Под натиска на сгъстеното време
Постепенно мислите ми се концентрираха върху факта, установен при експериментите на Николай Козирев за сгъстяване на времето, че това не е просто ефект на ускорения ход на времето. Сгъстяването му изглежда се проявява при особено негово състояние, когато се появяват съвсем други ефекти. Какви?
В трудовете на Козирев времето се разглежда като особен вид енергия, пронизваща всичко във Вселената. От разработките на неговите последователи Влаил Петрович Казначеев и Александър Василиевич Трофимов ми беше известно, че сгъстяването на енергията на времето чрез вдлъбнати повърхности е предизвиквало при участниците в опитите еднотипни халюцинации. Хората са виждали летателни апарати от типа НЛО и фрагменти от някакъв непознат свят. Какви са били тези светове, наблюдавани от доброволците при условията на сгъстеното време? Отговорът се
налагаше от само себе си - най-вероятно са виждали паралелните светове.
От друга страна, Бонпо-лама не веднъж ми беше казал, че в района на свещения Кайлас има особени места, където човек вижда като в огледало паралелните светове. Той беше отбелязал също, че обикновеният човек не е в състояние да стигне до такова място, защото тялото му ще бъде изпепелено. Че в наши дни само специални хора влизат в тази зона, без да навредят на здравето си, и там се любуват на живота в прекрасната Шамбала или в паралелните светове.
Вдигнах глава към гигантската конструкция, образувана от Дома на щастливия камък, Главното огледало на времето и монумента Гомпо-Панг, и осъзнах, че тук древните хора са създали не само място за съзерцание, а и за преминаване в паралелните светове. Изглежда Главното огледало толкова силно сгъстява енергията на времето, че то придобива ново качество и по ня1^къв начин въздейства върху пространството и прехвърля човек в друго измерение. То не просто го изтласква от родното триизмерно пространство, но променя и веществото на неговото тяло, като му предава свойства на вещество, адекватно за паралелния свят.
Суперсгъстеното време не се проявява като обикновеното, което отброява секундите, минутите, часовете и годините. То се държи като творец в състояние на творчески порив и мобилизира свойствата и възможностите на мислещата субстанция, наречена време.
Ненапразно в източните религии пише, че Бог си служи преди всичко с два съзидателни фактора - пространството и времето. Съвременните физици имат основание да смятат, че веществото е изкривено пространство, в което времето е спряло, а енергията -изкривено пространство, в което времето тече. Пространството и времето може би наистина са базата на мирозданието и затова са невероятно сложни както взети отделно, така и в определеното им от Бога единство. Тази сложност, съставена от гениално прости тухлички, е дело на самия Творец.
„Суперсгъстеното време е особено време, специална негова ос, която пронизва и съединява в едно всички времена на всички
паралелни светове - прошепнах аз, едва помръдвайки замръзналите си устни. - И Ангарика Говинда пише, че през свещения Кай-лас преминава оста, съединяваща паралелните светове. Може би става дума точно за оста на сгъстеното време. Гениалните древни хора са знаели за нея и затова са изградили и проектирали Главното огледало така, че сгъстяването на времето да съответства на единното осево време, благодарение на което човек може да пътешества в парарелните светове. Сгъстеното време сякаш го понася на крилете си."
Окончателно замръзнал, едва успях да прибера експедиционния дневник, в който си водех бележките. Изправих се и се вгледах настойчиво в огледалото, твърдо убеден, че създателите му са направили възможно влизането на човека в единното осево време и оттам в паралелните измерения. Безпокоеше ме обаче следното противоречие. Защо според ламите пред входа към другите светове тялото можеше бързо да се състари?
Истината изглежда се криеше в нещо съвсем простичко. Сгъстеното време, притежавайки плътността на единното осево време, може би извлича отрицателната енергия. Ако човек е кристално чист, сгъстеното време няма да го съсипе и ще го понесе из световете. Но ако душата на конкретния индивид е преизпълнена със зло, под натиска на сгъстеното време то ще започне да излиза, като със страшната си енергия ще сбръчка живите тъкани и дори ще ги изпепели. Кой знае, може би изкусните шамани и лечители умеят чрез психичната си енергия да сгъстяват времето и така прогонват от човека болестотворното зло начало, излизането на което, както е известно, се съпровожда от страдания.
Например хората, допуснали душите им да бъдат подтикнати от дявола към алкохолизма, щом го преодолеят, остаряват. Прогонваното „бутилково зло" въздейства върху индивида, като добавя още бръчки на лицето му и то става бледо и безизразно. А човекът е Божие създание! Злото начало, което го обладава, му е чуждо. То служи на своя господар, а не на Бога, който води вечна борба с него. Изглежда тази конструкция, сгъстяваща времето, е създадена само за хора с Чиста душа. Само те могат да я използват, не и ние.
В главата ми изплува разговорът с Бонпо-лама, когато разсъждавах за загадъчния механизъм, чрез който става възможно преминаването на триизмерното човешко тяло в четириизмерно. Тогава не открих поне що-годе приемливо обяснение на този факт. А ламата ми беше отговорил, че човек никога не може да разбере напълно замислите на Създателя. Като че ли сега вече осъзнавах един от тях - сгъстеното време би пощадило само човек с Чиста душа. Само такъв човек може да проникне в паралелните светове. Отново измъкнах от сака експедиционния дневник и докато го прелиствах, видях множеството пирамидални конструкции, които бях скицирал там. Записах следната мисъл: „Пирамидите са колектори, тоест „събирачи" на фини енергии. В зоната на Града на боговете се концентрират неизвестни нам енергии, в това число и енергията на времето."
Потрих замръзналите си пръсти и си представих времето като живо същество - то ми се стори родно, мило и с пухкава козинка. После, без да обръщам внимание на студа, се замислих за това, че в човешкото тяло времето може би тече по различен начин. Всяка клетка и всеки орган имат свое време, определено и изчислено от Създателя. В човека изглежда съществува фантом на времето -невидимо тяло, състоящо се от енергия на времето.
В момента, докато вкочанясвах от планинския студ, дори и не подозирах, че по-нататъшният анализ на получените в Града на боговете данни ще затвърди убеждението ми - фантомът на времето реално съществува и може да бъде изучен косвено, а ядрото на фантома на времето е човешкото око. Но на тази тема, скъпи читатели, ще поговорим по-подробно в следващия том на книгата.
- Момчета! - обърнах се към приятелите си, като им посочих Главното огледало на времето. - Ако отидем там, на мига ще остареем, а човекът с Чиста душа просто ще стане невидим, защото ще премине в паралелен свят. Сигурен съм, че оттам излитат и влитат и „летящите чинии".
Тогава все още не си представях, че Божията гениалност се състои в следното - Той винаги създава всичко с двойна цел. Затова пилотите от паралелните светове използват за преминаването в другите възможни измерения огромното око на ангела. Но за
това също ще поговорим в следващия том на книгата, както вече ви обещах.
- Погледнете ме! - извиси глас Селиверстов. Всички се вторачихме в него. - Не съм ли остарял? -с безпокойство попита той.
- Като че ли не - неуверено отговорихме в хор.
После помолих Селиверстов и Юсупов да се спуснат по пътечката, за да настигнат яковете и да помогнат за построяването на лагера. Сергей забърза надолу, без да се оглежда дали Рафаел го следва. А ние с Равил решихме да се насочим още малко на север и да се изкачим по склона, за да разгледаме по-отблизо портата към Шамбала.
Погледнах към Дома на щастливия камък, открих портата към Шамбала и се постарах да съпоставя положението й с Главното огледало на времето. Ясно личеше, че тя е под въздействието на огледалото. И че който се приближи към нея, ще се озове под въздействието на сгъстеното време. Само издържалият това изпитание би могъл да проникне в Шамбала!
Зад гърба ми се разнесе позната мелодия. Извърнах се. Селиверстов се спускаше се по каменистия сипей и си припяваше.
ПОРТАТА КЪМ ШАМБАЛА
Не след дълго с Равил доближихме портата към Шамбала. Постоянно поглеждах към долното ниво на Главното огледало на времето, като се стараех да не попаднем под неговото въздействие. Отлично разбирах, че в нашия преходен свят ние с Равил нямаше как да останем кристално чисти. А как ми се искаше да мина поне по ръба на сгъстеното време! Поне с протегнатата си ръка да го усетя! Но инстинктът за самосъхранение не ми позволяваше и сякаш ми нашепваше, че този, който е роден като тризмерен човек, еволюционно още не е дозрял, за да бъде допуснат в чудодейното единно осево време. И това не беше моя лична вина. Огромното количество лоши мисли, витаещи в нашето триизмерно пространство, неизбежно се просмукват в душите ни и превръщат всеки от нас в заложник на общочовешката злоба.
Усетих, че се уморявам от тежкия преход по камънаците, а и от това постоянно напрежение - да не навляза аз, грешникът, в зоната на сгъстеното време.
- Оттук се вижда отлично, Равил, но ние, земните грешници, нямаме право да се приближаваме повече - изхриптях аз, едва поемайки си дъх.
- Да снимам ли?
- Да, но най-важното е да се мисли - кой знае защо отвърнах аз
и се сетих за времето преди експедицията - там, в далечна Русия, когато в душата ми тайно се зараждаше надеждата, че ние, романтичните учени от Уфа, може би наистина ще открием вратата, която води към подземието Вара.
И тази врата сега беше пред нас! Огромна - минимум 250 на 200 метра, и от мястото, където бяхме застанали с Равил, изглеждаше ромбовидна. Ясно личеше, че в стената на Дома на щастливия камък е изсечена ниша с дълбочина около трийсет метра, чието дъно представляваше сравнително равна каменна плоча. Повърхността й рязко се отличаваше от стената. Ако стената беше покрита с мазилка (забелязваше се с просто око), то плочата носеше следи, характерни при обработката на цялостен камък. Над вратата гордо се възвисяваше, сякаш достигаше небето, Домът на щастливия камък.
, Обърнах внимание на пясъка покрай основата на Дома. Имаше вид на утайка и не беше типичен за тукашните планини (Вечният
континент никога не се е озовавал под вода!). Опитах се да разгадая причината за наличието му, но не успях. Все още не знаех, че утре Бог ще ни помогне да разрешим и тази загадка.
Запотеният ми гръб започна да замръзва. По стар планински обичай разкърших снага, за да „отлепя" мокрото и студено бельо от тялото си. В мислите ми възникна образът на ступа, наричан портата към Шамбала, който неотдавна бяхме видели в подстъпите към свещения Кайлас. И водачът Тату, който ни обясняваше, че символизира огромната каменна порта и се отваря само пред онзи, който знае заклинанието и е допуснат до нея от щастливия камък.
Щастливият камък обаче нямаше да ни пусне! В най-добрия случай интуитивно щеше да ни подскаже: „Не отивай!", а в най-лошия - да ни изпепели чрез сгъстеното време. Може и да прогони „родното" зло начало, като така яко ще сдруса всяка наша клет-чица, че ще ни обрече на ненавременна старост и мъки поради приближаващия край. Нали сме родени грешници...
Чиста душа
Може би сред нас, триизмерните съвременни хора, няма или почти няма хора с Чиста душа. Душа с онази степен на чистота, която позволява на човек да се изкачи на качествено друго ниво, където психичната му енергия се преобразява в активно действащо оръдие в ръцете на разума, необременен от лоши мисли, и дава възможност да се превърнат в реалност онези чудеса, за които сме чували още в детските си години от приказките и легендите. Вероятно личностите с Чиста душа пристигат в нашия преходен свят от прекрасната Шамбала, където и исторически, и еволюционно са се събрали Най-добрите от най-добрите сред основните човешки раси. А избираните за живот в Шамбала преминават в този неизвестен нам свят през допълнително прочистване, като стават членове на общество, където злото не съществува.
След като заживеят в Шамбала, те усещат, че всяка тяхна клет-чица се освобождава от налепите на отрицателната енергия. Така бившият земен човек става божествен, понеже от душата и тялото му напълно е излетяла дяволската енергия. Присъствието й до
този момент е било предопределено от еволюционното изграждане на човека като самопрогресиращо начало, когато борбата между доброто и злото е била заложена като стимул към безкрайния и определен от Бога прогрес. От този момент нататък човекът вече разбира, че в Шамбала действа друг закон - за Чистата душа, тъй като стимулиращата борба между доброто и злото вече не е необходима. В човешката душа се утвърждава друг критерий - за божественото разбиране на живота.
Когато човек се самоосъзнае като частица от постоянно прогресиращия и усложняващ се свят, в който светлият път за издигането му до самия Творец е предопределен, той не би трябвало и няма право да не прогресира. Та нали самият Създател постоянно върви по пътя на прогреса, като поражда различни светове и усвоява чрез своя и нашия живот все още неусвоеното и диво триизмерно пространство. Той го прави, за да изведе относително примитивните триизмерни хора на ново ниво - нивото на Чистата душа, и да ги приобщи към обществото на светлите и чисти светове.
Стана ми тъжно - разбирах, че на мен, триизмерния човек, ми е оставена мечтата - същата онази прекрасна розова мечта, която гнезди в нашите сърца през безгрижното ни детство. За достигането й ще са необходими хиляди години, през които човекът трябва да закали своята душа, за да не допусне никога повече тя да бъде завладяна от суетата, алчността и прекалената гордост.
Мъртвите
Отново огледах портата към Шамбала и внезапно се досетих, че през нея може да се проникне не само в Шамбала, но и в Царството на мъртвите, на самоконсервиралите се хора в състояние на сомати.
Припомних си хималайската ни експедиция през 1998 година, когато изучавахме йогите. Тогава за голямо наше учудване се оказа, че те не са отделна каста, а се появяват на Земята спонтанно. Най-обикновен човек изведнъж дочува в душата си зов, който го пропъжда от родното му място в далечна пещера. Подчинявайки се на него, той се изолира там, за да се посвети на невидимия си
повелител. Йогите го наричат свръхчовек. Той телепатично им диктува определени упражнения, за да достигнат онова ниво на ме-дитативно просветление, което пречиства душите им.
Пречиствайки душата си, йогата прекарва в пещерата дълги години. Само на малцина невидимият повелител заповядва да си съберат скромен багаж, да вземат в ръка тояга и да поемат към свещения Кайлас, където е входът към Царството на мъртвите. Щом стигне до него, повелителят съобщава на йогата две тайни заклинания. Чрез първото силите на Кайлас го допускат до свещената врата. Чрез второто - самата врата се отваря.
След като произнесе заклинанията и разбере, че повелителят е обезопасил смъртоносните защитни сили на подземията, йогата преминава през отворилата се врата и с трепет в душата влиза в подземния свят. Той се спуска по стълбата все по-надълбоко и навътре, учуден, че там е светло, топло и уютно. Назад остават прекрасните градини и градове на Шамбала, а йогата продължава, докато не стигне до свещеното място, където вижда множество мъртви, седнали в позата на Буда. Той блуждае между мъртвите тела, без да се страхува от тях. Най-сетне открива своя повелител и се разтреперва при вида на огромното му мъртво тяло, в сравнение с което йогата изглежда като новородено бебе.
Без нито едно движение повелителят мислено му посочва мястото, където трябва да отиде. Йогата покорно се подчинява, после сяда в позата на Буда и се отдава на медитация.
Организмът му се сковава, а дишането става все по-рядко и рядко, най-накрая то спира и тялото му заприличва на студен камък. Пронизва го душевната болка на отчаянието, всичко наоколо е потънало в мрак, но... внезапно бликва светлина. Без да разбира как излита и се рее в нея, йогата наблюдава бъдещето или миналото и вижда около себе си огромен брой многолики хора, чиито лица греят от радост. След като се запознава с тях, той забелязва, че зад него неотстъпно се проточва сребриста нишка, преливаща в цветовете на дъгата. На другия й край е неговото мъртво тяло, което неподвижно седи на мястото, посочено от повелителя.
Едва сега той осъзнава, че е приобщен към Царството на мъртвите. Това го преизпълва с радост, защото мъртвите са подарили точно на него един дълъг живот. Йогата вижда вратата, през която е влязъл в подземния свят, и оглежда мястото, където се е озовал. Скръб раздира душата му, но повелителят му казва, че светът, от който е дошъл, се нарича свят на изпитанията и че е необходим, за да се подлагат на изпитания и старите, и новите(!) хора. Този свят някога ще стане по-добър. Дотогава обаче главният повелител в Царството на мъртвите може отново да го изпрати в него, но вече като пророк.
Откъснах поглед от вратата, обърнах се към Равил и казах:
- Сигурно оттук влизат и излизат пророците. Кой знае, може би е точно така?! Не сме ние тези, които ще отсъдят.
Равил замълча.
Обърнах се към Главното огледало на времето и отново си представих, че Шамбала е създала тук конструкция за преминаване в паралелните светове. Може би тайнствените хора от тези светове също се появяват в нашия триизмерен свят и водят разговори с хората от най-доброто общество на Земята - Шамбала. Само че на нас, самотните хора от света на изпитанията, не ни е съдено да разберем.
Самотният свят
Думата самотен прободе моето самолюбие. В превъзбуденото ми съзнание възникнаха фантастични образи на хора от паралелните светове, които отдавна са победили злото в своя свят, измъкнали са се от капана на изпитанието чрез самота и са придобили способността да влизат в осевото време. Те пътешестват из тези непознати измерения и усещат своята принадлежност към всичко съществуващо, създадено от Твореца, а това е съвсем друг вид щастие - на съпричастност към безкрайния прогрес на Вселената. То е заменило щастието да се побеждава злото. И само някъде в затънтените ъгли на съзнанието им понякога все още мъждука забравеното вече щастие - да забогатееш, да отмъстиш и да се възвеличиш.
Погледнах Равил. Този чист и романтичен човек самотно се взираше нанякъде.
Мислите ми отново се върнаха към паралелните светове. Още не знаех, че след няколко години ще осъществим нашата експедиция до Египет, която ще ни предостави достатъчно факти и данни. И че след мъчителен научен анализ най-после ще изградим хипотезата, според която съществуват два начина за влизане в четириизмерните светове. Единият - сгъстеното време, и вторият - изкривеното пространство на четириъгълните пирамиди. И за тях ще поговорим, скъпи читатели, когато напиша новата книга.
- Шефе, съвсем вкочанясах - почти проплака Равил. - Студът ме пронизва до кости.
- Аз също, но потърпи още малко.
Кога ще се отвори портата
Вгледах се в детайлите на портата към Шамбала. Личеше, че вътрешната плоча (ако.човек изобщо повярва в тази хипотеза) плътно закрива входа отвътре. Той имаше формата на ромбовидна ниша. Сигурно вътрешен механизъм плавно придвижва плочата навътре, като по този начин освобождава входа.
Колкото и странно да звучи, механизмът реагира на произнесено заклинание, известно само на хората от Шамбала и Царството на мъртвите и което телепатично се предава на човека, допуснат в подземния свят през тази врата. Представих си йогата, измъчен след дългото пътешествие по високите хребети на Тибет и намерил най-сетне заветния вход. Застанал пред него, той произнася: „Сезам, отвори се!" и внезапно вижда, че вътрешната плоча се раздвижва и със скърцане отстъпва назад, разкривайки пътя към загадъчния и непознат подземен свят.
За какво ли вратата е толкова огромна? Нима през нея влитат и летателните апарати на Шамбала? А и комбинацията между Дома на щастливия камък, портата и Главното огледало на времето сякаш намеква, че летателните апарати не само преминават оттук в паралелните светове (под въздействието на огледалото), а и влитат в подземния свят (през портата), отдадох се на фантазиите си аз, забравил за миг нетърпимия тибетски студ.
Равил, който се беше отдалечил на известно разстояние, прекъсна размислите ми:
- Шефе, ела! Струва ми се, че виждам още две врати. Стигнах до него и едва чуто промълвих:
- Ама че студ, а! Ш,е изпукаме. Та къде, казваш, са тези врати?
- Ей там, върху югозападната стена. Само че са малки копия на главната. Също има ромбовидна ниша, залостена отвътре с плоча. Оттук едната се вижда напълно, а другата е скрита зад онзи камък.
Забелязах ги. Наистина изглеждаха така, както ги описа Равил. Те също бяха разположени в зоната на Главното огледало на времето. Изглежда и до тях имаха достъп само хора с Чиста душа. Размерите им бяха приблизително 60 на 50 метра.
Старшият човек - пазителят на пещерата на Харати, твърдеше, че знае за три входа към подземията на Кайлас. Но беше видял само единия - онзи, който се намира върху стената на Дома на щастливия камък и изглежда като ромбовиден отвор, залостен отвътре с каменна плоча. „Едно, две, три", преброих вратите и реших, че е напълно възможно това да са трите входа към подземията, споменати от него.
После си спомних - по време на разговора ни се изясни, че вторият вход се намира под
Статуята на четящия човек и че от 2000 години никой не е влизал оттам. Той предполагаше, че третият вход е разположен на върха на свещения Кайлас.
Отново погледнах трите врати и разбрах, че навярно съществуват и други входове към подземния свят. Припомних си и думите на Астаман Биндачарая - втория пазител на пещерата на Харати, че самият Харати е дошъл от подземията на Кайлас и че пещерата му се проточва от полите на Хималаите по посока на Тибет към свещения Кайлас. А и за хималайските сомати-пеще-ри, на които попаднахме при експедициите си, се говореше, че са входове към подземния свят. Според твърдението на местния монах и пещерата до хранилището с древните книги също е вход към Царството на мъртвите...
Може би огромният подземен свят, макар и свързан с повърхността на Земята, е стабилно защитен от хората, които живеят на нея, за да не можем ние, неразумните диваци, да нарушаваме спокойствието им.
Защо обаче хората от подземията се защитават така старателно от нас?
Защо защитата е толкова мощна? Нима сме страшни за тях?
Въпросите се редяха един след друг, а отговорите изглеждаха неясни, смътни и далечни.
Пет нива на защита на подземния свят
Прехвърлях в главата си сведенията, получени от лами и монаси, и се опитвах да ги систематизирам. Изводът беше, че съществуват навярно пет нива на защита на подземния свят.
Първото ниво е чрез времето. Ненапразно входовете към подземията в Града на боговете са разположени до огледалата на времето и попадат под въздействието им с всички произтичащи оттук последици.
Второто ниво е чрез заклинанията - само чрез тях достъпът към подземията е възможен. Тайната на тези заклинания е дълбоко скрита, а и мислите на човека, комуто са прошепнати, попадат под невидимия контрол на владетеля на подземията. И най-малкото отклонение се наказва със смърт. Астаман Биндачарая разказваше, че този, който узнае тайната на свещеното заклинание, умира веднага, а онзи, комуто тайната е била поверена, или живее до края на дните си в страх, или също умира.
Третото ниво е бариерата от безтелесни или ангелоподобни същества, най-известните от които на Изток наричат асу-ри. Влиянието им е разнообразно. В едни случаи те предизвикват изтръпване на крайниците или негодувание, което преминава в телесна отпадналост, в други -ослепяване и т. н. Астаман Биндачарая ни разказа тогава, че безтелесните същест-
ва дори участват в церемонията при влизането в подземието. А в района на Кайлас, който е по-слабо населен, церемонията се провежда само от ангели и от още по-загадъчните... нови ангели.
Четвъртото ниво е защитата, осъществявана от хората в Царството на мъртвите, сред които изглежда се намира и хипотетичният владетел на подземията. От разказите на лами и монаси си бях изградил впечатлението, че той има свръхмощен дух, способен да чете мислите на пришълеца, да ги анализира и при нужда взема предпазни мерки, за да го спре. Затова Астаман и старшият човек постоянно повтаряха: „Ако Харати разреши!"
Петото ниво са тантричес-ките сили, витаещи вътре в подземията и контролирани от свещения Кайлас - центъра на тантрическите сили на Земята. Както разказваше старшият човек, те са приятни за човека, получил достъп, но за некане-ния пришълец се превръщат в кошмар.
Не знаех дали да вярвам докрай в тези мои хипотези, но скептицизмът ми неусетно затихна, като си спомних, че всъщност вече три пъти съм усещал върху себе си действието на защитните сили в подземията. Разбирах, че подземният свят има нужда от защита, но не ми беше ясно защо е толкова мощна. Нима ние, обикновените хора, сме толкова страшни? И с какво бихме могли да застрашим по-съвършения свят?
Отговорът дойде като че ли
от само себе си - с отрицателната, лошата енергия, просмукала се в нашите тела и души. Значи се отнасяха към нас като към „инфекциозен фактор"! Образно казано, да пуснеш в подземието обикновен човек, е все едно да пуснеш в дома си болен от чума.
Втресе ме. Заболя ме от тази жестока обида, която прободе сърцето ми. Да, наистина отрицателната или лошата съставка в нашите души е предопределена от факта, че сме принудени да живеем в „света на изпитанията", в който Бог е заложил принципа да самопрогресираме чрез борбата между доброто и злото. Нашите души също преминават през това изпитание, за да могат след време да заживеят така, както живеят чистите хора от подземията.
Колко е гениален Създателят! Да сътвори „мирно изпитание чрез злото", за да могат другите светове да живеят спокойно и да виждат наяве какво ни струва това!
Болката ми обаче не отминаваше, а и нямаше как другояче да бъде, след като човекът е възприеман от другите хора като „инфекциозен фактор", способен да зарази с мръсната си душа тяхното общество. Аз вече схващах положителната й роля и осъзнавах, че колкото повече се измъчва душата ми, толкова по-добре. Някога, след десетки прераждания, тя ще изплува на повърхността на душата ми като неприятен и тежък спомен и ще я предпази от онова, с което отдавна се е борила, опитвайки се поне малко и поне в нещо да помогне на доброто да възтържествува.
- Съхранената дълбоко в душата памет за злото защитава чистия свят! - прошепнах аз с премръзналите си устни. - Чистите и величествени хора също са преминали през подобни изпитания, когато са се формирали душите им, запомнили са го завинаги и не са допуснали то повторно да ги обсеби.
Разбирах, че злото начало се проявява чрез злите мисли, към които ние се отнасяме като към нещо естествено и подразбиращо се от само себе си. На нас дори ни е трудно да си представим, че околните биха могли да имат само добри мисли. Завистливите, алчните или властолюбивите мисли все пак са нещо банално за нашето битие. Без тях, честно казано, сякаш ни е скучно да живеем, защото сме изпратени в нашия „свят на изпитания", за да се борим непрекъснато със злото. Напълно възможно е именно на-
шият свят да е адът за душите на хората от чистите светове. Кой знае, може би и ние сме пристигнали тук отнякъде, за да си спомним какво представлява злото и да не го допуснем повече в следващия си живот.
Сигурно Бог специално е вложил в душите ни злото начало, за да се борим, борим и борим... в името на прогреса. И вероятно затова въпреки материалния прогрес злото продължава да съществува.
Но, скъпи читатели, нали прекрасно разбирате, че животът не свършва след смъртта. Начинът, по който ще живеем при следващото си прераждане, и в какъв свят ще се осъществи това, зависи от ефективността на борбата ни със злото в света на изпитанията, в който имаме „честта" да пребиваваме. Ако се стремим да го преборим и да спомогнем принципите на доброто да възтържествуват, то аз съм сигурен, че следващият ни живот ще е прекрасен. Допуснем ли обаче душата ни да бъде завладяна от завистта, алчността или подлостта, най-вероятно ще се озовем отново в света на изпитанията. Но вече в качеството си например на индийски просяк, на когото цялото общество ще внушава, че да си беден е добре, защото в следващия си живот ще бъдеш богат.
- Шефе, не издържам повече! Ще се разпадна от треперене. Спуснахме се по склона, като с мъка движехме замръзналите
си крайници. Обърнах се назад и отново погледнах Дома на щастливия камък.
- Равил, не ти ли се струва, че е кух? - измънках едва-едва.
Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше грандиозен на фона на свещения Кайлас. Представих си, че наистина е изграден така, сякаш вътре в него има голяма кухина, разпределена на етажи и осветена с вътрешна светлина. Там се намират летателните апарати на Шамбала, те излитат през вратите и навестяват нашия свят, за да ни изучават нас - грешните. За да не бъдем такива...
Нямаше как да се уверя в правилността на предположенията си. А и студът беше непоносим, напомняйки ми, че живея в жестокия свят на изпитанията. Мълчаливо продължих напред. Равил ме следваше.
- Пред нас се появи още един монумент ~ равнодушно отбелязах аз. - Трябва да се скицира и заснеме.
- Да, да - пророни Равил.
Размахах ръце, колкото ми стигаха силите, за да предизвикам поне мъничко топлина в тялото си, измъкнах експедиционния дневник и седнах върху отвратително студен камък. Ръцете не ми се подчиняваха. Направих някаква мижава рисунка и се зарекох утре отново да се върна тук, за да го нарисувам по-внимателно.
Сподели с приятели: |