Монументът, разположен срещу Дома на щастливия камък

На другия ден направих нова скица. До­като рисувах, забелязах, че вчера бях про­пуснал доста от детайлите. Стана ми чог-лаво, понеже разбрах, че качеството на скиците зависи от конкретното ми състо­яние в този високопланински свят, където кислородът не достигаше. Забелязах, че монументалната конструкция се състои от пет пирамиди, сякаш съединени в едно от стена, която ми се стори тънка и плоска. Осъзнах също, че нищо не разбирам от евентуалното предназначение на тези мо­нументи.

А вчера ми се стори, че пирамидалната конструкция с № 42 е или П-образна ри-

сунка, или още една врата. Тя твърде мно­го напомняше каме­нен похлупак.

- Равил! Камъкът може ли да се огъва?

- Знам, че може да бъде продупчен - от­говори той.

- А виждаш ли ри­сунката под формата на буквата П върху полегатата стена на монумента?

- Да, виждам я.

- Какво е това спо­ред теб?

- Нямам предста­ва.

- Не е ли още една врата към подземие­то?

- Кой знае? - Равил уморено сведе глава. - Прилича на капак, но едва ли може да бъ­де повдигнат - камъ­кът не се огъва. А мо­же би хората от Шам-бала са умеели да го правят?! Шефе, ти на­ли разказваше след първата експедиция, че „камъкът не е прег­рада за тях."

Изправих се и при-

брах експедиционния дневник в сака. Затътрихме крака към лаге­ра. Смрачаваше се.

По пътя си мислех за Шамбала. Струваше ми се, че в нейния подземен свят няма такъв ужасен студен вятър, а хората могат да се реят из въздуха, вместо с мъка да се придвижват. Не зная откъ­де ми хрумна, че Шамбала е способна да съществува едновре­менно в няколко паралелни светове, а децата на нейните хора мо­гат да кажат: „Тате! Ш^е се прехвърля за два часа в четириизмер-ния свят, ще си поиграя там, а после ще се върна обратно. Обеща­вам да не минавам в други светове. Щ,е си играя само в четирииз-мерния свят! Ей тука, наблизо, зад преградата."

Заедно с Равил крачехме по каменната урва на нашия триизме­рен свят.

Селиверстов надзърна от палатката:

- Приличате на призраци! Сгъстеното време ли ви подейства?

- Замръзнали сме като кучета! Налей ни горещ чай! - Ей сегичка...

Чай със сухарчета

В палатката горяха две свещи. Смъкнахме горните си дрехи,

преоблякохме се в сухи и топли спортни екипи, с наслада обухме

вълнени чорапи и намъкнахме върху тях островърхи татарски га-

лоши - те бяха най-удобни за отмора на краката по време на похо-

дите. После приседнахме около разгърнатата на пода мушама и

вдигнахме чашите с горещия чай.

- Как е чаят? Не е ли изстинал? ~ поинтересува се Селивер-стов.

- Горещ е все още.

- Защо не си сложите захар?

- По-добре без...

- А спирт искате ли? Казват, че сгрява.

- Няма нужда...

- Е, поне хапнете от сухарчетата.

- Нещо не ни се ще.

- Да ви долея ли чай?

- Може.

- Ние с Гаязич и Тату така бяхме премръзнали, че излочихме цял чайник. А Гаязич опика целия район на лагера...

- Обикновено пия със захар - обясняваше нещо Селиверстов.

- А аз не - отсече Юсупов.

Пропусках покрай ушите си репликите им и се замислих за баналното човешко щастие. Спомних си игралните филми с недо­волните лица на високопоставени дами, до крайност преситени от живота. Веднага си представих и щастливото лице на затворник, който с удоволствие си пийва нещо топло след работния ден като дървосекач при 40-градусов студ. Мина ми през ума, че степента на щастието се определя от самото изпитание. Колкото по-голя­мо е то, толкова по-силно е щастието. Няма значение какво е би-

ло изпитанието - борба за къшей хляб или за справедливост, за любимата жена или за дадена идея. Щастието винаги е еднакво и се различава само по силата, с която се проявява.

Изглежда Бог е заложил в нас само един вариант на щастие -онова, което изпитваме в резултат на борбата. Другите варианти на благоденствие като спокойствието, предъвкването на вкусна храна са само негово подобие. Точно затова нашият свят е свят на изпитанията. А след поредното изпитание получаваме троха щас­тие, за да навлезем в следващото изпитание с очакването за по­редното щастие след победата. Колко често обаче се случва да усещаме горчивината от поражението, осъзнавайки, че щастието и мъката са две равностойни противоположности.

Някой е вложил в самото ни естество едновременно и добро­то, и злото, а те периодично се изявяват, като по този начин вна­сят обичайното разнообразие в нашия живот. Затова ние, божи­ите създания, озовали се по волята на съдбата в света на изпита­нията, където в душите ни се вселява злото начало, толкова по­читаме и боготворим онези личности, от които струи душевна чистота. Подобни хора ни привличат и ние никога не ги забравя­ме, защото те са се осмелили да подхванат една по-трудна борба

- вътре в своята душа. А хората от другите светове, които са чисти...

- Шефе, за какво си се замислил? Да ти налея ли чай?

- По-добре недей...

- Е, за какво мислиш?

- За щастието.

- И какво е то според теб?

- Щастие е например, че след преходите в планината сега се­дим в топлата палатка и пием чай със сухарчета. В нашия свят и ние можем да бъдем щастливи заради нещо.

- Рафаел Гаязович, а какво е вашето определение за щастието?

- Селиверстов явно беше настроен за спор. - Тъй като сте ерген, навярно мечтаете да се ожените?

- Да се оженя? - Юсупов се намръщи. - А ти какво разбираш под щастие? Да се научиш да левитираш?

- Според мен щастието е онова състояние, когато на душата

ти е хубаво и леко, независимо че нямаш пари или ти липсва нещо друго. Хората, обременени с пари, имат власт, но не са щастливи. Най-нещастни обаче са завистниците. Сърцата им се свиват, за­щото съзнават колко са долни в сравнение с околните. Аз, Рафаел Гаязич, не съм алчен и завистлив. Широка душа съм. Мен ме прив­лича душевната широта. Готов съм да разкъсам ризата си и да я дам на ближния си...

- И кому е притрябвала скъсаната ти риза!? Да беше я дал цяла...

- И цяла ще я дам! И то пропита с моята пот...

- По-добре изпрана...

- И изпрана ще я дам! Дори и нова ще дам!

- Само ризата даваш, така ли? - заяде го Юсупов. - Ризата струва стотинки.

- Затова пък е нещо съкровено и лично, пропито от потта ми...

- Кому е притрябвала твоята пот?

- Добре де... Не разбирате ли, че става дума за принципа! А ако говорим за потта, то тя е на трудов човек. Това имам предвид, не нещо друго...

- Едва ли ще я докараш обаче на миризма...

Помислих си колко ли пот е трябвало да се пролее, за да мо­жем ние, обикновените момчета от Уфа, да стигнем до Града на боговете и да усетим истинското щастие не само от невероятните монументи на древността, но и защото успяхме да преодолеем

липсата' на вяра, подигравките и рационалните съвети на безброй разумни и приземени хора. Разбирах, че точно това е най-истинс­кото щастие, което Бог е определил като „лъч светлина" в тъмния свят на изпитанията. Ние сме длъжни да преживеем гордо живота си в него, като се борим преди всичко със самите себе си, за да можем при следващото си прераждане да попаднем в друг свят -света на Чистите души.

Всички се вмъкнахме в спалните чували. Дълго време не зас­пивах. Селиверстов и Юсупов хъркаха юнашки. Грандиозното ръмжене, издавано от Юсупов, се съпровождаше от звучните трели на Селиверстов, чието дишане периодично спираше. Тогава ми се струваше, че той умира, за да възкръсне след няколко секунди и да изпълни такъв акорд, от който се разтрисаше не само палатка­та, но и цял Тибет.

Огледах щастливите лица на момчетата, обърнах се по корем и заспах, включвайки и собствения си глас в нощния хор.

На сутринта ме събуди Селиверстов:

- Шефе, ставай! Монументът, за който разказа монахът... вече се вижда! Прилича на лазер!

Монументът Тшела Намсум Пикс

- Това е Тшела Намсум Пикс - обясни Юсупов.

- Къде?

- Ето го пред нас - посочи Селиверстов. - Не виждаш ли, ей там стърчат две огромни плочи с остри краища, а между тях има нещо като седловина, която ги съединява.

- Красив е, нали?!

По-близката до нас плоча изглеждаше като леко извит полуо-вален лист с конусовидно образувание на върха, което продължа­ваше надолу и по средата на плочата преминаваше в конусовидна изпъкналост, а тя от своя страна плавно преливаше във вдлъбна-тост. Формата на по-близката плоча беше необичайна и елегант­на. Ясно си личеше границата между нея и основата на монумен­та - изглеждаше така, сякаш плочата не е продължение на камен­ната основа, а излиза някъде от вътрешността й. Създаваше се впечатлението, че вътре в каменната основа плочата преминава в

кълбовидна конструкция, която й дава възможност да се движи като в коленна става.

Задната плоча имаше листовидна форма с назъбени краища. Тя също беше вградена в основата на монумента. Но за разлика от първата изглеждаше така, сякаш е закрепена яко и е непод­вижна.

Разстоянието между двете беше към 500 метра. Съединяваше ги седловина с остри краища, която се беше разрушила на две мес­та. Но ако разрушеният участък близо до задната плоча явно има­ше естествен характер, то клиновидната вдлъбнатина в седловина-та, близо до предната, може би не беше разрушен участък, а конст­руктивна особеност на монумента.

- Странен монумент, а!? Какво ли е предназначението му?

- Не зная - тихо отговори Равил.

- Това е огромен лазер - уверено заяви Селиверстов. - Шефе, все пак съм бивш летец и отбирам от техника.

- Думата бивш не по­вишава авторитета ти, приятелю! - иронично подхвърли Юсупов.

- Ами какво да ви ка­жа, Рафаел Гаязович -настръхна Селиверстов и ядно изгледа Юсупов, - не е моя вината, че Съ­ветската армия се раз­падна и бях принуден да добавя „бивш" към про­фесията си. Но това не намалява знанията ми, а и в авиационното учили­ще съм изучавал лазери.

- Сигурно си имал са­мо тройки!

- Аз ли? Винаги съм имал много добри оценки.

- Но не и отлични!

- Е, да, отлични - не. Но винаги много добри.

- Тогава - усмихна се Юсупов -да се доверим на твоите много добри познания за лазерите. Макар че по-добре щеше да е, ако бяха отлични.

- Шефе! - обърна се към мен отча­яният Селиверстов. - Какво става!? Човек тъкмо да разгърне мисълта си и веднага се намира някой, който да го прекъсне и да отклони разговора към дреболии. Забрани на Рафаел Га­язович да ме прекъсва!

- Забранявам! - засмях се аз. -Хайде, Сергей, продължавай на глас.

- Тъй-тъй - започна да събира мислите си Селиверстов.

- Тъй-тъй... - пак не се въздържа Рафаел Юсупов, Селиверстов го погледна с негодувание и започна:

- Лазерът е нещо много сериозно...

- В очната хирургия също се прилагат лазери, тъй че и ние разбираме туй-онуй. Знаем, че е нещо много сериозно - отново се намеси Юсупов.

. - Рафаел! Остави Серьожа да говори! - смъмрих го аз.

- Ако говорим... сериозно - Селиверстов хвърли поглед към Юсупов, - можем да кажем, че лазерът се състои от две огледала, пространството между които се нарича резонатор, и се зарежда с енергия, която придобива характер на кохерентно излъчване, т.е. излъчване с точно установена фаза на колебание. В резонатора едното огледало винаги е напълно неподвижно и притежава свойс­твото да отразява стопроцентово. Второто е подвижно, за да се настройва спрямо честотата на вълната. То се изработва от по­лупрозрачен материал, способен не само да отразява излъчване­то, но и при достигането на определена мощност да го пропуска под формата на лъч. Всички лазери - медицински, военни или тех­нически, са изградени на този принцип.

- За какво ни разказваш всичко това? - пак го жегна Рафаел Юсупов.

- За да ви обясня - Селиверстов невъзмутимо и многозначи­телно повдигна показалеца си, - че при този монумент са спазени всички принципи за конструиране на лазер. Това е огромен дне­вен лазер. Ето какво искам да ви кажа, Рафаел Гаязович!

- Така ли!?

- Не „така ли", а точно така!

Лично аз нищо не разбирах от лазери. Въпреки това разсъжде­нията на Селиверстов не ми се сториха лишени от основания. На­истина върху монумента Тшела Намсум Пикс добре се виждаха две огледала (или плочи), пространството между които можеше да се приеме за резонатор. А и задното беше прикрепено много яко, както трябва да бъде в лазера, за разлика от предното, което беше конструирано така, че да е подвижно, за да се настройва спрямо кохерентното излъчване. Пак се вгледах внимателно в пред-

ното огледало, защото ме беше впечатлила неговата форма. И отново ми се стори, че то продължава навътре в каменната осно­ва, подобно на обла става, която осигурява подвижността му. Яс­но личеше, че двете са направени от различни камъни - задното беше от черен гранит, а предното - от не толкова плътна тъмно­кафява скала.

- Сергей, не ти ли се струва, че предното и задното огледало са от различни скални видове?

- Несъмнено! Задното трябва да осигурява стопроцентно от­разяване на кохерентното излъчване. Предното пък следва да е от такъв материал, който да става проницаем или поне полупрони-цаем за кохерентното излъчване при достигане до определена сте­пен на енергийно натоварване на резонатора.

- Тоест лазерният лъч трябва да излиза направо от камъка, от който е направено предното, така ли?

- Точно така.

- А връзката между огле­далата? Нея как я обясня­ваш?

- Това е средата, където се осъществява кохерентно­то излъчване.

- Не те разбирам.

- Различните видове из­лъчвания се разпространяват по различен начин в различ­ни среди. Например коефици-ентьт на пречупване във въз­душна или вакуумна среда е един, а в скална - съвсем друг. Затова дължината на вълната вътре в среда, съста­вена от камъни, ще е доста по-малка, отколкото дължи­ната на вълната във въздуха - обясни Селиверстов.

- Можем ли да направим извода, че подбирайки вида на средата - например различни видове скали, ще изградим та­кава връзка между огледала­та, че дължината на вълната ще пасне на разстоянието меж­ду тях и по този начин ще по­лучим съвършено кохерентно излъчване?

- Точно така се постъпва при конструирането на лазери­те - едновременно се изчисля­ват разстоянието между огле­далата и коефициентът на пре­чупване на средата.

- А какво би представлявала в такъв случай клиновидната вдлъбнатина в седловината? - посочих към монумента аз.

- Може би това е мястото, където резонаторът се зарежда с енергия. Само че можеш ли да си представиш, шефе, да заредиш лазер с такива размери, това е ...

- Какво?

- Нито един вид съвременна енергия не може да зареди резо­натор с подобни размери, за да се получи кохерентно излъчване. А древните изглежда са успявали.

Още веднъж се опитах да определя на око разстоянието между огледалата на монумента - беше най-малко 500 метра. Спомних си, че някъде бях наблюдавал резонатор на обикновен лазер в дейс­твие. Синкавата струя на кохерентното излъчване пращеше и пре­ливаше и сякаш застиваше в пространството между огледалата, раздалечени едно от друго на 1 см. А тук - цели 500 метра.

Селиверстов сякаш улови мислите ми и подхвърли:

- Дължината на резонаторите на онези лазери, които работят в спектъра на светлинното излъчване, е 1 см. Максималната дъл­жина на резонатора, ако не греша, достига около 2 метра. А тук са цели 500!

- Може би този монумент не е древен лазер, а нещо друго? -усъмних се аз.

Селиверстов се замисли за миг, после уверено продължи:

- Да приемем, че монументите в Града на боговете са измисле­ни от някого и изработени по някакъв начин - Селиверстов поглед­на към Юсупов. - След като никой не се съмнява, че с помощта и на най-съвременната "гехника не бихме могли да изградим нито Дома на щастливия камък, нито самия Кайлас, оттук следва, че древните са използвали апарати, чийто принщш на действие може и да раз­бираме, но които евентуално ще измислим едва в далечното бъде­ще. Тогава човечеството ще използва подобни апарати, защото ще е усвоило нови видове енергии, които ще са в състояние да заредят резонатора на такъв грамаден лазер.

- Енергията на петте елемента - едва-едва промълвих аз.

- Известно е също така - разпалено продължаваше Селиверс­тов, - че колкото е по-дълъг резонаторът на лазера, толкова по-тънък и мощен е лъчът, излизащ от полупрозрачното предно ог­ледало. При дължина на резонатора 500 метра лъчът би трябвало да е съвсем тънък и да притежава такава сила, на която да не из-

държи дори и планина. Накратко, с помощта на лъча, изпускан от такъв грамаден лазер, планината лесно може да бъде прерязана.

- Сигурно така древните са моделирали планините... - намеси се в разговора и Равил.

- Не ме прекъсвай! - скастри го Селиверстов.- Не мога нищо да докажа. Не твърдя със сигурност, но ми се струва, че този ла­зер е работил в инфразвуковия диапазон...

- Какво говориш? - учудих се аз.

- Напълно е възможно. Този диапазон на колебания моряците наричат гласа на морето и безумно се страхуват от него, тъй като често предизвиква депресия, припадък и дори спиране на сърцето.

Промъкнах се в палатката, намерих компаса и като излязох отново навън, определих посоката на предполагаемия лъч.

- Ама че работа! Лъчът от лазера е насочен точно към портата на Шамбала и към Малкия Кайлас, тоест към камъка на Шантама-ни.

- Излиза, че инфразвуковото лазерно облъчване защитава и входа към Шамбала, и легендарния камък на Шантамани! - опули се Равил. - Шесто ниво на защита! Никой не може да се приближи

там. Най-важните елементи от Града на боговете са защитени и чрез смъртоносен инфразвук.

- Не твърдя, че каменният лазер е работил и... работи в инфра-звуковия диапазон. Само предполагам - смути се Селиверстов.

- Но логиката подсказва, че предположението е вярно, тъй ка­то по пътя на лъча се намират най-охраняемите части от Града на боговете - разпалено заяви Равил.

Лазерна обработка на планините

Аз също бях превъзбуден. Мислите бушуваха в главата ми, а радостното усещане, предизвикано от сполучливата догадка, при­ятно гъделичкаше въображението ми. Все пак си наложих и наг­ласих мисловния си апарат на режим разсъждения.

Лазерната обработка на планините очевидно е била прилагана в периода, когато се е изграждал Градът на боговете. Тогава мо­нументите са били оформяни от естествените планини. Най-веро­ятно свръхмощният лазер е изпълнявал грубата работа - напри­мер срязване на планински връх, отделяне на монумент от пла­нински хребет и т.н. Например за Дома на щастливия камък, кой­то имаше формата на вертикално поставена 800-метрова книга, е трябвало да се отстранят доста скали, за да се отдели той от ес­тествения хребет. Вероятно за целта е бил използван лазер. В про­тивен случай излишните скали и отломъците биха запълнили ця­лото пространство между монументите.

Имахме достатъчно основания да си зададем въпроса колко ка­менни лазера са действали, докато е траело строителството? От-скачайки малко напред, ще ви доверя, че не срещнахме повече нито една конструкция, която да прилича на каменния лазер. За­това направихме извода, че е работил само той. Но как тогава лъчът му би могъл да стигне до онези монументи, които са закри­ти от планините? Напълно вероятно е на върха на най-високия от тях - свещената планина Кайлас - да е било монтирано огледало. Към него се е насочвал лъчът на свръхмощня лазер, а завъртането на огледалото и накланянето му под различни ъгли е позволявало да се обработват планините, обкръжаващи Кайлас, и да се „стопя­ват" ненужните отломъци.

От мястото, където бе разположен гигантският лазер, върхът на Кайлас се виждаше отлично. Ако някога там е имало отразява­що огледало, то лазерният лъч би могъл да стигне до него без каквито и да е пречки. За целта е било необходимо да се накланя предното огледало на каменния лазер назад, за да може излиза­щият от него лъч да се отклони нагоре - към върха на Кайлас.

И тъй, очертаваше се хипотезата, че с помощта на един свръх-мощен лазер и отразяващото огледало на върха на Кайлас са се обработвали планините в целия район на комплекса от монумен­ти в Града на боговете. Напълно възможно е за оформянето на монументите от противоположната страна на Кайлас да са били употребявани допълнителни отразяващи огледала, поставяни зад изгражданите монументи.

Разсъждавайки за строителната технология, неизбежно си спом­них за „машината на древните", която бяхме видели в храма Сва-ямбанат в Катманду. За нея се говореше, че е била изнесена от загадъчната пещера на Харати. Според храмовия служител Ки-рам тя е била предназначена да „прави планини". Нещо повече, консултацията с академик А. В. Акимов потвърди хипотетичната възможност подобна „машина" да се задейства чрез менталната, т.е. психичната енергия, а това съвпадаше с описанията в тибетс­ките текстове, че „машината" се е подчинявала на човешката ми­съл и е хвърчала, въртяла се е с бясна скорост и е обработвала планините.

От изложеното дотук напълно логично беше да се предполо­жи, че за създаването на монументите в Града на боговете е бил използван не само свръхмощният лазер, но и специалните „ма­шини на древните". С лазера се е извършвала грубата работа -изсичани са били каменни блокове от планинските хребети, отло­мъците са били стопявани, а с помощта на „машината" монумен­тите са дооформяни. Не е изключено те да са били прилагани и при изграждането на празните пространства вътре в монументи­те, чието наличие допускахме. Това важи особено за Дома на щас­тливия камък.

Отново ще ви доверя, скъпи читатели, изпреварвайки събития­та, че Валентина Яковлева откри в една от интерпретациите на

тибетската „Книга на Мър­твите" (F. Fremantle, Lumi­nous Emptiness, Boston & London, 2001, p. 79), че све­щената Ваджра (умалено копие на видяната от нас „машина на времето") е оръжие с непреодолима си­ла и мощ. От санскритски названието й се превежда като „мълния и елмаз".

Покриването на мону­ментите с мазилката също не се е извършвало ръчно -за тази цел са съществува­ли специални технологии и съоръжения. Спомних си думите на Астаман Бинда-чарая, че в пещерата на Харати са скрити различни машини от древността. Представих си наследството от техническите пости­жения на древните, съхраняващо се в подземията на Кайлас. Как­во ли щеше да стане, ако имахме достъп до тях!

Свръхмощна защита

Вероятно гигантският каменен лазер е бил използван не само при строителството на Града на боговете. Напълно е възможно да работи и сега и да защитава двете основни съкровища - портата към Шамбала и Малкия Кайлас (камъка Шантамани).

Отново прехвърлих в главата си средствата за тяхната защита - и без инфразвуковото излъчване те бяха достатъчно мощни. Пор­тата към Шамбала беше охранявана от енергията на сгъстеното време и можеше да бъде отворена само със специалното заклина­ние, което предполага да се влезе в телепатичен контакт с Царст­вото на мъртвите. Пирамидата на Малкия Кайлас, вътре в която според нас е легендарният камък Шантамани, е разположена вър­ху три съединени каменни стълба с височина 600-800 метра и е

абсолютно недостъпна. До нея се намират и двете скални образу­вания - куличката и коминът, подобни на наблюдателни уреди, чиято цел е да следят какво става около Малкия Кайлас.

Хипотезата за допълнителната инфразвукова защита е напъл­но обоснована, тъй като каменният лазер е насочен точно към пор­тата на Шамбала и Малкия Кайлас.

Отново огледах блестящата заснежена пирамида на Малкия Кайлас и си спомних как ми бе хрумнало, че вероятно камъкът Шантамани е специален уред, с помощта на който Шамбала конт­ролира нашите мисли и въздейства върху тях. Ето защо разделе­ната на няколко нива свръхмощна защита е необходима. В ръцете на полудивия (в сравнение с Шамбала) съвременен човек камъкът Шантамани би се превърнал в невероятно по своята мощ оръжие, чрез което някой би могъл да контролира мислите и поведението на хората и да ги принуждава да му се подчиняват.

Не ме напускаше и мисълта, че може би свръхмощната защита е издигната не само срещу нас, неразумните, а и срещу други, по-разумни форми на живот, за чието съществуване започваме да се

досещаме. Само Шамбала знае какъв е светът на ангелите и какви сили бушуват там, зад невидимата стена на паралелния свят.

- Шефе, говедарите вече събраха яковете. Време е да товарим, а ние още палатките не сме сгънали! - наруши тишината плът­ният баритон на Селиверстов.

- Идвам, идвам...