ПЕТ НИВА НА ЗАЩИТА НА ПОДЗЕМНИЯ СВЯТ

97
Първото ниво е чрез времето. Ненапразно входовете към подземията в Града на боговете са разположени до огледалата на времето и попадат под въздействието им с всички произтичащи оттук последици.
Второто ниво е чрез заклинанията — само чрез тях достъпът към подземията е възможен. Тайната на тези заклинания е дълбоко скрита, а и мислите на човека, комуто са прошепнати, попадат под невидимия контрол на владетеля на подземията. И най-малкото отклонение се наказва със смърт. Астаман Биндачарая разказваше, че този, който узнае тайната на свещеното заклинание, умира веднага, а онзи, комуто тайната е била поверена, или живее до края на дните си в страх, или също умира.
Третото ниво е бариерата от безтелесни или подобни на ангели същества, най-известните от които на Изток наричат асури.
Влиянието им е разнообразно. В едни случаи те предизвикват изтръпване на крайниците или негодувание, което преминава в телесна отпадналост, в други — ослепяване и т.н. Астаман Биндачарая ни разказа тогава, че безтелесните същества дори участват в церемонията при влизането в подземието. А в района на Кайлас, който е по-слабо населен, церемонията се провежда само от ангели и от още по-загадъчните… нови ангели.
Четвъртото ниво е защитата, осъществявана от хората в
Царството на мъртвите, сред които изглежда се намира и хипотетичният владетел на подземията. От разказите на лами и монаси си бях изградил впечатлението, че той има свръхмощен дух,
способен да чете мислите на пришълеца, да ги анализира и при нужда взема предпазни мерки, за да го спре. Затова Астаман и старшият човек постоянно повтаряха: „Ако Харати разреши!“
Петото ниво са тантрическите сили, витаещи вътре в подземията и контролирани от свещения Кайлас — центъра на тантрическите сили на Земята. Както разказваше старшият човек, те са приятни за човека, получил достъп, но за неканения пришълец се превръщат в кошмар.
Не знаех дали да вярвам докрай в тези мои хипотези, но скептицизмът ми неусетно затихна, като си спомних, че всъщност вече три пъти съм усещал върху себе си действието на защитните сили в подземията. Разбирах, че подземният свят има нужда от

98
защита, но не ми беше ясно защо е толкова мощна. Нима ние,
обикновените хора, сме толкова страшни? И с какво бихме могли да застрашим по-съвършения свят?
Отговорът дойде като че ли от само себе си — с отрицателната,
лошата енергия, просмукала се в нашите тела и души. Значи се отнасяха към нас като към „инфекциозен фактор“! Образно казано, да пуснеш в подземието обикновен човек, е все едно да пуснеш в дома си болен от чума.
Втресе ме. Заболя ме от тази жестока обида, която прободе сърцето ми. Да, наистина отрицателната или лошата съставка в нашите души е предопределена от факта, че сме принудени да живеем в „света на изпитанията“, в който Бог е заложил принципа да прогресираме сами чрез борбата между доброто и злото. Нашите души също преминават през това изпитание, за да могат след време да заживеят така, както живеят чистите хора от подземията.
Колко е гениален Създателят! Да сътвори „мирно изпитание чрез злото“, за да могат другите светове да живеят спокойно и да виждат наяве какво ни струва това!
Болката ми обаче не отминаваше, а и нямаше как другояче да бъде, след като човекът е възприеман от другите хора като
„инфекциозен фактор“, способен да зарази с мръсната си душа тяхното общество. Аз вече схващах положителната й роля и осъзнавах, че колкото повече се измъчва душата ми, толкова по-добре.
Някога, след десетки прераждания, тя ще изплува на повърхността на душата ми като неприятен и тежък спомен и ще я предпази от онова, с което отдавна се е борила, опитвайки се поне малко и поне в нещо да помогне на доброто да възтържествува.
— Съхранената дълбоко в душата памет за злото защитава чистия свят! — прошепнах аз с премръзналите си устни. — Чистите и величествени хора също са преминали през подобни изпитания, когато са се формирали душите им, запомнили са го завинаги и не са допуснали то повторно да ги обсеби.
Разбирах, че злото начало се проявява чрез злите мисли, към които ние се отнасяме като към нещо естествено и подразбиращо се от само себе си. На нас дори ни е трудно да си представим, че околните биха могли да имат само добри мисли. Завистливите, алчните или властолюбивите мисли все пак са нещо банално за нашето битие. Без

99
тях, честно казано, сякаш ни е скучно да живеем, защото сме изпратени в нашия „свят на изпитания“, за да се борим непрекъснато със злото. Напълно възможно е именно нашият свят да е адът за душите на хората от чистите светове. Кой знае, може би и ние сме пристигнали тук отнякъде, за да си спомним какво представлява злото и да не го допуснем повече в следващия си живот.
Сигурно Бог специално е вложил в душите ни злото начало, за да се борим, борим и борим… в името на прогреса. И вероятно затова въпреки материалния прогрес злото продължава да съществува.
Но, скъпи читатели, нали прекрасно разбирате, че животът не свършва след смъртта. Начинът, по който ще живеем при следващото си прераждане, и в какъв свят ще се осъществи това, зависи от ефективността на борбата ни със злото в света на изпитанията, в който имаме „честта“ да пребиваваме. Ако се стремим да го преборим и да спомогнем принципите на доброто да възтържествуват, то аз съм сигурен, че следващият ни живот ще е прекрасен. Допуснем ли обаче душата ни да бъде завладяна от завистта, алчността или подлостта,
най-вероятно ще се озовем отново в света на изпитанията. Но вече в качеството си например на индийски просяк, на когото цялото общество ще внушава, че да си беден е добре, защото в следващия си живот ще бъдеш богат.
— Шефе, не издържам повече! Ще се разпадна от треперене.
Спуснахме се по склона, като с мъка движехме замръзналите си крайници. Обърнах се назад и отново погледнах Дома на щастливия камък.
— Равил, не ти ли се струва, че е кух? — измънках едва-едва.
Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше грандиозен на фона на свещения Кайлас. Представих си, че наистина е изграден така, сякаш вътре в него има голяма кухина, разпределена на етажи и осветена с вътрешна светлина. Там се намират летателните апарати на
Шамбала, те излитат през вратите и навестяват нашия свят, за да ни изучават нас — грешните. За да не бъдем такива…
Нямаше как да се уверя в правилността на предположенията си.
А и студът беше непоносим, напомняйки ми, че живея в жестокия свят на изпитанията. Мълчаливо продължих напред. Равил ме следваше.

100
— Пред нас се появи още един монумент — равнодушно отбелязах аз. — Трябва да се скицира и заснеме.
— Да, да — пророни Равил.
Размахах ръце, колкото ми стигаха силите, за да предизвикам поне мъничко топлина в тялото си, измъкнах експедиционния дневник и седнах върху отвратително студен камък. Ръцете не ми се подчиняваха. Направих някаква мижава рисунка и се зарекох утре отново да се върна тук, за да го нарисувам по-внимателно.

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: