Утопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?

В известен смисъл тя бе много по-проницателна от Уинстън и много по-слабо податлива за партийната пропаганда. Веднъж, когато той случайно спомена войната с Евразия, за негова пълна изненада тя небрежно подхвърли, че според нея нямало никаква война. Вероятно самото правителство на Океания изстрелва ракетните бомби, които всеки ден падат върху Лондон — «просто за да държат хората в страх». Подобна мисъл наистина никога не му беше минавала през ум. Тя дори събуди известна завист у него, като му каза, че по време на Двеминутките на омразата едва се сдържала да не избухне в смях. В ученията на партията се усъмняваше само когато по някакъв начин пряко я засягаха. Често с готовност приемаше официалната версия само защото не смяташе съществена разликата между истината и лъжата. Тя вярваше например, както я бяха учили в училище, че партията е изобретила самолета. (Уинстън си спомняше, че когато самият той беше ученик в края на петдесетте години, партията твърдеше, че е изобретила вертолета; десетина години по-късно, когато Джулия е била ученичка, тя вече твърдеше, че е изобретила самолета; след едно поколение щеше да си приписва и парната машина.) А когато той й каза, че самолетите са съществували, преди той да се роди и дълго преди революцията, това съвсем не я развълнува. В края на краищата, какво значение имаше кой е изобретил самолета? Доста повече го смая една нейна случайна реплика, от която разбра, че тя не помни как преди четири години Океания е била във война с Изтазия и в съюз с Евразия. Вярно, че за нея цялата война беше шарлатанство; но очевидно дори не бе забелязала смяната на врага. «Мислех си, че винаги сме воювали с Евразия» — заяви небрежно тя. Това го поуплаши. Самолетът беше изобретен много преди тя да се роди, но промяната във войната беше отпреди четири години, доста след като е порасла. Близо петнайсет минути спори с нея. Накрая успя да я накара да си припомни смътно, че по едно време Изтазия, а не Евразия е била врагът. Този проблем обаче продължаваше да й се струва маловажен. «Кого го е грижа? — попита тя раздразнено. — Все една и съща проклета война, така или иначе, всички знаем, че новините лъжат.»

Понякога й разказваше за Архивния отдел и за наглите фалшификации, които се вършат там. Такива неща като че ли не я стряскаха. При мисълта за лъжите, които се превръщат в истини, под краката й не се отваряше бездна. Разказа й за Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд и за съдбовното листче, което бе държал в ръка. Не й направи особено впечатление. Всъщност отначало дори не схвана значимостта на случилото се.

— Твои приятели ли бяха? — попита тя.

— Не, изобщо не ги познавах. Те бяха членове на Партядрото. Освен това бяха много по-възрастни от мен. Бяха от старото време, отпреди революцията. Познавах ги бегло по външност.

— Тогава защо си се тревожил за тях? Непрекъснато убиват някого, не е ли така?

Опита се да я накара да разбере.

— Този случай не бе като другите. Въпросът не е в това, че убиват някого. Не разбираш ли, че миналото, дори станалото вчера, се унищожава. Може да се съхрани само в неодушевени предмети, като онова парче стъкло там. Ние вече не знаем почти нищо за революцията и за годините преди нея. Всеки документ е бил унищожен или фалшифициран, всяка книга е била пренаписана, всяка картина е била прерисувана, всеки паметник, улица, сграда са били преименувани, всяка дата е била променена. И този процес продължава ден след ден, минута след минута. Историята е спряла. Не съществува нищо освен безкрайното настояще, в което права е единствено партията. Аз, естествено, зная, че миналото е фалшифицирано, но никога няма да мога да го докажа, дори когато сам съм извършил фалшификацията. След нея не остават никакви следи. Единственото доказателство е в паметта ми, но аз не мога да съм сигурен, че и друго човешко същество е запомнило същото. През целия си живот само в този случай притежавах действително конкретно доказателство след събитието — години след него.

— И каква полза от това?

— Никаква, защото го изхвърлих само след няколко минути. Но ако ми се случи днес, ще го запазя.

— А аз не! — отсече Джулия. — Готова съм да рискувам, но само за нещо, което си заслужава, не за парчета стар вестник. Какво щеше да правиш с него, дори да го беше запазил?

— Навярно нищо. Но то беше доказателство. Можеше да събуди известни съмнения, стига да имах смелост да го покажа някому. Не си въобразявам, че докато сме живи, можем нещо да променим. Но можем да си представим как тук-там се организира някаква съпротива — малки групи хора, които се обединяват, постепенно се разрастват и даже оставят някакви свидетелства за себе си, така че следващото поколение да продължи след тях.

— Не ме интересува следващото поколение, мили. Интересува ме какво ще стане с нас.

— Ти си бунтовник само от кръста надолу — каза й той.

Това й се стори много остроумно и тя с възторг го прегърна.

Отклоненията от партийното учение не я интересуваха ни най-малко. Когато той започваше да говори за принципите на ангсоц, за двумисълта, за променливостта на миналото, за отрицанието на обективната действителност и да използва думи от новговор, тя се отегчаваше и объркваше, казваше, че никога не обръща внимание на такива неща. Щом знаем, че всичко това са глупости, защо да се ядосваме? Тя знаеше кога да вика «ура» и кога да освирква и това й стигаше. Продължеше ли той да говори на такива теми, тя най-неочаквано заспиваше. Беше от хората, които могат да заспиват по всяко време и във всяко положение. От разговорите с нея той проумя колко лесно се имитира правомерност, когато нямаш понятие какво означава това. В известен смисъл мирогледът на партията се възприемаше най-безусловно от хора, които не бяха способни да вникнат в него. Тях можеха да накарат да приемат и най-грубите изопачавания на действителността, защото те не можеха да схванат напълно чудовищността на онова, което се изискваше от тях, и не се интересуваха достатъчно от обществения живот, за да забележат какво става. Тъй като не разбираха, те запазваха разсъдъка си. Просто поглъщаха всичко и погълнатото не им причиняваше никаква вреда, защото не оставяше следа, точно както житното зърно се изхвърля несмляно от тялото на птица.

6.
Накрая се случи. Очакваното послание пристигна. Струваше му се, че го е чакал цял живот.

Вървеше по дългия коридор на министерството и почти беше стигнал мястото, където Джулия му бе пъхнала бележката в ръката, когато забеляза, че зад него се движи едър човек. Човекът, който и да беше той, леко се изкашля. Сякаш се канеше да заговори. Уинстън рязко спря и се обърна. Беше О'Брайън.

Най-сетне стояха един срещу друг и сякаш единственото му желание беше да избяга. Сърцето му биеше лудо. Не бе в състояние дума да промълви. О'Брайън обаче продължи да върви, като за миг подхвана за ръка Уинстън, така че двамата тръгнаха редом. Заговори както обикновено подчертано вежливо, за разлика от повечето членове на Партядрото.

— Надявах се да ми се удаде възможността да разговарям с вас — каза той. — Онзи ден четох ваша статия на новговор в «Таймс». Доколкото разбирам, проявявате научен интерес към новговор?

Уинстън се беше поокопитил.

— Едва ли научен — отвърна той. — Само любителски. Не е по моята специалност. Никога не съм се занимавал с практическото изграждане на езика.

— Но пишете на него много изискано — каза О'Брайън. — Не само аз съм на това мнение. Неотдавна разговарях с ваш приятел, който определено е специалист. В момента не мога да си спомня името му.

Сърцето на Уинстън отново болезнено се сви. Беше невероятно това да се отнася за друг освен за Сайм. Но Сайм беше не само покойник, той беше изличен, неличност. Всяко конкретно споменаване за него би било смъртно опасно. Думите на О'Брайън очевидно трябваше да се разбират като сигнал, парола. Приобщавайки го към незначителна престъпмисъл, той го правеше свой съучастник. Продължиха да вървят бавно по коридора, но после О'Брайън спря. Със странната обезоръжаваща доброжелателност, която винаги успяваше да внуши с този жест, той намести очилата на носа си. След това отново подхвана:

— Всъщност исках да кажа, че забелязах в статията ви две думи, които вече са излезли от употреба. Но съвсем отскоро. Попадало ли ви е десетото издание на речника на новговор?

— Не — отговори Уинстън. — Не знаех, че вече е излязло. В Архивния отдел все още използваме деветото.

— Доколкото зная, десетото издание няма да излезе още няколко месеца. Но вече са раздадени сигналните броеве. Един имам аз. Може би ще ви е интересно да го погледнете?

— Дори много — каза Уинстън, защото веднага схвана накъде клони О'Брайън.

— Някои от новите разработки са доста любопитни. Съкращаването на броя на глаголите, струва ми се, ще ви заинтригува. Дайте да помислим дали да ви изпратя речника? Но се опасявам, че постоянно забравям такива неща… Може би, когато ви е удобно, ще минете да го вземете от дома ми? Почакайте. Ще ви дам адреса си.

Стояха пред телекран. Някак разсеяно О'Брайън опипа двата си джоба, извади тефтерче с кожени корици и писалка със златно перо. Точно под екрана и в такава поза, та всеки, който го наблюдава от другия край, да може да прочете написаното, той надраска адреса си, откъсна страницата и я подаде на Уинстън.

— Вечер обикновено съм си у дома — каза той. — Ако ме няма, прислужникът ми ще ви даде речника.

Тръгна си, като остави Уинстън в ръка с листчето хартия, което този път нямаше нужда да крие. Въпреки това той внимателно запамети адреса и след няколко часа го пусна в дупката на паметта заедно с много други хартийки.

Бяха разговаряли не повече от няколко минути. Този епизод означаваше само едно. Беше нагласен, за да може Уинстън да научи адреса на О'Брайън. Това беше необходимо, защото, освен ако не попиташ направо, нямаше начин да се научи къде живее някой. Не съществуваха никакви указатели. «Поискаш ли да ме видиш, ето къде ще ме намериш» — точно това му беше казал О'Брайън. Може би дори щеше да има послание, скрито някъде в речника. Във всеки случай едно беше сигурно — съзаклятието, за което беше мечтал, наистина съществуваше и той се беше докоснал до периферията му. Знаеше, че рано или късно ще се отзове на повикването на О'Брайън. Може би утре, може би след дълго отлагане — не беше сигурен. Това беше заключителната фаза на процес, започнал преди години. Първата стъпка беше тайна, неволна мисъл, втората беше започването на дневника. Беше преминал от мисли към думи, а сега от думите към дела. Последната стъпка щеше да бъде в Министерството на любовта. Той го беше приел. Началото съдържаше в себе си края. Въпреки това беше страшно: или по-точно, когато предвкусваш смъртта, все едно че си по-малко жив. Още докато разговаряше с О'Брайън, докато осъзнаваше смисъла на думите, по тялото му мина ледена тръпка. Изпита чувството, че потъва във влажен гроб, и нямаше значение, че открай време е знаел: гробът е там и го чака.

7.
Уинстън се събуди със сълзи в очите. Джулия сънливо се извъртя към него и промърмори нещо, което можеше да означава: «Какво ти е?»

— Сънувах… — започна той и се сепна. Прекалено сложно беше, за да се изрази с думи. Не само сънят, а и свързан с него спомен изплува в съзнанието му в секундите след събуждането.

Лежеше със затворени очи, все още потопен в атмосферата на съня. Беше безбрежен и сияен сън, сякаш пред погледа минаваше целият живот като пейзаж след дъжд в лятна вечер. Всичко се бе случило вътре в стъкленото преспапие, но повърхността на стъклото беше небесният свод, а в ясната мека светлина под него се виждаха безкрайни простори. Сънят се свеждаше също — в известен смисъл дори се съдържаше — в жеста, на майка му, повторен трийсет години по-късно от еврейката от филмовия преглед, която се опитваше да защити момченцето си от куршумите, преди бомбите от вертолета да разкъсат и двамата.

— Знаеш ли — каза той, — до този момент вярвах, че съм убил майка си.

— Защо си я убил? — попита в просъница Джулия.

— Не съм я убивал. Не физически.

В своя сън си беше спомнил как зърна майка си за последен път и в миговете на пробуждането в съзнанието му изплуваха всички свързани с това дребни случки. Беше спомен, който сигурно преднамерено бе потискал от дълги години. Не помнеше точната дата, но трябва да е бил над десетгодишен, навярно на дванайсет, когато се бе случило.

Баща му беше изчезнал малко преди това, не можеше да си спомни със сигурност колко. По-точно си спомняше несигурните, тревожни обстоятелства от онова време: паниката при въздушните нападения и как се криеха в станциите на метрото, купищата развалини навсякъде, неразбираемите прокламации, разлепени по ъглите на улиците, бандите младежи в еднакви по цвят ризи, огромните опашки пред фурните, непрекъснатия картечен огън в далечината — и преди всичко вечната липса на храна. Помнеше как през дългите следобеди с другите момчета ровеха из кофите за смет и купищата боклуци, откъдето събираха зелеви кочани, картофени обелки… понякога дори сухи корички хляб, от които внимателно изстъргваха изгорялото; как причакваха камионите с фураж, пътуващи по определен маршрут, защото понякога от друсането се разсипваше малко кюспе.

Когато баща му изчезна, майка му не се изненада, нито изпадна в дълбока скръб — но рязко се промени. Сякаш изгуби желание за живот. Дори за Уинстън беше очевидно, че очаква нещо, което е приела за неизбежно. Вършеше всичко необходимо — готвеше, переше, кърпеше, оправяше леглата, метеше пода, бършеше прах от полицата над камината — винаги много бавно и с удивително отсъствие на излишни движения, като манекен, който се движи от само себе си. Едрото й стройно тяло някак от само себе си изпадаше в пълен покой. Часове наред седеше на леглото почти неподвижно с малката му сестричка на ръце — дребно, болнаво и много мълчаливо дете на две или три години, чието лице от изтощение бе заприличало на маймунско. Много рядко прегръщаше Уинстън и дълго го притискаше към себе си, без да промълви нито дума. Въпреки младостта и егоизма си той съзнаваше, че по някакъв начин това е свързано с никога неспоменаваното нещо, което предстоеше да се случи.

Спомни си стаята, където живееха — мрачна и задушна, наполовина запълнена от легло с бяла завивка. Имаше камина с газов котлон и полица за храната; миеха се отвън на площадката в кафяв глинен умивалник, един на няколко стаи. Спомни си как внушителното тяло на майка му се накланя над газовия котлон, за да разбърка нещо в тенджерата. Но преди всичко си спомни постоянния глад и жестоките, жалки битки по време на ядене. Непрестанно хленчеше на майка си за още храна, крещеше и я нагрубяваше (спомни си дори звученето на собствения си глас, който бе започнал преждевременно да мутира и понякога странно боботеше), или как в стремежа си да получи допълнително прибягваше до лицемерен патос. Майката на драго сърце му даваше повече от полагаемото му се. Тя смяташе, че е редно той, момчето, да получи най-голямата порция; но колкото и да му даваше, той неизменно искаше още. На всяко ядене тя го умоляваше да не бъде егоист и да не забравя, че малката му сестричка е болна и също се нуждае от храна, но напразно. Той яростно крещеше, когато тя спираше да му сипва, опитваше се да изтръгне от ръцете й тенджерата и лъжицата, грабеше залци от чинията на сестра си. Знаеше, че обрича на глад и двете, но не можеше да се въздържи, дори смяташе, че това е негово право. Сякаш го оправдаваше неутолимият глад в корема му. Ако майка му не бдеше, между две яденета той обираше мизерния запас от храна върху полицата.

Един ден раздадоха дажби шоколад. Не бяха раздавали от седмици, дори месеци. Много ясно си спомняше скъпоценното парченце. Беше таблетка от две унции(*7) (в онези дни все още смятаха в унции) за тримата. Очевидно трябваше да се раздели на три равни части. Изведнъж, сякаш говореше някой друг, Уинстън се чу как със силен, боботещ глас настоява да му дадат цялото парче. Майка му каза да не бъде алчен. Последва продължителна досадна препирня, в която виковете се смесваха с хленч, сълзи, упреци, пазарлъци. Мъничката му сестричка, вкопчена с две ръце в майка му точно като маймунка, го гледаше над рамото й с големи тъжни очи. Накрая майка му отчупи три четвърти от шоколада и ги даде на Уинстън, а другата четвъртинка даде на сестра му. Момиченцето я взе, огледа я зачудено, вероятно не знаеше какво е. Уинстън я наблюдава около минута. После с внезапен бърз подскок грабна парчето шоколад от ръката на сестра си и побягна към вратата.

— Уинстън, Уинстън! — извика майка му след него… — Ела тук! Върни шоколада на сестра си!

Той спря, но не се върна. Тревожните очи на майка му бяха приковани в него. Дори сега, когато мислеше за това, той не знаеше какво е било онова неизбежно, което предстоеше да се случи. Сестра му, осъзнала, че са й откраднали нещо, слабо проплака. Майка му прегърна детето с ръка и притисна лицето му към гърдите си. Нещо в жеста й му подсказа, че сестра му умира. Обърна се и избяга надолу по стълбите с лепкавия шоколад в ръка. Повече не видя майка си. След като налапа шоколада, се засрами от себе си и няколко часа скита по улиците, докато гладът не го подгони у дома. Когато се прибра, майка му бе изчезнала. В онези времена, тогава вече беше нещо обикновено. От стаята не липсваше нищо, освен майка му и сестра му. Не бяха взели никакви дрехи, дори палтото на майка му. До ден днешен не знаеше със сигурност дали майка му е умряла. Напълно възможно беше да са я пратили в трудов лагер. А сестра му вероятно е отишла, както и самият Уинстън, в някоя от колониите за бездомни деца (наричаха ги центрове до поискване), изникнали по време на гражданската война; или пък е заминала за трудовия лагер заедно с майка му, а може би просто са я оставили да умре.

Сънят бе все още ярък в съзнанието му, особено, обгръщащият, закрилящ жест с ръката, в който сякаш се съдържаше целият му смисъл. Спомни си и друг сън отпреди два месеца. Точно както бе седяла на разклатеното, покрито с бяла покривка легло с вкопченото в нея дете, така седеше и в потъващия дълбоко под него кораб, с всяка минута се спускаше все по-надолу, но все така го гледаше през тъмнеещите води…

Разказа на Джулия за изчезването на майка си. Без да отваря очи, тя се претърколи и се настани по-удобно.

— Тогава сигурно си бил гадно малко свинче — промърмори тя неясно. — Всички деца са свинчета.

— Да. Но истинският смисъл на случилото се…

От дишането й беше очевидно, че отново потъва в сън. Искаше му се да продължи да разказва за майка си. От това, което можеше да си спомни за нея, не смяташе, че е била изключителна жена, още по-малко интелигентна, и все пак тя притежаваше някакво благородство, някаква чистота, просто защото критериите, на които се подчиняваше, бяха лично нейни. Чувствата й бяха лично нейни и не можеха да бъдат променени отвън. Не би й хрумнало, че ако не водят до конкретен резултат, постъпките й се обезсмислят. Обичаш ли някого, ти просто го обичаш и нямаш ли какво друго да му дадеш, пак му даваш обич. Когато изчезна и последното парче шоколад, майка му прегърна детето. От това нямаше полза, то нищо не промени, не донесе още шоколад, не предотврати смъртта на детето, нито нейната собствена; но за нея, изглежда, бе естествено да го направи. Бежанката от лодката също прикри момченцето с ръка, макар срещу куршумите това да бе не по-сигурна защита от лист хартия. Най-ужасяващото постижение на партията бе да убеди хората, че обикновените желания, обикновените чувства нямат значение, като същевременно им бе отнела цялата власт над материалния свят. Попаднал веднъж под контрола на партията, онова, което чувстваш или не чувстваш, което вършиш или не вършиш, нямаше съвършено никакво значение. Каквото и да се случи, ти изчезваш и повече нищо не се чува нито за теб, нито за делата ти. Изличават те напълно от хода на историята. Но за хората само отпреди две поколения това не би изглеждало така съществено, защото те не се опитваха да променят историята. Те се ръководеха от лична преданост, която не подлагаха на съмнение. От значение бяха личните взаимоотношения и напълно безпомощният жест, прегръдка, сълза, дума към умиращ човек имаха стойност сами по себе си. Пролите не са се променили, сети се той изведнъж. Те не са предани на партия, родина или идея, те са предани един на друг. За първи път в живота си той не презираше пролите, нито пък ги смяташе за сляпа сила, която някой ден може да оживее и да възроди света. Пролите си бяха останали човеци. Те не бяха закоравели отвътре. Те не бяха изоставили първичните чувства, които той трябваше да възстановява със съзнателно усилие. И като мислеше за това, си спомни без очевиден повод как преди няколко седмици бе видял на улицата откъсната ръка и я бе ритнал в канавката, все едно че беше зелев кочан.

— Пролите са човешки същества — каза той на глас. — Ние не сме човеци.

— Защо да не сме? — попита Джулия, която пак се беше събудила.

Той се позамисли, после каза:

— Не ти ли е идвало наум, че за нас най-добре ще бъде просто да излезем оттук, преди да е станало прекалено късно, и повече да не се видим?

— Да, мили, няколко пъти ми е идвало наум. Но все едно, няма да го направя.

— Досега имахме късмет — каза той, — но не можем да разчитаме още дълго на него. Млада си. Имаш вид на нормално и невинно момиче. Ако стоиш настрана от хора като мен, можеш да живееш още петдесет години.

— Не. Всичко съм премислила. Каквото правиш ти, ще правя и аз. И не падай духом. Бива ме да си пазя живота.

— Можем да останем заедно още половин или цяла година — знае ли човек. Но накрая със сигурност ще ни разделят. Представяш ли си колко самотни ще бъдем. Когато ни пипнат, не ще можем нищо, абсолютно нищо да направим един за друг. Ако си призная, ще те застрелят, ако не си призная — пак ще те застрелят. Нищо, което мога да направя, да кажа или да не кажа, няма да забави смъртта ти дори с пет минути. Единият от нас няма дори да знае дали другият е жив или мъртъв. Ще бъдем напълно безпомощни. Единственото, което има значение, е да не се предаваме взаимно, въпреки че дори това ни най-малко няма да промени нещата.

— Ако имаш предвид самопризнанията — каза тя, — бъди сигурен, че ще си признаем. Всички си признават. Нищо не можеш да направиш. Там изтезават.

— Нямам предвид самопризнанието. То не е предателство. Не е важно какво казваш или правиш, а какво чувстваш. Истинското предателство ще бъде, ако успеят да ни накарат да престанем да се обичаме.

Тя се замисли.

— Няма да успеят — заяви най-сетне. — Това е единственото, което не могат да направят. Могат да ни накарат да кажем всичко, всичко, но не могат да ни накарат да го повярваме. Не могат да проникнат в мислите ни.

— Не — каза той малко по-уверено, — така е. Не могат да проникнат в мислите ни. Ако чувстваш, че си струва да запазиш човешкото в себе си, дори това да ти носи беда, значи си победил.

Спомни си за телекрана с вечно будното ухо. Можеха да подслушват денем и нощем, но ако запазваш самообладание, ще ги надхитриш. При цялата им изобретателност те не бяха овладели тайната да откриват мислите на друго човешко същество. Вероятно това не беше съвсем вярно, когато наистина попаднеш в ръцете им. Не се знаеше какво става в Министерството на любовта, но не беше трудно да се досети човек: изтезания, опиати, чувствителни инструменти, които отчитат нервните ти реакции, постепенно изтощаване чрез безсъние и изолация и непрекъснати разпити. Фактите, във всеки случай, не можеха да останат скрити. За тях можеха да се съберат сведения, можеха да ги изстискат с изтезания. Какво значение има всичко това, ако целта е да запазиш не живота, а човечността си? Те не могат да повлияят на чувствата ти, а и ти не можеш да им повлияеш, дори да искаш. Те могат да разкрият до най-малката подробност всичко, което си направил, казал или помислил; но потайните кътчета на сърцето, чиито подтици бяха неразбираеми дори за теб самия, си остават недосегаеми.

Направиха го, най-сетне го направиха!

8.
Намираха се в продълговата, меко осветена стая. Приглушеният телекран издаваше тих шепот, пищността на тъмносиния килим създаваше впечатлението, че стъпваш по кадифе. В отдалечения край на стаята, пред маса под лампа със зелен абажур, с куп книжа от едната си страна седеше О'Брайън. Не си направи труда да вдигне поглед, когато прислужникът въведе Джулия и Уинстън.

Сърцето на Уинстън туптеше така силно, че се съмняваше дали ще е в състояние да заговори. Направиха го, най-сетне го направиха, това беше единствената мисъл в главата му. Беше безразсъдство изобщо да дойдат тук и чисто безумство да пристигнат заедно; макар че наистина дойдоха по различни пътища и се срещнаха едва пред прага на О'Брайън. Самото идване на такова място изискваше самообладание. В много редки случаи човек влизаше в квартира на член на Партядрото или дори проникваше в района на града, където те живееха. Атмосферата на огромния жилищен дом, неговата пищност и простор, непознатите аромати на доброкачествена храна и доброкачествен тютюн, безшумните и невероятно бързи асансьори, които летяха нагоре-надолу, облечените в бели сака прислужници, които се суетяха насам-натам — всичко това плашеше. Въпреки че имаше задоволителен предлог да дойде, Уинстън на всяка крачка изпитваше страх, че иззад ъгъла изведнъж ще се появи страж в черна униформа, ще поиска документите му и ще му заповяда да се маха. Прислужникът на О'Брайън обаче прие и двамата без възражение. Беше дребен тъмнокос мъж с бяло сако, с ромбоидно, напълно безизразно лице като на китаец. Коридорът, по който ги поведе, бе застлан с мек килим, стените бяха покрити с фини кремави лъскави тапети и с бяла ламперия и всичко блестеше от чистота. Това също плашеше. Уинстън не си спомняше да е виждал коридор, чиито стени да не са замърсени от допира на човешки тела.

В ръката си О'Брайън държеше листче хартия и сякаш съсредоточено го изучаваше. Тежкото му лице, наведено така, че се виждаше профилът на носа, изглеждаше едновременно застрашително и интелигентно. Може би двайсет секунди седя, без да помръдне. После придърпа към себе си диктографа и изстреля съобщение на хибридния жаргон на министерствата:

— Параграф един запетая седем одобрени изцяло точка предположение съдържащо параграф шест двуплюснелепо на границата на престъпмисъл отмени точка непродължи строеж относно предполучаване плюспълни оценки машинарии отгоре точка край съобщение.

Бавно стана от стола и тръгна към тях по мекия килим. Заедно с думите на новговор сякаш се бе отърсил малко и от официалната атмосфера, но изражението му бе по-мрачно от обичайното, като че ли му бе неприятно, че са го обезпокоили. Ужасът, който Уинстън вече изпитваше, изведнъж се примеси с обикновено смущение. Каза си, че може би просто е направил глупава грешка. Та какво доказателство имаше всъщност, че О'Брайън е политически съзаклятник? Нищо освен един поглед, една двусмислена реплика и собствените му тайни блянове на основата на един сън. Дори не можеше да се оправдае с предлога, че е дошъл за речника, защото тогава присъствието на Джулия не би могло да се обясни. Докато минаваше пред телекрана, О'Брайън сякаш се сети за нещо. Спря, обърна се и натисна копче на стената. Чу се остро щракване. Гласът замлъкна.

Джулия издаде слаб възглас, като че ли изписука от изненада. Въпреки силната си уплаха Уинстън беше прекалено слисан, за да не се обади:

— Вие можете да го изключвате!

— Да — отвърна О'Брайън, — ние можем да го изключваме. Имаме тази привилегия.

Вече стоеше пред тях. Едрата му фигура се извисяваше над двамата, а изражението му си оставаше непроницаемо. Някак строго чакаше Уинстън да заговори, но за какво? Дори сега имаше вид на зает човек, който с раздразнение се чуди защо са го обезпокоили. Никой не продума. След като изключи телекрана, в стаята се възцари едва ли не мъртвешка тишина. Безкрайни секунди се нижеха бавно. С голямо усилие Уинстън не сваляше очи от очите на О'Брайън. После изведнъж на строгото лице се появи нещо като усмивка. С характерния си жест О'Брайън намести очилата на носа си.

— Аз ли да започна или вие? — попита той.

— Аз ще започна — отговори незабавно Уинстън. — Онова нещо наистина ли е изключено?

— Да, всичко е изключено. Сами сме.

— Ние дойдохме тук, защото…

Млъкна, тъй като за пръв път осъзна неяснотата на собствените си подбуди. Не беше лесно да каже защо е тук, след като всъщност не знаеше каква помощ очаква от О'Брайън. Продължи със съзнанието, че това, което казва, звучи едновременно неубедително и превзето.

— Смятаме, че съществува някакво съзаклятие, някаква тайна организация, която се бори срещу партията, и вие участвате в нея. Искаме да се присъединим и да работим за нея. Ние сме врагове на партията. Не вярваме в принципите на ангсоц. Ние сме престъпмислители. Освен това сме прелюбодейци. Разказвам ви всичко това, защото искаме да се оставим във ваши ръце. Ако искате да се злепоставим и по друг начин, и на това сме готови.

Млъкна и погледна през рамото си, защото му се стори, че вратата се отваря. Наистина дребният жълтолик прислужник, беше влязъл, без да чука. Уинстън видя, че носи поднос с гарафа и чаши.

— Мартин е от нашите — каза безизразно О'Брайън. — Донеси тук питиетата, Мартин, сложи ги върху кръглата маса. Има ли достатъчно столове? Тогава да седнем и да поговорим на спокойствие. Вземи стол и за себе си, Мартин. Разговорът е делови. В следващите десет минути можеш да престанеш да бъдеш прислужник.

Дребният човек се настани съвсем непринудено и все пак като прислужник, като слуга, който се ползва с някои привилегии. Уинстън го наблюдаваше изпод око. Порази го мисълта, че целият живот на този човек е една роля и сега му се струва рисковано да я изостави дори за миг. О'Брайън взе гарафата за гърлото и напълни чашите с тъмночервена течност. Това събуди в Уинстън смътни спомени за нещо, видяно много отдавна върху стена или плакат — огромна бутилка, цялата от електрически светлини, които сякаш се движеха нагоре-надолу и изливаха съдържанието й в чаша. Гледано отгоре, това нещо изглеждаше почти черно, а в гарафата блестеше като рубин. Беше със сладко-кисел аромат. Видя как Джулия взема чашата си и го мирише с нескрито любопитство.

— Това е вино — обади се О'Брайън с лека усмивка. — Сигурно сте чели за него в книгите. Разбира се, то почти не достига до Партпериферията. — Лицето му отново стана сериозно и той вдигна чаша: — Струва ми се уместно да започнем с наздравица. За вашия ръководител — за Емануел Голдщайн.

Уинстън взе чашата си доста припряно. Виното беше нещо, за което бе чел и мечтал. Като стъкленото преспапие или полузабравените стихове на мистър Чарингтън, то принадлежеше към изчезналото романтично минало, към древността, както обичаше да я нарича тайно в мислите си. Неизвестно защо винаги бе смятал, че на вкус виното е много сладко, като конфитюр от къпини, и незабавно упоява. Всъщност, когато го преглътна, определено се разочарова. Истината беше, че тъй като от години пиеше джин, едва усети вкуса му. Остави празната чаша.

— Значи има такъв човек, Голдщайн? — попита той.

— Да, има такъв човек и е жив. Но къде живее, не зная.

— А съзаклятието — организацията? Съществува ли? Не е ли просто измислица на Полицията на мисълта?

— Съществува. Наричаме я Братството. Никога няма да научите нещо повече за Братството, освен че го има и вие членувате в него. Скоро ще се върна на това — той погледна ръчния си часовник. — Не е разумно дори за членове на Партядрото да изключват телекрана за повече от половин час. Не биваше да идвате тук заедно и ще трябва да си отидете поотделно. Вие, другарко — той кимна с глава към Джулия, — ще си тръгнете първа. Имаме на разположение още двайсет минути. Безспорно разбирате, че трябва да започна с няколко въпроса. В общи линии на какво сте готови?

— На всичко, на което сме способни — отговори Уинстън.

О'Брайън се извърна малко на стола си, така че вече седеше с лице към Уинстън. Почти не обръщаше внимание на Джулия — очевидно приемаше, че Уинстън говори и от нейно име. За момент клепачите покриха очите му. Започна да задава въпросите си с тих безизразен глас, все едно че това беше установен ритуал и повечето отговори му бяха известни.

— Готови ли сте да жертвате живота си?

— Да.

— Готови ли сте да извършите убийство?

— Да извършите саботажи, които могат да причинят смъртта на стотици невинни хора?

— Да.

— Да предадете страната си на чужди сили?

— Готови ли сте да мамите, да фалшифицирате, да шантажирате, да покварявате умовете на деца, да разпространявате наркотици, да насърчавате проституцията, да разнасяте венерически болести — да направите всичко, което може да деморализира и подкопае мощта на партията?

— Да.

— Ако например по някакъв начин се окаже изгодно за нашите интереси да хвърлите сярна киселина в лицето на дете — готови ли сте да го сторите?

— Готови ли сте да промените самоличността си и до края на живота си да работите като сервитьор или докер?

— Да.

— Готови ли сте да се самоубиете, ако и когато ви заповядаме?

— Готови ли сте двамата да се разделите и никога повече да не се видите?

— Не! — намеси се Джулия.

На Уинстън се стори, че мина много време, преди да отговори. За момент сякаш бе изгубил дар слово. Отново и отново езикът му се движеше безмълвно, оформяйки първо едната, а после другата дума. Докато не я произнесе, сам не знаеше коя ще каже.

— Не — изрече той накрая.

— Добре направихте, че ми го казахте — заяви О'Брайън, — Трябва да знаем всичко.

Обърна се към Джулия и добави с малко по-изразителен глас:

— Съзнавате ли, че даже ако той оцелее, може да е друг човек. Току-виж, се наложило да му дадем нова самоличност. Лицето му, жестовете му, формата на ръцете, цветът на косата — дори гласът му ще бъдат различни. И самата вие може да сте друг човек. Нашите хирурзи са в състояние да променят хората до неузнаваемост. Понякога е нужно. Понякога дори ампутираме крайник.

Уинстън не можа да се сдържи и хвърли крадешком поглед към монголското лице на Мартин. Не се забелязваха никакви белези. Джулия беше пребледняла така, че луничките й изпъкваха, но гледаше безстрашно О'Брайън. Промърмори нещо, което прозвуча като съгласие.

— Добре. Значи за това се разбрахме.

На масата стоеше сребърна табакера с цигари. О'Брайън разсеяно ги побутна към тях, сам той взе една, после стана и бавно се заразхожда нагоре-надолу, сякаш прав мислеше по-добре. Цигарите бяха много хубави, много дебели и здраво натъпкани, хартията им беше непривично мека. О'Брайън отново погледна ръчния си часовник.

— Време е да се връщаш в кухнята, Мартин — каза той. — След петнайсет минути ще включа телекрана. Преди да си тръгнеш, запомни лицата на тези другари. Ще ги срещаш пак. Аз може би не.

Точно както пред входната врата, очите на дребния мъж се стрелнаха към лицата им. В поведението му нямаше и следа от доброжелателност. Той запаметяваше външния им вид, но от самите тях не се интересуваше, или поне така изглеждаше. На Уинстън му хрумна, че вероятно едно изкуствено лице не може да променя изражението си. Без да проговори или да се сбогува, Мартин излезе и затвори тихо вратата след себе си. О'Брайън се разхождаше нагоре-надолу с ръка в джоба на комбинезона си — в другата държеше цигарата.

— Разбирате — каза той, — че ще се сражавате на тъмно. Винаги ще бъдете на тъмно. Ще получавате заповеди и ще ги изпълнявате, без да питате защо. По-късно ще ви изпратя една книга, за да разберете същността на обществото, в което живеем, и необходимата стратегия, за да го унищожим. След като прочетете книгата, вие ще станете пълноправни членове на Братството. Но никога няма да научите нещо повече освен общите цели, за които се борим, и непосредствените задачи. Казвам ви, че Братството съществува, но не мога да ви кажа дали то се състои от сто души или от десет милиона. Вие самите никога няма да можете да кажете дали в него членуват дори десетина. Ще имате три-четири свръзки, които от време на време ще се подновяват, старите ще изчезват. Тъй като това беше вашата първа свръзка, тя ще остане. Когато ги получавате, заповедите ще идват от мен. Ако сметнем за нужно да се свържем с вас, то ще е чрез Мартин. Когато накрая ви хванат, ще си признаете. Това е неизбежно. Но освен за собствените си действия не ще имате много за признаване. Няма да сте в състояние да предадете повече от шепа хора без особено значение. Вероятно дори мен няма да предадете. Дотогава може да съм умрял или да съм станал друг човек, с друго лице.

Продължаваше да се движи насам-натам по мекия килим. Въпреки едрото тяло в движенията му имаше удивително изящество. Проявяваше се дори в жеста, с който пъхаше ръка в джоба или държеше цигарата. Той създаваше впечатление не толкова за сила, колкото за увереност и разбиране, примесено с ирония. Колкото и да беше сериозен, в него нямаше нищо от тесногръдието, присъщо на фанатиците. За убийство, самоубийство, венерически болести, ампутирани крайници и променени физиономии говореше с едва доловима насмешка. «Неизбежно е — сякаш казваше гласът му, — трябва да го направим, без да трепнем. Но не с това ще се занимаваме, когато отново ще си струва да се живее.

Уинстън изпита прилив на възхищение, почти на обожание към О'Брайън. За момент беше забравил призрачната фигура на Голдщайн. Гледайки мощните рамене на О'Брайън и грубоватото му лице, толкова грозно и въпреки това толкова одухотворено, човек не би могъл да повярва, че той може да бъде победен. Нямаше хитрост, която да не прозре, нямаше опасност, която да не избегне. Дори Джулия изглеждаше смаяна. Беше оставила цигарата си да угасне и слушаше внимателно. О'Брайън продължи:

— Чували сте слухове за съществуването на Братството. Безспорно сте си изградили собствена представа за него. Вероятно сте си представяли огромна нелегална мрежа от съзаклятници, които тайно се срещат в подземия, драскат лозунги по стените, разпознават се с парола или със специфичен жест. Няма нищо такова. Няма начин, по който членовете на Братството да се разпознаят, и не е възможно отделен член да познава повече от няколко други. Ако попадне в ръцете на Полицията на мисълта, самият Голдщайн не би могъл да им даде пълен списък на членовете или пък някакви сведения, които да насочат към пълния списък. Такъв списък не съществува. Братството не може да бъде унищожено, защото не е организация в обикновения смисъл на думата. Нищо не го обединява, освен една идея, и тя е непобедима. Вие няма да имате никаква опора освен идеята. Няма да получите другарска подкрепа или окуражителна дума. Когато накрая ви хванат, не се надявайте на помощ. Ние никога не помагаме на нашите членове. Когато е наложително някой да замлъкне завинаги, най-много да успеем тайно да внесем бръснач в затворническата килия. Ще трябва да свикнете на живот без удовлетворение и без надежда. Известно време ще работите, ще ви хванат, ще си признаете и тогава ще умрете. Това е единственото удовлетворение, което ще получите. Напълно е изключено да настъпи някаква осезаема промяна, докато сме живи. Ние сме покойници. Истинският ни живот е в бъдещето. В него ние ще вземем участие като шепа прах и отломки от кости. Но никой не знае кога ще настъпи това бъдеще. Може би след хиляда години. Засега можем само лека-полека да разширяваме сферата на здравия разум. Не можем да действаме колективно. Можем само да пръскаме семето на нашето познание от човек на човек, поколение след поколение. Изправени пред Полицията на мисълта, друг път за нас няма.

Млъкна и за трети път погледна ръчния си часовник.

— Вече е време да тръгвате, другарко — обърна се той към Джулия. — Почакайте. Гарафата все още е наполовина пълна.

Разля виното и вдигна своята чаша за столчето.

— За какво да пием този път? — попита той все така полунасмешливо. — За провала на Полицията на мисълта? За смъртта на Големия брат? За човечеството? За бъдещето?

— За миналото — каза Уинстън.

— За миналото е по-важно — съгласи се сериозно О'Брайън.

Те изпиха виното и веднага след това Джулия стана да си върви. О'Брайън взе малка кутийка, която лежеше върху скрина, подаде й плоска бяла таблетка и й каза да я сложи на езика си. Важно е, обясни той, да не мирише на вино, когато излиза оттук: момчетата, обслужващи асансьорите, са много наблюдателни. Веднага щом вратата се затвори зад нея, той като че ли забрави за съществуването й. Направи още една-две крачки нагоре-надолу и спря.

— Трябва да решим някои подробности — каза той. — Предполагам, че имате някакво скривалище?

Уинстън му каза за стаята над магазина на мистър Чарингтън.

— Засега върши работа. По-нататък за вас ще уредим нещо друго. Важно е тайните квартири да се сменят често. Междувременно ще ви изпратя екземпляр от книгата — дори О'Брайън, забеляза Уинстън, произнася думата, сякаш е написана в курсив, — книгата на Голдщайн, нали разбирате, при първа възможност. Може да минат няколко дни, преди да успея да намеря екземпляр. Както вероятно се досещате, не са много. Полицията на мисълта ги намира и унищожава почти със същата бързина, с която ние ги издаваме. Но това не променя нещата. Книгата е неунищожима. И последният екземпляр да изчезне, ние можем да го възстановим почти дума по дума. Ходите ли с куфарче на работа? — добави той.

— Обикновено да…

— Какво е то?

— Черно, много износено. С две каишки.

— Черно, две каишки, много износено — добре. Някой не толкова далечен ден — не мога да ви кажа точно кога — в едно от съобщенията, които ще получите сутринта на работа, ще има сгрешена дума и вие ще поискате да я повторят. На следващия ден ще отидете на работа без куфарче. По някое време през деня един човек ще докосне ръката вина улицата и ще каже: «Струва ми се, че сте изпуснали куфарчето си.» В неговото ще намерите екземпляр от книгата на Голдщайн. Ще я върнете след две седмици.

Помълчаха.

— Остават още няколко минути, преди да стане време да си вървите — каза О'Брайън. — Пак ще се срещнем — ако изобщо се срещнем.

Уинстън го погледна.

— Там, където няма тъмнина? — попита той колебливо.

О'Брайън кимна, без да изглежда изненадан.

— Там, където няма тъмнина — каза той, сякаш бе разбрал намека.

— А междувременно имате ли нещо да кажете, преди да си тръгнете? Някакво съобщение? Някакъв въпрос?

Уинстън помисли. Като че ли нямаше какво друго да пита: още по-малко желание изпитваше да говори високопарни приказки. Вместо нещо пряко свързано с О'Брайън или с Братството в съзнанието му изплуваха едновременно мрачната спалня, където майка му бе прекарала последните си дни, и малката стая над магазина на мистър Чарингтън със стъкленото преспапие и гравюрата върху стомана в рамка от палисандрово дърво. Почти наслуки попита:

— Чували ли сте някога едно старо стихотворение, което започва с «Лимоните и портокалите, на «Свети Климент» бият камбаните»?

О'Брайън отново кимна. Тържествено допълни куплета:
Лимоните и портокалите,

на «Свети Климент» бият камбаните!

Грош ми дай,

слушай «Свети Мартин» и много не знай.

на Олд Бейли камбаната пее ли.

Десет ми дължиш,

клепалото в Шордич(*8) иди и виж…

— Зная и последния стих. А сега, опасявам се, е време да си вървите. Почакайте. По-добре да ви дам една от тези таблетки.

Когато Уинстън се изправи, О'Брайън му подаде ръка. Могъщото му ръкостискане смаза костите в дланта на Уинстън. На вратата Уинстън се обърна, но О'Брайън, изглежда, вече го изтриваше от съзнанието си. Чакаше с ръка върху ключа на телекрана. Зад него Уинстън виждаше писалището и лампата със зелен абажур, диктографа и телените кошове, пълни с книжа. Случаят бе приключил. След трийсет секунди, каза си той, О'Брайън ще се е върнал към прекъснатата си важна работа в служба на партията.

9.
Уинстън се беше размекнал като желе от умора. Желе беше точната дума. Хрумна му спонтанно. Тялото му сякаш беше не само меко, но и прозрачно като желе. Струваше му се, че ако вдигне ръка, през нея ще види светлината. Огромната работа бе изстискала от него всичката кръв и лимфа, оставяйки някаква немощна структура от нерви, кости и кожа. Усещанията изглеждаха пресилени. Комбинезонът тежеше на плещите му, паважът гъделичкаше стъпалата му, дори стискането и отпускането на ръката изискваше усилие, от което ставите му скърцаха.

През последните пет дни бе работил повече от деветдесет часа. Както и всички останали в министерството. Сега всичко бе свършило и той нямаше буквално никаква работа, никаква партийна работа, чак до следващата сутрин. Можеше да прекара шест часа в убежището и още девет в собственото си легло. В мекия слънчев следобед вървеше бавно по някаква мръсна улица към магазина на мистър Чарингтън, като с едно око следеше за патрули, безразсъдно уверен, че този следобед няма опасност някой да му попречи. На всяка крачка в коляното му се удряше тежкото куфарче, което носеше, и кожата по целия му крак изтръпваше. Вътре в него беше книгата, в негово владение вече от шест дни, която обаче още не бе отворил, нито погледнал.

На шестия ден от Седмицата на омразата, след парадите, речите, крясъците, песните, знамената, плакатите, филмите, восъчните фигури, непрекъснатото биене на барабаните, пищенето на тромпетите, тропота на маршируващите крака, скърцането на гъсеничните вериги на танковете, грохота на ескадрилите самолети, военните салюти — след шест такива дни, когато големият оргазъм вибрираше към кулминацията си и колективната омраза към Евразия бе стигнала до такова изстъпление, че успееше ли да се добере до двете хиляди евразийски военнопленници, които трябваше да бъдат обесени публично през последния ден на празниците, тълпата без съмнение щеше да ги разкъса на парчета — точно в този момент бе обявено, че Океания в края на краищата не воюва с Евразия. Океания воюва с Изтазия. Евразия е съюзник.

Естествено официално не бе признато, че е настъпила промяна. Просто съвсем внезапно и едновременно навсякъде стана известно, че врагът е Изтазия, а не Евразия. В този миг Уинстън беше на митинг на един от централните лондонски площади. Беше тъмно, белите лица и червените знамена изглеждаха зловещи в светлината на прожекторите. Площадът беше претъпкан с няколко хиляди души, включително група от около хиляда ученици с униформи на Разузнавачите. От покрита с червен плат трибуна оратор от Партядрото, дребен, мършав мъж с непропорционално дълги ръце и голям плешив череп, по който се вееха няколко проскубани кичура коса, отправяше тирадата си към тълпата. Дребната изкривена от злоба фигурка бе сграбчила дръжката на микрофона с една ръка, докато другата кокалеста ръка с огромна длан злокобно раздираше въздуха над главата му. Гласът му, с метално звучене от усилвателите, изстрелваше безкраен списък от зверства, кланета, изселвания, плячкосвания, изнасилвания, изтезания на пленници, бомбардировки на цивилни граждани, лъжлива пропаганда, подли агресии, нарушени договори. Беше почти невъзможно да го слушаш, без от самото начало да повярваш и после да пламнеш от гняв. На всеки няколко минути яростта на тълпата преливаше и гласът на оратора потъваше в дивия животински рев, който необуздано се надигаше от хиляди гърла. Най-юнашки крещяха учениците. Речта продължаваше вече може би двайсет минути, когато на трибуната се качи куриер и пъхна бележка в ръката на оратора. Той я разгъна и прочете, без да спре да говори. Нищо не се промени в тона и в поведението му, нито в съдържанието на речта му, но изведнъж имената станаха други. Без да бъде казана дума, вълна от разбиране разлюля тълпата. Океания воюваше с Изтазия! В следващия миг настъпи огромна суматоха. Всички знамена и плакати, с които беше украсен площадът, бяха неверни! На повече от половината бяха изобразени неподходящи лица. Това бе саботаж. Това бе дело на агентите на Голдщайн! Хаосът беше пълен — от стените се късаха плакати, знамената се раздираха и се тъпчеха с крака. Разузнавачите извършиха истински подвизи — покатериха се на покривите и нарязаха знаменцата, които се развяваха от комините. За две-три минути всичко свърши. Ораторът, все още сграбчил дръжката на микрофона, с приведени напред рамене, дращейки въздуха със свободната си ръка, продължаваше да говори. Минута по-късно тълпата отново надаваше животински викове на ярост. Омразата беше продължила точно както преди, само прицелът й бе сменен…

Припомняйки си станалото, сега Уинстън с изумление си даде сметка, че ораторът бе преминал от една тема на друга буквално по средата на изречението, не само без да направи пауза, но дори без да промени словореда. Но тогава други неща го занимаваха. Точно в най-голямата суматоха, докато се късаха плакатите, мъж, чието лице не видя, го потупа по рамото и му каза: «Извинете, мисля, че сте си изпуснали куфарчето.» Той пое куфарчето разсеяно, без да продума. Знаеше, че ще минат дни, преди да има възможност да погледне съдържанието му. В момента, когато митингът свърши, той се запъти към Министерството на истината, въпреки че наближаваше двайсет и три часа. Всички служители на министерството, бяха направили същото. Заповедите, призоваващи ги към работните им места, които вече се разнасяха от телекраните, едва ли бяха необходими.

Океания беше във война с Изтазия: Океания винаги е била във война с Изтазия. Голяма част от политическата литература от последните пет години беше напълно остаряла. Всевъзможни съобщения и документи, вестници, книги, брошури, филми, звукозаписи, фотографии — всичко трябваше да бъде коригирано със светкавична скорост. Въпреки че не беше издадена никаква заповед, знаеше се, че ръководителите на отдела възнамеряват за една седмица да унищожат навсякъде всички свидетелства за войната с Евразия и за съюза с Изтазия. Работата беше непосилна, още повече че онова, което вършеха, не можеше да се назове с истинското му име. Всички в Архивния отдел работеха по осемнайсет часа в денонощието, като успяваха да дремнат само по три часа. От складовете извадиха дюшеци и ги постлаха из коридорите: прислужници от бюфета разнасяха с колички на колелца храната — сандвичи и кафе «Победа». Преди да отиде да подремне, Уинстън всеки път се стараеше да свърши всичко и да остави бюрото си чисто и всеки път, когато допълзяваше обратно със залепнали очи и болки по цялото тяло, го намираше затрупано като от снежна лавина с нов поток книжни рула, погребали наполовина диктографа, прелели по пода, така че най-напред трябваше да ги подреди в що-годе спретната купчинка, за да има място да работи. Най-лошото бе, че работата в никакъв случай не бе само механична. Често беше достатъчно да се замени едно име с друго, но към всяка подробна информация трябваше да пристъпи с внимание и въображение. Изискваха се значителни географски познания дори само за да се прехвърли войната от единия край на света в другия.

На третия ден очите го боляха непоносимо и трябваше да бърше очилата си през няколко минути. Сякаш се бореше с някаква смазваща физическа задача, която имаше правото да отхвърли и въпреки това изпитваше невротичното желание да я изпълни. Доколкото имаше време да си спомни, не го безпокоеше фактът, че всяка дума, промърморена в диктографа, всяка дума, изписана с писалката, е предумишлена лъжа. Като всички останали в отдела той гореше в стремежа си фалшификацията да бъде съвършена. На сутринта на шестия ден потокът от рула намаля. Цял половин час нищо не падна от тръбата; после още едно руло, а след това нищо. Горе-долу по същото време работата навсякъде затихна. През целия отдел премина дълбока и сякаш тайна въздишка. Беше извършено велико дело, което никой никога не би могъл да спомене. Вече беше невъзможно човешко същество документирано да докаже, че войната с Евразия е била действителност. Точно в дванайсет часа неочаквано бе съобщено, че всички служители на министерството са свободни до следващата сутрин. Уинстън, все още с куфарчето с книгата в него, което държеше между краката си, докато работеше, и под тялото си, докато спеше, се прибра у дома, избръсна се и едва не заспа в банята, въпреки че водата беше почти хладна. С едва ли не сластолюбиво поскърцване в ставите той се изкачи по стълбите над магазина на мистър Чарингтън. Беше изморен, но вече не му се спеше. Отвори прозореца, запали малката мръсна нафтова печка и сложи канче с вода за кафето. Джулия щеше да дойде скоро; междувременно той имаше книгата. Настани се в изтърбушеното кресло и разкопча каишките на куфарчето.

Тежък черен том, нескопосано подвързан, без име или заглавие на корицата. Шрифтът също изглеждаше леко разкривен. Страниците бяха изтъркани по ъглите и лесно изпадаха, сякаш книгата беше преминала през много ръце. Надписът на титулната страница гласеше:
ЕМАНУЕЛ ГОЛДЩАЙН

ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА ОЛИГАРХИЧНИЯ КОЛЕКТИВИЗЪМ