Съзидателната енергия на древните

На практика не се съмнявах, че за енергийното зареждане на гигантския лазерен резонатор е била използвала менталната, т.е. психичната енергия на древните хора. Вече знаех, че тази енер­гия, чиято сила все още не осъзнаваме напълно, се мобилизира посредством заклинания - чрез онези монотонно произнасяни зву-ци и думи, които само йогите познават. Най-важните от тях се съхраняват в самата Шамбала. А технологията на древните може да бъде наречена технология на заклинанието. Нейните плодове видяхме със собствените си очи тук - в Града на боговете.

От наша гледна точка животът на древните изглежда е бил из­ключително странен. Достатъчно е било да произнесат дадена въл­шебна дума и някъде от пространството се е появявала мощна сила, която са могли да командват. Единственото условие е било да не я използват под въздействието на завистта или за отмъще­ние, без свещения контрол на съвестта.

Представих си, че на същото място, където се намирах, някога е стоял древен човек, висок повече от 10 метра, и също е гледал към каменния лазер. Погледът му е бил насочен към конусовид­ния връх на предното огледало на каменния лазер, за да вкара чрез него своята психична енергия в резонатора. Той е концентри­рал вниманието си върху собствените си чувства, като ги е прев­ръщал в нещо леко, светло и летящо и най-важното - преизпъл-вал ги е с любов към Бога. Постепенно е започвал да усеща, че целият свят прелива от чувства и най-сетне забелязвал онова, ко­ето подсъзнателно очаквал - че там съществуват и процъфтяват чувствата на водата, земята, огъня и вятъра. Те обаче са били твър­де различни от човешките, макар и също толкова силни и живот­рептящи.

Древният човек още повече концентрирал вниманието си, осъзнавайки, че чуждите за него чувства на водата, земята, огъ­нят и вятъра са същевременно и родни, че ги обединява любовта към Бога, който е създал света, в чиято основа лежат тези пет елемента.

Той лесно се концентрирал върху любовта си към Бога, защо­то тя не само изпълвала цялото му същество, но и била залегнала като основен принцип в обществото, в което живеел. Любовта към Бога се е възприемала и като духовен, и като енергиен закон на Вселената. Той не е могъл да си представи, че в далечното бъ­деще хората ще добиват енергия от нефта и газта. В онези време­на основната енергия се е намирала в човешката душа и е трябва­ло да бъде само мобилизирана чрез любовта към Бога.

След това той очаквал реакцията на другите четири елемента. И най-сетне усещал, че странното любовно чувство на водата се е съединило с неговото любовно чувство, че силата на водата го е подкрепила - по-точно... подкрепила е любовта му към Бога. Древ­ният човек едва издържал на тази мощ, когато към неговите и без това силни чувства се присъединили също толкова силните чувс­тва на водата. Но той упорито стоял на мястото си, понеже жела­ел да достигне силата на петте елемента. Другите елементи обаче сякаш го проверявали, като го наблюдавали как ще понесе слива­нето с водата. Древният човек стоял и все повече се концентрирал върху любовта си към Бога с надеждата, че земята, огънят и вя­търът ще отговорят на неговия емоционален порив.

Енергията на земята, сливайки се с неговата и с тази на водата, предизвикала дори облекчение. Тя сякаш напомнила на човека за неговото единство със земята и тялото му започнало леко да тре­пери от излишъка на чувствена енергия. Сливането с енергията на огъня приличало на светлинна мълния - толкова ярка, че древни­ят човек за миг забравил за каменния лазер. Последни се слели с него чувствата на вятъра, които породили страстното му желание да лети. При това така, че паралелните светове да прелитат пок­рай него като красиви пейзажи.

Древният човек усетил разтърсващо единство с цялата Все­лена, уловил с погледа си формата на конусовидното образува-

ние върху каменния лазер и произнесъл онова закли­нание, което не бива да се употребява, преди да се слееш с чувствата на во­дата, земята, огъня и вя­търа. В този миг очите му излъчили мощен енергиен поток, преливащ в цвето­вете на дъгата, който дос­тигнал до конусовидното образувание върху пред­ното огледало на камен­ния лазер, след което се прехвърлил в резонатора на лазера. Ско­ро излъчваната от него енергия заредила резонатора и като блес­тящ лъч увиснала в пролуката между огледалата на лазера.

Сега вече древният човек знаел, че е подсигурил енергийното снабдяване на каменния лазер и неговите приятели - също строи­тели в Града на боговете, ще могат да завъртят предното огледа­ло на лазера така, че неговата енергия да попадне точно върху отразяващото огледало, монтирано на върха на Кайлас. Така кон­структорите на монументите щели да обработват планините с не­говата енергия. Той, древният човек, бил горд, че е осъществил сливането на енергията на петте елемента.

А тя продължавала да го пронизва, без обаче да предизвиква вътрешно напрежение. Съпровождали я многоцветни видения -видения, появили се от различни паралелни светове. Древният човек разбирал, че точно така трябва да бъде, понеже енергията на петте елемента е общата енергия на паралелните светове. С цялата си душа усещал, че той е Божи син, защото го пронизва­ла божествената енергия - онази, която съществувала преди да бъдат създадени световете и която се отличавала с девствена чистота.

Сведох глава и видях мръсните остри връхчета на татарските си галоши. После навлякох експедиционния си екип, измих си зъ­бите и лицето и започнах да пълня раницата. Не ми даваше мира

въпросът за сметка на каква енергия ка­менният лазер е работил в постоянен ин-фразвуков режим?

Оставих раницата настрана и повдиг­нах глава към огромната пирамида на Кайлас. Огледах я цялата и забелязах ня­колко монумента, които наподобяваха пирамиди. Ако пирамидите концентрира­ха космическите енергии, то тук, в Града на боговете, изглежда всичко е пресмет­нато така, че с тяхна помощ да се събира онзи диапазон от енергии, необходим за постоянното зареждане на резонатора на

каменния лазер и за перманентното му действие в инфразвуковия режим. Навярно съществуваха и предавателни устройства, фоку­сиращи енергията в резонатора на каменния лазер.

Все още не знаех, че съвсем скоро ще открием десетки конст­рукции, подобни на каменни антени или огледала, които очевидно препредаваха енергията на пирамидите към каменния лазер.

Тъкмо бях напълнил раницата си и в душата ми внезапно въз­никнаха съмнения, свързани с факта, че знанията ни за лазерите далеч не са професионални. Но ще отскоча малко напред, скъпи читатели, за да ви кажа, че когато приключихме експедицията, про­ведох подробни консултации с изтъкнатите физици А. В. Акимов, Г Г Тертишни и С. Н. Кружков. Спорихме дълго и се родиха куп идеи. Но, общо взето, всички се съгласиха, че конструкцията при­лича на грамаден лазер, който би могъл да работи (хипотетично!) с ментална енергия. А талантливият инженер Сергей Николаевич Кружков остана поразен най-вече от предното огледало на камен­ния лазер и изрази възторга си от него.

Отново ме навести мисълта, че каменният лазер е действал чрез божествената енергия на петте елемента, която се е подчинявала на древните само при абсолютна чистота на душата.

Без да разбирам защо, приближих се до ручея, съблякох се до кръста и се измих с ледената вода. После се облякох и отново зареях поглед към свещения Кайлас.

И от другата страна Кайлас изглеждаше величествен. Знаех, че свещената планина е центърът на тантрическите сили на плане­тата и следователно се намираме в тяхна власт. Спомних си и думите на старшия човек, че силите в пещерата на Харати са му приятни и няма желание да излиза оттам. Спомних си и размисли­те преди началото на експедицията по темата „Планината мис­ли!". А те свидетелстваха, че към нея трябва да се приближаваме с чиста душа. Обърнах се към момчетата и ги попитах:

- Кажете ми честно! Приятно ли ви е тук, близо до свещения

Кайлас?

- Аз, шефе, се чувствам отлично и ми е весело. И последната риза бих си свалил и... - той изгледа Юсупов. - А бе, хубаво ми е на душата! Само едно ме гложди. Когато се приближавахте през нощта с Равил към лагера, защо не сте видели фенерчето. Защото аз си знам, че ви светех, а не съм седял в палатката...

- Остави тази работа!

- Не е случайно, че поклонниците се стремят насам. На човек му става хубаво на душата - добави Равил.

Волю-неволю в мен се създаде впечатлението, че „планината

ни е пуснала при себе си" и че ние, подобно на старшия човек, усещаме тантрическите сили като нещо приятно. В главата ми изплува и твърдението му, че Кайлас е жив, а тантрическите сили са неговата мисловна енергия. Тя вижда и анализира душата на всяко живо същество, застанало пред свещената планина. Добре, че върнах от Непал в Москва кинооператора Квитковски, а не го взех с нас. Щяхме да се срамуваме пред планината заради праг­матичната му душа.

Изпреварвайки яковете, продължихме напред. Не свалях очи от западната страна на Кайлас и търсех удобна позиция за скици-ране. Селиверстов от време на време се извръщаше към натова­рените якове и си припяваше.

Западната страна на Кайлас блестеше под лъчите на слънцето. Всички щракаха с фотоапаратите и снимаха с видеокамерата, аз обикалях близките възвишения и правех скици. Беше сравнител­но топло, вятърът беше утихнал.

„Я виж ти, на пръв поглед изглежда така, сякаш западната стра­на на Кайлас е вдлъбнато огледало. А всъщност геометрията му е доста сложна" - прошепнах си аз, свел глава над окончателната рисунка. Горната част представ­ляваше гигантска стъпаловидна вдлъбната повърхност. Ъгълът на наклона спрямо хоризонталната ос беше около 45 градуса. Снежните преспи блестяха отгоре и откъм юж­ната страна, но тук много добре се очертаваха стъпалата. Грамадната стъпаловидна чаша беше с размери минимум 700 на 700 метра.

Към мен се приближи Равил и посочи „чашата", която рисувах:

- Прилича на космическо огле­дало...

Понечих да го попитам за пред­назначението й, но в последния мо­мент си замълчах - нито той, нито

аз бяхме в състоя­ние да дадем дори хипотетично пра­вилен отговор.

Долната част на чашата завър­шваше с красиво оформена вдлъб­натина, която пла­вно преминаваше във вдлъбната ур­ва с ориентиро­въчна дължина 600 метра. А от южната страна на урвата, на малко

по-ниско ниво се виждаше Малкият Кайлас като правилна остро-върха пирамида, поставена върху три каменни стълба, чиято ви­сочина беше около 600-800 метра.

„Виж ти! Камъкът Шантамани, т.е. Малкият Кайлас е разполо­жен съвсем близо до космическото огледало", отбелязах си наум и продължих проучванията си.

Още по-надолу се виждаше стъпаловидна повърхност, която съш,о беше вдлъбната, но нямаше същата правилна форма като космическото огледало. В центъра й се забелязваше заоблено въз­вишение, а на три места - огледални конструкции, които сякаш бяха монтирани там. Отначало гледката ми се стори хаотична, но след като огледах урвата от различни точки, постепенно осъзнах, че по-скоро тук е изградена цялостна конструкция, чийто замисъл си оставаше напълно неразбираем за мен. „Вероятно е създадена, за да пренасочва фините енергии", реших аз и продължих по-на-татък.

Спомних си, че през 1998 година в гр. Ришикеш - Индия, в един от храмовете държах в ръце една книга, озаглавена „Енерги­ята на съзнанието". Тогава я прелиствах, като с всяка следваща страница се учудвах все повече. Там пишеше, че някога някой е

разделил енергията на човешкото съзнание на повече от 200 вида, всяка от които имаше свое название и беше описана толкова под­робно, с толкова схеми и рисунки, та човек трудно можеше да си представи, че целият този колосален труд е плод на буйна фанта­зия. Свещеникът в храма ми обясни, че книгата е преведена на английски от санскрит и е била написана в дълбоката древност от учени на велика цивилизация, живяла на Земята преди нас. Оче­видно древните са владеели тайните на фините енергии и са били наясно, че чрез конструирането на различни форми те могат да бъдат насочвани така, че да влияят върху съзнанието.

Още по-надолу по западния склон на Кайлас от различни глед­ни точки се забелязваше и друга дъговидно вдлъбната урва с тол­кова съвършени форми, че не оставаше и капка съмнение по от­ношение на изкуствения й произход. Докато я гледах през бино-къла, все ми се струваше, че в горната й част се открояват един-два реда каменни фигури - или еднакви скални образувания, или древни статуи, изменени вече от климатичните фактори.

- Каква ли роля изпълнява дъговидната конструкция? - въз­дъхнах аз и кисело се усмихнах, защото не се сещах за отговора. Равил, който стоеше до мен, се засмя. - Какво, Равил? - обърнах се към него.

- Ето какво си мис­ля - огледалото улавя космическата енергия и я разпределя между пирамидите в Града на боговете, които по този начин я усвояват. Така ли е?

- Кой знае...

- Защо да не прие­мем, че космическото огледало на Кайлас е локатор, чрез който разположената под планината Шамбала общува с други свето­ве? - вдъхновено про­дължи Равил. - Техни­ческото й ниво позво­лява подобно нещо! Може би благодаре­ние на огледалото са отлитали в космоса?

- Кой знае... - отново въздъхнах аз.

И двамата замлъкнахме. Освен с фантазията Си не разполагах­ме с друго средство, за да разберем поне отчасти творението на древните хора. Трябваше да изминат почти три години, за да мо­жем ние с Равил, анализирайки картата-схема на Града на богове­те, да стигнем до извода, че западната му част, включително и споменатото космическо огледало, е било изградено, за да се уп­равлява времето и да се създаде... нов човек. За това обаче, скъпи читатели, ще поговорим в следващия том. Обещавам ви, че пъте­шествието в „тялото на времето" ще е увлекателно.

- М-да... - измучах аз сега, прекъсвайки мълчанието. - Знаеш ли какво ми хрумна?

- Какво?

- Ами да.

- Освен това стар­шият човек спомена, че и самият Кайлас е способен да чете мис­лите на хората, пристигнали тук. Така в крайна сметка стигаме до извода, че камъкът Шантамани, скрит в пирамидата на Мал­кия Кайлас, също следи и анализира човешките мисли. Оттук следва, че ние с теб сме прозрачни като стъкло. Всичките ни мис­ли стават известни там... Само дето ние с теб едва ли сме толко­ва опасни, че някой да си губи времето и да ги анализира. Но

освен нас съществу­ват и ангели, призра­ци, хора от паралел­ните светове и извън­земни. Нали и те съ­що мислят? - Запа­лих цигара и продъл­жих: - От Шамбала, Царството на мърт­вите и самият... кос­мически Кайлас четат нашите мисли. Най-важното е, че всички те сигурно обръщат внимание дали в ду-

шите ни има зли и отрицателни мисли, които не бива да бъдат допускани до тази светиня, където може би е създаден... новият човек. Та нали те са разрушителен фактор, нещо като „инфекци­озна бомба" за процеса на съзиданието.

Отново потеглихме напред. Слънцето грееше. Мислите ни бя­ха светли и чисти. Всичко в този свят ми изглеждаше прекрасно.

- Шефе, виждам някакъв дворец, но без прозорци и врати! -чух зад гърба си възторжения глас на Равил.
ДВОРЦИ БЕЗ ПРОЗОРЦИ И ВРАТИ

- Къде? \

- Ето го пред нас! Съвсем истински дворец, но без прозорци и врати. Основата му е леко разрушена.

- 0-хо! - не се въздържах и възкликнах аз.

В главата ми профучаха думите на Ангарика Говинда, че ком­плексът на Кайлас прилича на гигантска мандала, съставена от мистични фигури, а стените на каньона - на архитектурни съоръ­жения. Поклонникът сякаш е обкръжен от гигантски храмове.

Съоръжението, което разглеждахме, беше високо около 250 метра и представляваше комбинация от кули и отвесни стени. Наподобяваше католически храм и наистина нямаше прозорци и врати.

- Странно - продумах аз и се заех да скицирам. - Какво би могло да означава? Е, поне е ясно, че не е естествена планина, а изкуствен монумент.

Едва бяхме изминали 100 метра и видяхме друга конструкция, разположена по-високо на склона. Тя беше с вдлъбната форма, а повърхността й бе покрита с малки стъпала и подобни на пирами­ди многобройни хълмчета. Южната й страна, която се виждаше отлично, завършваше отгоре и отдолу с две красиви издатини, високи по 70-80 метра. Долната беше с правоъгълна форма, а

горната приличаше на каменен цилиндър, поставен върху тясна основа. Създаваше се впечатлението, че този цилиндър, който те­жеше вероятно стотици или хиляди тонове, е бил изсечен, повдиг­нат и монтиран отделно. Древните строители очевидно са владее­ли силата на антигравитацията.

Продължихме да вървим и пред нас се разкри гледката на гран­диозен и величествен дворец с напълно фантастична форма. Той се състоеше от две предни и две задни, наложени една върху дру­га каменни плочи (или огледала), между които бе разположена

масивна трапецовидна конструкция. Отзад и отгоре тя завършва­ше с конусовидна издатина. Височината на двореца бе минимум 500 метра.

Докато снимах, си дадох сметка, че сянката ще влоши качест­вото на изображението. С просто око се виждаха повече детайли, затова ги отразих върху скицата.

Зад двореца, по-близо до Кайлас, се забелязваше овално обра-зувание, което отначало възприех като най-обикновена планина. После, като го сравних с естествените хълмове, разбрах, че и то е древна конструкция, висока около 350 метра. „За какво ли са изг­раждали такива монументални конструкции?" - питах се аз, мa-кар предварително да знаех, че няма да намеря отговор.

През следващите три дни срещнахме още няколко двореца без

прозорци и врати, които ще ви опиша съвсем накратко, скъпи читатели. Ще ви призная също та­ка, че докато ги фо­тографирах и рису­вах, вътрешно него­дувах, че нищо не разбирам от обекти­те. Просто сляпо си изпълнявах експеди­ционните задълже­ния, поразен от вели­чието на древния ра­зум. Единствено ме топлеше надеждата, че някога в бъдеще ще разкрием тези уникални загадки.

Един от дворците представляваше сло­жна комбинация от плавно извити повърхности, върху горната част на които стояха пирамида и полукълбо. Височината на мону­мента бе около 150-200 метра. Естествено не можех да отговоря що за съоръжение е това, също както повечето хора не са в състо­яние да си обяснят предназначението на древните монументи.

Вторият дворец приличаше на комплекс от куполи с две ог­ромни - по около 100 метра, вертикални плочи, поставени точно под ъгъл 90 градуса една спрямо друга. От главата ми извираха ред въпроси: „Каква е ролята на тези каменни куполи? Може би събират определен вид фини енергии? Каква роля играят плочи­те, които приличат на огледални отражатели? Каква енергия от­разяват и накъде я насочват?" Нямах отговор. Следващият монумент, също разположен върху висок хре-

бет, напомняше ста­ринен испански за­мък. По нещо прили­чаше и на пирамида, но очертанията й бя­ха твърде странни -отвесни странични повърхности, релеф­ни вдлъбнатини и т.н. Плътно до едната страна на замъка бя­ха прилепени две плочи. На върХа на едната от тях се "раз­личаваха четири по­луразрушени купола. Друг монумент приличаше на спира­ла, която се стеснява­ше към края си. Как­то повечето, и той съ­четаваше в себе си комбинация от плоски конструкции, които образно бяхме започ­нали да наричаме огледални отражатели.

Скицирайки последния обект, логически доизмислях доста от неговите участъци, защото бяха покрити със сняг или разрушени от времето. Все пак беше безспорно, че заради неизвестна нам цел древните хора са построили тук гигантска каменна спирала. - Може би е прототип на ДНК? - продума тихо Равил. В крайна сметка към обектите от този тип можехме да при­числим редица конструкции, разположени близо до монумента Гомпо-Панг. Зад него отлично се виждаше нещо като тесен жлеб с приповдигнати стени, който се спускаше надолу от полукръг-лото разклонение на Гомпо-Панг. Веднага зад него в източна по­сока се открояваше островърха структура, на чиято външна сте­на личаха две полукръгли вдлъбнатини под формата на пчелни

пити. Зад нея съз­ряхме подобие на две стълби, покрити с арки и перила с фигурки, които гра­циозно се спускаха от върха на сферич­но каменно образу-вание. Още по-ната-тък в източна посо­ка се забелязваше друга двойна реди­ца от фигури или скални образувания, зад които се разпо­лагаше споменато­то вече огледало на самия Кайлас.

При вида на тези „жлебове", „пчелни пити", „стълби" и т.н. в главата ми за­почнаха да се прок­радват все още неясни мисли за тяхното предназначение. Хрумна ми да прокарам аналогия със строежа на човешкия организъм. Изоставих обаче идеята, защото не познавах докрай пространст-

вената структура на човешките молекули. Все пак сравнението ми се стори интересно, макар да нямах никакви основания да твър-дя, че чрез изграждането на разнообразни и необикновени мону-менти древните са създавали тук човешки същества. Аз просто усещах смазващото несъвършенство на своя разум пред въобра­жението и могъществото на древните монументи.

Спомних си мисълта на Сергей Селиверстов: „Всички са слу­шали приказки за дворци без прозорци и врати, а ние ги виждаме със собствените си очи."

И си помислих: „Приказката не е фантазия. Тя е история, съх­ранила забравеното величие на човека."

Колкото по-дълго пребивавахме в Града на боговете, толкова по-силно в мен се затвърждаваше впечатлението, че това е няка­къв неразбираем и невероятно грандиозен механизъм, вътре в кой­то в строг ред бушуват неизвестни за нас енергии. Затова свиде­телстваха отчасти каменните конструкции, които приличаха на от-ражатели. Много от съоръженията бяха снабдени с тях. Някои вече видяхте, скъпи читатели, на поместените снимки и рисунки. Позволете обаче да ви покажа още няколко каменни огледала, за да ви докажа, че Градът на боговете е бил конструиран за регули­ране и сливане на тези непознати енергии, за да бъде създадено нещо изключително важно.

О, как ме измъчваха мислите за енергийната същност на чове­ка! И колко много неща не разбирах тогава! Дори представа си нямах, че в тялото на човека има два фантома - на времето и на ефира. Но за това, скъпи читатели, ще поговорим в следващия том на книгата.

Един от тези каменни отражатели се състоеше от пет вдлъбна­ти огледала (№ 46), поставени върху солиден фундамент, който приличаше на сандък. По височина всяко от огледалата беше приб­лизително колкото четириетажна сграда. Огледалният комплекс

се възвисяваше или на планински връх, или върху полуразруше­на пирамида и беше ориентиран на северозапад.

Видяхме го на смрачаване. Равил започна трескаво да снима, а аз се хванах за молива. Стори ми се, че последното от петте огле­дала има някаква вдлъбнатина в основата си. Тя ме заинтригува. Почти на бегом (и то на височина 5000 метра!) заобиколихме хъл­ма, върху който се мъдреше този монумент, за да огледаме пос­ледното каменно огледало не отстрани, а отпред. В основата му

въпреки полумрака доста ясно личеше нещо, което ми напомня­ше вече видяната порта към Шамбала върху Дома на щастливия камък, затворена отвътре с каменна плоча. Височината на тази порта беше около три метра. Тя също се намираше там, където предполагахме, че времето трябва да е сгъстено.

Нашите опити да зас­немем огледалния мону­мент от тази гледна точ­ка завършиха с неуспех - беше прекалено тъмно. Нанесох портата върху рисунката - окото се ока­за по-силно от фотоапа­рата.

Друг монумент от та­зи серия представляваше огромна правоъгълна ка­менна плоча, висока колкото триетажна сграда. Тя се намираше върху скалист хълм. Широката й част беше ориентирана в посока север-юг.

Следващият монумент от серията огледални отражатели съ­що приличаше на огромна каменна плоча с размерите на пете-тажна сграда и бе разположена на върха на полегат хълм. Има­ше формата на не съвсем правилен паралелепипед с отвор в сре-

дата. Плоската страна на плочата беше ори­ентирана в посока за-пад-изток.

Веднъж се натък­нахме на каменно огле­дало, което приличаше на листо от дърво. При размери приблизител­но 100 на 100 метра то­ва листо беше толкова тънко, че се чудихме как не се е разрушило след толкова хилядоле­тия.

Понякога отражате-лите бяха построени в една линия, както нап­ример в групата мону­менти в западната част на Града на боговете. Трите каменни огледа­ла, с височина 70-80

метра, се спускаха от високия склон едно след друго, като се ком­бинираха в рамките на една линия с пирамидални конструкции и конус. Всички каменни огледала бяха насочени на запад.

Най-вече в западната част се срещаха също така равни склоно­ве на речни долини. Отначало ми се стори, че скалите са полирани от вятъра. После разбрах, че полираните участъци най-вероятно са своеобразни огледални отражатели. Когато обаче го разбрах, вече беше прекалено късно. Много от тях не бях нито скицирал, нито заснел. Както се казва, бях ги проспал.

Понякога каменните огледала в западната част на Града на бо­говете се намираха високо над речното ниво и представляваха не­що като плоски ограничители - или на разклонения на хребета, или на вече разрушени сложни пирамидални конструкции.

Ако сте физик, който се е заинтригувал от каменните огледала, прелистете наново книгата и обърнете внимание, че много от мо­нументите са снабдени с плоски или вдлъбнати конструкции, кои­то сигурно са отразявали и контролирали непознати енергии. Мо­же би тогава ще ви хрумне оригинална идея, която ще ви завладее напълно и ще ви призове да се опълчите срещу многобройния хор от консерватори и завистници. И може би някога, след много-много поколения... ще стане основа за енергетиката на бъдещите хора, доказвайки принципа, че човекът е „микрокосмос на макрокосмо­са". Помислете, скъпи читатели! Тук се крие нещо наистина съ­ществено.

Тогава в разположения високо под небето Град на боговете сто­ях върху един от хълмовете и разсъждавах за неизвестните ни енергии, които в строг ред и според гениален план се движат стре­мително в пределите на този град, като създават нещо... или вече са го създали. Разбирах, че човечеството, сдържано от консерва­тизма и просмукано с вонята на бензин, все още знае твърде мал-

ко за тези енергии. Напълно ясно си представях, че бъдещето при­надлежи на тях. А древните са ги познавали! И тъй като човечес­твото се развива спираловидно, то няма как да не стигне до тях. Една мисъл не ми даваше мира - за енергията на времето. Бях се отдалечил от баналната представа за времето като за тиктакане

на часовник. Вече си представях, че то е най-мощната и... мислеща енергия. И ненапразно още сега ще ви кажа, скъ­пи читатели, че телата ни се управляват от доми­ниращия фантом на вре­мето - от увисналата в пространството енергия на времето.

Сгъстеното време ве­роятно се движи в преде­лите на Града на богове­те, като се регулира от каменните огледала. Си­гурно затова нито един от свещените монументи не е достъпен за обикно­вения човек. Енергията ще го изгори заради наличието на лоши мисли в душата му.

Бях изпълнен със сили и здраве. Предстоеше ми да се сблъс­кам с черната страна на Кайлас.