В обятията на Шамбала

265
— Бя, бя, бя — каза Лан-Вин-Е. Стана ми ясно, че е против.
— Позволете да продължа разговора си с монаха! — помолих ги аз.
— Please — пръв отговори Тату.
— Как се чувствахте там?
Тленнурпу ме погледна с тъмнокафявите си очи:
— Лошо.
— В какво се изразяваше това „лошо“?
— Е… — монахът поизчака с отговора — там ставаш… зъл.
— Много зъл ли?
— Много.
— Приисква ти се да убиеш някого?
— Ядосваш се силно и всичко ти се струва гадно. Главата ти се пълни с лоши мисли.
— А ако до теб стои приятел?
— Там се ходи поединично и само…
— Само какво?
— След като си извършил свещената парикарма около Кайлас.
Планината те прочиства. Като си по-чист, можеш да оцелееш.
— А „непречистените“ оцеляват ли?
— Не.
— Никога ли?
— Никога!
Знаех, че вече съм направил парикарма, затова също имах шанс да… оцелея.
— А как умират хората там?
— Обикновено молят тялото им да се вкамени — монахът ме погледна сякаш с чувство на вина, убеден, че за един европеец понятието да се вкамениш изглежда глупаво и фантастично.
— И какво? Някой вкаменил ли се е?
— Да се вкамениш, е щастие. Бог е дарявал само избраници. За обикновените хора то е недостъпно. Обикновените просто умират.
— Значи — да се вкамениш… — повторих аз.
— Да се вкамениш, е нещо много хубаво — простодушно добави монахът.
Вече знаех за феномена сомати. Известно ми беше, че йога от най-висок ранг е в състояние по време на медитация да прехвърли

266
водата на своя организъм (така ми се струва!) във вода от четвъртото състояние. После той спира обмяната си и тялото му изпада в така нареченото каменнонеподвижно състояние, в което се запазва хиляди и дори милиони години. Неизвестно защо интерпретирах хипотетичната вода от четвъртото състояние като вода, подобна на онази, която се съдържа в хрущялите. Известно е, че те проявяват склонност към минерализация, тоест към натрупване на минерални вещества — по-точно на калциеви соли. Оттук следваше изводът, че тялото на човека в сомати може да претърпи минерализация или да се вкамени. „Нима състоянието сомати не е вечно? Съществува ли опасност тялото да се вкамени?“, помислих си аз.
Като разсъждавах наум по този въпрос, предположих, че сигурно „отгоре се вижда всичко“. Може би такова количество на тела в състояние на сомати е излишно за Генофонда на човечеството?
Възможно е духът на дадено тяло, който живее на онзи свят, да е извършил грях и да се налага тялото да бъде ликвидирано. Или хората са изпаднали в сомати при неподходящи температурни условия и затова тялото започва да деградира или се вкаменява.
— Дун вяо као? — обади се Лан-Вин-Е.
— Пита за какво сте се замислил — сконфузено промълви Тату.
— Ами отговорете му, че не знаете. Вие наистина не знаете за какво мисля.
— Дан ме — отвърна Тату. Настъпи минутна пауза.
— Дали на Мястото на гладния дявол има вкаменени хора? —
прекъснах пръв паузата.
— Има, има — отговори монахът. — Осмина са.
— Какви са те?
— Големи.
— Седят или стоят?
— Разбира се, седят.
— Как?
— Под формата на триъгълници, като… триъгълни каменни блокове.
— Не ви разбрах.
— Медитиращият човек винаги прилича на триъгълник.
— Къде по-точно са те?
— Дайте да ви нарисувам мястото.

267
Монахът взе експедиционния ми дневник и започна да рисува.
Бог не му беше дал способности на художник, но изтърпях до края,
като постоянно го засипвах с уточняващ въпроси.
Мястото се намираше недалеч от малка рекичка. Между скалите имало площадка, където били разположени осем „тела на вкаменени хора“. Те приличали на триъгълници, но всеки от тях запазвал индивидуалните си черти. Височината им достигала два или дори пет метра, може би и повече. Били разположени в една редица,
ориентирана от северозапад на югоизток. Наблизо се намирал горещ минерален извор, в който имало кръгли камъни, а светената вода била с три различни вкуса. На две места се издигали пясъчни дюни със свещен пясък, подходящ за лечебни цели.
— Защо смятате, че триъгълните каменни блокове са тела на вкаменени хора? — попитах го аз.
— Как така? — учуди се той. — При медитация в позата на Буца човек винаги образува триъгълник. Той се стреми към това. Там се крие целият смисъл на медитацията.
— Не са ли малки пирамиди?
— Какво говорите! Пирамида е например Малкият Кайлас.
Вкаменените хора наричаме понякога статуи, макар да е неправилно.
Между другото, всяка от тях има своето название.
— Знаете ли ги?
— Ами… да — започна да си припомня монахът. — Пишете!
Взех експедиционния дневник и написах следното:
1. Пема-Сам-боа, 2. Соге-торче-чан, 3. Пема-Кялбао,
4. Санго-Таго, 5. Лонден-чази, 6. Чаня-санги, 7. Торче- толи, 8. Пема Джунгни.
— И какво означават?
— Означават различните прояви на един и същи човек.
— Как да ви разбирам?
— Всеки човек се проявява по различен начин — с недоумение ме погледна той.
— В какво?
— Как в какво? В тялото. Къде другаде!?

268
— Искате да кажете, че един и същи човек се е вкаменявал осем пъти, така ли? — учудих се аз.
— Да, вкаменявал се е осем пъти и всеки път е оставял след себе си по една статуя — с невъзмутимо лице отвърна монахът.
— Невъзможно!
— Как така невъзможно!? — искрено се зачуди монахът. —
Случва се.
— Разбирам, ако човек е изпаднал в състояние на сомати. Тогава при неподходящи условия тялото му може да се минерализира, тоест да се вкамени. Но не може да се минерализира осем пъти и всеки път да оставя след себе си каменна фигура.
— Може — отново потвърди монахът.
— И как става това?
— Много просто. Нали разбирате, че човекът е преди всичко дух. А духът може да влезе в едно, после във второ, след туй в трето тяло. Ако поиска, може да влиза в много тела едно след друго. Нали така?
— Е?
— Значи така, един човек, тоест дух, решил навремето да се вкамени осем пъти. Стана ли ви ясно? — изгледа ме монахът.
— Не.
— И тъй, този дух влязъл в едно тяло, стигнал до Мястото на гладния дявол, започнал да медитира и скоро се вкаменил. Ясно ли е?
— Изглежда е изпаднал в състояние на сомати и поради неподходящи условия тялото му се е вкаменило — промърморих си под носа.
— След като видял, че тялото му се е вкаменило, човекът, тоест духът, напуснал „каменното тяло“ и се вселил в ново тяло по време на бременността на някоя жена. Когато неговото ново тяло се родило и пораснало, той отново отишъл на Мястото на гладния дявол, седнал там и изпаднал в състояние на медитация, след което тялото му пак се вкаменило! Тогава той напуснал вкаменилото се тяло, отново се вселил в ново… и така сторил осем пъти. Осемте статуи, които ви изброих, са имената на този човек по време на осемте му живота.
Стана ли ви ясно?
— Вече да — отвърнах. — Но защо го е правил?
— О-о! — възкликна монахът. — Толкова е сложно…

269
— Да не би да е искал по този начин да създаде цели осем статуи? — подсмихнах се аз.
— О, не — също се подсмихна монахът.
— Тогава защо се е вкаменявал осем пъти?
— За да се пребори с Черния ангел… ангела на злото.
— Кой е пък той?
— Ами точно това е Гладният дявол — изгледа ме монахът като несъобразително дете. — Този човек е желаел да стане мъртъв, защото само мъртвите могат да си съперничат с ангелите — добави монахът.
— Живият човек по-слаб ли е?
— Разбира се, по-слаб е.
— А онзи, чието тяло се е вкаменявало осем пъти, успял ли е в крайна сметка да победи Черния ангел?
— Не, не успял. Черният ангел се оказал по-силен — сведе поглед монаха. — Черният ангел изчаквал тялото му да изпадне в сомати и веднага го превръщал в камък, като не му давал възможност да стане пълноценен мъртъв. Затова човекът се вселявал в ново тяло с нов живот, отново стигал до Тибет, пак изпадал в сомати и като ставал мъртъв, се борел с Черния ангел. Онзи отново превръщал тялото му в камък и не му давал възможност да поеме цялата сила на мъртвите.
Така се повтаряло осем пъти.
— Значи мъртвите се делят на пълноценни и непълноценни…
— промърморих под носа си.
— Разбира се. Не всеки човек, станал мъртъв, бива приет сред мъртвите. Ако не са го приели там, неговото тяло се вкаменява. Но ако мъртвите приемат новия мъртъв, то щастливецът усвоява силата на всички мъртви на Земята. Тяхната сила е огромна.
— А защо не са го приели? Нали е преследвал благородната цел да се пребори с Гладния дявол.
— Не зная. Но старите лами са ми споменавали, че на Мястото на гладния дявол е скрито нещо свещено. Точно него пази Гладният дявол — тихо продума монахът. — Това място е било омагьосано, при това… много хитро.
— А какво означава „нещо свещено“?
— Не зная — отвърна монахът.
Мислите ми се разбягаха напосоки, после се събраха накуп и аз си представих, че това „свещено нещо“ е най-вероятно отломък от

270
камъка Шантамани. За съжаление монахът Тленнурпу не знаеше за него. „Колко многолик и гениален е Създателят! — помислих си. —
Той е изпратил Черния ангел, наричан още Гладния дявол, там, където се е издигал тибетският Вавилон. Възложил му е да охранява това свещено място и скъпоценния отломък, но по своеобразен начин,
показвайки на хората колко струват техните лоши мисли.“
Облегнах се на пейката, на която седях, и чак тогава видях, че
Лан-Вин-Е е заспал с клюмнала настрани глава. Ето защо толкова дълго не ме прекъсна! Продължих да разсъждавам за Гладния дявол и отново осъзнах не само гениалността, но и оригиналността на
Създателя. Спомних си, че през целия си научен живот все мислех и мислех, негодувайки вътрешно поради появата на тъпи и нелепи мисли. Само понякога, при това доста рядко, изпадах във възторг от някоя нестандартна мисъл, която се отличаваше с изключителна простота и сякаш сияеше с особена светлина. Дори недоумявах — как досега не се бях сетил? Отначало мозъкът ми и в най-затънтените си ъгълчета клокочеше от гордост, но после, когато мъничко поумнях,
разбрах, че това не е мое лично постижение, а подарък от Него — за мен, устремения да открия нещо ново.
След като още мъничко поумнях, започнах да различавам
„божествената“ мисъл от човешката „гениална“ мисъл. „Божествената мисъл“ наистина сияеше, предизвикваше усещане за лекота и възторг поради своята безкрайна простота и оригиналност. „Гениалната човешка мисъл“ винаги беше утежнена с дълбоки съмнения. В крайна сметка престанах да бъда учен, а започнах да „изпросвам“ мисли от
Бога и дори схванах „принципа на изпросване“ — да се мисли, да се мисли, постоянно да се мисли по темата на изследването, а не да се врънка безволево с надеждата, че Властелинът на света на мислите ще усети напъването и ще помогне. Ето така живея сега — като роб на
Бога, но се гордея, защото разбирам, че Той ме е създал.
— Дан, лин, ве! — събуди се Лан-Вин-Е.
— Ох! — въздъхнах неволно.
— Какво каза той? — Лан-Вин-Е попита преводача, като ме посочи с пръст.
— „Ох“ се превежда като „добро утро“ — изтърсих аз.
Тату преведе. Лан-Вин-Е се усмихна. Стана ми ясно, че разговорът ни скоро ще бъде прекъснат, затова бързо зададох поредния

271
си въпрос:
— Онзи човек, чието тяло се е вкаменявало осем пъти,
обикновен ли е бил или голям човек?
— Не знам. Но статуите са големи.
Помислих си, че може би гигантите в Египет не са просто статуи, а вкаменени тела на хора от паралелните светове. Отивайки в родния си свят, те са оставили телата си тук, в чуждия свят, като са ги консервирали чрез сомати и са подготвили всички предпоставки за минерализирането, тоест вкаменяването им. Прекалено идеално са изработени тези статуи!
— Дин-де, дин-де — заповтаря Лан-Вин-Е. Тату го посочи:
— Казва, че е време да приключвате.
— Ей сега!
— Вин-лео-бео?
— Пита кога ще свършите разговора — сведе глава Тату.
— След три минути. Лан-Вин-Е кимна.
— Днес или утре искам да отида до Мястото на гладния дявол…
сам. Направил съм парикарма, тоест ритуална обиколка около свещената планина Кайлас, и сигурно отчасти съм се пречистил.
Според вас ще оцелея ли?
— Може би ще оцелеете, а може би — не — отвърна той.
— Какво ме заплашва там?
— Злите мисли, които таите в себе си, ще се засилят многократно и ще ви разкъсат. Освен това — намръщи се монахът —
ще започнете да молите тялото ви да се вкамени. То ще страда много силно и на вас ще ви се прииска да стане каменно… Нали камъкът не усеща болка.
— М-да… — произнесох аз.
— Не ви препоръчвам да се приближавате твърде близо до вкаменените хора.
— Защо?
— Струва ли си да се цапате?
— Не ви разбрах.
— Около тях обитава Гладният дявол, а той е катализатор на злите мисли у хората. Ако се задържите известно време там, ще попаднете под влиянието на огромния Черен ангел и вашите многократно засилени зли мисли ще ви разкъсат. А ако не ви умъртвят

272
те, ще останете във властта на злото. Дали си е струвало в такъв случай да правите свещена парикарма?
— Значи не бива да се цапам, така ли?
— Веднъж ви е провървяло — монахът впери очите си в мен. —
Извършили сте парикарма, не сте умрели и сте се пречистили. Ако се приближите към вкаменените хора, ще ви се наложи още веднъж да извършите парикарма, за да прогоните злите мисли, подсилени от
Черния ангел. Преди да отида на Мястото на гладния дявол, на два пъти направих парикарма, а веднага след като посетих това място, ми се наложи още веднъж да го сторя. Ще ви призная, че последната парикарма ми беше най-трудна — засилените от Черния ангел зли мисли болезнено напускаха моето тяло.
— Дин ел-ки — отсече Лан-Вин-Е.
Без да ми преведат, разбрах, че настоява да приключваме разговора.
— Ей сегичка! Кажете, точно там ли ще се омърся?
— Точно там — кимна монахът. — Между другото, не взимайте фотоапарата, а ако го вземете, не фотографирайте Мястото на гладния дявол.
— Защо?
— Понякога върху снимките се появява Гладният дявол и най- често фотографът умира, защото дяволското начало засилва в човека злите мисли, които направо го разкъсват отвътре.
Тогава все още не знаех, че след няколко години ще ми се натрупа цяла камара снимки с ясно различими светещи обекти.
Анализирането им ще ни доведе до извода, че най-вероятно сияещите обекти са различни варианти на ангелоподобния живот на Земята —
невидими за очите, но неизвестно защо изобразени на снимките.
Погледнах монаха Тленнурпу и разбрах, че няма да успея да повторя неговите стъпки, тоест да направя парикарма, да посетя
Мястото на гладния дявол и отново да направя парикарма. Нямах време за още един ритуален обход на Кайлас — притискаше ме срокът за връщане в Русия, а и с всеки изминал ден ставаше все по-студено.
Куп съмнения се породиха в душата ми.
Лан-Вин-Е демонстрираше с вида си, че е време да тръгваме. Аз също се изправих.
— Нима наистина ще отидете там? — намръщи се монахът.

273
— Ще ида — отвърнах аз.
— Идете сам — подхвърли той на прощаване.
Щом излязохме от манастира, аз се разколебах и отново се върнах при монаха.
— В коя посока да търся Мястото на гладния дявол? И колко километра са до него?
— Натам трябва да се върви… — махна с ръка той.
— По-точно! Ще ми се да определя азимута по компаса.
— Ето го там… ето го! Има около седемдесет километра. Път няма. Може да се стигне с кола, понеже хълмовете са с лек наклон.
Ще се ориентирате по реката. На противоположния й бряг трябва да видите скали.
Тръгнахме.
— Не се цапайте! — подвикна след нас монахът.
Заедно с Тату и Лан-Вин-Е се насочихме към нашия лагер.
Мислех за криволиците на съдбата си, която ме бе изградила като очен хирург, а после ме бе запратила в онези места, където приказката се преплита с реалността. Ето че и сега съдбата ме водеше към място,
което в Тибет наричат омагьосано.
В лагера налях по малко спирт на Лан-Вин-Е и Тату. Чукнахме се и пийнахме.
— Утре ще тръгнете заедно с мен към Мястото на гладния дявол
— заявих със заповеднически тон.
— Не, не! Никъде не тръгвам! — внезапно извика Лан-Вин-Е.
— Защо!? — строго го изгледах аз.
— Няма да ни стигне бензинът!
— Глупости! Имаме двоен запас от бензин.
— Не, бензинът ще свърши! — отново извика Лан-Вин-Е.
— Престани да дрънкаш глупости! — ударих с юмрук по коляното си. Лан-Вин-Е млъкна и извърна очи. Тату се наведе към мен и промълви:
— Страх го е да пътува до там. Смята, че със сигурност ще умре.
Разказвали са му за това място. Разберете го, сър!
— Добре, ама защо приказва глупости? Аз ще отида сам! Само го моля да ме закара възможно най-близо. Кажи го на този страхливец!
Тату преведе.

274
— Не, не! — отново възрази Лан-Вин-Е.
Усетих, че търпението ми се изчерпва. Събрах нервите си в юмрук и казах:
— Добре! Ще заминем заедно с теб, Тату! Кажи му го!
Когато Тату преведе, Лан-Вин-Е отново извика:
— Не! Бензинът няма да стигне! А Тату няма право да кара колата.
— Бензин имаме достатъчно — почти на срички произнесох аз.
— Ако не ме закарате, ще тръгна пеш. Не се съмнявайте, ще измина седемдесетте километра натам и обратно! А вие ще чакате тук, ще чакате дълго. Но дотогава ще падне сняг, реките ще излязат от коритата си…
Когато Тату преведе думите ми, Лан-Вин-Е закима с глава и почти прошепна:
— Няма да ни стигне бензинът…
— Никога не съм мислил, че представител на великата китайска нация може да бъде страхливец — прошепнах разпалено. — Тату,
преведи!
Лан-Вин-Е почервеня като рак. Сви юмруци и стана. Аз също се изправих. Тик изкриви ъгълчето на устните му. Гледах го право в очите. Наведох се, повдигнах манерката със спирт, налях солидна доза в чашата и я подадох на Лан-Вин-Е. Той отблъсна ръката ми. Отпих от спирта. После долях и отново протегнах чашата на Лан-Вин-Е. Той отново отказа. Аз отпих.
Настъпи гробна тишина.
За трети път налях спирт в чашата и я протегнах на Лан-Вин-Е.
Той я пое.
— Утре ще тръгнем по-рано. Вие с Тату ще останете на разстояние десет-двайсет километра от Мястото на гладния дявол,
нататък ще продължа пеша. Сам. Вие ще ме чакате — казах аз с леден тон, който не търпеше никакви възражения.
Лан-Вин-Е продължаваше да държи чашата. Сипах и на него, и на себе си, и на Тату. Пръв вдигнах чашата си. След мен пи Тату, а после и Лан-Вин-Е. След това хапнахме китайска супичка. Вкусна беше. През нощта спах добре. Не ме болеше стомахът.

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: