В продължение на цялото ранно средновековие Византийската им­перия тази наследница на Рим и на елинистичните страни на Изтока била център на ярка и своеобразна духовна и материал­на култура

Цветущите градове на Византия си оставали огнища на обра­зованост, където върху основата на постиженията на античността продължавали да се развиват науките н занаятите, изобразителното изкуство и архитектурата. Византийските търговци търгували да­леч зад пределите на империята, установявали дипломатически връз­ки н се нуждаели от сведения за далечни страни, което стимулира­ло разширяването на географските и естественонаучните знания. Развитието на стоковопаричните отношения породило сложната сис­тема на гражданското право и съдействували за подема на юрис­пруденцията.

Цялата история на византийската култура е обагрена с борба­та на идеологията на управляващите класи, която господствува във всички сфери на духовната и материалната култура, с опозиционни­те течения, изразяващи стремежите на широките народни маси.

В тази борба били изправени един срещу други, от една стра­на, идеолозите на църковно-феодалната култура, които защищавали църковно-аскетическия идеал — плътта да бъде подчинена на духа, а човекът — на религията — които прославяли идеите за силна монархическа власт и за могъща църква, от друга страна, пред­ставителите на свободомислието, облечено обикновено в одеждите на антицърковните еретически учения, които защищавали в известна степен свободата на човешката личност и се борели против деспо­тизма на държавата и църквата. Най-често това били хора, излезли от средата на опозиционно настроените градски кръгове, на дреб­ните феодали, низшето духовенство и народните маси.

Особено място заема народната култура въз Византийската им­перия. Народната музика и танци, църковните и театралните пред­ставления, които запазили черти на античните мистерии, героичният народен епос, възпяващ подвизите на прославените воини, сати­ричното творчество на басни, което имало остър изобличителен ха­рактер и осмивало пороците на ленивите и жестоки богаташи, на хитрите монаси и продажните съдии — такива били многообразните и ярки прояви на народната култура във Византия. Неоценим е при­носът на народните майстори в създаването на паметниците на ви­зантийската архитектура, живопис, приложни изкуства и художест­вени занаяти.

През ранния период във Византия още се пазели старите центрове на антична образованост — Атина, Александрия, Бейрут, Газа. Но настъпването на християнската църква срещу античната езическа образованост довело до упадък на някои от тези центрове. През IV в. бил унищожен научният център в Александрия и по време на пожара изгоряла знаменитата Александрийска библиотека, а през 415 г. фанатични монаси убили видната жена-учен — математичка и философ — Италия. През 529 г. Юстиниан закрил висшето учили­ще в Атина — последното огнище на античната езическа наука.

Впоследствие център на образоваността става Константинопол, където през IX в. се създава Магнаурската школа, в която наред с богословие се преподавали и светски науки. През 1045 г. бил осно­ван Константинополският университет с два факултета — юриди­чески и философски. Пак в Константинопол било създадено висше медицинско училище. Из цяла Византия имало низши училища — както църковноманастирски, така и частни. В големите градове и в манастирите имало библиотеки със скриптории, където се преписва­ли книги.

Господството на схоластичния богословски светоглед и преслед­ванията от страна на църквата не можели да задушат във Византия научното творчество, макар и да спъвали развитието му. В областта на техниката, особено в занаятчийството — в керамичното, стъклар­ското, златарското, коприненотекстилното и други производства, в които се пазели антични рецепти и навици — Византия през перио­да на ранното средновековие значително изпреварвала западноевро­пейските страни. На относително високо ниво на развитие си оста­вали във Византия естествените науки. В математиката, наред с ко­ментирането на древните автори (най-известни в това отношение са коментариите на Прокъл Диадох, математик и философ от V в., към първата книга на „Началата" на Евклид) се развивало и самостоя­телното научно творчество, подхранвано от потребностите на прак­тиката: от строителството, иригацията и мореплаването. През ­ІХ— XI в. във Византия започват да употребяват индийските цифри, написани по арабски. Към IX в. спада дейността на големия учен Лъв Математик. Широка известност му създала изобретената от него система на светлинния телеграф. Той пръв използувал бук­вените знаци за символи и с това положил основите на алгебрата.

В сферата на космографията и астрономията се водела остра борба между защитниците на античните системи и християнския светоглед. През VI в. Козма Индикоплевст в своята „Християнска топография" си поставил за задача да "опровергае космогоничната система на Птолемей. Цялата му наивна космогония била подчине­на на библейските представи, че Земята има форма на плосък че­тириъгълник — ковчег, заобиколен от океана и покрит с небесния свод. Но античните космогонични представи се запазват във Визан­тия и през IX в. Астрономическите наблюдения, макар и да се преплитали често с астрология, никога не преставали във Ви­зантия.

Нуждите на занаятчийското производство и медицината стиму­лирали развитието на химията. Наред с алхимията (заета с търсене на магически еликсири и начини за превръщане на неблагородните метали в злато) във Византия се развивали и наченки на истински химически знания. Тук се пазели антични рецепти за производство на стъкло, керамика, мозаични цветни камъчета и емайл. През VІІ век във Византия бил. изобретен „гръцкият огън" — запалителна смес, която причинявала негасим с вода пламък и нещо повече, дори се възпламенявала при допир с водата. Съставът на „гръцкия огън" дълго време бил държан в дълбока тайна и едва по-късно устано­вили, че „гръцкият огън" се състоял от нефт, смесен с асфалт, не­гасена вар и различни смоли. Изобретението на „гръцкия огън" за дълго време осигурило на Византия надмощие в морските сраже­ния и спомогнало много за запазване на нейната хегемония по море в борбата с арабския флот.

Значителни успехи достигнали византийските учени в областта на медицината. Византийските медици не само коментирали трудо­вете на Гален и Хипократ, но и обобщавали практическия опит.

Широките търговски и дипломатически връзки на византийците спомагали за развитието на географските знания. В споменатата по-горе „Християнска топография" на Козма Индикоплевст се за­пазили интересни сведения за животинския и растителния свят, за търговските пътища и населението на Арабия, Източна Африка, остров Цейлон, които Козма посетил по време на своите пъте­шествия, и за Индия, чиято природа той описал по разкази на оче­видци. Ценни географски сведения съдържат съчиненията на визан­тийски пътешественици и поклонници от по-късно време. Успоредно с разширяването на географските знания вървяло запознаването с флората и фауната на различните страни, обобщавано в трудовете на византийските учени естественици. Към Х в. спада създаването на селскостопанската енциклопедия „Геопоники", която обобщила постиженията на античната агрономическа наука. Същевременно във византийската култура все повече се проявява стремежът да се приспособят постиженията на емпиричната наука към религиозните представи.

С победата на християнството религиозно-догматическият свето­глед станал господствуващ във Византия, ето защо видно място заело християнското богословие. През ранния период усилията на византийските богослови имали за цел да изработят система на ортодоксалното вероучение в борбата срещу ересите на арианите, монофизитите, манихеите и срещу последните привърженици на уми­ращото езичество. Богословите Василий Кесарийски и Григорий Бо­гослов ( ІV в.), Йоан Златоуст (IV—V в.) в многочислените си трак­тати, проповеди и писма се стремели да систематизират православ­ното богословие.

За разлика от Западна Европа във Византия изобщо не се пре­кратила античната философска традиция, макар и да се подчинява­ла на църковната догма. Византийската философия в противовес на западноевропейската схоластика се градяла върху изучаването на античните философски учения от всички школи и направления, а не само на Аристотел. Философските произведения на византий­ците много често имали формата на коментари към съчиненията на античните автори.

През ХІ в. във византийската философия се възражда идеалистическата система на Платон, която обаче философите от онова време използували, за да обосноват правото на критическо отноше­ние към богословските авторитети. Най-изтъкнат представител на това течение във византийската философия през XI в. бил Михаил Псел — философ, историк, юрист и филолог. Неговата „Логика" би­ла разпространена не само във Византия, но и на Запад.

През ХІІ век чувствително се засилват материалистическите тен­денции във византийската философия, отново се възражда интере­сът към материалистическата философия на Демокрит, и Епикур. Богословите от това време рязко критикували последователите на Епикур, които мислели, че не бог, а съдбата управлява Вселената и човешкия живот.

Борбата между реакционно-мистическото и рационалистическото течение особено се изострила през последните векове на Визан­тийската империя. Мистическото течение се възглавявало от бо­гослова Георгий Палама (около 1297—1360), подкрепян от фанатич­но настроеното атонско монашество. Основа на учението на Палама била идеята за пълното сливане на човека с божеството посредством мистическото озарение през време на молитва. Против мистиката на Палама започва активна борба калабрийският учен-хуманист Варлаам (края на XIII в. — 1348 г.) Варлаам защищава, макар и не­последователно, тезата за примата на разума над вярата. Господ­ствуващата църква поддържала Палама и преследвала Варлаам.

През XIV—XV в. във Византия все повече се разпространява

едно ново направление във философията и науката, социално и идейно близко до западноевропейския хуманизъм. То се проявява най-ярко у Мануил Хрисолор, Георги Гемист Плетон и Висарион Никейски — учени, философи н политически дейци през XV в. Интересът към духовния живот на човека, проповедта на ин­дивидуализъм, преклонението пред античната култура са характерни черти за светогледа на всички тези учени. Не случайно именно те били тясно свързани със западноевропейските хуманисти и по соб­ственото признание на последните оказали върху тях голямо вли­яние.

Във Византия, както в никоя друга страна на средновековния свят, били здрави традициите на античната историография. Трудовете на много византийски историци по характер на изложението на исто­рическия материал, по композиция, по обилие на антични реминис­ценции и митологични образи, по светското си направление и слабото влияние на християнството, най-сетне по своя език генетически водели началото си от класиците на гръцката историография — Херодот, Тукидид и Полибий.

Доста богата с големи имена е византийската историография през VI — началото на VII в., която ни е оставила редица истори­чески трудове от талантливи историци — Прокопий Кесарийски, Агатий,Миринейски, Менандър, Теофилакт Симоката. Най-видният от тях — Прокопий Кесарийски, съвременник па Юстиниан, историк и политически деец — в своето съчинение „История на Юстиниановите войни с персите, вандалите и готите" е нарисувал ярка кар­тина на съвременния му живот. В този официален труд и особено в „Трактат за постройките" Прокопий възхвалява управлението на Юстиниан. Но своите истински възгледи, отразяващи омразата на опозиционните слоеве на сенаторската аристокрация към „парвеню­то" Юстиниан, историкът, страхувайки се за живота си, изказва само в мемоарите, писани в дълбока тайна и затова наречени „Тайна история". Това произведение е по-скоро политически памфлет, „написан със злъч, а не с мастило", отколкото исторически труд.

През времето на император Константин VII Багрянородни (913—959) се правят опити да се приспособи културното наслед­ство на античността към интересите на формиращата се феодална класа. За тази цел били съставени редица сборници с исторически и енциклопедичен характер. На самия Константин VII принадлежат съчиненията „За управлението на държавата", „За темите", „За це­ремониите на византийския двор", съдържащи ценни макар и тенденциозно подбрани, данни за живота на тази епоха и редица важ­ни историко-географски сведения, отчасти за руските земи.

XI—XII, в. е време на блестящ разцвет на византийската историография: появяват се плеяда видни историци — вече споменати­ят по-горе Михаил Псел, Ана Комнина, Никита Хониат и др. Видно място в историографията на тази епоха заема талантливото, макар и грубо тенденциозно съчинение на Ана Комнина „Алексиада" — панегирик в чест на нейния баща император Алексей Т Комнин. В този исторически труд, който разказва за събития, преживени от самата Ана Комнина, особено се отделя картината на Първия кръстоносен поход, на войните на Алексей I Комнин с норманите и потушаването на въстанието на павликяните от него. Достоен съ­перник на Ана бил друг талантлив историк — Никита Хониат (края на XII — началото на XIII в.), който в своята „История на ромеите" описва с голяма реалистична сила трагичните събития, свързани със завоеванието на Византия от кръстоносците на Четвъртия кръсто­носен поход.

Наред с описаното направление на византийската историогра­фия, което се базира върху преработването на античното културно наследство, във Византия имало и друго течение, намиращо се под влиянието на църковно-богословската догматика. Най-ярък израз на това направление са трудовете на византийските хронисти, пропити с християнско средновековно светосъзерцание. Автори на тези хро­ники в повечето случаи били обикновени монаси, които нямали кри­тическо отношение към източниците, трупали на една купчина най-разнообразни, понякога легендарни събития и факти и съставяли в тишината на своите килии компилативни летописи на събития от сътворяването на света до техни дни. Същевременно тези хронисти, понякога влизайки в близък допир с живота на трудовия народ, по­пивали неговите помисли и въжделения, възприемали народния език, по-ярко и по-подробно от историците описвали най-важните събития от живота на народните маси. Най-видни византийски хронисти би­ли Иоан_Малала (VI в.) и Георгий Амартол (VIII—IX в.). Съчи­ненията на хронистите били популярни сред широките слоеве на на­селението и често се превеждали на езиците на съседните народи, отчасти на славяните.

Византийската литература е богата с различни жанрове и имена на талантливи писатели, ретори и поети. Както и в историографията, в литературата можем да набележим две основни направления — ед­ното, базиращо се на античното културно наследство, второто, от­разяващо проникването на църковния, светоглед в литературата. Между тези направления се водела ожесточена борба и макар хри­стиянското светосъзерцание да преобладавало, все пак във визан­тийската литература никога не изчезвали античните традиции. През IV—VІ в. били широко разпространени античните литературни жан­рове: речи, писма, епиграми, любовна лирика, еротична повест. От края на VI — началото на VII в. се зараждат нови литературни фор­ми — църковна поезия — химнография, чийто най-виден представи­тел бил Роман „Сладкопевец. За химнографията са характерни от­влеченият спиритуализъм и в същото време използуването на народната мелодика и ритмика и на народния език. Едновременно голяма популярност получава особеният жанр на назидателното четене с религиозен характер за широките маси, така наречените жития на светци — агиография. От VII до средата на IX в. агиографията би­ла главна форма на византийската литература. В нея чуднсватв се преплитали легендарни разкази с религиозен характер за чудесата и мъченичествата на „светците" с реални битови детайли, взети от живота на византийския народ. В някои „жития на светци" наме­рили отражение реални исторически събития.

От втората половина на IX в. и особено през Х в. византийски­те писатели и учени започват да събират активно антични памет­ници. Патриарх Фотий, Константин VII Багрянородни и други на­правили значителен принос за запазване на паметниците на елини­стичната култура. Патриарх Фотий съставил сборник от отзиви за 280 произведения на антични автори с подробни извадки от тях, на­речен „Мириобиблион" („Описание на множество книги"). Много изгубени вече съчинения на антични писатели са стигнали до нас само от извадките на Фотий.

В придворните среди били широко разпространени прозаическите и главно стихотворните куртоазни романи, написани обикно­вено на теми от античната история и митологията.

През Х—ХІ в. във Византия върху основата на народните епи­чески песни за подвизи на герои в борбата с арабите се създава знаменитият епос за Дигенйс Акрита. В този епос с необикновена поетическа сила се прославят воинските подвизи на знатния визан­тийски феодал и неговата любов към прекрасната девойка Евдокия. Народният в основата си епос за Дигенйс Акрита е пропит с много черти на феодалната идеология. Запазил се е славянският превод на_този епос от XI—XII в. — „Девгениево деяние", който бил много популярен в Русия.

Византийското изкуство заема видно място в историята на средно­вековното художествено творчество. Византийските майстори въз­приели традициите на -елинистическото изкуство и изкуството на народите, населяващи империята, и създали върху тази основа свой собствен художествен стил. Но църковното влияние се отразявало и тук. Византийското изкуство се стремяло да отведе човека от страданията и бедите на земния свят в света на религиозната мис­тика. Оттук и постепенното тържество на отвлеченото спиритуалистично начало на живописта над реалистичните традиции на античността, които обаче никога не изчезнали напълно в нея. Византийският стил в живописта е характерен със съчетаването на плоските светли си­луети и плавната ритмика на линиите, с благородната гама от краски с преобладаване на пурпурните, лилавите, сините, маслинено-зелените и златните тонове, което, общо взето, създавало произ­ведения с голямо емоционално въздействие. Главна форма на жи­вописта във Византия била стенната мозайка и фреската. Била раз­пространена също нестенната живопис — иконописът — на дъски с темпера, а през ранния период (VI в.) — с восъчни бои. Голяма по­пулярност имала и книжната миниатюра.

През IV—VI в. във византийската живопис личи още значи­телното влияние на античните традиции, което намерило отражение в мозайките, в украшенията на подовете на Големия императорски дворец в Константинопол. Тези мозайки със светски характер изо­бразявали в реалистичен античен маниер жанрови сценки от живота на византийския народ. Впоследствие във византийската живопис все повече започват да преобладават библейските сюжети и спиритуализацията на формата. През ІХ-Х век в монументалната живопис се създава строга система в разположението на религиозните сюжети по стените и сводовете на храмовете. Но и през това време византийската живопис още пази жива връзка с античните тради­ции. Един от върховете във византийската живопис са мозайките в храма „Света София" в Константинопол, овеяни с антични реминис­ценции, съчетаващи античния чувствен реализъм на формата с дъл­боката одухотвореност. Във византийската живопис от XI—XII в. все по-силно се проявяват чертите на линейната сухота, на условната тържественост и стилизация; изображенията на светците се правят все по-сурови, аскетични, отвлечени, боите са все по-тъмни. Едва през XIV — първата половина на XV в. византийската живопис преживява последния си краткотраен, но ярък разцвет, наречен „Палеологовско възраждане". Този разцвет бил свързан с разпростра­нението на хуманистичните тенденции във византийската култура от онова време. Той е характерен със стремежа на художниците да излязат от рамките на установените канони на църковното изкуст­во, да се насочат към изобразяване не на отвлечения, а на живия човек с неговите страсти, радости и скърби. Забележителни памет­ници от това време са мозайките и фреските в манастира Хора (сега джамията Кахрие-Джами) в Константинопол (XIV в.). Но опитите да бъде освободена човешката личност от веригите на църковно-догматичното мислене въз Византия били сравнително плахи и не­последователни. Византийското изкуство през XIV—XV в. си остава в-,рамките на църковното , то не успяло да се издигне до реализма на Италианския Ренесанс и продължавало формата на строго канони­зираната иконография, все така се запазват в него чертите на спиритуализма, който отвежда зрителя от земния живот.

Голямо развитие във Византия достига приложното, изкуство. Византийските художествени изделия от слонова кост и от камък, от емайл и керамика, художественото стъкло и тъканите се ценели в средновековния свят и били широко разпространени извън преде­лите на византийската държава.

Приносът на Византия в развитието на средновековната архи­тектура също е внушителен. Византийските архитекти още през V—VI в. преминават към създаване на нова планировка на градо­вете, характерна за цялата по-нататъшна средновековна архитек­тура. В центъра на градовете от нов тип е разположен главният площад с катедралната църква, откъдето лъчеобразно са разполо­жени улиците. От V—VI в. в Константинопол се появяват къщи с няколко етажа и с аркади на първия етаж. С развитието на феодализ­ма замъците на феодалите все повече придобиват вид на крепости; крепостен вид имат дори къщите в някои градове, особено в Пелопо­нес през XIII—XIV в.. Великолепни паметници на светската архитек­тура във Византия са императорските дворци в Константинопол.

Високо развитие достига църковната архитектура. През 532— 537 г. в Константинопол по заповед на император Юстиниан бил по­строен знаменитият храм „Света София" — най-великото творение на византийската архитектура. Храмът е увенчан с огромен, сякаш реещ се в небесата купол, поставен на специални подпори — пандантиви (диаметърът на купола е 31,4 м.). От двете страни на цен­тралния купол има сложна система от постепенно издигащи се полу-куполи. Особено поразява интериорът на „Света София", който се отличава с необикновена пищност и с най-тънък вкус при изпъл­нението. Стените и многобройните колони отвътре на храма били облицовани с разноцветен мрамор, който създавал благородна гама от цветове, и с чудесни мозайки.

Упадъкът на византийската държава през XV в. и тежките външнополитически несполуки се отразили отрицателно върху раз­витието на византийската феодална култура. Разпространението на реакционно-мистичните учения сложило отпечатъка си и върху из­куството на онова време, в което отново започват да преобладават чертите на схематизма, сухотата, подчиняването на живописните фор­ми на определен канон. Турското завоевание станало преломен мо­мент в развитието на културата на народите, населяващи Византий­ската империя. Литературното и художественото творчество, особено народното, не престанало, но в условията на турското господство приело своеобразни черти. То отразявало ярко борбата на народа срещу неговите потисници.

Използвана литература:

1.Ангелов, Д. Византия. Възход и залез на една империя. С., 1991.

2.Николов, Й. Увод в общата медиевистика. С., 1964.

3.Николов, Й. История на средните векове. Предварителни въпроси. С., 1994.