В обятията на шамбала

Вечерта, след като си взех лекарствата, се опитах да хапна не­що. Не можах. Повдигаше ми се дори от вида на храната. Явно дълго щях да се възстановявам. Усещах го.

През нощта не мигнах. На няколко пъти ставах, излизах от па­латката и запалвах цигара. Пуших много. Треперех от нощния тибетски студ, но пушех. Когато се промъквах обратно в палатка­та, за да се стопля, в полумрака оглеждах разнежените лица на момчетата и слушах хъркането им, сред което различавах почти детското сумтене на Селиверстов. Животът продължаваше.

Болката вече не ми досаждаше чак толкова. Просто не ми се спеше. И това ми доставяше удоволствие. Главата ми беше съв­сем празна. Като човек, който никога не бе страдал от безсъние, напротив - заспивах, където ми падне (например в президиум или на театър), дори се учудвах на това свое състояние. Странно, но то ми се струваше приятно и леко. Нищо не измъчваше душата ми. Разбрах, че сънят е избягал, защото цялото ми същество се наслаждаваше на отдавна забравеното душевно спокойствие от детските години.

„Животът е странно нещо!" - мислех си, докато лежах в палат­ката и усещах в гърдите си голямото количество изпушени цига­ри. Всички деца се раждат романтични, чисти. Всички до едно. И всички до едно пребивават в състояние на прекрасно душевно бла­гополучие. После то отлита и се заменя или от победен зов, или от тревожни нотки, премесени с грижовно кудкудякане. После хо­рата окончателно забравят какво е душевното спокойствие. След време дори не си спомнят за него. Забравят го завинаги заедно с детството. Забравят, защото върху чистата детска душа, способ­на да живее в състояние на чуден покой, оказват натиск не само родителите, а и други фактори. При това толкова силно, че скоро от детските очи изчезва примамливият възторг от живота!

Защо изчезва той?

Кое действа толкова зле върху децата ни?

Ами нашите мисли, мислите на възрастните, както и нашите загубили блясъка си очи, уморени от света на черните мисли, заб­равили, че имаме честта да живеем на белия свят.

Бях изпаднал в състояние на душевен покой. Опипах спалния си чувал - беше уютен и топъл. Докоснах похъркващия до мен Селиверстов - стори ми се добър и близък. Навлякох островър-хите си татарски галоши, за да изляза да пуша - те бяха меки и удобни.

Сутринта момчетата се заизмъкваха от палатката, за да удов­летворят физиологичните си нужди./Връщайки се, всеки казваше едно и също:

- Ох, колко добре ми стана! Търпях цяла нощ! Шефе, ти излиза ли вече?

Преди изгрев от палатката се разнесоха такива мощни звуци, че отсрамиха велика Русия тук, в Тибет. През какафонията им ед­ва дочувах ромона на поточето.

На закуска пак нищо не ядох. Състоянието ми обаче беше доб­ро, макар че усещах силна умора. Но тя беше приятна и не носе­ше следите на душевния гнет. Чувствах тленното си тяло разтър-сено от сгъстеното време в Долината на смъртта - наболяваше ме, но приятно. Дори болката в стомаха ми беше поносима.

Докато всички си събираха нещата, аз се приближих към ручейчето и потопих дланите си в него. Студената вода галеше пръс­тите ми. Усещах живота в нея.