Утопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?

Собственикът току-що беше запалил висяща газена лампа, от която се носеше нечист, но по своему приятен мирис. Беше около шейсетгодишен, слаб и прегърбен мъж, с дълъг благороден нос и благи очи, деформирани от дебелите стъкла на очилата. Косата му беше почти изцяло побеляла, но веждите му бяха гъсти и все още черни. Кой знае защо очилата, изисканите припрени движения и износеното сако от черно кадифе му придаваха излъчването на интелигент, сякаш някога е бил литератор или може би музикант. Гласът му беше мек, леко приглушен, а произношението му не бе така грубо като на повечето проли.

— Познах ви още от улицата — каза веднага той. — Вие сте господинът, който купи дамския споменик. Хартията беше красива. Наричаха я гланцирана хартия. Такава хартия не се произвежда от… о, бих казал, от петдесет години — той погледна Уинстън над очилата си. — С какво мога да ви услужа? Или просто искате да поразгледате?

— Минавах оттук — отвърна неопределено Уинстън, — Надникнах ей така. Не търся нищо определено.

— Още по-добре — каза другият, — защото не мисля, че мога да ви предложа нещо интересно — с извинителен жест на пухкавата си ръка посочи той наоколо. — Както виждате, магазинът е направо празен. Между нас казано, антикварната търговия е пред края си. Няма търсене, няма и предлагане. Мебели, порцелан, стъкло — всичко лека-полека се чупи. А повечето метални изделия, разбира се, са претопени вече. От години не съм виждал меден свещник.

Всъщност тясното пространство на магазина беше претъпкано, но нямаше нищо поне малко ценно. Мястото беше ограничено, защото край стените бяха струпани безброй прашни рамки за картини. На перваза на прозореца имаше табли с гайки и болтове, тъпи длета, ножчета със счупени остриета, потъмнели часовници, които дори не даваха вид, че работят, и всякакви други вехтории. Само на една масичка в ъгъла сред безпорядъка от дреболии — лакирани табакери за емфие, ахатови брошки и други подобни — като че ли можеше да се намери нещо по-интересно. Докато Уинстън вървеше към масичката, погледът му бе привлечен от нещо кръгло и гладко, което меко проблясваше в светлината на лампата, и той го взе.

Беше тежко парче стъкло, от едната страна гравирано, а от другата плоско, с формата на неправилна полусфера. Както цветът, така и самото стъкло излъчваха необичайна мекота, като на дъждовна вода. В центъра, уголемен от гравираната повърхност, се виждаше странен спираловиден предмет, напомнящ роза или морска анемония.

— Какво е това? — попита очарован Уинстън.

— Корал — отговори старецът. — Трябва да е от Индийския океан. Навремето ги поставяли в стъкло. Това е правено преди не по-малко от сто години, че и повече.

— Красив е — каза Уинстън.

— Красив е — повтори другият с разбиране. — Но днес малцина са способни да го оценят — той се изкашля. — Ако случайно пожелаете да го купите, ще ви струва четири долара. Спомням си времето, когато за такива неща даваха осем лири, а осем лири бяха — е, не мога да ги пресметна, но бяха много пари. Но кой ли днес се интересува от истински антики, дори от малкото, които са останали?

Уинстън незабавно плати четирите долара и пъхна в джоба си лелеяната вещ. Привличаше го не толкова красотата й, колкото отпечатъкът на времето, който сякаш припомняше епоха, съвсем различна от настоящата. Никога не бе виждал стъкло с мекия цвят на дъждовна вода. Предметът беше два пъти по-привлекателен, защото очевидно не служеше за нищо, въпреки че някога вероятно е бил използван за преспапие. Тежеше в джоба му, но за щастие отстрани не личеше. За един партиен член беше не само необичайна, но дори компрометираща вещ. Всеки старинен и следователно красив предмет беше донякъде подозрителен. След като получи четирите долара, старецът се оживи. Уинстън си помисли, че би приел три, дори два долара.

— На горния етаж държа стая, която може да ви се стори интересна — каза той. — Няма много неща в нея. Само някои мебели. Ще ни трябва светлина, ако се качим.

Запали друга лампа и както беше прегърбен, бавно тръгна напред по стръмните и захабени стъпала, после по тесен коридор към стая, която не гледаше към улицата, а към покрития с калдъръм двор и гора от комини. Уинстън забеляза, че мебелите са подредени, сякаш стаята бе обитаема. На пода имаше килим, на стените висяха една или две картини, пред камината беше поставено дълбоко неугледно кресло. На полицата над камината тиктакаше старомоден стъклен часовник с циферблат, разделен на дванайсет часа. Под прозореца огромно легло, все още с дюшек, заемаше почти четвъртината от стаята.

— До смъртта на жена ми живеехме тук — каза полуизвинително старецът. — Лека-полека разпродавам мебелите. Махагоновото легло е красиво или поне би могло да бъде, ако успеете да го изчистите от дървениците. Но ми се струва, че за вас е малко тромаво.

Държеше лампата високо, за да освети цялата стая, и в мъждивата топла светлина тя изглеждаше странно привлекателна. На Уинстън му хрумна, че ако се осмели да поеме риска, сигурно нямаше да е трудно да я вземе за няколко долара седмично. Мисълта беше толкова безразсъдна и невъзможна, че веднага би трябвало да я изостави; но стаята събуди в него някаква носталгия, някакъв унаследен спомен. Струваше му се, че много добре знае какво означава да седиш в такава стая, в кресло пред откритата камина, с крака на решетката и с чайник над огъня, напълно сам, напълно спокоен, без никакъв звук освен песента на чайника и дружелюбното тиктакане на часовника.

— Няма телекран! — не се стърпя да прошепне.

— А, подобни неща никога не съм имал — каза старецът. — Прекалено са скъпи. Пък и никога не ми е трябвал. А там в ъгъла има хубава маса със сгъваеми крила. Само че ще трябва да сложите нови панти, ако искате да я използвате.

В другия ъгъл имаше малка етажерка за книги и Уинстън вече се беше насочил към нея. Но там нямаше нищо ценно. Издирването и унищожаването на книги се извършваше и в жилищните райони на пролите със същото усърдие, както навсякъде другаде. Съвсем невероятно беше някъде в Океания да е останала книга, напечатана преди 1980 година. Все още с лампа в ръка старецът застана пред картина в рамка от палисандрово дърво, окачена от другата страна на камината срещу леглото.

— Ако се интересувате от старинни гравюри… — подхвана той предпазливо.

Уинстън прекоси стаята, за да разгледа картината. Гравюрата на стомана изобразяваше елипсовидна сграда с правоъгълни прозорци и малка кула отпред. Тя беше опасана с ограда, отзад се виждаше нещо като статуя. Няколко минути Уинстън я гледа вторачено. Струваше му се някак позната, въпреки че не помнеше статуята.

— Рамката е завинтена за стената — каза старецът, — но ако искате, мога да я отвинтя.

— Виждал съм тази сграда — каза накрая Уинстън. — Сега е полуразрушена. Намира се по средата на улицата срещу Двореца на правосъдието.

— Точно така. Срещу Съдебната палата. Беше бомбардирана — о, преди много години. Навремето беше църква. Казваше се «Свети Климент Датски» — старецът се усмихна извинително, сякаш съзнаваше, че ще каже нещо нелепо, и добави: — Лимоните и портокалите, на «Свети Климент» пеят камбаните!

— Какво е това? — попита Уинстън.

— Ами… «Лимоните и портокалите, на «Свети Климент» пеят камбаните.» Това е стихотворение, което знаех като момче. Не помня как е по-нататък, но си спомням как свършва: Ето я свещта, да ти свети в тъмата, ето го палача, да ти отсече главата. Беше игра. Държат си ръцете като тунел, под който минаваш, и щом стигнат до «Ето го палача, да ти отсече главата», свалят ръце и те хващат. Изреждаха се имена на църкви. Имената на всички църкви в Лондон — на по-големите всъщност.

Уинстън се замисли от кой ли век е останала църквата. Винаги беше трудно да се определи кога е строена дадена сграда в Лондон. За всички големи и внушителни сгради, стига да бяха относително нови на вид, автоматично се твърдеше, че са строени след революцията, а всички останали, които очевидно бяха от по-стара епоха, се отнасяха към някакъв неопределен период, наречен средновековие. За периода на капитализма се смяташе, че не е сътворил нищо ценно. Както по книгите, така и по архитектурата вече беше невъзможно да се изучава историята. Статуи, надписи, паметни плочи, имена на улици — всичко, което може да хвърли светлина върху историята, беше систематично променяно.

— Никога не съм знаел, че е било църква — каза той.

— Всъщност много от тях са се запазили — каза старецът, — въпреки че се използват за други цели, Как беше по-нататък стихотворението? А, сетих се:
Лимоните и портокалите,

на «Свети Климент» пеят камбаните.

Грош ми дай,

слушай «Свети Мартин» и много не знай…

— Къде беше «Свети Мартин»? — попита Уинстън.

— «Свети Мартин» ли? Още си стои. На Площада на победата е, до картинната галерия. Сградата с триъгълна галерия и колони отпред, с многото стъпала.

Уинстън добре познаваше мястото. Беше музей, в който излагаха различни експозиции с пропагандна цел — макети на ракетни бомби и плаващи крепости, сцени с восъчни фигури, илюстриращи издевателствата на врага и разни такива.

— Наричаше се «Свети Мартин сред полята» — добави старецът, — въпреки че не си спомням по тези места да е имало поля.

Уинстън не купи картината. Тази покупка щеше да бъде още по-неуместна и от стъкленото преспапие, щеше да бъде невъзможно и да я отнесе у дома си, освен ако не я извади от рамката. Забави се още няколко минути, за да побъбри със стареца, чието име, доколкото разбра, не беше Уикс, както човек би предположил от табелата на входната врата на магазина, а Чарингтън. Оказа се, че мистър Чарингтън е вдовец на шейсет и три години и живее в магазина от трийсет години. През цялото време се канил да смени името на табелата, но така и не се наканил. Докато разговаряха, в главата на Уинстън все се въртеше полузабравеното стихотворение:

на «Свети Климент» пеят камбаните.

Грош ми дай,

слушай «Свети Мартин» и много не знай!»

Остави горе мистър Чарингтън и слезе по стълбите сам, за да не го види старецът как оглежда улицата, преди да прекрачи прага. Вече беше решил, че след известно време — да речем, месец — отново ще рискува и ще дойде в магазина. Вероятно не беше по-опасно, отколкото да избяга от една вечер в центъра. Голяма глупост беше, че изобщо се бе върнал тук, след като купи дневника, без да знае дали може да се довери на собственика на магазина. И все пак!…

Да, помисли си отново той, ще се върне и друг път. Ще си купи и други красиви дреболии. Ще си купи гравюрата на «Свети Климент Датски», ще я извади от рамката и ще я занесе у дома си, скрита под якето на комбинезона. Ще изкопчи останалата част от стихотворението от паметта на мистър Чарингтън. За миг през ума му отново мина безумната идея да наеме стаята. За не повече от пет секунди възбудата го направи непредпазлив и той излезе на улицата, без дори предварително да хвърли поглед през витрината. Даже беше започнал да си тананика на импровизирана мелодия…

— Лимоните и портокалите, на «Свети Климент» пеят камбаните. Грош ми дай…

Изведнъж сърцето му спря, а стомахът му се сви. На десет метра от него вървеше фигура в син комбинезон. Беше момичето от Отдела за художествена литература, момичето с тъмната коса. Стъмваше се, но я разпозна безпогрешно. Тя го погледна право в очите, а после бързо продължи, все едно че не го беше видяла.

Няколко секунди Уинстън беше прекалено стреснат, за да помръдне. След това зави надясно и тръгна тромаво, без дори да забележи, че върви в погрешна посока. Във всеки случай поне едно нещо вече беше сигурно. Нямаше никакво съмнение, че момичето го следи. Трябва да го е проследило дотук, защото беше невероятно по чиста случайност да се разхожда същата вечер по същата тъмна уличка, на километри от районите, където живеят партийните членове. Съвпадението бе прекалено. Нямаше никакво значение дали беше агент на Полицията на мисълта или просто престараващ се доносник любител. Достатъчно беше, че го следи. Навярно го беше видяла и в кръчмата.

Едва се мъкнеше. На всяка крачка парчето стъкло в джоба му го удряше по крака и вече беше готов да го извади и захвърли. Но най-страшна беше болката в корема. Няколко минути имаше чувството, че ще умре, ако не стигне бързо до тоалетна. Но в тези квартали нямаше обществени тоалетни. После спазъмът премина, остана тъпа болка.

Улицата беше задънена. Уинстън спря, поколеба се няколко секунди какво да прави, сетне се обърна и се върна. Щом се обърна, се сети, че с момичето се разминаха само преди три минути и ако се затича, сигурно ще я настигне. Можеше да я проследи до някое усамотено място и там да разбие с камък черепа й. За тази работа и парчето стъкло в джоба му беше достатъчно тежко. Но веднага изостави идеята, защото самата мисъл за физическо усилие му беше непоносима. Не беше в състояние да тича, не беше в състояние да удря. Пък и тя беше млада и силна и щеше да се защити. Помисли си и дали да не побърза да отиде в Колективния център и да остане там до затварянето му, за да има алиби поне за част от вечерта. Но и това не беше по силите му. Беше смъртно отпаднал. Искаше само час по-скоро да се прибере у дома, да рухне на стола и да не мърда повече.

Минаваше двайсет и два часа, когато се прибра. В двайсет и три и половина осветлението се изключваше централно. Влезе в кухнята и гаврътна почти пълна чаена чаша джин «Победа». След това отиде до масата в нишата, седна и извади дневника от чекмеджето. Но не го отвори веднага. От телекрана креслив женски глас врещеше патриотична песен. Седеше, вторачил поглед в мраморната корица на тетрадката, и се опитваше безуспешно да прогони гласа от съзнанието си.

Идват и отвеждат през нощта, винаги през нощта. Най-добре е да се самоубиеш, преди да са те пипнали. Навярно някои го правят. Много от изчезналите всъщност се бяха самоубили. Но за да се самоубиеш в свят, където бе невъзможно да си доставиш огнестрелно оръжие, нито пък бърза и сигурна отрова, се изискваше отчаяна смелост. С удивление си помисли за биологическата безполезност от болката и страха, за предателството на човешката плът, която се вцепенява точно когато се налага извънредно усилие. Ако само беше действал по-бързо, можеше да накара тъмнокосото момиче да млъкне завинаги: но именно поради изключителната опасност той бе загубил способността си да действа. Порази го мисълта, че в решителни мигове човек никога не се бори срещу външния враг, а срещу собствената си плът. Дори сега, въпреки джина, болката в корема му пречеше да разсъждава логично. Същото е, каза си той, във всички наглед героични или трагични положения. На бойното поле, в килията за изтезания, в потъващ кораб неизменно забравяш идеалите, за които се бориш, защото мисълта за собствената ти плът те поглъща, докато не измести цялата вселена, а и дори когато не си скован от страх или не крещиш от болка, животът ти не е нищо друго освен всекиминутна борба с глада, студа или безсънието, със стомашните киселини или зъбобола.

Отвори дневника. Важно беше да напише нещо. Жената от телекрана запя нова песен. Гласът й се набиваше в мозъка му като нащърбени парчета стъкло. Опита се да мисли за О'Брайън, за когото или на когото пишеше дневника, но вместо това се замисли какво всъщност ще стане с него, след като го прибере Полицията на мисълта. Нямаше да е страшно, ако го убият незабавно. Всеки очакваше да бъде убит. Но преди да умреш (никой не говореше за тези неща, но всички ги знаеха), трябва да преминеш през задължителните самопризнания: въргалянето по пода, писъците за милост, пукането на счупени кости, разбитите зъби и кървавите кичури коса. Защо трябва да се понесе всичко това, след като краят винаги е един и същ? Защо не е възможно да си спестиш тези няколко дни или седмици от живота? Никой не оставаше неразкрит и никой не избягваше самопризнанията. След като веднъж си се поддал на престъпмисъл, рано или късно ще умреш. Защо тогава бъдещето трябва да те заплашва с този ужас, който нищо не променя?

С малко повече успех се опита да извика в съзнанието си образа на О'Брайън. «Ще се срещнем там, където няма тъмнина» — беше му казал О'Брайън. Знаеше какво означава това или мислеше, че знае. Там, където няма да има тъмнина, беше въображаемото бъдеще, което човек никога няма да види, но с представите си за него може по някакъв мистичен начин да го сподели. Заядливият пронизителен глас от телекрана обаче му пречеше да доразвие мисълта си. Сложи цигара в уста. Половината от тютюна моментално се изсипа върху езика му — горчиви прашинки, които трудно се изплюват. В съзнанието му изплува образът на Големия брат и измести О'Брайън. Както няколко дни по-рано Уинстън извади от джоба си монета и се втренчи в нея. От нея го гледаше тежкото, спокойно, покровителствено лице, но какво криеше усмивката под тъмните мустаци? Като тежък погребален звън си спомни думите:

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА

Втора част

1.
Наближаваше обяд, когато Уинстън излезе от кабинката си, за да отиде до тоалетната.

От другия край на дългия ярко осветен коридор към него се приближаваше самотна фигура. Беше момичето с тъмната коса. Изтекоха четири дни от вечерта, когато бе налетял на нея пред вехтошарския магазин. Вече по-отблизо, видя, че ръката й виси на превръзка през рамото, която отдалеч не се забелязваше, защото беше с цвета на комбинезона. Навярно бе счупила ръката си, докато е завъртала някой от големите калейдоскопи, на които се «нахвърляха» сюжетите на романите. Такива злополуки ставаха често в Отдела за художествена литература.

Деляха ги може би четири метра, когато момичето се спъна и падна почти по очи. Извика силно от болка. Сигурно се беше захлупила върху счупената си ръка. Уинстън се закова на място. Момичето се бе вдигнало на колене. Лицето й беше прежълтяло и на фона му устата се червенееше, по-ярка от всякога. Очите й бяха приковани в неговите с умоляващо изражение, което издаваше по-скоро страх, отколкото болка.

Странно чувство се промъкна в сърцето на Уинстън. Пред него беше враг, който се опитваше да го унищожи; пред него беше също и човешко същество, което се гърчеше от болка, може би със счупена ръка. Вече бе тръгнал инстинктивно да й помогне. В мига, когато я видя да пада на счупената си ръка, болката сякаш прониза собственото му тяло.

— Ударихте ли се? — попита той.

— Нищо ми няма. Ръката ми. Сега ще се оправя.

Говореше сякаш с разтуптяно сърце. Наистина беше силно пребледняла.

— Имате ли нещо счупено?

— Не, добре съм. За миг ме заболя и толкоз.

Протегна му здравата си ръка и той й помогна да се изправи. Цветът на лицето й се беше върнал и тя вече изглеждаше много по-добре.

— Нищо ми няма — повтори пак тя. — Само си ударих китката. Благодаря ви, другарю.

С тези думи тя продължи по пътя си, така пъргаво, като че нищо не бе станало. Цялата случка трая не повече от половин минута. Да не се допуска лицето да изрази чувства беше навик, превърнал се в инстинкт, а и през цялото време двамата се намираха точно пред един телекран. Все пак му беше много трудно да прикрие внезапната си изненада, защото през двете или трите секунди, докато й помагаше да се изправи, момичето бе пъхнало нещо в ръката му. Без съмнение нарочно. Беше му пъхнала нещо малко и плоско. Щом влезе в тоалетната, той го пусна в джоба си и го опипа с върховете на пръстите си. Листче хартия, сгънато на четири.

Докато стоеше пред писоара, успя пипнешком да го разгърне. Очевидно на него трябваше да има нещо написано. За миг се изкуши да влезе в една от кабинките и незабавно да го прочете. Много добре съзнаваше обаче, че би било истинска лудост. Нямаше никакво съмнение, че именно там телекраните постоянно бдят.

Върна се в кабинката си, седна, небрежно хвърли листчето сред другите листове хартия на бюрото си, сложи очила и придърпа към себе си диктографа. «Пет минути — каза си той, — най-малко пет минути!» Сърцето биеше в гърдите му застрашително гръмко. За щастие непосредствената задача, която му предстоеше, беше съвсем обикновена — да коригира дълъг списък цифри — и не изискваше особено внимание.

Каквото и да беше написано на листчето, сигурно имаше някакво политическо значение. Според него съществуваха две възможности. Едната, по-вероятната, бе, че както се опасяваше, момичето е агент на Полицията на мисълта. Не знаеше защо Полицията на мисълта би предпочела да изпраща посланията си по този начин, но вероятно имаше някакво обяснение. Листчето би могло да съдържа заплаха, призовка, заповед да се самоубие или някаква клопка. Но имаше и друга, по-невероятна възможност, която постоянно изплуваше, въпреки че напразно се опитваше да я прогони от ума си. А ако посланието идваше не от Полицията на мисълта, а от някоя нелегална организация? Може би Братството все пак съществуваше! Може би момичето членуваше в него! Мисълта, разбира се, бе абсурдна, но тя му бе хрумнала още в мига, когато усети листчето в ръката си. Чак след няколко минути се сети за другото, по-вероятното обяснение. Дори сега, когато разумът му подсказваше, че бележката навярно означава смърт — дори сега не го вярваше и безразсъдната надежда не го изоставяше, сърцето му биеше лудо и той едва успяваше да потисне трепета на гласа си, докато мърмореше цифрите от диктографа.

Сви документите, по които беше свършил работата си, и ги пусна в пневматичната тръба. Бяха минали осем минути. Намести очилата на носа си, въздъхна и придърпа следващата купчина листа с бележката най-отгоре. Изглади я. С едър, неоформен почерк на нея бе написано:
Обичам те.
Няколко секунди беше прекалено слисан дори за да изхвърли изобличаващото листче в дупката на паметта. А преди да го изхвърли, не можа да се въздържи и го прочете отново, за да се увери в написаното, въпреки че много добре съзнаваше опасността от прекален интерес.

До обяда му беше трудно да работи. Необходимостта да прикрива вълнението си от телекрана беше по-мъчителна от необходимостта да се съсредоточи за следващите досадни задачи. Струваше му се, че в корема му бушува огън. Обядът в задушната, препълнена и шумна столова беше истинско мъчение. Надяваше се през почивката поне за малко да остане сам, но за късмет онзи глупак Парсънс се стовари до него, като вонята на потта му почти прогони металическия мирис на яхнията, и се разприказва за подготовката за Седмицата на омразата. Особено го вълнуваше двуметровият картонен модел на главата на Големия брат, изготвян за случая от отряда на Разузнавачите, където членуваше дъщеря му. Най-влудяващото бе, че в глъчката от гласове Уинстън едва долавяше какво говори Парсънс и постоянно трябваше да го кара да повтаря нелепите си забележки. Само веднъж зърна момичето, седнало с две други на една маса в отсрещния край на помещението. Тя като че ли не го бе видяла и той не погледна втори път към нея.

Следобедът бе по-поносим. Веднага след почивката пристигна деликатна и сложна задача, която щеше да му отнеме няколко часа и изискваше да остави всичко друго настрана. Отчети за производството отпреди две години трябваше да се фалшифицират по такъв начин, че да се дискредитира изтъкнат член на Партядрото, който сега беше в немилост. За такива неща Уинстън го биваше и цели два часа той успя да пропъди момичето от съзнанието си. После пак си спомни лицето й и неудържимо му се прииска да остане сам. Едва тогава би могъл да обмисли новото развитие на нещата. Тази вечер трябваше да ходи в Колективния център. Изгълта следващото безвкусно ястие в столовата и забърза към центъра, взе участие в превзетите бръщолевения на «дискусионната група», изигра два сета тенис на маса, гаврътна няколко чаши джин и посвети половин час на лекцията «Ангсоц и шахът». Душата му се гърчеше от скука, но този път нямаше никакво желание да си спести вечерта в центъра. Думите «обичам те» засилваха инстинкта му за самосъхранение и всякакви дребни рискове изведнъж му се сториха безсмислени. Чак след двайсет и три часа, когато се прибра и си легна — стига да мълчиш, в тишината си в безопасност дори от телекрана, — той можа да размисли на спокойствие.