В обятията на шамбала ернст Мулдашев съдържание

След неколкостотин метра катерене по едрокаменист насип мо­нахът ни заведе до малка пещера.

- Тук трябва да поседим, да успокоим дишането си и да се за­мислим за хубавите неща; Най-добре - за вечното. Не бива да се влиза в пещерата с лоши мисли. Това няма да й хареса - каза монахът и приседна върху един камък.

Ние също се настанихме по камъните и замълчахме.

- Сергей, хубави мисли ли произвеждаш? - прекъсна след ня­колко минути мълчанието Рафаел Юсупов.

- Да, а вие, Рафаел?

- Ами и аз като че ли...

След още няколко минути монахът се изправи и ни въведе в пещерата. За наше учудване тя беше съвсем тясна.

- Съмнявам се, че тук е входът към Царството на мъртвите -изразих недоволството си.

- Но е така! - усмихна се монахът. - Входът е ей там, където фенерчето осветява тясна цепнатина.

Изследователският ми инстинкт ме накара да се вмъкна в цеп­натината, макар че трудно промуших тялото си. Тя се оказа зигза­гообразно извита и неудобна за придвижване. Камъните наоколо бяха мокри и хлъзгави. Скоро проходът съвсем се стесни. От­пред, почти на нивото на пода, видях отвор. Свих се на две и се приближих към него.

- Шефе, може би не си заслужава да се приближаваш чак тол­кова? - чух зад гърба си гласа на Равил, който се промушваше след мен с видеокамерата.

- Не ми пречи! - отвърнах изнервено, кой знае защо ядосан от факта, че предполагаемият вход не е огромна красива пещера с психоенергийна преграда, а някаква влажна дупка.

Отворът беше с размерите на човешка глава. Смело мушнах ръката си с фенерчето и наведен докрай, се опитах да видя какво има вътре. Главата ми опря в нещо твърдо, в гърба ми се впи остър камък, който не ми позволяваше да наведа лицето си до отвора.

Изведнъж усетих, че по ръката ми запълзяха тръпки и тя за­почна да се вцепенява. Едва не изпуснах фенерчето. Издърпах я и усещането за изтръпване постепенно отмина. Тогава с експе­риментална цел проврях в отвора и другата си ръка, но вече без фенерче - изтръпването настъпи почти веднага.

- Равил, ръката ми изтръпва в отвора - избоботих аз. - Добре, че не мога да провра там гла­вата си, иначе мозъкът ми ще­ше да изтръпне!

Постепенно ме напускаше усещането за изнервеност, но за сметка на това ме обзе не­разбираем страх.

Едва се обърнах в цепнати­ната и се измъкнах навън. Дневната светлина ми се сто­ри същинско благо.

- А защо ръката ми изтръп­на? - попитах монаха.

- Защото вие, драги ми учени човече, не сте мислили само за доброто и вечното. Пещерата не е харесала мислите ви.

- Тантрическите сили ли предизвикват изтръпването?

- Да. Те се управляват от мъртвите и защитават пещерата.

- Те много ли са? - докоснах с ръка земята.

- Много, твърде много. Цяло Царство на мъртвите е - заяви монахът, сякаш това беше разбираемо от само себе си.

- А има ли изкуствена преграда пред пещерата?

- Преди години тук стана срутване, което закри част от вхо­да. Тогава монасите решиха да го затворят, за да не загиват хо­рата, които влизаха в нея. И оставиха само малък отвор - поя­сни монахът.

- А от какво са загивали хората? Телата им напълно ли са из­тръпвали?!

- Да, преставали са да усещат телата си и не са можели да ги

контролират.

В сомати-пещерите, които разгледахме по време на експедици-ите си, тантрическите сили оказваха различно влияние. В първата те предизвикваха страх, негодувание, главоболие. Втората беше енергиен вампир. В третата - пещерата на Харати, ослепяваха хо­рата, а тук, в четвъртата пещера, предизвикваха изтръпване.

Спомних си, че една от сомати-пещерите в Хималаите - онази, която енергийно "източваше" човека*, веднага след входа беше за­зидана с камъни и там също бе оставен малък отвор. Тогава, в Хи­малаите, вече разбирах, че хората в състояние на самоконсервация (сомати) могат да се върнат към живота и да потърсят изход към повърхността. Помня, че недоумявах защо е издигната каменната преграда, но от монасите не получих убедителен отговор, по-точ­но те неизменно повтаряха, че „за тях камъкът не е преграда".

Сега зададох съпщя въпрос и на тибетския монах.

Той се замисли и най-сетне каза:

- Разказвали са ми, че преди много-много години в този ма­настир е живял монах, който е умеел да беседва с мъртвите...

* Между другото този феномен се потвърди чрез изучаването на човеш­ката аура с апарата на Коротков.

- С мъртвите от Царството на мъртвите? -Да.

- И за какво са беседвали?

- За това, че хората, загиващи при влизането в пещерата... с една дума, тези, които стават мъртви... не са истинските мъртви -монахът сбърчи вежди, припомняйки си изглежда разказаната му история. - Истинските мъртви са там - в дълбокото. Истинските мъртви не желаят хората да се превръщат в неистински мъртви само заради страстното си желание да се приобщят към Царство­то на мъртвите.

- Затова ли истинските мъртви са дали заповед да се построи тази преграда?

- Да, същият монах свикал останалите си събратя и ги помо­лил да издигнат преграда в пещерата. Ние периодично я обновя­ваме.

- Този монах не е ли споменавал, че за мъртвите „камъкът не е преграда"?

- Не зная - може и да е споменавал, а може и да не е. Известно ми е само, че мъртвите могат да ни заповядат да разрушим прег­радата. Дори те самите могат да я премахнат.

- Знаете ли нещо за сомати, тоест за самоконсервацията на телата?

- Чувал съм, но не съм запознат добре.

- Царството на мъртвите не е ли царството на хората в състо­яние на сомати?

- Не мога да кажа, но съм сигурен, че Царството на мъртвите е живо - уверено пророни монахът. - Освен това знам, че то е по-силно от нас.

- Струва ми се, че то се оглавява от човек, чието тяло е огромно - многозначително изгледах монаха, предполагайки, че навярно и тук съществува древен човек, подобен на легендарния Харати.

- Защо мислите така?

- Така ми се струва.

- Там, в Царството на мъртвите, има цар, но нямам право да назова името му.

- Тялото му голямо ли е?

- He зная. Замълчахме.

- Тук има и един извор. Казват, че водата идва от подземния свят - неочаквано подхвърли монахът.

- Къде е?

- Съвсем наблизо, зад скалата!

Приближихме се до най-обикновен планински извор, каквито се срещат в неизброимо количество из цял Тибет.

- Тази вода се нарича Водата на дългия живот - каза монахът.

- Какво ще стане, ако човек пие от нея? Дълго ли ще живее?

- Е... - смути се монахът.

- Кажете - намеси се в разговора и Рафаел Юсупов, - монаси­те, които са служили във вашия манастир, по-дълго ли са живели от останалите хора?

- Не, понякога дори и по-кратко.

- Тогава защо я наричате Водата на дългия живот? - учуди се Юсупов.

- Нали ви казах, че изворът взима водите си от онова място в подземието, където се намира Царството на мъртвите - още по­вече се смути монахът. - Човек, който пие от тази вода, може да се приобпщ към тях. А мъртвите „живеят" много-много дълго.

- Хиляди й милиони години?! -възкликнах аз, имайки предвид хората, изпаднали в сомати.

- Не зная колко годи­ни „живеят" мъртвите, но съм сигурен, че е мно­го дълго - отговори мо­нахът. - Аз самият пия Водата на дългия живот и също желая да се при­общя към тях.

- И как си представя-

те процедурата, за да се превърнете в истински мъртъв? - Рафаел Юсупов погледна изпитателно монаха. - По-точно как вие сами­ят ще станете мъртъв?

- Описано е в древните книги. Като му дойде времето, ще го прочета.

В този миг си спомних как търсехме мъртва и жива вода по време на третата хималайска експедиция. Тогава от различни ре­лигиозни източници успяхме да узнаем, че йога, който се стре­ми да изпадне в състояние на сомати/задължително пие вода от специални извори (мъртва вода). А за да излезе от сомати, го поръсват и му дават да пие друга, жива вода. Ние дори бяхме открили такива извори и бяхме взели проби за лабораторни изс­ледвания. После се чудехме, че въздействието на двата вида во­да върху клетъчни структури се оказа диаметрално противопо­ложно.

Мъртвите пазят древните знания

Взехме проба от водата и се върнахме към манастира. Но тъй като близо до него можехме да „нарушим спокойствието" на древ­ните книги, помолих монаха да ни отдели още няколко минути за разговор.

- На колко години са книгите?

- На 2000. Написани са на папирус, а не на хартия. Предишни­ят пазител често повтаряше, че преди 2000 години са биЛи препи­сани от още по-древни книги.

- Кажете - направих многозначителна пауза, - тези книги не са ли преписани от златни плочи, съхраняващи главните знания на древните?

- От златни плочи? - погледна ме монахът и също направи пауза. - Не знам.

- Виждал ли сте Статуята на четящия човек? - вперих поглед в него.

- На няколко пъти съм се опитвал. Ходих на мястото, откъдето се забелязва, но нито веднъж не съм я зървал. Тя винаги беше закрита от облаци.

- А знаете ли, че под нея се съхраняват най-важните златни

плочи? - с вид на многознайко зададох поредния си въпрос, макар аз самият да не бях сигурен в смисъла му.

Монахът ме погледна внимателно и се усмихна.

- Никой не може да стигне до тях... -Защо?

- Царството на мъртвите ги пази.

- Как точно ги пази?

Монахът остави въпроса ми без отговор.

Съзнавах, че най-важните знания на древните, в това число и чудодейните заклинания, едва ли някога са били записвани, за да не бъдат разкрити от коварни и жадни за власт хора. Но въпреки това ми се струваше, че източникът на знанията, описани в тези древни книги, са златните плочи на Шамбала.

- Защо манастирът е построен на толкова неудобно място -върху планински склон, сред камъни и скали? - неочаквано проз­вуча въпросът на Селиверстов.

- Мястото е избрано нарочно - монахът с обич погледна своя манастир. - Древните книги трябва да се съхраняват близо до

входа към Царството на мъртвите, недалеч от Водата на дългия живот и... -И...?

- Древните книги трябва да се пазят на такова място, откъдето едновременно се виждат двата най-свещени монумента на манда­лата Калачакра - Гомпо-Панг и Домът на щастливия камък. Те даряват на книгите дълъг живот.

При тези думи на монаха ми се мярна мисълта, че те може би променят характеристиките на времето, а мандалата Калачакра е мандала на времето. Не можем да изключим, че времето е безк­райно сложна, може би най-сложната енергийна субстанция, спо­собна да избира индивидуални характеристики за протичането на живота на всеки отделен човек, клетка и дори предмет. Та нали съществуват напълно достоверни сведения за човек, преживял триста години, както и ред други факти, които не се подчиняват на обикновената логика. А и кой може да каже, че репликата на мо­наха: „Те даряват на книгите дълъг живот" е пълна глупост?

- Покажете ни двата монумента! - помоли Селиверстов.

- Ето ги, извисяват се пред вас. Този - монахът посочи почти неузнаваемия от тази гледна точка латиноамерикански монумент - се нарича Гомпо-Панг. А ей там е другият. Прилича на полира­на правоъгълна скала и се нарича Домът на щастливия камък.

Вгледах се още веднъж в добре познатия ми вече Гомпо-Панг и се учудих, че от този ракурс изглеждаше другояче - изображе­нията бяха скрити зад издатината, а формата му бе приела други очертания.

- Ех, че сложна конструкщм има! - промърморих.

Равил вече снимаше с видеокамера, но когато насочи обектива към Дома на щастливия камък, неочаквано се отдръпна и прикри с длан очите си.

- Какво ти стана? - изплаших се аз.

- Някаква рязка болка прониза очите ми, щом погледнах към него - каза той. - Май утихва вече. Странна болка, сякаш ме сря-за нож.

Прегледах очите на Равил и не открих нищо освен леко почер-веняване на конюнктивата.

- Странен е Домът на щастливия камък - тихо проговори мо­нахът. - Понякога не разрешава да го гледаш. И запомнете! Не бива да се приближавате към него. Там действат особени сили.

- Които превръщат хората в старци - не се стърпях аз, при­помняйки си разказите на ламите. Вече бях убеден, че сгъстеното време предизвиква подобен ефект.

- Някои се превръщат в старци, а други - не - незабележимо се усмихна монахът. - Зависи от човека. Едни намират в него вели­ко щастие, други - смъртта си...

В този миг сякаш наяве усетих значимостта на човешките мис­ли и дори започнах да се страхувам някоя гадничка мисъл да не посети съзнанието ми. В Града на боговете всичко беше необи­чайно и изострено - тук човешката мисъл сякаш беше кацнала върху острието на нож и съвсем лесно можеше да се наклони в една или друга посока - към великото щастие или фаталния край.

- Какво означава велико щастие - да попаднеш в чудния свят на Шамбала?

- Не зная, още не съм чел -простодушно отвърна мона­хът. - Зная само, че върху ед­на от стените на Каменния дом има голям квадратен отвор, прикрит от вътрешната страна с плоча. Както и няколко по-малки. Към тях обаче човек не бива да се приближава. Стори ли го, ще го застигне Божието наказание.

- Портата към Шамбала... -замечтано промълвих аз. - Ако

знаехме заклинанието, тя би могла и да се отвори.

- Споменавали са ми за него. Но никой не може да го произне­се, докато Бог не му разреши. Бог дава тази възможност само на изключителни хора, за да влязат в Дома на щастливия камък и да видят с очите си какво е велико и вечно щастие.

След минута мълчание попитах:

- Били ли сте в Долината на смъртта?

- Не, не съм.

- Но навярно сте чувал за двата камъка, нали до тях протича съдът на съвестта на царя на смъртта Яма?

- Поназнайвам нещо, но слабо.

Монахът замълча, после вдигна ръка към Гомпо-Панг и Дома на щастливия камък и каза:

- Всеки поклонник свежда глава пред тях.

И отново замлъкна. След минута-две тихо произнесе:

- Има и трети монумент, пред който поклонниците задължи­телно свеждат глава. Намира се на петнайсет километра от тук, в северна посока. Наричаме го пиковете Тшела Намсум.

- Пикове ли?

- Да, планински върхове. Те са два, абсолютно еднакви и плос-

ки, свързани помежду си. И олицетворяват силата.

- Силата ли?

Монахът внезапно изва­ди от джоба си парче хляб и започна да го размачква. Постепенно оформи пира-мидка, а после и конус.

- Какво е това? - запита го Равил.

- Свещена форма - от­върна той.

Сбогувахме се. На изпроводяк монахът подхвърли след нас: - Съзерцавайте с любов Дома на щастливия камък.

Равномерно крачехме към Дома на щастливия камък, където според монаха Анг тантрическите сили състаряваха хората.

Забавих крачка. В главата ми цареше пълен хаос. Дано зага­дъчният Харати не ни заведе там, където е предопределено ведна­га да се състарим и изпепелим. Разбирах, че Изтокът, още повече Тибет и Градът боговете, са пълни със загадки и тайни, неизвест­ни за западния човек. Че нашият европейски навик да се чувства­ме всезнайковци и да се отнасяме високомерно към наглед прос­тото и донякъде наивно пожелание: „Да гледаш с любов", тук, на това свещено място, едва ли звучи уместно.

Думата грях, наскоро заседнала в съзнанието ми след дългите години на атеистично възпитание в комунистическа страна, се бо­реше с любознателността и неистовото ми желание да разбера непознатото, без значение дали този подчертано материалисти-чен експеримент ще завърши с горделиво-фатален край, когато ученият доказва правомерността на дадена хипотеза чрез собст­вената си смърт. А и подобна смърт като че ли сама по себе си е грях. Тя влиза в разрез с жизнеутвърждаващата и жизнеопазва-щата човешка интуиция, в чийто глас ние, хората от Европа, не се вслушваме. Бог е създал хората не за да го споменават в разгово-

ри, по време на които разказът за неговата „научна смърт" ще украси поизтьрканата тема за вкуса на френските вина.

Все пак човек е подсъзнателно прогресиращо начало, направ­лявано преди всичко от интуитивните прозрения, спуснати му от Бог, който го е създал и го е накарал да повярва дълбоко в душата си в чудото на сътворението. Не всичко е във властта на човешкия разум. Човекът е рожба на сътворението, затова детската вяра в чудеса, която разсмива нас, възрастните, е не само реакция на фак­та, че са ни създали, а и тайно противодействие срешу всевласти­ето на многознаещите беловласи академици. Заради тяхното „мно­гоуважавано" мнение изследователите понякога рискуват живота си и биват поразени от никому ненужна смърт, която и бездруго няма да наруши равновесието в света.

Все тъй крачейки бавно, свихме зад ъгъла и пред нас се разкри гледката към жълто-червения Дом на щастливия камък.

Сърцето ми заби ускорено. Запазих присъствие на духа и оп­ределих височината му - не по-малко от 800 метра, което отгова­ряше приблизително на височината на три Айфелови кули.

Южната страна беше съвсем гладка. Абсолютно вертикалната стена някъде по средата беше по-полегата на вид, а по-нагоре ста­ваше права с равномерно закръглен връх. На самия връх в центъ­ра стърчеше някаква кръгла „шишарка" със странна вдлъбнатин-ка, която приличаше на пъп. И създаваше впечатлението, че нав­ремето Домът е бил покрит с мазилка, остатъци от която се бяха запазили и до наши дни. Изглеждаше така, сякаш тази част е била направена отделно и поставена отгоре - откъм въздуха. За това свидетелстваше ясно очертаната права линия, която разделяше горната вертикална и долната полегата част.

- Това се казва монумент! - изпъшка Селиверстов.

- В конкретния случай мога да констатирам, че несъмнено До­мът не е естествено образувание, а колосален древен монумент -продума Рафаел Юсупов.

- И този монумент се нарича Домът на щастливия камък - до­бави Равил.

Залових се за скицата, като търсех най-удобната гледна точка. Искаше ми се да зърна страничната северозападна страна - струваше ми се, че там би трябвало да се намира легендарната врата, водеща към Шамбала. Извиках момче­тата и тръгнах напред, без да се озъртам наляво и надясно, както правех обикновено. Ед­ва по-късно разбрах, че отдяс­но се е извисявало с цялото си величие Главното огледало на времето.

Най-сетне видях онова, ко­ето очаквах. В долната част на северозападната страна се за­белязваше нещо като изсечен квадратен отвор, прикрит от­вътре с каменна плоча.

- Легендарната порта към Шамбала! - извиках аз и спрях.

- Най-обикновена ниша, направена със секач - разнесе се гласът на Рафаел Юсупов.

- Не е ниша. Какъв смисъл би имало от нея? Ако се приб­лижим и кажем: „Сезам, отво­ри се!", тя ще се отмести назад и ще видим стълбата, която во­ди към Шамбала - уверено про­изнесе Селиверстов.

Равил започна да снима, аз усилено скицирах. Беше студе­но. Замръзналите ми пръсти

едва се подчиняваха. Вре­мето тиктакаше в ушите ми като часовник.

- Шефе, да тръгваме ве­че? Струва ми се, че започ­нах да остарявам - чух прегракналия глас на Сели-верстов.

Отново се насочихме на север. Северозападната страна на Дома изглеждаше още по-величествено. Ог­ромното вдлъбнато огледа­ло с добре очертан страни­чен ръб сякаш се издигаше до облаците. В основата му ясно се очертаваше квад­ратната ниша, която опре­делихме като портата към Шамбала.

Спрях и се замислих каква би трябвало да е ролята и предназ­начението на Дома на щастливия камък? Главата ми обаче беше празна. Започвах да се ядосвам, че мозъкът ми кънти на кухо. „За какво ли е изградена тази грамадна, осемстотинметрова вдлъбна­та повърхност?" - повтарях си аз и се опитвах да мобилизирам целия си мозъчен потенциал. Разбира се, очаквах интуицията да ми подскаже нещо.

Мозъкът ми обаче мълчеше мрачно, интуицията - също. „Вдлъбнато огледало на времето... Нали подобни повърхности е използвал Николай Козирев, за да сгъстява енергията на времето и да фиксира ефекта от ускорения му ход - започнах да разсъжда­вам малко по-смислено. - Оттук следва, че вдлъбнатата повърх­ност на северозападната страна сгъстява времето, за да тече то по-бързо. Колко умно е конструирано! А легендарната порта към Шамбала е в онзи участък, където вдлъбнатата, тоест сгъстява­щата времето повърхност, преминава в плоскост, която логично

не би трябвало да променя хода на времето."

Внезапно с цялото си тя­ло усетих тибетския студ и си представих, че вътре в Дома сигурно е топло и уютно. Стига само да се приближи човек до квадратната врата, да произнесе вълшебното „Сезам, отвори се!" и ще се озове в прекрасния свят на Шамбала. Там ще го посрещ­нат многоликите хора, ще го стоплят, нахранят и разпитат за нашия живот, като най-ве-че ще наблегнат на въпроса: „Доброто все още ли не е по­бедило злото??".

В такъв случай обаче за­що монасите и ламите често повтаряха, че е смъртно опасно човек да се приближава към пор­тата на Шамбала и че там хората се превръщат в старци? Нали огледалото е по-нагоре от нея и следователно фокусът на вдлъб­натата повърхност, където ефектът от сгъстяването трябва да е най-голям, се намира някъде в небесата.

Ако тогава бях погледнал надясно, щях да видя Главното огле­дало на времето. Точно в зоната на неговото въздействие се на­мираше портата към Шамбала. Учудващо, но в този миг гледах съсредоточено северозападната страна на Дома, поразен от вели­чието на конструкцията.

Извадих експедиционния дневник и направих поредната скица. Кой знае защо - и този път не се обърнах надясно.

Извитият каменен лист

Като приключих със скицата, се обърнах наляво, опитвайки се да надзърна зад Дома на щастливия камък от северната му страна.

Някаква странна ка­менна издутина магне­тично ме привличаше. Тръгнах на север, без да я изпускам от очи и скоро пред мен се раз­кри любопитна гледка. Точно зад Дома се из­дигаше каменна конс­трукция, висока около 350-400 метра. Напо­добяваше извит и пос­тавен на дългия си ръб лист хартия, само де­то беше от камък, от тънка извита каменна плоча. Времето беше поработило върху кра­ищата й, но конструк­цията обш,о взето бе­ше запазена.

„Още едно огледа­ло - констатирах аз. -В този случай обаче степента на вдлъбна-тост е значително по-голяма. Кой знае, мо­же би колкото по-изкривена е, толкова по-силно се сгъстява вре­мето и толкова по-близо се намира фокусът му. И какво ли ще се случи, ако човек влезе вътре в този извит каменен лист? Може би ламите и монасите наистина бяха прави, че тук съществуват мес­та, където хората се превръщат в старци!"

Докато рисувах, момчетата ме наобиколиха. Равил извади ви­деокамерата и започна да преглежда заснетия материал.

- Шефе, спри за малко! Я виж!

- Ей сегичка, само да свърша със скицата.

Гигантското огледало

Надзърнах в дисплея и загубих ума и дума - пред мен се мъд­реше огромно вдлъбнато огледало, което започваше от Гомпо-Панг и се съединяваше с Дома на щастливия камък.

- Че как не съм го видял?! - изхриптях аз. - Докато сме върве­ли, през цялото време е било от дясната ми страна. Скицирах До­ма от две гледни точки, но така и не погледнах надясно, уж посто­янно се оглеждам във всички посоки. Странно! Много странно!

- Шефе! - прекъсна ме Селиверстов. - Монахът каза, че тряб­ва да съзерцаваме Дома с любов? И ти наистина го гледаше с любов и възхита. Наблюдавах те.

- Е, и?!

- Ами грамадното огледало може би също иска да го съзерца­ват с любов. Цялата ти любов обаче беше насочена към Дома. Ето защо то... - Селиверстов се смути.

- Какво?! J

- Не е искало да го гледаш, понеже си бил влюбен в Дома... Може би те е ревнувало... Общо взето, шефе, ти нищо не разби­раш от любов!

- М-да... А вие видяхте ли го?

- Не - отговори Селиверстов.

- Аз също - призна си Рафаел Юсупов.

- А аз го забелязах едва когато преглеждах заснетия видеома­териал! - ококори очи Равил. - А не съм снимал на сляпо. Пък и то не е призрак!

- Интересно... - почесах се по тила. - От тази гледна точка огледалото не се вижда. Вероятно е останало зад завоя! Хайде да се върнем и да го разгледаме по-подробно.

Ентусиазирано закрачихме по пътечката.

- Изработете си предварителна нагласа да гледате към него с любрв - напътстваше ни Селиверстов. - Иначе ще се разсърди и ще ни състари. Времето, изглежда, може да се сърди. Особено сгъстеното!

След още няколко крачки, когато свихме зад завоя, пред нас се разкри гледката към невъобразимото по размери каменно огледало.

- Главното огледало на времето... - продумах тихо. Спряхме вкупом. Душите ни бяха разбунени от възторг и страх.

Веднага се хванах за молива.

- Интересно, дали ще ни повлияе? - потръпна Селиверстов. -Нали Козирев доказа, че вдлъбнатите повърхности сгъстяват вре­мето, а тази е толкова грамадна, че степента й на сгъстяване си­гурно е грандиозна...

- Ще повлияе - със сарказъм закима Рафаел Юсупов, после присви очи. - Виж, Сергей Анатолиевич, фокусът на огледалото е в небето, а ние сме в безопасна зона.

- А ако сгъстеното време се отрази от облаците и ни повлияе? - намръщи се Селиверстов.

- Не е изключено - хладнокръвно отбеляза Рафаел Юсупов. Главното огледало на времето (така решихме да го наричаме)

започваше от монумента Гомпо-Панг, образувайки с него прав ъгъл, и се простираше до Дома на щастливия камък, къдехо също образуваше прав ъгъл. Височината му беше около 500-600 мет-ра, широчината - приблизително 1500 метра, общата площ - поч­ти 1 квадратен километър. Повърхността беше вдлъбната, гладка и изглеждаше абсолютно вертикална.

С фотоапарата и експедищюнния дневник в ръце обходих близ­ките възвишения и хълмове, за да заснема и скицирам детайлите.

Откъм Гомпо-Панг огледалото започваше от клюноподобната му издатина. А откъм Дома на щастливия камък се съединяваше на онова ниво, където долната вертикална стена преминаваше в полегатата й част. Точно там се извисяваше друга правоъгълна конструкция, съставена от две вертикални каменни плочи, също образуващи прав ъгъл. „С каква цел са били създадени тези коло­сални по обем монументи? Как са построени от древните?", пов­тарях си наум въпросите и не намирах отговори.

Хаосът в главата ми безплодно кипеше, а отгоре на всичко от време на време нелепо мърдах устните си. Безсилието ме праве­ше смешен и жалък.

Шумно се почесах по тила, макар да не бях завъдил все още никакви гадинки, и важно заявих:

- Хайде да се приближим към огледалото.

- Няма ли да навлезем в зона­та на сгъстеното време?

- Ще внимаваме. Заизкачвахме се по склона.

Постепенно се приближавахме се към него. „Мулдашев, престани да нервничиш! Очевидно ти е нужно хладнокръвие", успокоявах се аз.

Щом стигнахме до сравнител­но равна площадка, спряхме. Гра­мадното огледало висеше над нас. Равил с видеокамерата в ръце бе­ше повдигнал глава и го съзерцаваше. Целият му облик говоре­ше, че се прекланя пред могъществото на древните.

Отново огледах цялата конструкция. Направи ми впечатление, че монументите Гомпо-Панг и Домът на щастливия камък навре­мето са били покрити с нещо като мазилка, следи от която се бяха запазили и се набиваха на очи. А според едно от предположенията Градът на боговете е бил построен преди около 850 000 години! Мазилката се беше запазила напълно върху северозападната вдлъбната страна на Дома, като му придаваше рижавочервен цвят. Върху югозападната страна бяха покрити само отделни участъ­ци. Докато огледалото беше абсолютно голо. Напълно възможро бе то изобщо да не е било покривано с мазилка. А повърхността на Гомпо-Панг изглеждаше като изкъртена заради отделните за­пазени участъци.

Силно впечатляваше централната конусовидна издатина вър­ху Гомпо-Панг. През бинокъла ясно се виждаше, че представлява цялостен камък. Някога той е бил „залят с разтвор", остатъци от който се бяха запазили и досега в основата на конуса. „Интерес­но, как ли древните са покривали монументите с мазилка? Та нали на подобна височина не може да се издигне скеле. Да не би да са хвърчали?", все по-безнадежно затъвах в собствените си предпо­ложения.

Клюноподобната издатина на монумента Гомпо-Панг, от коя­то започваше Главното огледало на времето, на пръв поглед не

беше покрита с мазилка, но при по-внимателен оглед с бинокъла все пак се открояваха следи от нея. „Какво съм се размислил за тази мазилка - внезапно се сепнах аз. - Какво особено има в това, че древните колосални монументи са били покривани с предпазен слой. По-важно е да отговоря на въпросите: „За какво е този клю-нообразен израстък?", „Каква е ролята на централната конусо­видна издатина?", „Каква функция изпълнява Гомпо-Панг, както и Главното огледало на времето?", „За какво е създаден Градът на боговете?". Тогава вероятно бих могъл..."

Сведох глава, защото разбирах, че триизмерният ми ум няма как да отговори на поставените въпроси. И внезапно след тази мисъл ме обзе лекотата на отдавна забравеното детско любопит­ство. Спомних си времето, когато - изтрил сополивия си нос -надзъртах в мотора на татковата кола и макар нищо да не разби­рах, усещах дълбоко в душата си, че някога ще порасна и краси­вите думи карбуратор или капачка на делкото ще придобият сми­съл и за мен.

Отново обгърнах с поглед огледалото и неочаквано за самия себе си си затананиках. Допя ми се и то не къде да е, а в Града на боговете, при това пред Главното огледало на времето! Обърнах премръзналото си лице към момчетата, разтворих уста и едва пом­ръдвайки вкочанените си устни, запях.

После, донякъде успокоен, седнах върху студения камък, из­мъкнах експедиционния дневник и като си сложих памучните ръ-

кавици, се съсредоточих, за да запиша дръзките мисли, които кръ­жаха в душата ми.