В обятията на Шамбала

255
Народът нарича мъжете, които рисуват „самовъзвеличаващи се сюжети“, надути пуяци или самовлюбени идиоти. Най-умните от тях в един миг стигат до прозрението, че не е културно да носят такава риза. Затова започват да се обличат или изцяло в бяло, или в черно, за да подчертаят своята загадъчност. А най-най-умните осъзнават, че работата не е в облеклото, а в маниерите, на които те някъде там се учат (неизвестно впрочем къде!). Демонстрират ги елегантно и укорително поглеждат към „баналните драскачи на сюжети“, които не умеят да държат приборите правилно и не са научени на английския вариант за отваряне на устата с цел поглъщане на зеле, да речем.
Гениите пък сред тях се досещат, че по-важен от маниерите е погледът. Те дълго тренират пред огледалото, за да живеят после цял живот за сметка на погледа си: не ми харесва — леко повдигам веждата над едното око; харесва ми — притварям клепачи (дай Боже,
миглите да са дълги); скучно ми е — заглеждам се в една точка;
весело ми е — смея се с очи, като леко ги присвивам; трябва да очаровам някого — широко разтварям очи и т.н. „Баналният драскач на сюжети“ не разбира за какво става дума и… се хваща на въдицата.
Мъжете обикновено „желаят“ жените и го повтарят безкрайно,
дори когато съвсем не е така. На тяхната страст са подложени и трите категории жени. „Самобичуващите се“ ги желаят, за да им доставят благородно две минути радост. „Баналните“ стават жертва на принципа, че в животинския свят съществуват отношения между самеца и самката. „Самовлюбените“ пък биват очаровани с подсъзнателната мисъл: „Ще ти дам да се разбереш, кучко, кой съм аз!“
Според мен напоследък жените от третата категория, които си рисуват „самовъзвеличаващи се сюжети“, се увеличават. Дойдоха времена, когато уравниловката изчезна и на преден план излязоха материалните, а не идеологическите ценности. Сега дори някой импотентен тип с „Ауди“ може да мине за мъж от класа. Жените от третата категория си дават висока оценка и всяко „допускане“ на екземпляр от мъжки пол до бялото им тяло оценяват направо като подарък от злато за него — „самеца“. Те не забравят да издадат умопомрачаващ вик, който да свидетелства за дивата степен на възбуда по време на краткотрайната процедура, за да му повишат самочувствието.

256
Мъжете наричат това състояние на жените синдром на
„златната…“ (имат предвид женския орган), като не забравят в по- културно общество, особено в присъствието на хора с малинови ризи,
да го наричат високопарно „синдром на златната жена“.
Разбира се, не смятам, че само импотентни мъже си купуват
„Ауди“, но пък вярвам в съществуването на „синдрома на златната жена“. Представителките му също много обичат златото и носят по пет синджирчета наведнъж. А пръстените им са толкова, че тези златни окови не им дават възможност да си сгъват пръстите. Те безкрайно съжаляват, че никой не прави бижута за пръстите и на краката, дори и арабите.
Често наблюдавам жени с подобен синдром. Те и на мен се лепят, макар да нямам „Ауди“, а служебна „Нива“. Ползата е, че така ги изучавам, макар да ми става малко тъжно.
Тях човек би могъл да оправдае до известна степен, понеже те искат по някакъв начин да подчертаят превъзходството си пред мъжете в малиново, бяло или черно. В отговор те изтъкват своя
„сюжет на живота, обагрен в златисто“. Така започва съревнованието между сюжетите. За каква любов може да става дума?
Жените със „златни сюжетчета“ също искат обаче да бъдат обичани. Желанието да се влюбят ги притиска все по-силно, така че идва време, когато „златната жена“ реално си задава въпроса къде е
„той“? Оглежда представителите на мъжкия пол и най-сетне избира обекта на своята любов. Видът на избраника зависи от нейните умствени способности.
Най-примитивните „златни жени“, при които грижата за пъпчето доминира над всичко, обикновено избират напомпано с анаболи биче с впита тениска. От американските екшъни те са възприели идеята, че жената задължително се нуждае от защитник,
сякаш някой толкова я преследва, че й трябва закрила. Животът обаче си тече мирно и спокойно, пъпчето невинаги може да бъде оголено, а бичето е все до нея. Като пълен идиот той дори през зимата облича понякога впитата тениска без ръкави. По-умната категория „златни жени“, които не обръщат чак толкова голямо внимание на пъпчето,
избират за „обект на любовта“ дебеловрати със златни ланци. Напълно възможно е тайно да желаят да имат до себе си нещо, което да
„мирише на мъж“. И тъй като дебелият врат се възприема като главен

257
признак на мъжествеността, отначало на тях им харесва да висят на него. После така им омръзва, сякаш ги карат да правят едно и също упражнение по време на сутрешната гимнастика. А и животът с дебеловратия след време става скучен, защото работата все пак не е във врата.
Още по-умната категория „златни жени“ избират за обект на любовта си артисти, видни учени, депутати и други подобни представители на интелектуалния елит, стига да не са твърде стари.
Въпреки че вратът на подобен мъж най-често е тънък, а адамовата му ябълка стърчи нелепо, „златната жена“ разбира, че основното, за което може да го обича, е умът му. Ако умът му пък е в съчетание с известно име — повече от чудесно! Тя примира от гордост, докато пристъпва редом с него — невзрачния, защото той е достатъчно умен да твърди пред всички, че именно тя го е ощастливила и е станала негова муза.
Приятелките, хванали под ръка биче или дебеловрат обект, линеят от завист, понеже техните възлюбени не могат да кажат две думи на кръст, а само се пъчат със златото по врата си или издуват гръдния си кош.
Постепенно обаче започва да се появява противоречие, защото обектът на нейната любов предпочита пред „златната жена“ своята наука или артистичните си изяви. Освен това проявява наглостта постоянно да й досажда с разговори за творчеството си, докато според нея би трябвало да й посвещава цялото си време. Как да се промени това положение? Как!? Чрез капризи! Първият каприз помага, вторият път — номерът минава, и така… цял живот. Изведнъж „златната жена“ забелязва, че обектът се е поизтъркал, красноречието по неин адрес е започнало да звучи отвратително тривиално, а творческите му пориви са редки и с променлив успех. Тогава й хрумва мисълта:
„Глупачка, кому посвети най-хубавите години от живота си!?“ Тя се обръща към внезапно заинтригувалите я бичета и дебеловратите със златни ланци. Минутите общуване с тях са й достатъчни да разбере,
че междувременно натрупалите тлъстини мъже са още по-долно качество от онези, които са загубили своя творчески потенциал.
„Златната глупачка“ изобщо не загрява, че причината е в нея или по- скоро в „златния сюжет“, който тя толкова старателно рисува цял живот.

258
Най-умната, бих казал хитро-гениалната категория „златни жени“, която доста сдържано се отнася към украсяването на пъпчето и вратлето, избира за обект на любовта си финяги или мъже с неосъществени обратни наклонности. Такава жена разбира, че финягата ще й стане преди всичко „приятелка“, но цял живот ще я почита и ще задоволява нейните „златни наклонности“ само защото тя
— красавицата — го е оценила и е повишила мъжкото му самочувствие, натикано в ъгъла от неговите „задни интереси“.
„Златната умница“ го е погледнала отпред, с което е придала значение на достойнството му. Тя дори отговаря на злобните завистници, намекващи за обратната му ориентация с гениалното:
„Това е екологичен проблем!“ Защо в такъв случай мъжът да не стане приятелка на подобна жена! Нали тя винаги го хвали и твърди, че е нормален мъж, който има… известни забежки. Затова пък колко общи интереси имат! И колко е важно това! Колко е хубаво… да бродират заедно! Що се отнася до сексуалната задоволеност на „златната умница“, то тя умее дори да медитира като йога и със силата на мисълта да потиска естествените си еротични желания. Ако пък
„приятелката-възлюбен“ от време на време се поддава на особените си гени, то тя му прощава, защото за нея думата приятелка е с главно П.
Спънах се в някакъв камък и едва не се проснах на земята.
Отново усетих под краката си тибетските камъни.
— Ех! Колко леко се върви! — чух отзад гласа на Селиверстов.
— Да бе — изсумтя Рафаел Юсупов.
— Да не би да сте уморен, Рафаел Гаязович? — невинно подхвърли Селиверстов.
— А, нищо, нищо.
— Кажете, ако сте уморен…
— Малко…
— Баба ми казваше: „Ще си почивам на онзи свят.“
— Май не го казваш току-тъй, Сергей, нали? Сигурно имаш нещо предвид!
— Не, нямам. Само го споменах.
— От мен да мине. Помни обаче, че можеш да предизвикаш съдбата!
Стрелката на компаса ни водеше по тибетското плато. Градът на боговете, в чийто център се извисяваше Кулата на Шамбала, се

259
отдалечаваше от нас. Скоро ще стигнем до цивилизацията. Ще ни посрещат „цивилизовани“ хора, на които ще започнем да доказваме,
че Градът на боговете наистина съществува и че в дълбоката древност там са се случвали събития, които… Ще ги убеждаваме, че сме произлезли от Тибет, където… където… Мислите ми започнаха да
„заекват“, сякаш не желаеха преждевременно да правят равносметка на експедицията.

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: