаха ракетни бомби и понякога в далечината се разнасяха страхотни експлозии, които никой не можеше да обясни, и за тях се разпространяваха всевъзможни ужасяващи слухове.

Новата мелодия, определена за химн на Седмицата на омразата (наричаше се Песен на омразата), вече беше композирана и се лееше по цял ден от телекраните. Дивашкият лаещ ритъм едва ли можеше да се нарече музика — по-скоро напомняше биенето на барабан. Тя всяваше ужас, когато я ревяха стотици гърла, съпровождани от тропота на маршируващи крака. Беше допаднала на пролите и в среднощните улици си съперничеше с все още популярната «Любовта беше безнадеждна». Децата на Парсънови я свиреха непоносимо на гребен и тоалетна хартия, денем и нощем. Вечерите на Уинстън бяха по-заети от всякога. Организираните от Парсънс отряди доброволци подготвяха улицата за Седмицата на омразата — шиеха знамена, рисуваха плакати, издигаха флагщокове и с опасност за живота си прехвърляха през улицата жици за лозунги. Парсънс се хвалеше, че само жилищен дом «Победа» ще употреби четиристотин метра плат за празнична украса. Чувстваше се в свои води и беше на върха на щастието. Горещината и физическата работа му служеха за извинение вечер да облича шорти и риза без яка. Присъстваше едновременно навсякъде: буташе, дърпаше, режеше с трион, зачукваше, стъкмяваше и веселеше всички с приятелски подканяния, като от всяка гънка на тялото си излъчваше, изглежда, неизчерпаем запас възкисела пот.

Из цял Лондон отведнъж се беше появил нов плакат. Нямаше надпис и изобразяваше чудовищна фигура на евразийски войник, три или четири метра висок, крачещ напред с безизразно монголско лице и огромни ботуши, с насочен от хълбока автомат. От какъвто й ъгъл да погледнеш плаката, увеличеното от скъсената перспектива дуло на автомата се прицелваше право в теб. Беше разлепен по всяко празно място на всяка стена и по брой превишаваше дори портретите на Големия брат. Пролите, които обикновено се отнасяха с безразличие към войната, насъскани от пропагандата, сега се отдадоха на едно от периодичните си патриотични изстъпления. И сякаш в отговор на общото настроение ракетните бомби убиваха повече хора отпреди. Една падна върху препълнен киносалон в Степни и погреба под развалините неколкостотин жертви. Цялото население на квартала излезе на дълга мудна траурна процесия, която продължи с часове и всъщност прерасна в протестен митинг. Друга бомба падна върху пуст участък, използван за спортна площадка, и няколко десетки деца загинаха разкъсани на парчета. Последваха нови гневни демонстрации, изгориха чучело на Голдщайн, разкъсаха и хвърлиха в пламъците стотици плакати на евразийскйя войник, в суматохата няколко магазина бяха плячкосани; после плъзна слух, че шпиони насочват ракетните бомби с радиовълни, и бе подпалена къщата на възрастно семейство, за което се подозираше, че е от чуждестранен произход — хората загинаха в пламъците.

Когато успяваха да отидат в стаята над магазина на мистър Чарингтън, Джулия и Уинстън лежаха един до друг голи заради жегата на непокритото легло под отворения прозорец. Плъхът вече не се появи, но от горещината дървениците се бяха навъдили застрашително. Това не ги притесняваше. Чиста или мръсна, стаята беше рай. С пристигането си те посипваха всичко с пипер, купен на черно, хвърляха дрехите си и се любеха с потни тела, после заспиваха и се събуждаха, за да видят как дървениците се събират за контраатака.

През юни се срещнаха четири, пет, шест… седем пъти. Уинстън вече не пиеше джин по всяко време. Изглежда, нямаше нужда от него. Беше напълнял, варикозната му язва се беше успокоила, от нея беше останало само кафяво петно на кожата над глезена, вече не се давеше от кашлица рано сутрин. Животът не му се струваше така непоносим, не изпитваше желание да прави гримаси на телекрана или да псува на висок глас. Сега, когато имаха сигурно убежище, почти дом, като че вече нямаше значение, че могат да се срещат рядко и само за по няколко часа. Важното беше стаята над вехтошарския магазин да съществува. Съзнанието, че е там, непокътната, беше като да си в нея. Стаята беше свят, къс от миналото, където можеха да се разхождат праисторически животни. Мистър Чарингтън, мислеше си Уинстън, също е праисторическо същество. Преди да се качи в стаята, той обикновено се задържаше за няколко минути да поговори с него. Старецът като че ли никога не излизаше, а и май нямаше почти никакви клиенти. Като призрак обитаваше малкия си тъмен магазин и още по-малката кухничка отзад, където приготвяше храната си — там сред другите вещи се виждаше невероятно древен грамофон с огромна фуния. Изглежда, се радваше на възможността да размени някоя дума. Както се разхождаше между струпаните вехтории с дългия си нос, с дебелите стъкла на очилата и приведените рамене под кадифеното сако, повече приличаше на колекционер, отколкото на търговец. Като по навик опипваше ту тази, ту онази вехтория — порцеланова запушалка, изрисуван капак на кутийка за емфие, пиринчен медальон с кичур коса на отдавна умряло бебе — но никога не настояваше Уинстън да ги купи, само да ги оцени. Да разговаряш с него беше все едно да слушаш мелодията на старомодна музикална кутийка. От най-потайните кътчета на паметта си бе изровил още куплети от позабравени стихотворения. Един беше за двайсет и четири коса, друг — за крава със смачкан рог, трети — за смъртта на горкичкия петел Робин. «Помислих си, че може да ви заинтересува» — обясняваше той с извинителен смях, когато му рецитираше поредния стих. Но не можеше да си спомни нито едно стихотворение от начало до край.

И двамата с Джулия знаеха — всъщност никога не го забравяха, — че това, което става сега, не може да продължи вечно. На моменти надвисналата смърт им се струваше така осезаема, както леглото, върху което лежаха и тогава се вкопчваха един в друг с отчаяната чувственост на осъдените, отдаващи се на последната наслада пет минути преди сетния си час. В други моменти хранеха илюзията не само за сигурност, но и за вечност. Докато са в тази стая, казваха си те, нищо не ги заплашва. Труден и опасен беше пътят до нея, но самата стая беше убежище. Така, когато се взираше в сърцевината на преспапието, Уинстън изпитваше чувството, че може да проникне в стъкления свят и когато веднъж се озове там, времето ще спре. Често мечтаеха как ще се спасят. Късметът им ще работи безкрай, те ще продължат връзката до края на живота си. Или пък Катрин ще умре и с хитрост Уинстън и Джулия ще успеят да се оженят. Или ще се самоубият заедно. Може би ще изчезнат, ще променят неузнаваемо външността си, ще се научат да говорят с пролско произношение, ще си намерят работа във фабрика и ще прекарат остатъка от живота си скрити в някоя затънтена уличка. И двамата знаеха, че всичко това е пълен абсурд. В действителност не съществуваше никакво спасение. Нямаха намерение да осъществят дори единствения възможен план — самоубийството. Животът ден за ден, седмица за седмица, изживяването на настояще, което няма никакво бъдеще, очевидно бе непобедим инстинкт, точно както дробовете на човек поемат дъх след дъх, докато въздухът свърши.

Понякога говореха да се вдигнат на истински бунт срещу партията, но без да имат представа как ще направят първата стъпка. Дори да съществуваше легендарното Братство, трудността да се свържат с него си оставаше. Уинстън й разказа за странната близост, която съществуваше, или му се струваше, че съществува, между него и О'Брайън, за подтика, който понякога изпитваше, да отиде при О'Брайън, да му заяви, че е враг на партията и да поиска неговата помощ. Колкото и да е странно, това не й се стори съвършено необмислена постъпка. Тя беше свикнала да съди за хората по лицата им и й се струваше естествено Уинстън да се довери на О'Брайън само защото веднъж многозначително се бяха спогледали. Нещо повече, за нея беше в реда на нещата всеки или почти всеки тайно да ненавижда партията и да нарушава дисциплината, стига да го смята за безопасно. Но отказваше да повярва, че съществува широка, организирана съпротива. Приказките за Голдщайн и за нелегалната му армия, казваше тя, са куп глупости, които партията е измислила за собствена изгода, и човек трябва да се преструва, че им вярва. На безброй партийни митинги и спонтанни демонстрации тя бе крещяла с пълен глас да бъдат екзекутирани хора, чиито имена никога не бе чувала и в чиито предполагаеми престъпления не вярваше ни най-малко. По време на откритите процеси заедно с отредите на Младежкия съюз от сутрин до вечер обикаляше около съда и скандираше на равни интервали: «Смърт на изменниците!» През Двеминутките на омразата крещеше срещу Голдщайн по-силно от всички. Въпреки това нямаше много ясна представа кой е Голдщайн и какво гласи учението му. Беше израснала след революцията и беше прекалено млада, за да помни идеологическите битки от петдесетте и шейсетте години. Не можеше да проумее какво означава независимо политическо движение: а и във всеки случай партията беше непобедима. Тя ще пребъде такава, каквато е. Бунтът срещу нея беше възможен само под формата на тайно неподчинение или най-много като единични терористични актове — да речем, нечие убийство или някаква бомбена експлозия.