В обятията на шамбала

Камъните се затъркаляха под краката ни, когато забързахме надолу по склона - натам, където ни чакаше Рафаел Юсупов.

- Вече си мислех, че кармата ми е да за-замръзна т-тук до с-смърт - тракайки със зъби, с мъка изговори той.

Спряхме до него и постояхме няколко минути със сведени гла­ви. Тъкмо бях решил да продължа напред, когато Равил автори­тетно заяви:

- След няколко крачки ще започнем нов живот!

- Откъде накъде?! - в недоумение повдигна вежди Селиверс­тов.

- Мястото, където стоим, е наречено от поклонниците Порта­та на смъртта. Те смятат, че човек, който я е прекрачил, стъпва в нов живот - обясни Равил.

- Не те разбрах! - накокошини се Селиверстов. - Да не твър­диш, че след няколко крачки ще умрем?

- Да. След онзи камък, дето е на пет метра от нас, ще умрем. Да знаеш! - подсмихна се Равил.

- Да не би да умирам в този миг?

- Вече почти си умрял, Сергей Анатолиевич!

- Какви ги дрънкаш! Все пак изглеждам жив. Поне съм топъл!

- Животът не свършва след смъртта - отбеляза Равил.

- Я стига с този черен хумор - прекъсна ги посинелият Рафаел Юсупов. - По-скоро от студ ще измрем. Та... зад кой камък, каз­ваш, свършва животът?

- Ей зад онзи.

- Във всяка шега има доза истина - измърмори Селиверстов.

- Поклонниците, които извършват парикарма или свещен об­ход на комплекса Кайлас - заобяснява Равил, - са убедени, че точ­но тук, пред Портата на смъртта, те оставят зад гърба си измина­лия си живот и встъпват в нов, който се отличава с по-голяма чистота. Смятат, че ако човек повтори парикармата 108 пъти, ду­шата му толкова ще се пречисти, че ще премине при светците.

- А не им ли е жал да захвърлят така животите си? Един кръг -един живот, още един кръг - още един живот...? - с кадифен глас попита Селиверстов.

- В религиозната и езотеричната литература няма сведения Бог да е определил лимит на преражданията - отговори порозовелият Рафаел Юсупов.

- Лошото е само - усмихна се Селиверстов, - че при всеки кръг се размотаваш в едно и също тяло. Да можехме да ги сменя­ме като носни кърпички!

- Грях ти на душата, Сергей - със завистлив поглед го огледа Рафаел. - Далеч не всекиму Господ е дал такова тяло, което да поема по сто пелмени наведнъж.

- Какво общо имат тук пелмените. Е, кой ще прескочи пръв в новия живот?

Всички тръгнахме напред. С периферното си зрение забелязах как крачещият последен Рафаел Юсупов хвърли недоверчив пог­лед към злополучния камък.

Не можех да престана да мисля за Долината на смъртта. Раз­бирах, че в нея влизат малцина от поклонниците, които извърш­ват парикарма, защото изискванията там са други.

Трудно налучквахме път между скалните отломъци, но все пак

се отдалечавахме от района на Долината на смъртта. Стомахът продължаваше да ме наболява. Още не бях сигурен дали ще оце­лея. Свечеряваше се. След още няколко ки­лометра се спуснахме към реката. Там ни ча­каха яковете.

Помолих момче­тата да не участвам в разпъването на палат­ките. Отдалечих се, легнах по гръб на земята и се загледах в небе­то. Мисълта, че заедно с болката ме напуска и отрицателната енер­гия, ме успокояваше.

- Чудесно е, че носим еднакви екипи - някъде отстрани дочух въздишката на Рафаел Юсупов.

- Защо? - учуди се Селиверстов.

- Защото никой не ми трови нервите, че с черната си риза при­личам на черна дупка.

- А бялата маска... на смъртта - заяде го Селиверстов.

Над мен плуваха тибетските облаци и под лъчите на залязва­щото слънце преливаха във всички цветове на дъгата. Изглежда­ха като живи - гальовни и величави. Погледнати отгоре, ние, хо­рата, сме малки, но неизвестно защо смятаме, че човекът е госпо­дар на Земята и изобщо не се съмняваме в това твърдение. Ако не е така обаче?! Може би облаците са на друго мнение. Те се състо­ят от пара или газообразно състояние на водата. А водата, както и човекът, влиза в легендарните пет елемента - равноправните еле­менти, определени от Бог, чието предназначение е да творят чу­деса от негово име.

Може би облаците са онзи призракообразен живот? Никой не знае и няма да узнае дотогава, докато Създателят не ни разкрие цялото многообразие на жизнените форми. Засега можем само да

се досещаме. И да мечтаем. А и мъничко да негодуваме, че все още сред нас не се е зародила общочовешката Чиста душа.

Болката в стомаха не отминаваше.

Колко ли отрицателна енергия съм натрупал! Явно не е изляз­ла цялата! Нима само аз съм съгрешавал? Може би и други са повлияли чрез своите греховни души върху мен - пребиваващия в нашия тленен свят!

Облаците продължаваха да плуват над главата ми.

Изведнъж въпреки болката усетих щастие, вътрешно щастие... Разбрах, че Долината на смъртта ме беше пуснала.