Ванга ясновидката
Но ще мине още много време. Ще изтече много вода. Тогава ще дойде Осмият и той ще подпише окончателния мир на планетата...”
Изтегляне 1.4 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- НЕ ВИЖДАШ ЛИ, ЧЕ ТЕ СА СЛЕПИ...”
| Но ще мине още много време. Ще изтече много вода. Тогава ще дойде Осмият и той ще подпише окончателния мир на планетата...”
Тук трябва да направя едно важно признание. Изреченото от Ванга завършваше така: „Тогава ще дойде Осмият и той ще подпише окончателния мир на планетата, но това ще е началото на края!” Най-напред финалът на изречението ми се виждаше много страшен, но по-важното беше, че не разбирах кой е този „Осми”. Много пъти различни хора са ме питали какво е искала да каже Ванга, но аз също не знаех. Вкъщи правехме какви ли не предположения. Преобръщахме историята, брояхме царе и събития, но не стигнахме до истината. Това много ме тормозеше, докато един ден след много време попаднах на едно апокрифно произведение, така наречения „Белославски сборник” - препис от края на ХVII-ХVШ в., където пише: „А що е Осем? - Това, което изначално пребивава във вековете. Указ за нашия Господ Исус Христос.” След това още на няколко места из нашата средновековна литература съм срещала това определение като название на Исус Христос. Значи не случайно Ванга препоръчва да търсим истината в старите свещени книги. Но какво е искала да ни каже? Тя е видяла евентуалната картина на апокалипсиса на земята, затова винаги проповядва: „Обичайте се, за да се спасим!” „Борете се за мир, но не непременно с пушка в ръка. Да вдъхнеш добри мисли, това е също много сериозна крачка към постигането на мир.” Посланието на Ванга за мен има и този смисъл: все още имаме възможност да изменим хода на световните събития към добър край, а не към катастрофа, защото ключът от посоката е в нашите ръце. Дадени са и нужните указания как да се стигне до спасението. Трябва само добра воля, чисти мисли, добродетелен живот, за да бъде постигнато. А що се отнася до спасителния път за България, Ванга го определи преди три години в разговор с един свещеник така: „Нужен е един Бог, един владетел, единен български народ.” Не можем да не вярваме на Ванга, че това е пътят. Ние знаем, че тя е много пестелива на политически предсказания, но дори и малкото, което е заявявала в различните години, красноречиво ни говори, че не греши, още повече че много от тях вече се сбъднаха. Нека да споменем накратко някои от тях: началото на Втората световна война, нахлуването на германците в Югославия, датата на смъртта на цар Борис, идването на комунистите на власт у нас на 9 септември 1944 г., събитията в Прага през 1968 г., победата на предсрочните парламентарни избори на Индира Ганди през 1969 г., продължителните кръвопролития в Никарагуа, войната в Сирия през 1984 г. и т. н. А ето и едно ново от последните години: „Ако до месец юли не се сдобрите и не си подадете ръцете за доброто на тоя народ - огън ще ви гори!” - това са думи на Ванга към един вече бивш депутат, който отишъл на Рупите да я поздрави по случай 8 март през 1994 година. Не съм присъствала на този разговор, но очевидци ми разказаха, че депутатът излязъл доста смутен и зачервен от срещата. Защо до юли? Не зная, а и Ванга едва ли би ми казала. Но сигурно това е бил някакъв важен момент за България, иначе Ванга не би го определила. Но както знаем, народните ни избраници не можаха да изпълнят Вангината поръка и не само не се сдобриха, ами започнаха жестоко да се нападат по страниците на пресата. Събитията водеха към нови избори и всеки от тях се бореше за повече гласове в една бъдеща изборна битка. Но както казва Ванга: „Как е Господ никой не е”: доловената от нея важна промяна в съзнанието на българина трябваше да се изпълни и тя се изпълни по един много необичаен начин - чрез футбола. Тук вече може да бъда упрекната в известно фантазиране, но ми бе подсказано от самата Ванга. Досещате се, имам предвид световното първенство по футбол в САЩ през 1994 година. Каквото и да си спомняме сега, каквото и да коментираме, не можем да отречем, че с нашия отбор преживяхме „чудо”. Не случайно един наш спортен коментатор определи победите на нашия отбор като нещо „свръхестествено”. Не знам дали си е давал сметка колко е бил прав. Помня тогава какви слухове се носеха за Вангините предсказания: че на финала ще останат два най-силни отбора, чиито държави започват с буквата „Б”. Хачо Бояджиев - тогавашният директор на националната ни телевизия - даже го обяви по ефира от Ню Йорк. Дали наистина Ванга го беше казала, не можах да разбера. Звънях много пъти до Рупите, но не успях да говоря с нея. Чак след време, като се видяхме, поговорихме на тази тема. Много ми беше интересен краткият й коментар: „Виж сега какво става, когато Бог реши да прояви своята закрила. Малката България, неизвестна на много хора по света, получи висше благоволение като Давид и победи Голиат - големи, с високо самочувствие държави.” И не беше ли така? Малцина ще видят „божи знак” във футболните ни победи. Всичко се отдаваше на добрата игра, техники, случайности и късмет. Но дори и така да е. Нямаше събитие дотогава, което да беше предизвикало толкова масова и искрена радост у всички българи без изключение. Дори и бабите по пазара говореха за футбол. И ако можехме да надникнем в душите си тогава, щяхме да видим ефекта от висшето въздействие: негативните мисли бяха отстъпили на радостта, а хората се поздравяваха и се обичаха. Обичаха се най-искрено и възвишено. Питала съм тогава Ванга каква е била целта на това висше въздействие, а тя ми е отговорила, че трябва да очакваме промени към добро; че в духовен план кризата за България вече е преминала и остава да премине и на земята, а месец юли ни е показал, че трябва да се обичаме и да се надяваме на Бога, за да тръгнат нещата положително за България и да се изпълни това, което Той ни е определил като национална съдба. „НЕ ВИЖДАШ ЛИ, ЧЕ ТЕ СА СЛЕПИ...” С това тъй неласкаво, но, уви, вярно определение на мъжа от Вангиното видение към човешкия род искам да въведа читателя към една болезнена тема, свързана с последните години от живота на Ванга. Нямах намерение да пиша по тази тема, но има ли по-голям писател и хроникьор от живота? Той пише бързо своите глави и който иска да го отразява вярно, ще трябва да се съобразява с промените и да ги поставя на определеното им място със съответната бързина. Иначе свидетелствата остават непълни и завещават на бъдещите поколения недоизказани и не-доразбрани неща. Що се отнася до Ванга, това повече не бива да се допуска - ние и без това не разбираме същността на нейната феноменалност, затова трябва да помним стриктно поне това, което се вижда, а някой ден търсещият и в него ще открие информация, за да направи своите верни изводи. Плод на човешката слепота са и последните събития, свързани с Ванга... Да се върнем малко назад в годините... Преди повече от двадесет години Ванга предложила на общинския съвет в гр. Петрич да направи дарение от собствени средства, за да бъде построена детска градина. Искала, когато един ден си отиде от този свят, да остави спомен на своите съграждани. Знаем от биографията й, че от 3 октомври 1967 година държавата узаконила ясновидската й дейност и й определила заплата в размер от 200 лв. Именно от тези пари, натрупали се в банката за 7-8 години и неизползувани от Ванга, тя искала да построи детската градина. Това желание, толкова естествено и благородно за всеки човек, предизвикало у градските власти голяма паника. И как не! Официалното признаване на Ванга, както ще стане ясно по-нататък, било съвсем привидно. Нима е възможно една врачка, една магьосница, чиято дейност е отречена от марксистката философия и от „комунистическия морал”, да прави дарение? Смеел ли е някой да поеме такава голяма отговорност, като удовлетвори нейното желание? Разбира се, че не. Работата се проточила, отговор от длъжностните лица така и не се получавал, затова Ванга се решила и един ден поискала среща с Тодор Живков. Отишла заедно със сестра си Любка. Приел ги в резиденцията в Бояна. Бил малко небрежно облечен - по домашному, и в добро разположение на духа. Разговарял с гостенките любезно и с присъщия си интимно веселяшки тон за несъществените неща. Когато обаче Ванга споделила желанието си и отправила молба за съдействие, Тодор Живков се умълчал, а след това казал: „Това аз сам не мога да го реша. Ние сме много. Ще трябва да поставя въпроса за разискване пред Политбюро и тогава ще ти дам отговор.” Ванга много се надявала на тази среща, но както и преди отговорът на молбата й дълго време не идвал. Започвала да губи надежда, когато един ден, след повече от месец време, кметът на Петрич устно и съвсем неофициално и с нужната доза пренебрежение й съобщил, че не й се разрешава да прави дарение. Ванга беше много огорчена и дълги години не можа да се примири с този отказ. Впрочем не само тя - всички ние вкъщи не можехме да разберем защо е еднакво лошо да даваш, така и да вземаш от държавата. Но моралът беше такъв. Струва ми се, че точно в някой от онези дни Ванга е стигнала до свое чисто човешко прозрение - щом не може да дари на хората онова, което те от своя страна й даряват, тогава ще върне полученото от Бога, от когото всъщност е всичко. Сега от дистанцията на времето е повече възможно да си обясним какво всъщност се е случило... Знаем, че в средата на шестдесетте години проф. Георги Лозанов, тогавашният директор на Института по сугестология, пръв като учен обяви, че дарбата на Ванга не е шарлатанство и тя трябва да стане обект на научно наблюдение и изследване. Професорът имаше благородната амбиция да публикува своите научни изводи и да ги направи достояние на целия свят. Позитивното му отношение към Ванга изигра решаваща роля в обществото, защото започна да променя традиционно негативното обществено мнение към положителното. Дотогава услужливата на режима преса публикуваше от време на време статии за Ванга, като винаги подчертаваше, че тя е отрицателен герой. Карикатуристите я изобразяваха с голямо деколте и гердани, къса пола и прическа „конска опашка”, по тогавашната мода, захапала голямо цигаре. На всяка карикатура неизменно рисуваха до краката й черна котка - вечния атрибут на магьосниците, а научните „светила” я окачествяваха като „сляпа, недоразвита и нахална жена”. Проф. Лозанов обаче не се отказа от позицията си. Залагайки целия си научен и обществен авторитет, успя тогава да преодолее съпротивата на колегите си атеисти, материалисти и противници на всяка неортодоксална мисъл и да издейства от официалните власти за Ванга възможност да изявява свободно своята дарба, без да бъде преследвана и обиждана. Впрочем длъжна съм да отбележа, че въпреки официалното отричане на дарбата на Ванга тогавашните властници ходеха при нея тайно! Някои съпруги на „другари” от висшия ешелон дори не си правеха труда да отидат до дома на Ванга, ами пращаха шофьорите си с нареждане да не се връщат в София без нея. И Ванга пътуваше като куфар насам-натам. Никой не се съобразяваше с факта, че е инвалид, че е възрастна, че често боледува или че примерно няма желание да се среща с някого и да му предсказва. Тя просто беше длъжна! Често пъти Ванга се връщаше от тези „визити” полужива от умора, от притеснение, от глад и жажда. Споделяла е с мен: „Не мога да ти опиша какъв страх изпитвам. Не зная къде ме водят, с какви хора ме срещат, какво ще ме питат...” Имаше години, в които си мислех, че авторитетът на тази държава се дължи на авторитета на Ванга, и това не е преувеличено: де що дойдеха у нас, видни чужденци, общественици и държавници или творци на изкуството, най-напред се водеха при Ванга. Тя беше най-голямата атракция в програмата на гостите. Така славата на България се носеше надалече благодарение и на ясновидството на Ванга. Наивно е било да смятаме, че държавата е признала дарбата на Ванга от благородни подбуди. Сметките на управляващите са били съвсем други: щом Ванга търси защита от държавата, щом славата и расте, то тя ще получи нейното покровителство, но ще трябва да го заплаща с цената на хиляди, милиони левове. Така Ванга се превърна в „машина за пари”. Механизмът беше прост. Проф. Лозанов й беше препоръчал да не приема повече от 4-5 посетители, за да може повече да почива и за по-дълго да се съхрани. Неговите противници обаче са успели да внушат на тогавашните властници, че изследванията му в областта на парапсихологията са несериозна работа, защото такава наука не съществува. Наскоро след като Ванга започна работа вече като „държавна ясновидка”, професорът беше отстранен и му беше забранено да се занимава с Ванга. За изпълнението на гениалния план, роден в главата на някой „велик стратег”, вече нямаше пречки. Вместо по 4-5 Ванга приемаше средно на ден по 100 души. За кратко време се превърна в едно доста доходно предприятие, без никакви разходи за амортизация и др. Както вече споменах, тя получаваше заплата в размер на 200 лв. месечно. Посетителите й обаче плащаха за сеансите в Общинския съвет такса в размер на 10 лв. Сега, в днешните условия, тези суми изглеждат смешно малки, но нека да видим дали е така, ако направим една проста сметка: Ванга приема от 3 октомври 1967 г. Досега са изминали близо 30 години. Умножете ги по 364 дни за всяка година, след това по 100 посетители на ден, които са заплатили по 10 лв. такса, и ще видите, че дори за днешната инфлация парите не са никак малко. Цялата сума отиваше в някакъв републикански бюджет и за какво се използваха, само един Господ знае... Заради тези приходи на Ванга беше направен реверанс чрез асфалтирането на 2-3 км черен коларски път, свързващ централното шосе с местността Рупите, и то не толкова за удобство на Ванга, а за да могат висшестоящите другари да пътуват по-удобно, когато някой от тях реши да я посети. И за благодарност й спретнаха обиск в къщата и в Петрич и й иззеха всичко. Ние все още не знаем какви бури, вихри и интриги са се въртели из коридорите на висшата партийна и държавна власт по онова време. Що се отнася до Ванга, ясно е, че тя е имала там не само противници, но и защитници. Най-страстната нейна привърженичка беше Людмила Живкова. Не зная нищо със сигурност, а само предполагам: възможно е в името на някакви свои цели „групата” на противниците на Вангината дарба да е искала да „натрие носа” на групата на нейните привърженици, като нанесе „удар” чрез Ванга. По никакъв друг начин не мога да си обясня зловещия спектакъл, който се разиграл във Вангиния дом през един най-обикновен делничен ден в началото на седемдесетте години... Не съм присъствала на обиска, но толкова живо ми е описан от моята майка, сестрата на Ванга, че все едно че съм била там... Било през една есенна утрин. В пристройката до къщата Ванга приемала първите си посетители. Отвън на двора чакала голяма тълпа от хора, очакваща с нетърпение да бъде приета от ясновидката. Имало и чужденци. Изведнъж иззад тълпата се появила група милиционери, които грубо разбутали хората и без да кажат и дума, без да покажат какъвто и да е документ, нахлули в къщата. Там бързо се разпределили по стаите на двата етажа и трескаво започнали да ровят и да разхвърлят вещи навсякъде. За по-голямо удобство някои газели с обувки по идеално застланите легла, по пръснатото идеално чисто бельо. Имало и още по-практични - някои, докато ровели из гардеробите и чекмеджетата, си похапвали от подарените на Ванга шоколадови бонбони - санким какво толкова ще и се церемоним - някаква си врачка, а после ги размазвали с крак по греещите от чистота килими. В това време Ванга провеждала сеансите си със своите посетители. Сестра й Любка си спомня, че още от сутринта на този ден Ванга била някак неспокойна и нервна, но Любка го отдавала на моментно неразположение. Самата Любка наблюдавала онемяла действията на милиционерите и не смеела нито нещо да им каже, нито пък да съобщи на Ванга какво става в дома и. По едно време ясновидката прекратила сеансите и казала на сестра си да я заведе вкъщи. Там още на входната врата се препънала в изхвърлени от къщата предмети, чула вътре гласове и припаднала... Същия ден следобед майка ми я доведе в болница в София в тежко състояние. Припадъкът й не смутил ни най-малко ровещите милиционери, които натоварили всички вещи на един голям камион и отпътували в неизвестна посока. До ден днешен не мога да си обясня какво търсеха Тези милиционери във Вангиния дом и защо й взеха вещите, след като те до една бяха подарени от нейни „пациенти”. Още на другия ден след инцидента се намеси Людмила Живкова, деянието на милицията беше отчетено като грешка, а началникът й наказан с преместване на по-отговорна работа в София. Наредено беше да се върнат в дома на Ванга всички вещи, но много време след обиска съпруги, дъщери и любовници на някои милиционери се разхождаха из Петрич с украшения и бижута, които безпогрешно разпознавахме, че са на Ванга. Както неведнъж съм подчертавала, Ванга оценява вещите не по паричната им стойност, а по вложения в тях труд и любовта, с която са изработени или подарени. След като се завърна от болницата, тя повече не пожела да се докосва до тези вещи, защото бяха „осквернени” от нечистите ръце и помисли на онези, които бяха ги иззели от дома й. Раздаде всичко на разни хора, а единственият й коментар за случилото се беше: „Аз нямам право да съдя никого, защото само Бог вижда кой е прав и кой крив!” По същото това време американски журналисти публикуваха по света статии за незабравимите си срещи с Ванга, където с неприкрита завист споделяха, че българите са облагодетелствани от съдбата, защото ги е дарила с „жив пророк”, който живее с проблемите на всички хора и им помага да ги разрешават... Коментарът е съвсем излишен! Изтегляне 1.4 Mb. Сподели с приятели:
|