Ванга ясновидката


ОСВЕЩАВАНЕ НА ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА”



страница24/27
Дата27.08.2023
Размер1.4 Mb.
#118505
ТипКнига
1   ...   19   20   21   22   23   24   25   26   27
vanga
ОСВЕЩАВАНЕ НА ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА”
1994 Г.

Да се върнем отново при църквата „Света Петка” в Рупите. Не смятам тук да се разпростирам за техническите подробности - колко е висока сградата, от какви материали е построена, кои са строителите, архитектите... Освещаването на църквата беше предавано пряко по националната ни телевизия, а вечерта беше излъчен и друг филм по същата тема. Смятам, че тези, които не са присъствали лично на празника, са успели да си съставят не лоша представа за всичко, което се е случило там на този ден, съдя по себе си, защото аз също не бях на празника, а гледах предаванията по телевизията.


Въпреки подробностите обаче останаха някои необяснени неща, затова пиша следващите редове...
Вероятно си спомняте от пресата, че първата копка на църквата беше направена на 20 август 1992 година. Но истинската първа копка беше направена на друго място и на друга дата - 17 септември 1991 година. Това място Ванга си го избра сама. То беше преди мостчето, водещо към сегашната църква, и малко вляво от къщичката на Ванга. Основите още личат, а след като бяха изоставени, хората сами струпаха нещо като навес от тухли, вътре беше сложена икона от хартия на света Петка и своеобразният „параклис” действаше, докато другата сграда беше в строеж. Вътре винаги горяха свещи и се оставяха дребни дарове и пари. Архитект на предишния проект беше Георги Апостолов - архитектът на Петрич. Освещаването на основния камък беше извършено от владиката Пимен - тогавашния Неврокопски митрополит. Тогава още Църквата ни не беше така жестоко разделена и Пимен беше единственият височайш представител на православната църква в този край. Целият ритуал по освещаването беше направен с подобаваща тържественост, имаше много хора, кла се жертвено агне, както му е редът, за да се поиска позволение от земята да бъде построен храм на това място. И тъкмо да започне строежът, намерил се някой, който внушил на Ванга, че съдейки по основите, бъдещата черква ще прилича на еврейски храм, а не на православен. Ванга беше много смутена. Преди това архитектът беше ходил в Охрид и беше донесъл плановете на трикорабната църква „Свети Климент Охридски”, надявахме се и тукашният строеж да прилича на нея. Но работата се осуети. Никой от нас не беше специалист, за да каже дали забележката е вярна. Ванга споделяше тревогите си с различни хора, но получаваше различни съвети и не знаеше как да постъпи. Тогава инициативата взе художникът Светлин Русев и възложи проекта на архитектите Томалевски и Лозанов. Така бе избрано новото място и новият проект. Нататък е известно. Неизвестен е спорът между строителите и представителите на нашата църква, който възникна в началото на август 1994 г., точно на Преображение.
Предишния ден Ванга помоли сестра си Любка да отиде и да предложи на свещениците от санданската църква „Свети Георги” да дойдат и да дадат своето мнение за строящия се храм. Тя имаше основания за такава покана, защото все по-често нейните посетители изразяваха почудата си от вида на строящата се сграда и споделяха с нея, че не са виждали православен храм да изглежда по този начин. Освен това тръгна мълва между местните хора, че се злоупотребява с парите от даренията и се отклоняват средства за лично облагодетелстване. Ванга се разтревожи силно и това беше повод за поканата й.
Свещениците дойдоха още същия ден и изразиха своето мнение: сградата е много красива, но не отговаря на каноните на православната архитектура. Ванга ги изслуша и ги покани да дойдат на следващия ден, когато тя ще се постарае да събере всички участници в строежа на църквата, за да се изяснят противоречията. На другия ден, 6 август, още от сутринта и архитекти, и проектанти, и инвеститори, и строители бяха налице. Беше ми чудно как Ванга бе успяла да ги събере всички в това отпускарско време, и то за половин ден. Дойдоха и свещениците поп Владо и поп Георги от Сандански заедно с дякона. Разговорът протече пред самата черква. Свещениците отново споделиха своето мнение, че сградата не отговаря на изискванията за православна църковна архитектура, като имаха предвид основно някои отклонения, особено във вътрешността на църквата, свързани с практическата дейност на свещеника, който ще служи в този храм: малка зала, липса на място, за да се постави царският трон, кръщелна, място за свещи и други подобни. Освен това формата на купола отвътре не позволява да се изпишат след време четиримата евангелисти, което е основно правило за изографисване на православен храм. Обобщението им беше, че ако не се вземат предвид тези основни възражения, това би могло да бъде някаква друга сграда или друга църква, но не и православна. Без да си позволявам да изразявам свое мнение или да си присвоявам ролята на арбитър, както и да вземам страна, а просто като свидетел на тази среща трябва да отбележа, че диалозите бяха далеч от възпитания тон - особено що се отнася до групата на „строителите”. Недопустимо е според мен, колкото и да си известен, да си позволяваш да използваш груби и обидни епитети срещу свещеници - дори и да не са прави, те са облечени в своя сан и ние ги приемаме като представители на една хилядолетна институция - каквато е Църквата, - а бяха поканени от Ванга да дадат своето мнение като богослови, а не като обикновени хора.
Както и да е, до разбирателство не се стигна и всяка от страните се оттегли, убедена, че тя е правата. Лошото е, че всичко това ставаше за сметка на нервите, здравето и авторитета на Ванга, която имаше най-малка вина, за да бъде център на подобни разправии. Имаше опасност голямата й идея да бъде опошлена. Аз много мислих след тази среща и не можах да определя каква точно беше реакцията на участващите в строежа. Бруталният им, груб и нападателен тон направо ме смаяха. Защо реагираха толкова остро? Дали затова, че се накърнява професионалната им чест, или пък заради това, че поповете, без да искат и без да знаят, влязоха в ролята на момчето, което единствено се осмелило да каже, че „царят е гол”? Досега не съм намерила отговор на този въпрос. Мен тогава ме смути и друго: архитектите и инвеститорите твърдяха, че имат разрешение за тази сграда от Светия синод, но тогава никой от тях не можа нито да го покаже, нито да каже какво пише в него, защото било у владиката Пимен. Странно е как строители строят без разрешение. В крайна сметка се разбра, че проектът е одобрен от Института по паметници на културата, а за Светия синод въпросът остана открит. Може би още е неизяснен, защото по друг начин не мога да си обясня еднаквото мнение у всички запитани и дошли на Рупите православни служители - и свещеници, и монаси. Такова единомислие в разделената ни на няколко синода църква е наистина смущаващо.
Ако не може да се изпише олтарът, както вие твърдите, че трябва да бъде - ядоса се Светлин Русев, - няма да го изписваме. Ако не може, и свещеник няма да има. Тогава - отговори един от свещениците - направете си дискотека. Вие явно не сте се стремили да направите православен храм, а пантеон, където да увековечите самите себе си. Ние не можем да осветим и да признаем такава църква за православна.
Добре разбирам тръпката на твореца, изправен пред нещо ново, където му се дава възможност и свобода да изяви себе си в пълната си сила. В това отношение и архитектите, и художникът бяха облагодетелствани от обстоятелствата да изявят целия си талант и в това няма нищо лошо. От тяхна гледна точка те са се справили отлично. Работата е там обаче, че има разминаване с първоначалната идея и с мечтата на Ванга. Тя искаше да се построи не нещо друго, а именно православна църква, а и хилядите хора, дарили пари и доброволен труд, участваха именно за да се построи православен храм, а не някаква нова „европейска” и „общочовешка църква”, както се споменава в интервютата.
Оригиналното виждане за православна църква е останало неразбрано от масата от хора, които бяха дошли за освещаването. Те не можеха да разберат фреските на Светлин Русев още на входната страна, не харесваха нито цветовете - сиво и жълтеникаво, - нито фигурите, изобразени на тях. Един местен човек сподели, че изобразените хора му приличат на шизофреници, а друг - на концлагеристи, а вътре на олтара влезлите масово разпознаваха в образа на Архангел Михаил чертите на Нешка Робева.
Особеният рисунък на другите светци също будеше всеобщо недоумение и непризнаване. Той някак се разминаваше с понятието „святост” у обикновения човек, а мисля, че това ще е по-голямата част от хората, които ще посещават този храм. Каква полза от красотата и творческото умение, вложени в тези фрески, щом те не са разбираеми и не предизвикват у вярващия свещен трепет, а смут. Те биха имали своята голяма художествена стойност в някоя галерия, където биха били гледани от специалисти и ценители, но тук, на Рупите, те не възвисяват, а по-скоро сквернят Божия храм със своята уродливост. Не ми се искаше да завършвам така, но просто не мога да отмина изказването на един човек, прекарващ доста от времето си на Рупите, който беше свидетел на цялата история на строежа: „Колкото и да увъртаме, трябва да си го кажем направо. Понеже Ванга не разбира, беше измамена от шепа хитреци, които построиха своята представа за православна църква. Защо ли? Ами за да се увековечат покрай Ванга. Къде на друго място щяха да намерят толкова бол пари, за да правят каквото си искат. Но те ще трябва да обяснят на целия този народ защо измениха на първоначалния замисъл. Ние искаме да се молим в православен храм, а не в някакъв „общочовешки храм”, това на мен не ми е ясно какво означава и всичко, направено тук, ми е чуждо. Аз съм българин, православен християнин и искам да се моля в православна църква, такива, каквито са построени у нас, а не в някаква си европейска сграда.
Смущават ме тези рисунки и откровено да си призная, ме дразнят. Нека да си представим как би въздействал Рилският манастир, ако нямаше своите цветове и библейски сюжети, а ни посрещаше с изписани сивожълти уроди. Може това да е модерно, може да е хубаво, но аз не го разбирам и не го приемам. Жалко и за парите, и за труда, а и за измамените очаквания.”
Човекът беше искрен и изразяваше мнението на мнозинството от местните жители. Единствената алтернатива, която тогава беше приета и от Ванга, беше правилна: след освещаване на храма да се сформира ново настоятелство с участието вече и на свещеници, и на църковни архитекти, за да може църквата да добие вид на православен храм. Хората се надяваха на това, те не приемаха мода в църквата, защото тя е устояла хилядолетия именно заради недопускане на модни течения, за да се запази автентично и истинско всичко, което е било дадено от нейния основател - Господ Исус Христос.
Преди да продължа, трябва да кажа още няколко думи за Ванга. Преди освещаването на църквата, през м. август, ми каза: „Чудя се след време какво ли ще стане с тази черква. Ще остане ли храм, или ще стане един ден манастир?” И май за пореден път ще бъде права.
Разбрах, че по-късно е регистрирана фондация „Ванга”. В управителния й съвет влизат местни хора. По-късно бяха привлечени и неколцина известни интелектуалци. Почетен председател стана Ванга. Целите, които си поставяше фондацията, бяха да възпитава в дух на толерантност, взаимно разбиране и да възражда духовните ценности на нацията. Прекрасна идея, но струва ми се, че пътищата за постигане на поставените цели са далече и от каквато и да е толерантност, и от каквато и да е възвишеност. Това пролича още на освещаването.
Каквито и суперлативи да използваха в репортажите си журналистите, целият ритуал беше лишен от каквато и да е святост. Това беше едно светско събиране и повечето от поканените официални лица бяха дошли не заради самото тайнство, а сигурно за да бъдат показани на електората по телевизията, защото идваха избори.
От време на време даваха на отделни кадри Ванга, която седеше самотна и сгушена на малката пейчица пред вратата си и си личеше, че е доста притеснена и чужда на целия шум около нея. Нещата отдавна бяха излезли от нейния контрол, а целият празник се дирижираше от някой друг, който явно преследваше и други цели. Това ли беше Вангиният празник? Това беше една пародия на освещаване, където новите властимащи търсеха поле да изявят себе си чрез името и авторитета на Ванга.
По време на репортажа тя произнесе и други пророчески думи: „Тепърва Яна ще плаче!”, в смисъл „ще видите оттук нататък какви проблеми ще има с тази черква”. Така и излезе. В началото на м. ноември 1994 година написах една статия, където изразих несъгласие и от строежа на църквата, и от начина, по който беше тя осветена. Последваха унищожителни атаки срещу мен и моята майка, сестрата на Ванга, от страна на фондацията. Пресата се заливаше с клевети срещу нас, че сме обрали даровете на черквата и сме разболели Ванга - забележете, аз въобще не присъствах на празника, а никой от нашето семейство, всъщност единствените роднини на Ванга, не участваме нито във фондацията, нито имаме някакво отношение към строежа. Вината ни беше, че просто сме роднини. Всеки опит да се защитим предизвикваше заплахи, че ще ни бъде направен обиск, ще бъдем осъдени и т. н. фондацията стана вездесъща.
Тя започна да воюва срещу всеки, дръзнал да поиска обяснение и за дейността й, и за начина, по който са използвани дарените от хората средства. Нежелателно беше Ванга да бъде посещавана както от нас, така и от нейни дългогодишни приятели, фондацията обхващаше всичко, свързано с дейността на Ванга и черквата, и само нейни представители казваха, а и сега го правят, кое как да бъде уж от името на Ванга. Изведнъж се оказахме в центъра на спор, който изместваше основната причина, а се изтъкваха съвсем дребни, битови, роднински проблеми, каквито всъщност ние с Ванга не сме имали, и те да докажат, че ние воюваме срещу нея и се домогваме до парите й (които тя ги няма). Като че ли за толкова много години, ако сме искали, не сме могли да ги вземем, ами е трябвало да дочакаме празника, за да се изложим повече. Така става винаги, когато чужди и нечистоплътни морално хора се намесват в живота на едно семейство, което за добро или лошо ние с Ванга сме...
Ако не беше толкова трагична ситуацията, би могло да се разглежда и от смешната й страна. Ние, най-близките около Ванга, кръвните й роднини, години наред сме се стремели да покажем на хората какво чудно нещо е нейната дарба, колко красота и надежда носи тя на всички отчаяни и объркани хора - плод на този стремеж бяха и книгите, които издадох за нея, и изведнъж решаваме да я оберем, да я злепоставим и да я разболеем. Тези клевети не бяха нищо друго освен зле написан сценарий, който изместваше общественото мнение в съвсем друга, невярна посока, вероятно с някаква цел.
Едва ли някой може да усети в дълбочина целия драматизъм и трагедията на Ванга в тези моменти. От дългогодишната й мечта да съгради храм се роди фондация, която да управлява живота й. Цялата й святост се превърна в бизнес, използващ „запазената марка” на Ванга.
Не зная дали беше нужно да се разпростирам на толкова страници с този спор, но това са свидетелства за нашето бурно време, които трябва да се отбележат и запомнят в живота на Ванга, още повече че тя си ги беше предрекла.
Въпреки освещаването Църквата не призна храма „Света Петка” за православен храм. В нея могат да служат само пенсионирани свещеници. При повикване те идват и извършват кръщенета или венчавки, но не е това, за което мечтаеше Ванга. Не горят кандила, не бие камбаната, няма църковни служби. Храмът стана просто един туристически обект, който се посещава от туристи най-вече заради Ванга.
Възможно е след време църквата да остане в центъра на някакъв туристически комплекс. Съдя за това от изявленията на ръководството на фондацията в пресата. Те заявяват, че „вече е предаден идейният проект за пространството около църквата на Рупите. В близост ще се оформят хотел и ресторант. Автори на проекта са архитектите Лозан Лозанов и Богдан Томалевски” (вж. в. 168 часа”, бр. 6/6.II.1995 г.).
Тези проекти са вече в ход. Пред къщичката на Ванга се оформя парк, който ще бъде ограден с висока ограда, а пред градинската врата се дострояват две стаички, където Ванга ще бъде преместена на по-удобно.
Докато пишех тези редове обаче, регионалният вестник „Струма” публикува други информации: около църквата „Света Петка” ще се изгражда манастирски комплекс, даже е публикувана нова сметка за дарения. Коя е вярната информация, не зная. Не съм се виждала отдавна с Ванга, а и в тежко здравословно състояние, в което се намира, едва ли би могла да ми каже нещо по-определено. Но ние, нейните кръвни роднини, не преставаме да се тревожим и да се питаме, защо тежко болната Ванга трябва да лежи в тези временни постройки насред полето, в тази горещина и в липсата на елементарни хигиенни условия, след като има толкова уютна и чиста къща в Петрич? Не могат ли лекарите, които я лекуват, да предложат болнично лечение? Самата Ванга ли отказва да се лекува по подходящ начин, или някой я принуждава да се откаже? Защо и с каква цел? Засега можем само да гадаем... Но вярваме, че един ден истината ще излезе наяве. Дано да не е много късно...
Каква горчива участ! Сега, когато Ванга е вече на 85 години и би трябвало да се отдаде на почивка, да бъде заобиколена от обич и внимание, а и спокойствие, каквото най-много заслужава, се оказа във вихъра на най-долните човешки страсти и пороци - като награда за това, че отдаде на хората целия си живот. И няма нищо свое, дори мечти. Нищо от това, което желаеше като човек, не се осъществи, не й беше отредено да изпита и най-малките човешки радости - вместо това самота, огорчения, неразбиране, тежки болести и огромни изпитания. Затова не можем да не й вярваме, когато казва: „За нищо не ми завиждайте, а плачете за живота ми, защото товарът му е непоносим!” Това е цената, която Ванга плаща за невероятната си дарба. Това е нейна оценка. Тя много пъти е заявявала, че всяко нещо си има цена. Из записките си съм запазила едно такова изречение: „Не искайте много, защото не можете да му платите цената!” Тази тема би могла да се разисква на много страници, но аз няма да се спирам на нея, защото все още не разбирам много неща от живота на Ванга и вероятността да изпадна в празно теоретизиране и грешки е много голяма. Този проблем трябва да бъде обект на други съчинения, и то някога в бъдещето, когато ни бъде дадено да проумеем какво всъщност е Ванга. Все по-често ме спохожда мисълта, че тя не е име, а понятие, но спирам дотук...
С горните редове искам да се обърна към всички, които се блазнят от мисълта да бъдат гледачи, ясновидци, екстрасенси и това да стане тяхна професия... Това не е личен, а много сериозен обществен въпрос и аз ще се спра на него накратко в следващата глава. Тя е плод на записки от различни години и върху нея съм работила дълго време, за да я сглобя в следния вид:




Сподели с приятели:
1   ...   19   20   21   22   23   24   25   26   27




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница