В обятията на шамбала

- Шефе, подгъват ли ти се краката? - попита ме Селиверстов, докато палехме по цигара.

- Сухи са... - отговорих тъжно, предизвиквайки недоумението на Сергей.

Монолит с шест страни

Отново тръгнахме напред. Скоро Тату, който вървеше отзад, ме повика:

- Сър, виждате ли малкия манастир на отсрещния склон? Там се намира пещерата на Миларепа.

Изкатерихме се по склона и след няколко минути стигнахме до манастира. На вид беше доста скромен и по-скоро наподобяваше плевня.

- Къде е входът към пещерата? - озадачи се Селиверстов.

- Вътре в манастира - поясни Тату.

- А това какво е? - посочих огромен, по-висок от манастира каменен монолит с формата на равностранен шестоъгълник.

- Камъкът, изсечен и донесен тук от самия Миларепа! - Тату гордо вирна глава.

Приближих се към него. Нямаше съмнение, че е с изкуствен произход, че някога някой го е изсякъл от огромен каменен блок,

след което го е пренесъл върху планинския склон и е изградил подпорна каменна стена, за да не може грамадният монолит да се преобърне.

Височината му беше около 8 метра, ширината - също толкова, а дебелината - около 4 метра. Външно приличаше на гигантско шестоъгълно колело. Поразителното беше, че всеки ъгъл и всяка страна бяха абсолютно еднакви. Каменното творение тежеше приблизително около 300 тона, ако приемем, че един кубически метър с плътността на гранит тежи 2,3-2,4 тона.

- Тату, откога се намира тук шестоъгълният монолит? Какво твърдят легендите?

- Твърдят, че го е изсякъл Миларепа. А той е живял в края на първото хилядолетие от нашата ера.

- Съгласно данните на специализираната литература, Миларе­па е живял в периода от 1040 до 1123 година - намеси се в разго­вора Рафаел Юсупов, който се отличаваше с феноменална памет. - Миларепа е описан като човек със свръхестествени психични способности, тоест бил е истински махасиддха.

- Какъв, какъв? - попита Селиверстов.

- Махасиддха.

- Мухасидка, казвате? Какво пък е това? - ентусиазирано за­разпитва Селиверстов.

- Ами... - запелтечи Юсупов - особено състояние на тялото и душата. Трудно ми е да го обясня, но съм сигурен, че ти, Сергей, не си махасиддха.

- А да не би пък вие, Рафаел Гаязович, да сте муха... михасидка?

- И аз не съм. Защо питаш?

- Няма нужда да ни замеряте с псевдоинтелигентски приказки, които карат човек да се чувства глупак. Мухасидка, мухосидка...

- Човек трябва да се просвещава.

- Аз ли не се просвещавам?! Дори помня как се наричат Ве­ликденските острови на един от най-древните езици.

-Как?

- Как?

- Ма-ха-сид-дха! Да беше го запомнил!

В този момент от манастира излезе монах и се приближи към нас. Разменихме си поздрави.

- Какво е това? - посочих аз шестоъгълния монолит.

- Камък - отговори той.

- Миларепа ли го е изсякъл?

- Разбира се - без сянка на съмнение потвърди монахът.

- А къде го е обработвал?

- Ей там, високо в планината, има твърди скали. След това Миларепа е повдигнал камъка с очите си и го е пренесъл тук.

- Как така „повдигнал го е с очите си"? - учуди се Рафаел Гая­зович.

- Изтеглил е очите си от орбитите, обвил е камъка със зрител­ните си нерви и го е пренесъл тук! Ха! Далеч не всичко трябва да се приема буквално! И на най-неграмотния ще му стане ясно, че Миларепа е пренесъл камъка с психичната си енергия. А може да е използвал и енергията на петте елемента - ехидно изстреля Се­ливерстов.

- С какво Миларепа е обработил монолита? - попитах монаха.

- С ръцете си.

- ...?

- Антигравитация - подхвърли Рафаел Юсупов и погледна бо­язливо към Селиверстов.

-А с каква цел е поставен тук? - попитах аз.

- 0-0-0 - прониза ме с очи монахът. - Никога няма да разбе­рете!

- Е, ще се опитаме, ще положим старания. Ние вярваме в ти­бетските легенди.

Монахът се взря в очите ми и отчетливо произнесе:

- Само онзи, който е в състояние да повдигне камъка с очите си, може да влезе в Царството на мъртвите.

Погледнах монолита, усещайки, че погледът ми е отчайващо слаб. После се приближих и се опитах да го изместя. Камъкът изобщо не помръдна. Обзе ме вътрешно безпокойство и смуще­ние. Дори се засрамих, че мисленето ми има толкова традицион­но приземен характер. А грамадният шестоъгълен монолит леже­ше пред мен и сякаш ми намекваше, че животът е доста по-сло­жен, отколкото си представяхме.

Спомних си за тибетците, които се покланяха на скелетите и също вярваха, че ще попаднат в Царството на мъртвите - в стран­ния свят на сомати. Според тях там е много весело, защото осво-

бодените от телата си същест­ва се наслаждават на воля на душевно озарение и наслади. Но там попадат само избрани­те. Онези, които Бог е дарил с особени способности - напри­мер способността да вдигат с поглед подобни шестоъгълни монолити.

- А защо камъкът е с шест страни? - попитах монаха.

- Ами... и това няма да раз­берете.

- Все пак?

- Шестте страни на този ка­мък символизират шестте свя­та в Царството на мъртвите -монахът ме изгледа внимател­но, сякаш се опитваше да до­лови дали съм разбрал поне не­щичко.

- Странно, че там съществуват точно шест свята, а не... четири. Тату преведе моите думи.

Монахът учудено вдигна вежди.

- В тибетските текстове има много сведения за Царството на мъртвите. Но ние, съвременните монаси, не можем да разберем всичко написано. Учителите са ни напуснали. Отдавна, много от­давна, не е излизал никой от Царството на мъртвите. Никой. А ние чакаме. Светът ни поглъща. Скоро от нас няма да остане и следа. Тревожа се, че няма да дочакаме мига, когато от Царството на мъртвите ще излезе учител и ще ни посъветва как да живеем. Но ние ще го чакаме с нетърпение - тъжно заключи монахът.

Аз също се натъжих. Но паралелно с тъгата усетих, че ме об­зема и вдъхновение. Мислите ми закръжиха около паралелните светове. Скоро стигнах до извода, че влизайки един в друг като матрьошки, те се отличават от нашия свят само по геометрията

на изкривеното пространство и различния ход на времето. На­вярно основа на нашия трииз­мерен свят е триъгълникът (а като обемна фигура - тетраедърът), основа на четириизмерния е четириъгълникът (ка­то обемна фигура - октаедърът) и т.н. Не зная защо, но ми се струваше, че онзи свят е шестизмерен и че е единен за всички светове преди шестото измерение. Тогава ние бихме се озовали във фракталния свят на отвъдното, където ня­ма разстояния и мащаби. Там бихме видели също такива фрактални като нас събратя от други светове, които по време на земния си живот са били от­делени от нас чрез невидима­та преграда на пространството. Може би онзи свят не е само един - следващият трябва да се намира на нивото на 10-ото измерение, следващият на нивото на 14-ото измерение и т.н.

„Защо смятам, че не може да има двуизмерен живот, тоест жи­вот в плоскост? Или едноизмерен живот, тоест живот в линия, или дори живот изобщо без измерения - нулев, тоест живот в ед­на точка? - помислих си тогава. - Може би подобни форми на живот наистина съществуват?"

Разбирах, че ще го узнаем, едва когато се озовем в отвъдното и осъзнаем цялото величие на света, по точно - на обединените светове. Сигурно хората от Царството на мъртвите живеят чрез душите си в отвъдното, като се наслаждават на божественото ми­роздание в цялото му многообразие. Те поне мъничко закрилят нас, хората от третото измерение, снизходително се отнасят към хората от второто измерение, принудени да живеят в плосък свят,

и мъничко се присмиват на хората от първото измерение, които живеят в една линия, както и на хората от нулевото измерение, съществуващи в една точка! Но хората от шестото измерение зна­ят, че нулевото не е някаква затънтена и задръстена точка. Дори от точката човек може да се измъкне чрез чистота на душата и кристална яснота на помислите. Един ден величественото шес-тизмерно отвъдно ще прехвърли човека от нулевото в първото измерение и така ще му прокара път за възход по световете, ако той разбере, че главен критерий в живота е Чистата душа. А и обратният път сигурно съществува! Надолу по световете чак до пълното му изчезване - за онези, които не го проумеят. Кой знае какво е адът? Може би е пропадане в по-нисък свят - неугледен, чужд и примитивен, а раят - възкачване към по-висок.

Стоях близо до шестоъгълния монолит, омагьосан от мисли­те, които бяха нахлули сякаш от дълбините на подсъзнанието. И ми се стори, че вече съм обмислял този въпрос Напрегнах памет­та си, но всичко се беше объркало - и моята лична памет, и памет­та на предците ми.

От този миг ще изминат две години и нещо, докато организи­рам научната експедиция в Египет. Там ще разработим хипотеза­та, че земята на египтяните някога е била посещавана от хора от паралелни светове. Те са оставили след себе си пирамидите и ста­туите с естествена големина. И когато направим логически из­държан геометричен анализ на характера на изкривяване на прос­транството в паралелните светове, ще открием, че „нашето" от­въдно трябва да се намира точно на нивото на шестото измере­ние. И за това, скъпи читатели, ще напиша подробно - обещавам ви! - в бъдещите си книги. Сигурно ще ви е интересно, тъй като ще ви отведе при тайните на чудните технологии на хората от по-високоразвитите светове.

А тогава, в Тибет, продължавах да стоя близо до шестоъгъл­ния монолит. Погледнах монаха и предложих:

- Хайде да се снимаме заедно?

- Не, не! - възрази той. - Не бива да ме снимате. Както и вътре в манастира.

Обърнах внимание на външността му - беше на средна въз-

раст, невзрачен, с големи очи, в които тъгата и носталгията плав­но се редуваха и не оставяха място за радостта или възторга. Пре­карах длан по тила си и го попитах:

- А каква роля играе всеки ъгъл в шестоъгълния монолит? Мо­же би единият символизира нашия свят, вторият - друг и така нататък?

- Не зная. За това пише в тибетските текстове, но аз нищо не разбирам - тъжно продума той.

- А не ви ли се струва, че шестте ъгъла на този камък символи­зират шестте възможни апокалипсиса на Земята, при които зем­ната ос всеки път се измества с 6666 километра?! - подхвърли Селиверстов. - Земята вече е преживяла четири апокалипсиса, ос­танали са й два, за да завърши фаталния кръг, когато животът на повърхността й ще бъде напълно изтребен. Ще остане само Цар­ството на мъртвите.

- Не всички обекти символизират нещо - намеси се в разгово­ра Рафаел Юсупов. - Между другото, шестицата сама по себе си също е символ.

- За какво намеквате, Рафаел Гаязович?! - строго сбърчи веж­ди Селиверстов.

- Не се мръщи - успокои го Юсупов. - Ако се мръщиш, значи и ти си бил...

- Какъв - шестак?

- Ами да.

- А вие, Рафаел Гаязович, да не би никога да не сте бил шестак? Нито веднъж, така ли?

- Нито веднъж. Не харесвам компромисите, значи съм антишестак.

- 0-хо-хо! Понякога в живота се налага човек да се прави на шестак, за да се сдобие с нещо - например с пари - захили се Селиверстов. - А какво според вас е антишестак?

- Какво? - наежи се Юсупов.

- Това е шестица, която се подцава на гордостта си.

- Да не би да искаш да кажеш, че аз съм... шестак?!

- Хайде да влизаме в манастира! - прекъснах спора им. Щом се озовахме вътре, докоснах монаха и го попитах:

- Кажете, според вас дали Миларепа - този велик йога и поет, е пристигнал от Царството на мъртвите?