В обятията на шамбала ернст Мулдашев съдържание

Настроението ни беше отлично. Кой знае защо, усещах, че скоро ще отговорим на горещия въпрос. Вървяхме с равномерна крач­ка. Зад завоя плавно, като на кино, изплува огромна, висока около 800 метра екзотична конструкция, която поразително се отлича-

ваше не само от обикновените тибетски планини, но и от всичко, което вече бяхме видели до момента.

- Какво пък е това?! - не се стърпях аз.

- Прилича на латиноамериканска пирамида - каза Селиверс-

тов.

Отделих се от групата и по навик започнах да обикалям възви­шенията, за да направя максимално обемен вариант на скицата. Докато рисувах, забелязах върху латиноамериканския монумент нещо като човешки фигури.

- Дайте бинокъла! - провикнах се аз.

Легнах, за по-удобно опрях бршокъла на камъка до мен и вни­мателно разгледах изображенията.

- Сякаш са четирима. Върху рамото на най-високия се вижда малко дете. Да не би

да се размножават чрез пъпкуване? А ония двамата сякаш са седнали в позата на Буда, което е ха­рактерно и при фено­мена сомати. А това да не би да е летяща чиния? Близо до нея има четири кръга. А тази „примка", изоб­разена в горната част

на монумента? Отстрани, в западната част, има нещо като стъл­ба. Отдолу сякаш е достроена стъпаловидна пирамида - мърмо­рех си аз и скицирах. И си представях, че някога монументът е бил извънредно красив и е искрял в багри - сякаш върху пано е посочвал възловите моменти от формирането на живота.

Беше ми напълно ясно, че такава „художествена изработка" може да е работа и на творчески настроения вятър, но все пак нямах правото да си позволя лукса да бъда скептичен. Като учен бях длъжен да анализирам видяното, дори да допусна в разсъжде­нията си и доза фантазия. Още повече че е логично подобен гран­диозен монумент да е покрит с древни фрески. С каква цел обаче са били изобразени?

Приседнах и се опитвах да накарам мозъчните си гънки да за­работят по-ефективно.

Градът на боговете е бил построен от представители на четирите раси

Да допуснем, че хора от четирите основни човешки раси са участвали в градежа на Града на боговете, тъй като в Шамбала са се запазили Най-добрите от най-добрите. Беше напълно оче­видно, че сред тях не са присъствали арийци, тоест ние.

Огледах гигантския латиноамерикански монумент и се убе­дих, че с никакви наши, дори и най-съвременни методи той не би

могъл да бъде пост­роен. А и отдавна об­съжданата от нас хи­потеза, че арийската раса е била отново клонирана тук от „се­мето на ранни арий-ци", загинали по вре­ме на Всемирния по­топ, говореше в пол­за на твърдението, че Градът на боговете е бил построен съв-

местно от предишните човешки раси, запазили се в тайнствена­та Шамбала.

Най-вероятно той е бил изграден в края на цивилизацията на атлантите. Както пише Елена Блаватская, те са загинали основ­но преди 830 000 години, по времето на Всемирния потоп, пре­дизвикан, както предполагаме, от изместването на земната ос с 6666 километра. Оттук следваше, че Градът на боговете е въз­никнал или преди потопа, когато е процъфтявала цивилизацията на атлантните, или скоро след него, когато най-добрите от тях са се спасили в Шамбала. Осъзнавах, разбира се, че връзката между построяването на Града на боговете и този период не е доказана, но тъй като той несъмнено е бил издигнат във връзка с

нещо изключително, кое събитие можеше да има по-голямо зна­чение за живота на Земята, освен изместването на оста на пла­нетата и последвалия я апокалипсис.

В книгите на Елена Блаватская беше отбелязано, че е имало и малък потоп, предизвикан от кометата на Тифон преди около 13 000 години, но интуитивно усещах, че по-вероятната дата е свързана с Всемирния потоп, макар да не разполагах с доказател­ства. Все още не подозирах с каква цел е бил построен Градът на боговете. Ще мине доста време, докато ние, групата учени от Уфа, най-после ще намерим отговора и на този въпрос.

Крайната дясна фигура от четирите, изобразени върху латиноа­мериканския монумент, най-силно привличаше вничанието - от ра­мото й сякаш се подаваше малко дете. Разбира се, обяснението му чрез „пъпкуване" не ме устройваше и ме изпълваше със скептици­зъм. Ако се абстрахираме от качеството на изображението, бихме могли Да предположим, че е показан процесът на размножаване при ангелоподобните хора чрез пъпкуване, за което пише Елена Бла­ватская. Но според нея и призракоподобните са се размножавали чрез пъпкуване и делене. При втората фигура - от дясно наляво (според предположенията - призракоподобен човек, нямаше обаче

никакви признаци за пъпкуване или делене. При третата и четвър­тата фигура (според предположенията - ле-муриец и атлант) по­добно тълкуване съв­сем отпадаше, тъй ка­то според Блаватская при тях вече е бил раз­вит половият начин на

Защо обаче втората фигура, тоест призракоподобюигг човек, не носеше белега на „пъпкуването", за разлика от ангелоподоб-

ния? Зашо?

За миг почувствах дори умора от безкрайното повтаряне на

това Защо, още повече че нямах никакви основания толкова подробно да разглеждам този въпрос. А и качеството на изобра­жението на човешките фигури върху монумента предизвикваше вътрешен смут, който клонеше към облекчаваш ситуацията скеп-тицизъм. От дълбините на душата ми обаче нешо ме тласкаше към вечното „Защо?", сякаш там бе скрито разгадаването на пред­назначението на Града на боговете.

И тогава изневиделица ми хрумна идеята, че и четирите фигу­ри са съпричастни към появата на единственото, общо за тях дете - малко ангелче, което се пъпкува от ангелоподобния човек на

Шамбала.

Общо дете на Шамбала?! Какво пък е това? Нова холографска

или ангелоподобна форма на живот?!

Астаман Биндачарая и старшият човек бяха споменали за ня­какви нови ангели, свързани със свещения Кайлас. Максимално напрегнах ума си, но не открих никакви разумни аналогии. Да не би Шамбала да е създала тук нов ангел?!

В този миг все още не разбирах колко важна ще се окаже тази идея и как след време отново ще се появи, но вече на различно качествено ниво.

Хора от Царството на мъртвите също са строили Града на боговете

Отчаян от бъркотията в главата ми, аз се отказах да анализи­рам фигурите и се вгледах в двата силуета, седнали в позата на Буца. Очевидно тук беше изобразен феноменът сомати - само-консервацията на човешкото тяло. Точно в тази поза хората, из­паднали в това състояние, запазват телата си в продължение на хиляди и милиони години, съставяйки по този начин Генофонда на човечеството. Спомних си разказите на ламите за Царството на мъртвите и си представих, че под нас лежи градът на мъртвите -неговата столицата. Там най-добрите синове и дъщери на различ­ни земни цивилизации пребивават в покой и външно наподобяват мъртви тела, но в царството кипи духовен живот, необременен от телесната обвивка.

Добре осъзнавах ролята на Генофонда на човечеството, тоест Царството на мъртвите. В случай на глобална катастрофа „мърт­вите тела" ще оживеят, ще излязат от състоянието на сомати и ще възродят телесния живот на планетата. Някъде дълбоко в душата ми се зараждаше мисълта, че Цар­ството на мъртвите не е само „склад за човешки тела", а особе­на форма на живот на земния чо­век, също толкова необходима за баланса на планетата, както и сак-ралният съюз на земния човек с подземната Шамбала.

Навярно и хората от Царство­то на мъртвите също са участва­ли в строителството. Защо иначе са изобразени върху монумента, където може би са представени... всички строители на Града на бо­говете.

Задуха студен вятър. Сложих си качулката и приседнах върху

близкия камък. Мислите ми продължаваха да се реят в безпоря­дък, опитвайки се да налучкат вярната посока, която би прояснила загадъчната роля на каменните изображения. Как мъртвите са учас­твали в строежа на Града на боговете?! Как са го правили? Съжи­вявали ли са телата си или са използвали само енергията на духа?

Тогава нямах никаква представа, че древните вавилонци са изоб­разявали света като съчетание от три съставни елемента - живот върху повърхността на Земята, живот в подземната Шамбала и живот в Царството на мъртвите. От книгите на Блаватская знаех, че в състояние на сомати освободеният човешки дух живее в от­въдното, но е свързан с привидно мъртвото тяло чрез „сребърна нишка". Във фракталния свят на отвъдното той може да пътешес­тва в различни пространствени измерения, като остава свързан със своето консервирано триизмерно тяло.

Ами ако освободеният от тялото дух е способен да се прехвър­ли в друго пространствено измерение и там, в неизвестния и приз­рачен за нас паралелен свят, мобилизира петия елемент - пара­лелния човек. А той, осъзнал енергийната мъдрост на любовта към Бога и в името да се помогне на нашия триизмерен свят, къ­дето се намира и неговото консервирано триизмерно тяло, задей­ства чудодейната енергия на петте елемента. Ненапразно Бомпо-лама твърдеше, че Градът на боговете е бил построен с тях. Хора­та от Царството на мъртвите са помогнали тази енергия да бъде мобилизирана, понеже само те знаят къде и в кой от паралелните светове съществуват кристално чисти хора, способни чрез искре­ната любов към Бога да я мобилизират, за да помогнат на нас -обременените със злоба, завист и алчност... Нима така е бил изг­раден Градът на боговете?

Изправих се, без да откъсвам очи от монумента, който нелепо бях нарекъл латиноамерикански. Усещах се глупав, безсилен и недорасъл пред величието на мирозданието, което не можех да проумея.

Петият елемент на паралелния свят

Силен порив на вятъра внезапно дръпна от ръцете ми експе­диционния дневник. Хукнах да го гоня и щом отново го взех в

ръцете си, усетих ра­дост - най-обикнове­на, елементарна, три­измерна радост, по­добна на онази, която изпитва котенце, уло­вило мишка. „Хайде да помисля още - ка­зах си на глас. - Как­во ли е това нещо, ко­ето наподобява летя­ща чиния? А и тези четири кръгчета до нея..."

Отлично разбирах, че разсъжденията ми ще приличат на „фан­тазиране по свободна тема". На пръв поглед те изглеждаха недо­казани, а аз самият не бях убеден дали изображенията не са дело на вятъра. Но кой може да забрани на даден човек да мисли, пък бил той и сравнително примитивен триизмерен индивид! Та нали Бог разкрива истината само на онези, които мислят и с цялата си душа призовават към овладяване на знанията.

Не ми харесваше, че върху скалата е изобразена летяща чиния. Честно казано, съмнявах се, че древните ще представят свой ле­тателен апарат редом с изображения от такъв ранг като четирите основни човешки раси и Царството на мъртвите. И ние не бихме включили изображения на самолети, ако отразяваме епохални ис­торически събития. С тези четири кръгчета и елипсата, вътре в която имаше още две, сигурно е изобразено нещо значимо и вели­чествено. Но какво?

И изведнъж, без каквото и да е напрягане, сред безпорядъка от мисли в главата ми изплува предположението, че по този на­чин е била показана енергията на петте елемента, с помощта на която, както пишеше в тибетските текстове, е бил построен Гра­дът на боговете. Можеше да се допусне, че четирите кръгчета са четирите елемента - огън, вода, земя, и вятър, а петият елемент - човекът, е бил пренесен в нашия триизмерен свят от друго из-

мерение с помощта на изкривено под форма­та на сфера простран­ство, за да мобилизи­ра единната енергия на петте елемента. То­ест в нашия триизме­рен цвят е бил прех­върлен човек от пара­лелен свят, способен да изиграе ролята на петия елемент.

Но защо вътре в овала беше нарисувано не едно кръгче - символ на петия еле­мент, а две? Не намерих друго обяснение, освен че чрез второто кръгче символично е изобразен човек от Царството на мъртвите, без чиято намеса петият елемент не би могъл да бъде мобилизи­ран за нуждите на нашия триизмерен свят.

Стоях под силните пориви на студения вятър и усещах как в мен се надига ропотьт на негодуванието, че зная толкова малко и съм принуден да ръзсъждавам прекалено умозрително. А и не­приятният ми навик непрекъснато и винаги да правя аналогии и изводи...

Тогава все още слабо разбирах, че родените от интуицията или логиката изводи и умозаключения имат свойството да се натруп­ват, както и реалните факти, постепенно да се подреждат в строй­ни линии, да се пресяват през ситото на научния анализ и неочак-вано да подтикват човека към дадено важно заключение. Като учен, който не се страхува от оскърбителното презрение на маститите академици, се хвърляш да проверяваш експериментално тези факти и като получиш положителен резултат, изведнъж осъзнаваш, че съществува свят на мислите. Като изследовател нямаш правото да отхвърляш първосигнално нито една мисъл, дори и най-фан­тастичната. Кипежът на мислите в твоята глава е породен не само от желанието да се изявиш и благодарение на това да заемеш по-високо положение в човешкото общество. Той е свързан с факта.

че чрез познатия и същевременно тайнствен свят на мислите сме съединени с други варианти на разумен живот - Шамбала, Царс­твото на мъртвите, паралелните светове, за мисловните способ­ности на които знае само онзи, чийто ум е невъобразимо мощен. Онзи, който е създал и нас, и тях...

Отново приседнах върху студения камък и си представих, че енергията на петте елемента сигурно се е изстрелвала като проз­рачен лъч от очите на петия елемент - човека от паралелния свят. Той е пристигнал, за да ни съдейства в създаването на нещо гран­диозно, чиято роля още не разбирах.

Върху монумента над кръгчетата и елипсата ясно личеше ня­каква огромна примка. Опитах се да разбера дали е изображение или естествено сливане на пролуките в скалата, но не успях. Мах­нах с ръка - не ми достигаха нито знания, нито умствени способ­ности.

Стълбата към небето

Обърнах внимание на момчетата върху подобието на стълба, която се спускаше от западната страна на латиноамериканския монумент.

- Интересно, какво ли би могла да означава?

- Това е стълба към небето! -, без сянка на съмнение отговори Селиверстов.

- Стълба към какво? - реши да уточни Рафаел Юсупов.

- Към небето.

- А какво има там?

- Ами небе! Какво друго? В много легенди и митове се споме­нава за подобна стълба - започна да обяснява Селиверстов. - По нея човек може да се изкачи и да види небесния живот.

- Искаш да кажеш - намръщи се Рафаел Юсупов, - че ние сега виждаме истинска стълба към небето? И според теб как може да се изкачи човек? Та тя е почти вертикална! А и до нея има почти половин километър!

- Само хора, които умеят да левитират, тоест са способни да издигат своите тела над повърхността на земята, могат да стиг­нат до нея. Вие например, Рафаел Гаязович, няма да стигнете, за-

щото левитацията е нещо не­достъпно за вас. Твьрде при­земен човек сте.

- Искаш да кажеш...

- Че никога няма да се от­къснете от земната повърхност, защото сте прекалено повърх­ностен.

- Аз ли съм приземен и по­върхностен?!

- Без съмнение - отвърна Селиверстов.'- Нали не може­те да се издигнете във въздуха?

- Къде да се издигна?

- Не къде, а над какво. Прос­тете, но приземените хора не могат да се издигат във възду­ха, камо ли да стигнат до стъл­бата към небето.

- А ти да не би да можеш?

- Аз ли? Разбира се, че мо­га! ~ Селиверстов гордо се из­пъчи пред Юсупов.

- Как така?

- Моят дух може да се из­дигне и да долети до стълбата, докато тленното ми тяло ще ос­тане на земята и ще чака духът да се върне обратно в него. Аз мога да левитирам мислено, а приземените хора не могат, защо­то под летене разбират само левитация на тялото.

- И колко често левитираш? - подсмихна се Рафаел Юсупов.

- Как? Телом или духом? - погледна го Селиверстов.

- И в двата варианта.

- Духом левитирам, когато ме посещават възвишени мисли, а телом не умея.

- Ясно - разсмя се Рафаел. - Голямо тяло като твоето трудно

би могло да левитира. По-лесно е да изяде сто пелмени навед- нъж!

- Работата не е в пелмените, а в душевната сила. Ако е силен, духът повдига всяко тяло.

- Но не и твоето.

- Ей, вие двамата! Ако все пак успеете да се издигнете и да стигнете до стълбата към небето, къде бихте се озовали, като се изкачите по нея? - лукаво ги попита Равил.

- Без съмнение ще попаднем в паралелен свят - отговори Се­ливерстов. - Според мен стълбата е мястото, откъдето се влиза в тях. Само умеещите да левитират влизат в паралелните светове.

Прибрах моливите, компаса и бинокъла в сака и заявих, че е време да тръгваме. Поехме в редичка по маршрута. Отзад се чу:

- Не левитираме, а набиваме крак. Вървях и мислех за видяното. Изведнъж разбрах, че изображе-

нието на човешкото лице най-вероятно принадлежи на атлант, по­неже върху монумента личаха фигурите на представители на че­тирите основни човешки раси, а както се знае, атлантите са чет­въртата раса.

Пътечката ни изведе при малък манастир, разположен на стръ­мен склон. Огледах се във всички посоки, за да не пропусна нещо интересно, но неочаквано се спънах, паднах като подсечен и си ударих носа. Момчетата на мига ми помогнаха да се изправя, опи­паха носа ми, който бързо се подуваще, и започнаха да се шегу­ват, че сега вече изглеждам сурово и екзотично.

„Интересно, какво ли е лицето на Четящия човек?", помислих си аз.

Приближихме се към малкия манастир, разположен като ор­лово гнездо високо сред скалите. Като стигнахме до него, устано­вихме, че по-скоро е отшелническа килия.

- Хей, има ли някой? - извикахме в хор.

Насреща ни излезе монах в пъстър пуловер. С помощта на Та-ту помолих за разрешение да поговоря с него и да посетя манас­тира.

- Добре. Само че вътре можете да останете само няколко ми-нути. Ще беседваме на друго място - отговори монахът.

- Защо?

- Древните книги не обичат чуждите хора - обясни отшелни­кът.

- Как така?

- Ами те долавят човешките мисли.

- Долавят мислите? - пак се спогледахме ние.

- Да - кимна монахът, - усещат ги. Мислите на чуждите хора са опасни за тях, защото могат да променят написаното.

- Да не би тук да са някои от златните плочи на лемурийиите? - прошепна Равил.

- Тези книги дебели ли са, или са под формата на плочи? - попитах аз.

- Дебели са, много са дебе­ли - отговори монахът. - Ня­ма други като тях.

- С букви ли са написани? -реши да уточни Равил.

- Да, на санскритски.

- Смятате, че мислите на чуждите хора могат да проме­нят буквите и думите в книгата. Не вярвам, че е възможно

- Не - спокойно възрази монахът, - думите и буквите ще си останат същите, но бъдещият читател няма да разбира правилно текста.

Спомних си за изследванията на професор Степанов, че всяка снимка съдържа финоенергиен отпечатък от заснетия човек. По тази логика всеки запис би трябвало да съдържа в себе си отпеча­тък от мислите на човека, който го е съставил.

- Значи ли това, че вътре в хранилището не бива да мислим? -Рафаел Юсупов иронично присви очи.

- Да, не бива да се мисли - невъзмутимо отговори монахът. Влязохме в хранилището, като се стараехме... да не мислим.

То представляваше доста голяма стая. Край две от стените й бяха изправени високи рафтове за книги, а пред третата - олтар със статуи на богове. Във всяко отделение на рафтовете се помества­ха по четири книги с дебелина около 20 сантиметра. Кориците им бяха изработени от красив ажурен жълт, червен или виолетов плат. Равил бързо измъкна апарата и щракна, макар да знаеше, че в храмовете и манастирите е забранено.

- Не, не бива да снимате! - извика монахът.

Равил виновно сведе глава, прикривайки доволната си усмивка. Когато излязохме от хранилището на древните книги, Рафаел Юсупов попита Селиверстов:

- Сергей, май мислеше за нещо?

- Не и за вас, Рафаел Гаязович!

Монахът предложи да отидем до извора в склона на каньона, за да поговорим. Половин километър се лутахме покрай огромни морени, докато стигнахме до него и седнахме.

- Защо трябваше толкова да се отдалечаваме? - учуди се Се­ливерстов.

- За да не нарушат нашите мисли спокойствието на древните книги - обясни монахът.

Леденият вятър и студеният камък не предразполагаха към дъл­га и задушевна беседа, но все пак измъкнах експедшщонния днев­ник и попитах монаха:

- Вие чел ли сте книгите?

- Да, всяка година.

- Как да ви разбирам?

- Чета ги по един ден всяка година.

- Защо толкова рядко? Аз бих ги чел непрекъснато...

- Бих искал... - монахът замълча за миг, - но ми е разрешено да ги чета само един ден в годината.

- Кой е наредил така?

- Предишният пазител каза, че имам право да ги отварям и да

ги чета само веднъж в годината. Осведомен съм в кой ден ми е разрешено и свято го спазвам. В този ден моите мисли не влияят върху тях и... не ги развалят.

- Знаете ли санскритски?

- Да, разбира се, макар че го ползвам веднъж годишно.

- Много ли книги сте прочели по този начин?

- Не. Видяхте, че те са дебели, а аз съм още млад. Трябва да преживея дълъг живот, за да ги прочета всичките.

- За какво пише в тези, които вече сте успели да прочетете? -продължих да го разпитвам.

- За свещения Кайлас.

- Какво по-точно?

Монахът затвори очи и се замисли. Със завист изгледах мом­четата, които се надигнаха от морените, докато аз бях принуден от деликатност да седя и да охлаждам задните си части. Най-сетне монахът отвори очи и каза:

- В тях е описан пришщпът, по който е изграден комплексът Кайлас. Описани са и Шамбала, и Царството на мъртвите.

- Разкажете по-подробно, моля ви!

- Ами... - смути се монахът - аз чета само веднъж в годината, затова не зная всичко.

- Все пак какво пише?

- Пише - монахът сбърчи вежди, - че целият комплекс на Кай­лас е построен от древните хора по принципа на мандалата, която се нарича Калачакра. Тя е главната мандала на чудодейните сили, наричани Тантра. Посочва се също, че основен съставен елемент на силите Тантра е времето.

- Времето?! Разкажете по-подробно - наострих уши аз.

- Е.., - смутено се усмихна монахът - зная само, че Калачакра управлява времето. Не успях да прочета нищо повече.

О, колко важни бяха за мен тези думи! Колко малко знаех тога­ва! И представа си нямах, че основното тяло в човека е „тялото на времето", което е било създадено тук за... новите хора.

Студенината на камъка, върху който седях, ме изкара от вце­пенението ми. С хриптящ глас помолих монаха да продължи раз­каза си.

- в древни времена целият този град...

- Градът на боговете? - не се сдържах аз.

- Ние го наричаме по-иначе. В книгите пише, че в този прекра­сен някога град освен големите архитектурни монументи са били построени около хиляда фигури, части от които можем да видим и днес под формата на каменни стълбове. Най-често те са подре­дени в групи или в редица и образуват квадрат или кръг. Върху някои дори са се запазили изображения. Били са изключително красиви и са впечатлявали дори боговете.

- А какво се споменава за Шамбала?

- Много е написано, но не успях да го прочета. Още съм млад!

- А за Царството на мъртвите?

- Също много е написано, но и него не успях да прочета. Зная обаче, че недалеч оттук се намира пещера, която предишният па­зител смяташе за един от входовете към Царството на мъртвите.

- Можем ли да я посетим? - повдигнах с недоверие вежди.

- Да. Съвсем наблизо е...