В обятията на Шамбала
Изтегляне 1.98 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Непризнатите преброявания в историята на българската статистика
| ЧАЙ СЪС СУХАРЧЕТА В палатката горяха две свещи. Смъкнахме горните си дрехи, преоблякохме се в сухи и топли спортни екипи, с наслада обухме вълнени чорапи и намъкнахме върху тях островърхи татарски галоши — те бяха най-удобни за отмора на краката по време на походите. После приседнахме около разгърнатата на пода мушама и вдигнахме чашите с горещия чай. — Как е чаят? Не е ли изстинал? — поинтересува се Селиверстов. — Горещ е все още. — Защо не си сложите захар? — По-добре без… — А спирт искате ли? Казват, че сгрява. — Няма нужда… — Е, поне хапнете от сухарчетата. — Нещо не ни се ще. — Да ви долея ли чай? — Може. — Ние с Гаязич и Тату така бяхме премръзнали, че излочихме цял чайник. А Гаязич опика целия район на лагера… 102 Усетих, че тялото ми се изпълва с дългоочакваната топлина. Сякаш мозъкът ми се беше вледенил и сега постепенно се размразяваше. Обикновеното земно щастие — да бъдеш затоплен и нахранен, накара съживяващите ми се очи да заблестят. Малко по- късно усещането за щастие стана все по-силно и като изпълни палатката, проби навън, като че ли пожела да се разпростре над цялата околност и да се изравни с щастието на онези, които… — Обикновено пия със захар — обясняваше нещо Селиверстов. — А аз не — отсече Юсупов. Пропусках покрай ушите си репликите им и се замислих за баналното човешко щастие. Спомних си игралните филми с недоволните лица на високопоставени дами, до крайност преситени от живота. Веднага си представих и щастливото лице на затворник, който с удоволствие си пийва нещо топло след работния ден като дървосекач при 40-градусов студ. Мина ми през ума, че степента на щастието се определя от самото изпитание. Колкото по-голямо е то, толкова по-силно е щастието. Няма значение какво е било изпитанието — борба за къшей хляб или за справедливост, за любимата жена или за дадена идея. Щастието винаги е еднакво и се различава само по силата, с която се проявява. Изглежда Бог е заложил в нас само един вариант на щастие — онова, което изпитваме в резултат на борбата. Другите варианти на благоденствие като спокойствието, предъвкването на вкусна храна са само негово подобие. Точно затова нашият свят е свят на изпитанията. А след поредното изпитание получаваме троха щастие, за да навлезем в следващото изпитание с очакването за поредното щастие след победата. Колко често обаче се случва да усещаме горчивината от поражението, осъзнавайки, че щастието и мъката са две равностойни противоположности. Някой е вложил в самото ни естество едновременно и доброто, и злото, а те периодично се изявяват, като по този начин внасят обичайното разнообразие в нашия живот. Затова ние, божите създания, озовали се по волята на съдбата в света на изпитанията, където в душите ни се вселява злото начало, толкова почитаме и боготворим онези личности, от които струи душевна чистота. Подобни хора ни привличат и ние никога не ги забравяме, защото те 103 са се осмелили да подхванат една по-трудна борба — вътре в своята душа. А хората от другите светове, които са чисти… — Шефе, за какво си се замислил? Да ти налея ли чай? — По-добре недей… — Е, за какво мислиш? — За щастието. — И какво е то според теб? — Щастие е например, че след преходите в планината сега седим в топлата палатка и пием чай със сухарчета. В нашия свят и ние можем да бъдем щастливи заради нещо. — Рафаел Гаязович, а какво е вашето определение за щастието? — Селиверстов явно беше настроен за спор. — Тъй като сте ерген, навярно мечтаете да се ожените? — Да се оженя? — Юсупов се намръщи. — А ти какво разбираш под щастие? Да се научиш да левитираш? — Според мен щастието е онова състояние, когато на душата ти е хубаво и леко, независимо че нямаш пари или ти липсва нещо друго. Хората, обременени с пари, имат власт, но не са щастливи. Най- нещастни обаче са завистниците. Сърцата им се свиват, защото съзнават колко са долни в сравнение с околните. Аз, Рафаел Гаязич, не съм алчен и завистлив. Широка душа съм. Мен ме привлича душевната широта. Готов съм да разкъсам ризата си и да я дам на ближния си… — И кому е притрябвала скъсаната ти риза!? Да беше я дал цяла… — И цяла ще я дам! И то пропита с моята пот… — По-добре изпрана… — И изпрана ще я дам! Дори и нова ще дам! — Само ризата даваш, така ли? — заяде го Юсупов. — Ризата струва стотинки. — Затова пък е нещо съкровено и лично, пропито от потта ми… — Кому е притрябвала твоята пот? — Добре де… Не разбирате ли, че става дума за принципа! А ако говорим за потта, то тя е на трудов човек. Това имам предвид, не нещо друго… — Едва ли ще я докараш обаче на миризма… 104 Помислих си колко ли пот е трябвало да се пролее, за да можем ние, обикновените момчета от Уфа, да стигнем до Града на боговете и да усетим истинското щастие не само от невероятните монументи на древността, но и защото успяхме да преодолеем липсата на вяра, подигравките и рационалните съвети на безброй разумни и приземени хора. Разбирах, че точно това е най-истинското щастие, което Бог е определил като „лъч светлина“ в тъмния свят на изпитанията. Ние сме длъжни да преживеем гордо живота си в него, като се борим преди всичко със самите себе си, за да можем при следващото си прераждане да попаднем в друг свят — света на Чистите души. Всички се вмъкнахме в спалните чували. Дълго време не заспивах. Селиверстов и Юсупов хъркаха юнашки. Грандиозното ръмжене, издавано от Юсупов, се съпровождаше от звучните трели на Селиверстов, чието дишане периодично спираше. Тогава ми се струваше, че той умира, за да възкръсне след няколко секунди и да изпълни такъв акорд, от който се разтрисаше не само палатката, но и цял Тибет. Огледах щастливите лица на момчетата, обърнах се по корем и заспах, включвайки и собствения си глас в нощния хор. |