Увод Предмет

Задачи:

1. 
   Да се разкрие съответния проблем.
   
2. 
   Да се разработи инструментариума за причините на проблема, съобразно, засегнатите от този проблеми – работници, клиенти , ръководители.
   
3. 
   Да се осъществи изследването.
   
4. 
   Да се анализират резултатите и да се открият причините за съществуващия проблем.
   
5. 
   Съставяне на предложения за елиминиране.
   
6. 
   Да се изработи теоретична част на курсовата работа.
   

Според А.Файол “да¹ управляваш значи да водиш предприятието към неговата цел, като извлечеш максималните възможности от всички ресурси”

“²Мениджмънта може да се определи като процес, който се приема от едно или повече лица за координиране дейностите на други хора, с което се постигат резултати, недостижими за човек, работещ самостоятелно”

“³Мениджмънта може да се определи като процес,като серия от дейности, действия или операции, които водят до определен резултат.Дефиницията на мениджмънта следва да взема предвид още и факта, че в повечето организации, процесът се предприема от повече от едно лице…

…Концепцията на мениджмънта се основава на разбирането, че потребността от управление се поражда тогава, когато работата се специализира и се извършва от двама или повече души.Тогава специалните дейности, подразделени между участниците , трябва да бъдат координирани и това поражда потребността, да се изпълнява управленческа дейност…

“…⁴полезно е да разгледаме мениджмънта като процес.Под процес разбира ме ,че управлението се състои от постоянно възобновяващи се и свързана съвкупност от дейности и задачи.Тези дейности, на свой ред са систематизирани, в смисъл че от мениджърите се очаква да въведат ред в собствените си дейности и да ги ръководят така че да бъдат разпознати и съвместими с очакванията на другите членове на организацията.Най-сетне трябва да отбележим, че управлението е систематичен процес на преследване на общи цели. Иначе казано, практиката на управлението изисква задачите и дейностите да произтичат от желанието да се постигнат целите, предварително избрани от членовете на организацията.”

”⁵Както отбелязва Джеймс Хейс: ”Когато човек е нов в управлението, чува (дефиницията) така:Управлението е постигане не нещата чрез други хора. Сега, казва си, най-сетне аз имам на разположение ”войнство” и те трябва да работят за мене”Обаче по-късно той достига точката на зрелостта, когато той влага чувство на отговорност за достижението, което управлява.

Следователно ръководителят не само трябва да кара хората да правят това, което той иска от тях; той трябва, също, да знае какво те би трябвало да знаят – какви резултати би трябвало да постигнат, как всеки човек или група би трябвало да съдейства в общото усилие и как могат резултати да се постигнат, най-добре без дублиране на работата и пропуски. Освен това понякога се казва, че “управлението е вземане на решение” и е съвсем вярно, че за много от най-важните действия мениджърите вземат решение- да разширят бизнеса в правилна посока; да се възприеме нова маркетингова стратегия или нова кадрова политика.Но даденото по- горе определение за управлението включва вземането на решенията. Ако управлението е постигане на нещата чрез други хора, то мениджмънта трябва най-напред да реши какво иска да изпълнят хората; след това трябва да реши кой най- добре ще изпълни всяка част от работата си добре.”

“⁶Модерните организации възникнаха и се развиха като механизми, които дават възможност на голям брой хора да работят ефективно заедно.В организациите хората си сътрудничат по повод на разнообразните и комплексни задачи, в чието разрешаване са включени.Административните умения, необходими за успешното управление на такива организации-планиране, организиране, контролиране-често биват назовавани мениджмънт.Не ще и съмнение, че администрирането-сравнява с установени и изяснени сложни проблеми-е централен въпрос на мениджмънта.Но мениджмънтът е по-широк от това.Ако понятието мениджмънт (управление) трябва да обхване цялата гама от дейности, необходими, за да се управлява успешно голяма бизнес организация, то трябва да бъде разглеждано в два аспекта.В единия аспект мениджмънта е съсредоточен върху взаимовръзката между организацията и нейната среда.В другия-върху постигането на нещата чрез хората в организацията.

“⁷Едно внимателно проучване на трудовете на теоретиците, както и на практиците, занимаващи се с управление, разкрива редица дефиниции за мениджмънта(управлението).В тези дефиниции има известни разлики, но има и важни повтарящи се характеристики, които най-често се използват за определяне на управлението….процес на интегриране на средствата и задачите за постигането на определени организационни цели.Мениджмънтът е свързан със средствата и задачите и целите.По- важно обаче е това, че управлението всъщност е процес, т.е. систематичен и организиран начин да се върши работа.Всички мениджъри, без оглед на принадлежността или към дадена организация, поемат задължения за системни, взаимосвързани действия за постигане на някаква желана цел.Да се разбере този процес- това е ключът към успешното ръководство.”

Според Питър Дракър “⁸Мениджмънтът и мениджърите отговарят на специфична потребност на вси4ки институции –от най - дребните до най –

крупните.Те са техен специфичен орган.Тъкмо те крепят и движат организациите. Нито една от нашите институции не може да функционира без мениджъри.При това мениджърите вършат своята работа-тя им е делегирана от собственика.Необходимостта от мениджмънт не произтича единствено от това, че дейността става прекалено обхватна,за да я изпълнява сам човек.Мениджирането на бизнес предприятие или на институция за обществени услуги съществено се различава от управлението на лична собственост или на самостоятелна лекарска или юридическа практика.

Вярно е, че повечето и сложни бизнес предприятия са започнали като работилници, принадлежащи на един човек.Но още първите стъпки към разрастване довеждат до изменения, които не са свързани само с промените в размера.В даден момент (и то далеч преди бизнесът да е станал дори ’сравнително голям’) количеството преминава в качеството преминава в качество.’Собствениците’ вече не управляват ‘своя’ бизнес, дори и да са единствените му притежатели.Те застават начело на бизнес предприятие- и ако не се превърнат бързо в мениджъри, скоро престават да бъдат ‘собственици’ и биват изместени, или пък бизнесът им запада и изчезва.Защото на този етап бизнесът се преобразява в организация и за да оцелее, изисква различна структура, различни принципи, различно поведение и различен вид работа.Накратко, изисква мениджъри и мениджмънт.

От правна гледна точка мениджмънтът все още се смята за делегиране

На права от страна на собственика, дори и при съветската система; според съветските закони държавата упражнява контрол, понеже тя е ‘собственикът’ и е заменила частните акционери. Ала доктрината, която вече предопределя практиката, макар да не е облечена в законови рамки, е че мениджмънтът стои над собственичеството.Собственикът трябва да мине в подчинено положение, отчитайки нуждата на предприятието от мениджмънт и мениджъри. Има, разбира се, хора, които успешно съвместяват и двете роли – на собственик – инвеститор и на висш ръководител. Но ако предприятието не притежава необходимия му мениджмънт, собствеността върху него става без предметна. А при твърде големи организации, или тези, чието оцеляване и функциониране е от национално значение, обществеността или правителството може да изземе контрола от ръцете на собственика, застанал на пътя на мениджмънта. Точно това се случи, когато през 50 – те години Хауард Хюс бе принуден от американското правителство да отстъпи ръководството на притежаваната от него ‘Хюс еъркрафт къмпани’ , която произвеждаше жизненоважна за отбраната на страната електроника. Бяха привлечени мениджъри, защото той настояваше да управлява компанията като собственик.

Бихме могли да сравним двата вида бизнес с два типа организми: насекомото, чието тяло се поддържа от здрава хитинова обвивка, и гръбначното животно, което има скелет. Тварите с хитиновата обвивка стигат дължина едва няколко сантиметра. По – големите животни притежават скелет. Той обаче не е произлязъл от обвивката на насекомите, това е различен орган, с други предшественици. По съшия начин мениджмънтът става необходимост, щом бизнесът добие определен размер и сложност. Но макар и да заменя хитиновата структура на собственика – предприемач, мениджмънтът не представлява наследник, а именно неин заместител.”

“⁹Управлението като процес, обективно е съпровождало макар и не осъзнато живота ни от дълбока древност. Не случайно елементи на управление могат да се открият в библията. Водените преди цели епохи войни също неизбежно са съпътствувани от елементи на ръководство. Но за наука за управление може да се говори едва от началото на нашия век, когато през 1903 г. от ‘Принципи на научното управление’ , в което той действително научно осмисля теоретичните си виждания за рационална организация на управлението и така получава признанието да се счита до ден – днешен за ‘баща’ на науката за управление.

Оттогава досега науката за управление се развива непрекъснато в търсене и намиране на новаторски решения с оглед повишаване на ефективността на този процес. А резерви в това отношение се съдържат както в стратегията, така и в целите на управление, във функциите на управление, във вземане управленски решения.

Ние приемаме понятието на Илия Христов за стопанско управление ”¹⁰Изборът на всяка една цел и нейното постигане се осъществяват благодарение на управлението. За съдържанието на понятието на термина ‘управление’ съществуват десетки, повече или по – малко различаващи се една от друга дефиниции Едната част от тях третират управлението като процес /динамична трактовка/, останалата – като апарат, който извършва процес, обслужващ избор на цел и осъществяване на същата /статична трактовка/.

Най – общо управлението в динамичен аспект може да се определи като процес на поддържане или превеждане на даден обект в желано състояние.

От важно практическо значение е да се знае какво представлява управлението от кибернетична, технологична и социално – психологическа гледна точка. Служейки си с термините на теорията за системите /дял от кибернетиката/, управлението представлява система от перманентно осъществяващи се прави и обратни връзки между субект и обект на управление, обусловени от предварително избрана или наложена цел и насочени към установяване на поведение на управлявания обект, осигуряващо постигането на целта по възможно най – ефективен начин. От технологична гледна точка управлението може да се определи като процес на обхващане, събиране, предаване, натрупване, обработване, съхраняване и ползване на информация. От социално – психологична гледна точка управлението е процес на предизвикване изпълнението на волята на един от друг човек или хора.

Управлението като процес трябва да се разглежда в тесен и широк смисъл на думата /в някои чужди езици за тясната и широката трактовка на термина ‘управление’ съществуват и се използват различни термини/. В тесния смисъл на думата, понятието ‘ управление ’обхваща онези общи моменти и елементи на управленческия процес, които са характерни както за природата /вещите, живите организми, техническите системи/, така и за някои управленчески моменти и дейности в социалните и стопанските общности /в последния случай става по – скоро дума за регулиране и контрол на вещите, естествените и техническите процеси/. В широкия смисъл на думата, терминът ‘управление’ обхваща процеса на управление, който се извършва в стопанските, и в социалните общности /системи/, където се управляват хора, използващи средства и предмети на труда. /Тук човек бива и субект, и обект на управление/.

Разглеждано в статиката, управлението в тесния смисъл на думата представлява техническа система /устройство/, направляващо поведението на други технически средства. В широкия смисъл на думата тук управлението представлява система от хора, които с или без помощта на технически средства, пряко или косвено, осъществяват процеса на управление.

Понятието ‘стопанско управление’, в това число управлението на стопанските организации и техните поделения, съдържа в себе си два смисъла:

1. 
   Отразява факта, че става дума за управление на стопански, а не на технически, биологични или други видове системи /множество от взаимообвързани обекти на управление/;
   
2. 
   Експонира факта, че субектът на управлението отправя въздействията си върху цялата управлявана система, а не изолирано върху отделни нейни компоненти /обекти на управление/.
   

…Макар материално производство да се осъществява откакто съществува човечеството, в условията на самозадоволяващото се стопанско производство, на занаятчийството и манифактурата ръководители /управляващи/ и изпълнители биват едни и същи лица. Едва когато В РЕЗУЛТАТ НА РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ТРУДА, ПРОИЗВЕЖДАНЕТО НА ДАДЕН ПРОДУКТ СТАВА В СЛЕДСТВИЕ ПОЛАГАНЕТО НА ТРУД ОТ МНОЖЕСТВО ХОРА, ПОЯВЯВА СЕ ОБОСОБЯВАНЕ НА СПЕЦИАЛНИ ДЛЪЖНОСТНИ ЛИЦА ЗА УПРАВЛЯВАНЕ НА МАТЕРИАЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО. НЕОХОДИМОСТТА ОТ ТОВА СЕ ПРОЯВЯВА ОЩЕ В УСЛОВИЯТА НА ПРОСТАТА КООПЕРАЦИЯ, НО ВЕЧЕ ПРИ СЛОЖНАТА СТАВА НАЛОЖИТЕЛНО ДА БЪДЕ УДОВЛЕТВОРЕНА. ТАЗИ НАЛОЖИТЕЛНОСТ Е ОЩЕ ПОВЕЧЕ ОЧЕВИДНА И ВАЛИДНА В УСЛОВИЯТА НА ИНДУСТРИАЛНОТО ОБЩЕСТВЕНО ПРОИЗВОДСТВО.”

0. 
   2.1 Що е то управленчески проблем?
   

“¹¹Проблемите в управлението на фирмата и организациите се характеризират най- общо с крайни състояния, които обикновено трудно се овладяват. Ако това не се постигне е възможен фалит. За осигуряването на ефективен мениджмънт на проблемите е необходимо:

• 
  дефиниране на проблема
  
• 
  реакция спрямо проблема
  
• 
  поведение на мениджъра и неговия екип при решаване на проблеми
  

Най – общата дефиниция за причината, довела до проблема е неопределеността във фирмата или организацията, при която е действал мениджърския екип. Това е така, защото неопределеността може да се характеризират и от субективна гледна точка. Например за подготвения управленчески екип ще има по – малко неизвестни обстоятелства от външната и вътрешната среда, докато за зле подбрания и недобре комуникиращ екип в качеството на неопределеност могат да встъпят и съвсем елементарни проблеми.

В този смисъл, когато се говори за неопределеност, трябва да се анализира задължително при какви условия се е развила променящата се ситуация, защото това, което за един управленски екип може да бъде неопределеност, за друг да е определеност. Важно значение за характеристика на проблема е да се направи оценка на баланса на конституционалните променящи се фактори, но не без значение е и влиянието на конституционалните фактори. С особено значение е оценката за тяхното влияние върху променящите се фактори.

“¹²Работата на мениджърите на всички равнища е да обмислят и разрешават възникналите проблеми. Една отличителна черта за висшите ръководители е, че те мислят не за едно изолирано и обособено нещо, а за палитра от проблеми, въпроси и възможности, за които е характерно че:

1. 
   Много от проблемите съществуват едновременно, успоредно;
   
2. 
   Тези проблеми се “конкурират”за част от вниманието на ръководителя;
   
3. 
   Въпросите са взаимно свързани.
   

Макар че мениджърите често си избират да работят по проблем, който предлага най – подходящи условия за успешна атака, все пак се оказва трудно да изберат с кой от проблемите да се заемат. … По мои наблюдения начинът, по който мениджърите дефинират и степенуват проблемите, силно се влияе от това колко лесно е разрешаването им. Много скоро след като си дадат сметка, че съществува определен проблем, мениджърите правят бърза проверка дали той изобщо може да се разреши. Само в случай, че изобщо може да се намери разрешение на проблема, те влагат по – нататъшни усилия, за да си изяснят различните му разклонения и какво го е предизвикало. С други думи, мениджърите обикновено не мислят много за проблема, докато не си изяснят дали може да се разреши.”

“¹³Практически нито един проблем в живота – в бизнеса или другаде – не представлява такава ситуация, по която веднага да се вземе решение. Нещата, които се проявяват на пръв поглед веднага да се вземе решение. Нещата, които се появяват на пръв поглед като елементи от проблема, рядко са действително важни или съществени. В най – добрия случай това са симптоми. Но често пъти най – съществените симптоми са най – трудни за разкриване.

Ръководството може да вижда разминаване в личните качества; действителният проблем може да е лоша организационна структура. Ръководството може да вижда проблем с производствените разходи и да започне програма за намаляване на разходите; действителният проблем може да е слаб инженерен проект или недобро планиране на продажбите. Ръководството може да вижда организационен проблем; действителният проблем може да е липсата на ясни цели.

Първата работа при вземането на решение следователно е да бъде намерен действителния проблем и да бъде определен. При това не може да се изразходва много време за тази фаза. Книгите и статиите по лидерство са пълни със съвети как да се вземат бързи, действени и премерени решения. Но няма по – глупав – и пилеещ повече време – съвет от този да се решава какъв е действителния проблем.

Диагностиката на симптомите – метод, използван от повечето мениджъри – не е разрешение. Тя е основана най – вече на опита, а не на анализ, кийто единствен господства за мениджъра. …Ние не можем да сложим болния бизнес в болница и да го покажем на студентите, както правим с болните хора. Не можем да проверим дали мениджърът е придобил достатъчно опит да диагностицира правилно, преди да му дадем свободата да се занимава с действителните проблеми…

Нещо повече, диагностиката на симптомите е допустима само там, където симптомите са надеждни, поради което може да се приеме, че определени видими явления се отнасят към определена болест. …Мениджърът обаче трябва да приеме, че някои от симптомите действително заблуждават. Като знае, че някои съвсем различни бизнес проблеми създават една и съща съвкупност от симптоми и че едни и същи проблеми се проявяват по най – различни начини, мениджърът трябва да анализира проблемите, а не да ги диагностицира.

За да достигне до дефиниция на проблема, той трябва да започне с намирането на ‘критичния фактор’. Това е елементът (или елементите) в ситуацията, който трябва да бъде променен, преди …да е било предприето някакво действие. …

Втората стъпка в дефинирането на проблема е да се определят условията за неговото решение. Трябва да се обмислят целите, които се преследват чрез решението. …Целите на решението винаги на бъдат насочени към реализацията на бизнеса и резултати те му. Те винаги трябва да държат сметка за бизнеса като цяло и за дейностите, необходими за управлението му.

Едновременно с това трябва да бъдат обмислени и ограниченията на решението. Какви са принципите, политиките и правилата, към които трябва да се придържаме? Това може да е например правило компанията никога да не взема на кредит повече от половината от необходимия и капитал. Може да е принцип никога да не се назначава външен човек, преди да бъдат преценени най – внимателно всички действащи мениджъри на компанията. …

Необходимо е правилата да се представят в подробности, защото в много случаи правилното решение ще изисква промяна на възприетите политики и практика. Докато мениджърът не обмисли детайлно и ясно какво иска да промени и защо, той е в опасност да се опитва в едно и да видоизменя, и да пази утвърдената практика.

Правилото всъщност е ценностната система, в рамките на която трябва да бъдат морални; те могат да бъдат културни; това може да са целите на компанията и приетите принципи за структурата и. Взети заедно, те изграждат етична система. Такава система не решава какъв да бъде курсът на действие; тя решава само какъв не трябва да бъде.Хората от мениджмънта често си представят, че Златното правило ‘не прави на другите това, което не би искал да ти правят на тебе’ е правило за действие. Те грешат; Златното правило показва само какво не трябва. Елиминирането на неприемливите курсове за действие само по себе си е съществено предизвикателно условие за решението. Без него би имало толкова богат избор от курсове за действие, че да се парализира способността за действие.”

0. 
   2.2 Що е то управленческо решение ?
   

“¹⁴Най – характерно за всеки един ръководител, независимо от неговия служебен ранг, т.е. без оглед на местоположението му в йерархичната стълбица, е участието му във вземането и най – вече, в избирането на управленчески решения. Тъй като това е специфично преди всичко за ръководителя и представлява сърцевината на техните длъжностни обязаности, то някои от решенията, в чиито вземане участват те, вместо ‘управленчески’, могат да бъдат наречени ‘ръководени’.

Очевидно, прилагането има ‘управленчески’ или ‘ръководни’ показва, че това е частен, особен случайна решенията изобщо. В общия случай има проектни, технически, технологически, организационни, служебни, частни, лични и т.н. видове решения. Затова е необходимо най – напред да се определи какво представлява решението изобщо, а след това да се уточни що е ръководно решение.

Всяко желание /наше или нечие/ , всяка цел /наша или наложена/, може да обуслови или да не доведе до възникване на проблем. Ако желанието, респективно целта, може да бъде незабавно реализирано чрез извършване на очевидно действие или възприемане на целенасочено бездействие, проблем не възниква. И обратно. Следователно, възникването на проблем е поява на необходимост от съзнателно търсене на някакво действие /или бездействие/, пригодно за достигане на ясно поставена или избрана, но не незабавно или по очевиден начин достижима цел.

В профилираната литература се срещат не една и две дефиниции на термина ‘решение’. Тук се приема под ‘решение’ да се разбира еднозначна позиция /активна, т.е. с последващо в съответствие с нея действие или съзнателно пасивна, т.е. изразяваща се в целенасочено бездействие/, определена в резултат на проведен избор измежду много други такива, при условие че тя бива осъществена. Нереализираната избрана позиция не е ‘решение’, а само ‘намерение’. За това да става дума за решение, то винаги трябва да се разглежда като част от разрешаването на някакъв проблем.

Понеже решението е съзнателно избрана позиция, вариант на поведение, то такова може да се взема само от човек. Онова, което правят и ‘най – умните’ машини, включително и т.н. ‘изкуствени интелекти’ всъщност предварително е решено от човек и доведено до ‘знанието им’ за изпълнение чрез съставени от него за целта машинни програми.

Като човек, и ръководителят избира решения. За да се окачестви едно избрано от него решение като ръководно, то неговото изпълнение непременно следва да се осъществи с участието на други лица /ако ръководното решение е по служба, следва да е свързано с разрешаване на служебен проблем/. Когато едно, избрано от ръководител решение, дори и по служебен проблем, се изпълнява от самия него, то не е ръководно /управленческо/, а само лично, макар и служебно.

“¹⁵Каквото ида прави мениджърът, той го прави като взема решения. Тези решения могат да изглеждат като част от рутината. Той може да не си дава сметка, че ги взема. Или пък те може да засягат бъдещето съществуване на предприятието и да изискват няколко години систематична работа. Но мениджмънта винаги е процес на вземане на решения.”

“¹⁶Решението е важен акт от живота на човека. То винаги е израз на едно намерение да се сложи край на дадено състояние, на текущ процес и да се предприеме нова насока. Всяко изпълнявано решение се следва от действие. Поради това решението взема участие при всяко преобразувание. Няма обновяване без действия, както няма съзнателни действия без решения. Обратното би означавало, че нещата са предопределени, а това не е вярно. Това се отнася за отделния човек и за обществото като цяло, но то е валидно и за отделните организации и тяхното управление. …решенията са фактор за реализация на целите на организацията като цяло.”

“¹⁷Съществуват различни определения за управленческо решение. В едни са акцентира върху алтернативността, без наличието на която се приема, че е невъзможно да се говори за управленчески решения. При други акцентът се поставя върху фирмата на представяне на управленческото решение (писмено или устно), при трети управленческото решение е някакъв избор и т.н. Независимо от това разнообразие може да се приеме, че управленческото решение е някакво предписание (формула за действие) към един или друг субект (група) …,след като е направен избор (по определен критерии) от възможните варианти.

Главната особеност на управленческите решения е, че те се вземат с цел да се осигури непрекъснато функциониране и развитие на производството катп цяло или пък в отделн8и негови фази … Управленското решение е конкретна форма на проявление на ролята на субекта на управление по отношение на обекта; то е комплекс от взаимно свързани мерки, има специфична технология и организация на подготовката и приемането. Решението се проявява и като инструмент за съгласуване на интересите на заетите в производството лица.

Управленческото решение, напред с посочените вече особености, се характеризира и с директивното си знание с това, че то съдържа в себе си постановката на целите и обстановката на средствата за достигане и организиране на средствата за достигане и организиране на практическата дейност на субекта и обекта на управление.”

“¹⁸Работата на всеки ръководител се свежда преди всичко до вземане на решения и на тази основа на предприемането на конкретни действия. Доколкото ръководителите от различно равнище в една стопанска единица представляват субекта на управление, то, изхождайки от същността на управлението, ще определим управленческите решения като формулировка на въздействието на субекта на управление за постигане на определени цели след избор на една от две или повече алтернативи при предварително определен критерий. Както пише Р. Акоф, ‘изборът е възможен само в този случай, когато у лицето, вземащо решение, има не по – малко от две линии на поведение, съществуват два или повече възможни изхода, които за лицето, вземащо решение, имат различна ценност, а различните линии на поведение на вземащия решението се характеризират с различна ефективност’. С други думи, възможността за избор се появява тогава, когато върху ръководителя влияе ценността на очаквания резултат.

Върху избора на алтернатива влияят множество фактори, които могат да бъдат както обективни, така и субективни. Възможно е за един ръководител дадена алтернатива да е най – добрата, а за друг да не е. Това зависи от броя на наличните алтернативи, възприятия критерий, степента на риска, логиката на анализ на ситуацията и други фактори, на които ще се спрем по – нататък. Затова не може да се твърди с категоричност, че взетото решение е избор между доброто и злото. В най – добрия случай то е избор между почти доброто и вероятно злото, но най – често е избор между две линии на действие, нито една от които не е по – добра от другата”

Според Илия Христов вземането на управленчески решения има девет съставни части или етапа: