В обятията на шамбала

Докато крачех, си спомних за един страшно богат човек, който бе довел при мен децата си. Дъщерята и синът му безнадеждно страдаха от кокоша слепота. Умолявайки ме да измисля нещо свръ­хестествено, той изведнъж обърна внимание на моето доста ка­чествено хирургично облекло и се поинтересува за цената му. Из­гледах го недоумяващо и отговорих, че струва 2000 рубли. В от­говор той докосна ревера на своето сако и заяви, че то струва 2000 долара (30 пъти повече), като намекна, че ако измисля нещо, също ще имам такова. В отговор само свих рамене и се вгледах в сакото, но то не предизвика в мен никакви емоции - нищо особе­но, поомачкано сиво каре.

„Етюдът със сакото", разбира се, не успя да стимулира моя мисловен процес. Още повече че никога не съм отличавал скъпия плат от евтиния. Дори не съм забелязвал дупките по собствените си дрехи. Тогава само се намръщих и му предложих да остави децата си в нашата клиника, за да се опитаме по хирургичен път да им върнем поне малко от зрението.

„Поне малко" не го удовлетвори. Намекна, че ако процентът е по-голям, ще отпусне сума и за панталон на същата цена. Предс­тавих си, че ако върху моята и без друго не толкова мощна фигу­ра увиснат и подобни карирани панталони, с които поради безобразната им цена няма да си позволя да седна върху мръсна пейка със залепнала на нея дъвка, неизбежно ще се превърне в роб на свръхскъпия костюм и винаги ще помня цената, на която е заку­пен. А и карето предизвикваше в мен асоциации със затвор.

С една дума, отказах карирания костюм. Тогава той ми пред­ложи раиран, който още повече засили затворническата асоциа­ция и аз го изгледах ядно, като му обясних, че операцията ще е само опит и не мога да гарантирам дали ще има положителен ре­зултат. Дори ако добави към костюма чорапи и боксерки. Богати­ят все още не схващаше за какво му говоря и продължаваше да мисли за онова бельо, което никога не употребявам поради неприязънта към думата боксерки. Стори ми се, че всеки момент ще предложи да ми купи и скъпи партенки.

В края на краищата страшно богатият човек изостави безплод­ните си опити да ме облече според своя бутиков вкус и насериозно се зае да философства за умението си да печели пари, за роля­та им при свободата на личността, докато поради глупост и нев­нимание не заяви, че богатите хора могат да купят всеки добър лекар.

- Често ми се случва да чувам подобни думи от богати хора -подскочих тогава. - Един петролен бос твърдеше същото!

Помня, че лицето ми стана мораво от яд, а на врата ми запулсира вена. Заявих, че един истински лекар не може да бъде подку­пен с нищо. Защото истинският лекар подхожда към всеки болен с душевно състрадание. За съжаление тъй и не съумях да му обяс­ня, че парите възпрепятстват Бог да ти подскаже как да разпозна­еш и да излекуваш болестта.

В отговор богатият извади от джоба си пачка долари и каза нещо от сорта, че пред такава сума няма да устоя и ще измисля всичко, необходимо за неговите деца, които той много обича.

Едва сдържайки се да не го изтикам грубо зад вратата, аз му препоръчах да се обади след половин година - дано дотогава ус­пея да измисля нещо. А пачката долари натиках демонстративно във вътрешния джоб на шикозното му карирано сако, като без да искам се докоснах до противната му потна кожа.

Той се върна след три години, когато децата му вече бяха на­пълно слепи. Този път носеше раирано сако. Разбира се, изразих възмущението си, че идва толкова късно, но... какво да се прави! Страшно богатият човек се заоправдава, че децата са свикнали да прекарват зимата в Южна Африка, а лятото - в Южна Англия, затова му било трудно да ги замъкне в студената Русия. Заяви също, че пристигането им в родината, още повече в провинциал­ната Уфа, може да се третира почти като героизъм и е чест за нашия град. Затова аз, доктор Мулдашев, би трябвало особено да се постарая, за да не се окаже, че децата му напразно са били пътя. За парите да не мисля - пачката долари си е моя.

Трябва да ви призная, че по онова време наистина вече бях разработил нов метод за лечение на пигментния ретинит, тоест коко­шата слепота. Децата имаха шанс да прогледнат, но само шанс, а не стопроцентова гаранция. Вгледах се в безпомощно разтворе­ните им слепи очи и ги съжалих - те не бяха виновни, че никой не им беше разкрил сладостта на понятието родина. Не разбираха, че Бог определя коя да е родината на всеки от нас, като изпраща духа му в тялото на младенец, който се ражда в една или друга част на земното кълбо. Не знаеха, че ако пренебрегнеш Божието решение и се назовеш с непрестижната дума емигрант, това е мно­го голям грях. Може би пигментният ретинит, чийто порочен ген предизвиква заболяване максимум в 50% от случаите, беше нака­зание за греха, който бяха допуснали, отнасяйки се към святата дума родина като към празен звук и предпочитайки по-добрите климатични условия на южния бряг в Англия или Африка.

Едно от децата, доколкото си спомням - синът, заплака и за-повтаря, че му е омръзнало да седи тук и иска прислужничката Лурдис да му донесе прясно кокосово мляко. При мен нямаше кокосов орех, а и не усетих желание да пратя някого до магазина. Чакащите пациенти изпълваха целия коридор. Пък и Русия не е кокосова страна. Щеше да е по-добре, ако момчето беше поиска­ло пържени картофи.

Тогава внезапно си спомних, че преди три години страшно бо­гатият човек бе споменал как хора като него могат да купят всеки добър лекар. С неприязън изгледах издутия вътрешен джоб на лук­созното му раирано сако и заявих, че ще оперирам децата му, но безплатно. Същото бях направил вече за петролния бос.

Както и в неговия случай, и сега думите ми предизвикаха ефекта на взривила се бомба. Богатият заповтаря, че всеки труд, незави­симо дали е само опит, трябва да бъде заплатен и той е готов да го стори. Аз обаче се заинатих и настоявах на своето. Спомних си за едно момиченце от град Вологда с плитчици и червена панделка, което страдаше от същото заболяване. Спомних си слепите й очи, родителите й - селяни с мазоли по ръцете и с поглед, взрян в мен с отчаяна надежда. Спомних си и нощните си бдения, когато раз­работвах новия метод за лечение на пигментния ретинит, наоби-колен от колегите си учени, и разбрах, че ние бяхме измислили

този метод заради обикновеното селско момиченце с червена пан­делка, което най-вероятно никога не беше опитвало кокосов орех. За нея основна храна бяха пържените картофи от собствената гра­дина, ухаещи на родната руска земя.

Ударих с юмрук по бюрото и повторих, че ще оперирам децата му безплатно. Мъжът се обърка и се изпоти. Разбра, че парите не винаги имат власт над света. Шикозното му сако сякаш увисна на едното рамо, върховете на елегантните му обувки затрепериха и се приближиха един към друг, придавайки му вид на мухльo. Дяс­ната му ръка извади от джоба вишневочервена кърпа за около двес­та долара и изтри с нея челото.

Изпитах жалост към него - човека без родина. Изплаших се, че може би ще откара децата си и ще ги лиши от надеждата да видят нашия прекрасен свят. Страшно богатият човек вече ги беше ли­шил от едно щастие - от родината, а сега бе готов да ги лиши и от друго - Божията светлина. Отново си спомних момиченцето с чер­вената панделка от Вологда. Силно ми се прииска да хапна пърже­ни картофи. Извиках секретарката и я помолих да ми изпържи мал­ко картофи. Разбира се, поканих гостите си да ги опитат.

Очите на богатия се присвиха с омраза. Беше попаднал в бе­зизходица. Беше обиколил целия свят със своите слепи деца, пръс­кайки наляво и надясно долари, изнесени преди време от бившата родина. И ето че сега съдбата го бе върнала обратно там, където някога го бе насочил Бог, определяйки Русия за негова родина. А той се беше възползвал от историческия момент и бе изнасял, изнасял и изнасял парите, иззети от обикновените хора, обричай­ки ги на участта да ядат само пържени картофи. Той знаеше оба­че, че жителите на тази страна не само оцеляват благодарение на картофите, но и правят открития, без да се сещат за пари, като се ръководят само от мисълта, че изобретението ще е полезно дори и за онези, които се наслаждават на сянката под кокосовите пал­ми, сладостно съзнавайки, че са подсигурени за сто живота нап­ред. На масата на тези откриватели, които влагаха цялата си душа в науката, вкусно ухаеха обаче пържени картофи.

Страшно богатият вирна нос и гневно ме погледна право в очи­те. Не видях в тях нищо божествено. От тях надзърташе друг бог - чужд, неразбираем и неприятен за мен. Полазиха ме тръпки. Продължавах обаче да гледам спокойно през очилата си в тези чужди очи.

Страшно богатият все пак откара децата си и не ми позволи да ги оперирам. След няколко години узнах, че е починал. Погреба­ли го там, в чуждата земя, и сигурно след ковчега са носели един­ственото, което бе постигнал в своя живот - огнеупорна каса с пари. Нищо не зная за съдбата на децата му. Напълно възможно е да са ги ограбили и някъде там да се препитават само с пържени банани. А може пък да са си добре и прислужничката Лурдис да им поднася за обяд пържени картофки.