В обятията на шамбала

Спрях и погледнах още веднъж към Огледалото на царя на смъртта Яма. Но то вече се бе скрило зад хълма, а аз нямах сили да се върна назад. Отново ме заболя стомахът - рязко и силно. Тъгувах по огледалото на смъртта. Исках още повече чистота, още и още...

- Шефе, я виж, стои като скала!

- Кой стои? - изхриптях аз.

- Селиверстов. Чака ни, безпокои се. Чак си е глътнал корема от притеснение.

Когато малко по-късно стигнахме до Сергей Анатолиевич, той ни посрещна с въпроса:

- Шефе, защо лицето ти е сгърчено така, сякаш са ти избили едната челюст?

- Боли ме, Сергей.

- Челюстта ли?

- Не, стомахът.

- Странно, а изглежда сякащ е челюстта.

Бодро крачейки напред, Селиверстов ни заведе при Рафаел Юсупов и водача Тату, които се бяха разположили върху камъните.

- Какво? Пообшувахте ли със смъртта? - весело попита Рафа­ел. - И каква е тя на вид?

- Ами как да ти кажа...

- Я по-добре си хапнете шоколад! Във високите планини са необходими мастни киселини и захар.

-Да...

- Човешки?

-Да.

- Много ли бяха?

- Значи там се умира. -Да.

- А ти, шефе, защо си такъв болнав?

- Ами така...

Уморено се свлякох на земята. Стомахът ме болеше адски. Тър­пях. „Долината на смъртта сама избира хората, които трябва да убие", изплува от паметта ми фразата, произнесена преди време от водача Гелу.

Рафаел Юсупов седна до мен и като сложи ръка на рамото ми, попита:

- Колко време изкара там?

- Не зная. Не засякох.

- Е, как е там?

- Ами как... Времето тече по друг начин... сгъстено е.

- Кетсун Зангпо споменаваше, че в нея може да се стои не по­вече от пет минути! Иначе Яма подхваща своето занимание. За­това те питам колко време изкара там?

- Не зная, времето е сгъстено.

- Все пак би могъл...

- Не можах.

- Страшно ли е?

Не отговорих. Тъгувах по Огледалото на царя на смъртта Яма. Водачът Тату ни извика и ни посочи камъка, върху който ясно личеше вдлъбнатина, подобна на гвлямо човешко стъпало.

- Това е следа от Буда! -гордо изрече той.

После тръгнахме с равно­мерна крачка и стигнахме до превала, който поклонниците наричат Портата на смъртта. Помня, че легнах на този пре­вал върху камъните и започнах да стена от непоносимата бол­ка в стомаха.

Момчетата стояха и ме наблюдаваха.

- Шефе, да се махаме оттук! Радиацията е повишена! Дозиме-търът трака като... - прозвуча гласът на Селиверстов.

- Ей сегичка...

- Хайде, ставай, миличък - гальовно помоли Селиверстов. Изправих се с мъка.

- Сергей! Равил! - продумах аз, превъзмогвайки болката. -Трябва по ръба на хребета да се изкачим на височина 6000 метра. Оттам по-добре се вижда Секирата на кармата. Искам да я видя.

- Шефе, ти с всичкия ли си?!

- Отиваме! Рафаел, остани тук. Така трябва. Разстоянието е съвсем късо. Ще отидем набързо! - изкомандвах аз и като събрах последните си сили, започнах да се катеря по скалите. Сергей и Равил тръгнаха след мен.