В сп. „Население”, 2012, кн. 1-2, стр. 163. Помаците според българската етнодемографска статистика. Pomaks according to the Bulgarian ethno-demographic statistics

В продължение на повече от 130 години помаците в България са подложени на редица силни външни въздействия. Преживявайки сътресенията на войната между двете империи, те заедно с другите мюсюлмани, трябва или да се приспособят към новата си социална позиция – от принадлежащи към доминиращия слой от населението да се превърнат в дискриминирана малцинствена група, или да емигрират. При това възможностите им за адаптация и развитие през целия следващ период, а и досега, са ограничени от техния по-нисък в сравнение с останалото население социален статус – широко разпространение на бедността, по-ниско от средното за страната равнище на образование, трудни условия на живот в разпръснати планински и полупланински селищни системи с недоразвита инфраструктура и т. н.

Същевременно към помаците е била насочвана усилена пробългарска и протурска пропаганда, а по време на комунистическото управление провежданата атеистична политика грубо посяга на религиозните им чувства. Те неведнъж са подлагани на брутална асимилация. Кулминациите са по време на Първата балканска война, когато стават жертва на масова насилствена християнизация (Елдъров, 2001), и през 70-те години на 20 век, когато проведената от Комунистическа партия кампания на насилствено преименуване трябва да заличи напълно тяхната идентичност (Иванова, 2002; Груев и Кальонски, 2008).

Трябва да се добави, че върху помашкото население значително влияние са оказвали и оказват процесите на модернизация, насилствено форсирани по време на комунистическия режим – политика, съчетана с атеистична агресия, но също така и със стимулиране на социално-икономическото развитие на населяваните от това население територии. Политическата промяна през 1989 г., разчупила тоталитарната затвореност на българското общество, както и прогреса на информационните технологии, създават условия процесите на модернизация сред помаците по естествен начин да се ускорят.

Те не могат да останат и извън въздействието на протичащите глобални процеси, включително изявилата се през последните години в модерните общества ислямофобия, както и нарастващата роля на ислямизма, който експлоатира религията за политически цели.

Не на последно място е влиянието, което оказват върху помаците съвременните политически борби в България – упражняваният върху тях от някои партии популистки и ислямофобски натиск поражда в общността им чувство на застрашеност.

В резултат на тези и други въздействия сред помаците през разглеждания период протичат сложни процеси, формират се нагласи, изграждат се стереотипи, променя се етническата идентичност, засилва се емиграцията. Много от тях изпитват проблеми от социално-икономически характер, оставайки група в неравностойно положение по отношение на своя социален статус (включително образователен и здравен). Всичко това намира израз в тяхното индивидуално поведение, а в определени случаи и в груповото им поведение.

Ето защо многоаспектното изучаване на помашкото население в нашата страна, включително с методите на етнодемографската статистика, произтича както от чисто научни мотиви, така и от необходимостта да се формулират и провеждат държавни политики. Това е осъзнато от нашите изследователи още в края на 19 и началото на 20 век, някои от които заемат активна позиция, като Любомир Милетич, който, както видяхме по-горе, настоява при преброяванията да се въведе особена рубрика „помаци”. Този подход се споделя и от статистиците, които провеждат първите преброявания през 20 век – ще повторим, че в своите публикации те изрично подчертават: „Помаците, ако и да спадат по матерен език и народност към българите, показани са отделно, за да може да се знае по-точно техният брой и местожителство.” Не е необходимо да се обяснява, че по този начин се създава възможност да се правят комбинирани (двумерни, тримерни) разпределения, които да характеризират помашкото население в по-голяма дълбочина.

За съжаление този начин на мислене е характерен само за първите преброявания през 20 век, когато нашата наука, възприемайки най-модерните идеи за онова време в областта на етнодемографията и етнологията, е във възход. Преброяванията през 1900, 1905, 1910 и 1920 г. правят изключение, както с разработената си етнодемографска методика, така и с това, че в техните официални публикации е представена цялостната етнодемографска картина на населението в страната, включително и разпределението по населени места на помашкото население.

От преброяването през 1926 г. ние знаем от полуофициалните публикации на Статистическия годишник само общия брой на помаците в България. След това – от 1934 г. включително и до сега, тази група е невидима за официалната българска статистика. До следващото преброяване, което се очаква да бъде през 2021 г., това прави 87 годишен период.

От друга страна е известно, че помаците (след 1944 г. под названието „българомохамедани”) са били наблюдавани като отделна група в някои от преброяванията – със сигурност през 1926, 1956, 1992 и 2001 и много вероятно – през 1934 г. Съответните резултати обаче стават достояние за ползване само на ограничен кръг – в администрацията, специалните служби, както и на неколцина привилегировани специалисти. Чрез дипломатическата кореспонденция на българското правителство някои обобщени данни за периода след 1989 г. биват съобщавани в Съвета на Европа и други международни организации. В официалните публикации самоопределилите се като българомохамедани (помаци, ахряни и т. н.) биват включвани в групата на българите, което наред с другото означава, че е подменена волята на тези, които доброволно са заявили, че принадлежат към една определена етническа група, а в същото време без тяхно знание и съгласие са включени в друга.

Що се отнася до публикуваните етнодемографските резултати от 2011 г., те от една страна не съдържат данни за българомохамеданите, а от друга – както вече видяхме, поради големите коридори на неопределеност не могат да служат за правене на адекватни заключения по целия спектър на етническото и религиозно разнообразие у нас.

Докато официалната статистика мълчи, по време на управлението на Комунистическата партия се въвежда практиката данни за етническия и религиозен състав на населението да се събират и обобщават от органите на Министерството на вътрешните работи. Остава открит въпросът дали тези данни някъде се съхраняват, както и по каква методика са били събирани.

Единствената известна ни достоверна информация за българомохамеданското население в периода след 1926 г., която дава възможност да се направят определени изводи, е съобщената в разгледаната по-горе двупроцентова разработка на НСИ от преброяването през 1992 г. От сравнението на данните от тази разработка с данните за помаците от първите четири преброявания през 20 век, следва изводът, че докато в началото на века групата на българоезичните мюсюлмани се състои предимно от самоопределящи се като помаци (през 1920 г. броят на двете групи в окръзите и околиите на Южна България почти съвпадат; същото се отнася и за 1926 г. с изключение на окръг Пашмакли), то около 70 години по-късно тази група се е разгърнала според начина на самоопределение в етническо ветрило, състоящо се от три основни компонента – помаци (българомохамедани) – 63 595 (30.5 %), българи – 70 251 (33.6 %) и турци - 65 085 (31.2 %) от общо 208 783 души (оставащите около 5 % се състоят от 3 199 цигани и 6 653 други). Ще отбележим, че общо взето групата на българоезичните мюсюлмани е нараснала от 1926 до 1992 г. с около 100 хиляди души. Нека да напомним, че тези оценки са приблизителни, както и че за последните 20 години са настъпили промени, които би било добре да се проследят, но което от наличните известни данни не може да бъде направено. Интересен е въпросът дали и доколко декларираните по време на преброяванията от българоезичните мюсюлмани идентичности не са многопластови и ситуационно променящи се, но това е предмет на изследвания от друг характер (виж например: Konstantinov and Alhaug 1995).

Накрая нека да изкажем пожелание при следващото преброяване помаците да се запишат под особена рубрика, каквото пожелание изказва преди повече от един век Любомир Милетич. Разбира се, това би имало смисъл, ако методиката за наблюдение на етнодемографските показатели се коригира, така че да позволява да се получава подаваща се на изучаване информация за разпределението на населението по етническа група, вероизповедание и майчин език.
Благодарности

Авторът благодари на г-жа Антоанета Парушева и другите членове на екипа на библиотеката на Националния статистически институт за оказаната от тях неоценима помощ при работата му в библиотеката.

Алексиев, Б. (1997) Родопското население в българската хуманитаристика. В: Желязкова, А. (съст.). Мюсюлманските общности на Балканите и в България. София, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия.

Априлов, В. (1841) Деница ново-болгарскаго образования. Часть первая. Одесса: Въ городской типографии.

Аркадиев, Д. (1992а) Някои проблеми при определяне на етническия състав на населението в България, сп. Статистика, 1992, кн. 4, стр.37-48.

Аркадиев, Д. (1992б) Изучаване на етническия състав при преброяванията на населението в България, сп. Население, 1992, кн. 6, стр. 47 -57.

Балев, И. (2002) Писмо до Михаил Иванов – секретар на Националния съвет по етнически и демографски въпроси от Иван Балев – директор „Демографска и социална статистика”. Национален статистически институт, Изх. № 93-00-99, София, 14.08.2002 г.

Веркович, С. (1889) Топографическо-этнографический очерк Македонии. Санкт Петербург, Военная типография.

Георгиева, Ц. (1998) Помаци – българи мюсюлмани. В: Кръстева, А. (съст. и ред.). Общности и идентичности в България. София, Петекстон.

Геров, Н. (1932) Документи за българската история, том ІІ. Архив на Найден Геров (1857 – 1876), Част ІІ (1870 – 1876). София, Държавна печатница.

Груев, М. и Кальонски А. (2008) Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, СИЕЛА.

Доклад на РБ, 2003: Доклад на Република България, съгласно член 25, алинея 1 от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, одобрен с Решение № 91 на Министерския съвет от 14 февруари 2003 г.

Донков, К. (1991) Писмо на ст. н. с. Кирил Донков до Михаил Иванов от 13.06.1991 г. Личен архив на Михаил Иванов.

Дунав (в-к). (1874) година Х, брой 914, 18 октомври 1874 г.

ЕКРН/ECRI, 2003: Коментари по Третия доклад за България на ЕКРН. Към: Европейска комисия срещу расизма и нетолерантността. Трети доклад за България, приет на 27 юни 2003 г.. Страсбург: 27 януари 2004, CRI (2004) 2 rev. Bulgarian version.

Елдъров, С. (2001) Българската православна църква и българите мюсюлмани, 1878-1944 г. В: Градева, С. (съст. и отг. ред.). История на мюсюлманската култура по българските земи. София, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия.

Желязкова, А. (1997) Формиране на мюсюлманските общности и комплексите на балканските историографии. В: Желязкова, А. (съст.). Мюсюлманските общности на Балканите и в България. София, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия.

Иванов, М. и Томова, И. (1994) Етнически групи и междуетнически отношения в България. В: Русанов, В. (съст.). Аспекти на етнокултурната ситуация в България. София, Асоциация АКСЕС.

Иванова, Е. (2002) Отхвърлените „приобщени” или процеса, наречен „възродителен” (1912 – 1989). София, Институт за източноевропейска хуманитаристика.

Иванова, Е. (2013) Идентичност и идентичности на помаците в България. В: Иванова, Е. (съст). Помаците: версии за произход и съвременна идентичност. София, Нов български университет и Институт за изследване на близкото минало (под печат).

Карамфилов, З. (1993) Писмо до президента на Република България г-н Ж. Желев от З. Карамфилов. Национален статистически институт, Изх. № 02–01-3, София, 15.03.1993 г.

Карамфилов, З. (1994) Писмо до главния секретар на Министерския съвет Стоян Денчев от председателя на института Захари Карамфилов. Национален статистически институт. София, Изх. № 3-00-1/07.01.1994 г.

Кънчов, В. (1900) Македония. Етнография и статистика. София, Българско книжовно дружество, Държавна печатница.

Кюркчиева, И. (2004) Светът на българите мюсюлмани от Тетевенско – преход към модерност. София, Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия.

МВР (1991) Данни за етническите групи в Република България към м. юни 1991. Писмо до Михаил Иванов от началника на под. 72000 – МВР. Личен архив на Михаил Иванов.

Мантран, Р. (ред.). (1999) История на Османската империя. София, Издателство „Рива”.

Мизов, Н. (1965) Ислямът в България. София, Издателство на БКП.

Милетич, Л. (1899) Ловчанските помаци. сп. Български преглед, 1899 год. V, т. 5, стр. 67 -78.

Милетич, Л. (1918) Разорението на тракийските българи през 1913 година. София, Българска академия на науките, Държавна печатница.

Мошин, А. (1877) Придунайская Болгария (Дунайский вилает). Статистико-экономический очерк. В: Славянский сборник, т. ІІ. Санкт Петербург.

Попов, К. (1916) Стопанска България през 1911 год. Статистически изследвания. Сборник на Българската академия на науките, Книга VІІІ. София, Държавна печатница.

Райчевски, С. (1998) Българите мохамедани. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.

Раковски, Г. (1857) Повествителен спев от Г. С. Раковскаго. У Новый сад: В книгопечатна Др. Дан. Медановича.

Смит, А. (2000) Националната идентичност. Издателство „Кралица Маб”.

Тафрова, М. (2010) Танзиматът, вилаетската реформа и българите (Администрацията на Дунавския вилает (1864-1876). София, ИК „Гутенберг”.

Теплов, В (сост.). (1877) Материалы для статистики Болгарии, Фракии и Македонии с приложением карты распределения народонаселения по вероисповеданиям. Санкт Петербург, Типпография и хромолитография А. Траншеля.

Тодоров, Н. и Косев, К. (1987) Българското общество през третата четвърт на ХІХ в. 3. Демографски процеси. В: История на България, т. 6. София, Издателство на Българска академия на науките.

Цветкова, Б. (съст.). (1975) Френски пътеписи за Балканите. ХV – ХVІІІ. В: Чужди пътеписи за Балканите, Том 1. София, Наука и изкуство.

Чолаков, Ж. (1935) Населението на България, София: И-во „Казанлъшка долина”.

Konstantinov, J. and Alhaug, G. (1995) Names, Ethnicity and Politics. Islamic Names in Bulgaria. 1912 – 1992. Oslo.

Poujade, Eugene (1856) Ètudes économiques sur l’Orient. Les finance de la Turquie. Revue contemporaine. 5^e année. Tome 25. Paris, 1856.

Šafarik, Pawel Josef. (1842) Slowanský národopis. Praha, S. Mappaù.

UNESCО (1953) The Use of Vernacular Languages in Education.

United Nations (1980) Principles and Recommendations for Population and Housing Censuses.
Източна Румелия, 1880: Официална статистика на Источно-румелйското население. Пловдив, Бързотискна-печатница и литография на Янко С. Ковачев.

Общи резултати, 1881: Статистика на Княжество България. Общи резултати от преброяване на населението на 1 януарий 1881 г. София, Издава статистическо бюро, Книгопечатница на Янко С. Ковачев и С-ие, 1884.

Общи резултати, 1900: Княжество България – Дирекция на статистиката. Общи резултати от преброяване на населението на княжество България на 31 декемврий 1900 година. Книга І. София, Печатница „Габрово”, 1906.

Общи резултати, 1905: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1905 година, Книга І. София: Държавна печатница, 1911.

Общи резултати, 1910: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1910 година, Книга І. София, Държавна печатница, 1923.

Общи резултати, 1920: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1920 година, Книга І. София, Държавна печатница, 1927.

Общи резултати, 1926: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1926 година, Книга І. София, Държавна печатница, 1931.

Общи резултати, 1934: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Преброяване на населението на 31 декемврий 1934. Общи резултати. Книга І. Пол, месторождение, поданство, вероизповедание, говорим език, грамотност и образование. София, Държавна печатница, 1938.

Общи резултати, 1946: Народна република България – Главна дирекция на статистиката. Преброяване на населението на 31 декември 1946 г. Общи резултати. Население по възраст, семейно положение и вяра. Книга І. София, Държавна печатница, 1949.

Общи резултати, 1956, Книга І: Централно статистическо управление при Министерския съвет. Преброяване на населението на 1 декември 1956 год. Общи резултати по възраст и семейно положени, Книга І. София, Държавно издателство „Наука и изкуство”, 1956.

Общи резултати, 1956, Книга ІІ: Централно статистическо управление при Министерския съвет. Преброяване на населението в Народна република България на 1.ХІІ.1956 година. Общи резултати. Книга ІІ (семейства, категории население, националност и равнище на образование). София, ДИ „Наука и изкуство”, 1960.

Резултати, 1900: Княжество България – Дирекция на статистиката. Резултати от преброяване на населението в Княжество България на 31 декемврий 1900 година, Книга І – ХІІ. София, Държавна печатница, 1902.

Резултати, 1905: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1905 година, Книга І – ХІІ. София, Държавна печатница, 1911.

Резултати, 1910: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1910 година по общини и населени места, Книга І – ХІІ. София, Държавна печатница, 1915.

Резултати, 1920: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1920 година по общини и населени места, Книга І – ХV. София, Държавна печатница, 1928,-29,-30.

Резултати, 1946: Н Р България, Държавно управление за информация при Министерския съвет. Резултати от преброяване на населението на 31.ХІІ.1946 г., Книга ІІ. София, 1970.

Резултати, 1992: Република България. Национален статистически институт. Преброяване на населението и жилищния фонд към 4 декември 1992 година. Резултати от преброяването. Том І. Демографски характеристики. София, 1994.

Инструкции, 1992: Република България. Национален статистически институт. Преброяване на населението и жилищния фонд към 4 декември 1992 година. Инструкции за попълване на преброителните карти. София, 1992.

Население, 2001: Република България. Национален статистически институт. Преброяване на населението, жилищния фонд и земеделските стопанства през 2001. том 1, Население, книга 1, Демографски и социални характеристики на населението. София, 2004.

Население, 2011: Национален статистически институт. Преброяване на населението и жилищния фонд в Република България,. Население, 2011. http://censusresults.nsi.bg/

Статистически годишник, 1910 – 1937: Главна дирекция на статистиката. Статистически годишник на Царство България. Година І – 1909,…, ХVІ – 1924, Година ХVІІІ – 1926,…, ХХІХ – 1937. София: Държавна печатница.
ПРИЛОЖЕНИЕ

Използвани в Таблица 1. стари названия на окръжни и околийски центрове и техните съвременни съответствия (в скоби е дадена годината на последното преименуване).

Горна Джумая – Благоевград (1950) Неврокоп – Гоце Делчев (1951)

Даръ дере – Златоград (1934) Новоселци – Елин Пелин (1950)

Дьовлен – Девин (1934) Орта кьой – Ивайловград (1934)

Егри дере – Ардино (1934) Осман Пазар – Омуртаг (1934)

Ески Джумая – Търговище (1934) Орхание – Ботевград (1934)

Кеманлар – Исперих (1934) Пашмакли – Смолян (1934)

Кара бунар – Средец (1934) Св. Врач – Сандански (1949)

Кошу кавак – Крумовград (1934) Станимака – Асеновград (1934)

Къзъл Агач – Елхово (1934) Фердинанд – Монтана (1993)