В обятията на шамбала

Не след дълго с Равил доближихме портата към Шамбала. Пос­тоянно поглеждах към долното ниво на Главното огледало на вре­мето, като се стараех да не попаднем под неговото въздействие. Отлично разбирах, че в нашия преходен свят ние с Равил нямаше как да останем кристално чисти. А как ми се искаше да мина поне по ръба на сгъстеното време! Поне с протегнатата си ръка да го усетя! Но инстинктът за самосъхранение не ми позволяваше и ся­каш ми нашепваше, че този, който е роден като тризмерен човек, еволюционно още не е дозрял, за да бъде допуснат в чудодейното единно осево време. И това не беше моя лична вина. Огромното количество лоши мисли, витаещи в нашето триизмерно простран­ство, неизбежно се просмукват в душите ни и превръщат всеки от нас в заложник на общочовешката злоба.

Усетих, че се уморявам от тежкия преход по камънаците, а и от това постоянно напрежение - да не навляза аз, грешникът, в зона­та на сгъстеното време.

- Оттук се вижда отлично, Равил, но ние, земните грешници, нямаме право да се приближаваме повече - изхриптях аз, едва поемайки си дъх.

- Да снимам ли?

- Да, но най-важното е да се мисли - кой знае защо отвърнах аз и се сетих за времето преди експедицията - там, в далечна Русия, когато в душата ми тайно се зараждаше надеждата, че ние, роман­тичните учени от Уфа, може би наистина ще открием вратата, ко­ято води към подземието Вара.

И тази врата сега беше пред нас! Огромна - минимум 250 на 200 метра, и от мястото, където бяхме застанали с Равил, изглеж­даше ромбовидна. Ясно личеше, че в стената на Дома на щастли­вия камък е изсечена ниша с дълбочина около трийсет метра, чи­ето дъно представляваше сравнително равна каменна плоча. По­върхността й рязко се отличаваше от стената. Ако стената беше покрита с мазилка (забелязваше се с просто око), то плочата но­сеше следи, характерни при обработката на цялостен камък. Над вратата гордо се възвисяваше, сякаш достигаше небето, Домът на щастливия камък.

Обърнах внимание на пясъка покрай основата на Дома. Имаше вид на утайка и не беше типичен за тукашните планини (Вечният континент никога не се е озовавал под вода!). Опитах се да разга­дая причината за наличието му, но не успях. Все още не знаех, че утре Бог ще ни помогне да разрешим и тази загадка.

Запотеният ми гръб започна да замръзва. По стар планински обичай разкърших снага, за да „отлепя" мокрото и студено бельо от тялото си. В мислите ми възникна образът на ступа, наричан портата към Шамбала, който неотдавна бяхме видели в подстъпи­те към свещения Кайлас. И водачът Тату, който ни обясняваше, че символизира огромната каменна порта и се отваря само пред он­зи, който знае заклинанието и е допуснат до нея от щастливия камък.

Щастливият камък обаче нямаше да ни пусне! В най-добрия случай интуитивно щеше да ни подскаже: „Не отивай!", а в най-лошия - да ни изпепели чрез сгъстеното време. Може и да прого­ни „родното" зло начало, като така яко ще сдруса всяка наша клетчица, че ще ни обрече на ненавременна старост и мъки поради приближаващия край. Нали сме родени грешници...