Величка Гушева -кърпарова Чуй ме, време
Изтегляне 232.81 Kb.
|
| Величка Гушева -Кърпарова
Чуй ме, време Стихотворения 2003
Пловдив Величка Гушева Чуй ме, време стихотворения Българска Първо издание Формат-60/84/16 Печатни коли - 6,5 Редактор: Николай Гюлев Коректор: Маруся Трайчева Художник: Любен Диманов Предпечатна подготовка: Донка Кърпарова Компютърен набор: Ася Филипова фотография: Минчо Палавров 18ВМ 954-317-022-3 Издателство: ИМН - Пловдив Коректор на брайловото издание: Мария Костова Предпечатна подготовка и брайлов печат: Стефка Стойчева Отпечатва на брайл: Християнски център за хора с увреждания "Благодат" Към читателя "Чуй ме, време " е вик-парола за поредната ми среща с Тебе, Уважаеми Читателю. Вик-болка и любов, мъка и гняв, вик-протест срещу неистините на деня, вик за спасение на вярата в доброто, защото: животът ПРЕДИ ВСИЧКО Е ОТГОВОРНОСТ! Твърде непосилна за мене се оказа цената на билета за срещата ми с Тебе, Драги Читателю. Появата на третата ми поетична книга - "Чуй ме, време", бе възможна с подкрепата на Маги Боева. ПОДАДЕНА РЪКА В ТРУДНО ВРЕМЕ! Казано е в Светото писание: "Добрият Човек от Доброто Съкровище На Сърцето Си изнася Добро. " (Матей 12:35) Чувството на благодарност, което изпълва сърцето ми, не може да се изкаже с думи. Бог да възнагради многократно с Добро Спонсора на моето поетично откровение Амин! От автора: ВЕЛИЧКА ГУШЕВА - КЪРПАРОВА Пловдив ЖК "Тракия" бл. 35, ех. Г, ет. 6, ап. 16 28.07.2003г. Пловдив
ВЕЛИЧКА ГУШЕВА - КЪРПАРОВА НИ ОЗАРЯВА С ПОЕТИЧНИТЕ ВИДЕНИЯ НА СЪРЦЕТО СИ С първите си две книги: "Искрици любов" и "Не искам да спре кръговрата", Величка Гушева - Кърпарова направи добра заявка за своето място в съвременната българска поезия. С новата си, трета поред книга - "Чуй ме, време", тя доразвива и дооформя сполучливо самобитния си поетичен профил. Самобитен, защото макар Съдбата да й е отнела светлината, тя не се е озлобила. В стиховете й няма хленчене, упреци, завист към хората с по-лека и щастлива съдба. Вместо да проклина мрака, тя го озарява с ВЪТРЕШНАТА СВЕТЛИНА на поетичните видения на сърцето и дарява тази светлина на нас - благодарните й читатели, за да понесем по-лесно и достойно трудното време, в което днес живее всеки честен човек. Тя предава и на нас своята вяра, че: "Песента, добра надежда в гъстия сумрак тя из пътя ме повежда към жадуван бряг." Чистата душевност на авторката и благородните й помисли превръщат и най-делничното събитие в значимо послание, наситено с духовно озарение. Тя не затваря очи пред чуждата немощ и мъка. За нея седемте деца, загинали в дискотека "Индиго", са седем звездици, които винаги ще ни тревожат и напомнят, че трябва да опазим децата си от жестоките и алчни ръце на новобогаташите. Тя се прекланя пред паметта на Валентин Крумов - журналиста, загинал в Прищина в отстояване на Истината. Скърби за обречените тополи и за жертвите на земетресенията. Обичащият човек в стиховете на Величка Гушева - Кърпарова носи пролетта в очите си, а диханието на любимия човек до нея е опора в трудното ни време. Като контрапункт прозвучава мисълта на поетесата, че ако човек не обича, "няма да го сгреят девет бъчви вино". А нас, нейните приятели и читатели, ни сгрява виното на поезията й. Николай ГЮЛЕВ, член на Дружеството на пловдивските писатели и на Международната федерация на журналистите в Брюксел. VELICHKA GUSHEVA- KARPAROVA ILLUMINATES US WITH THE POETIC VISIONS OF HER SIUL
Die Rotations to Stop”,Velichka Gusheva- Karparova set her place in the contemporary Bulgarian poetry. With her new book- third in order, “Hear me, Time” she completed and gave a final touch to her own original poetic profile. It is original because although the Fate had taken, her the light, she didn’t become embittered. In her verse there is no whimpering, no reproaches, no envy towards the people with easier and happier fortune. Instead of cursing the dark she illuminates it with her INSIDE LIGHT of the poetic visions of her soul. And she gives the light to us- the grateful readers, so as we to endure more easily and with dignity the hard times, in which each honest man lives. She gives us her faith that: “The song is good hope In the heavy dusk, It makes my way towards A coveted coast”.
Even the most unromantic event in a very important message, filled with spiritual illumination. She doesn’t close her eves before the others feebleness and pain. For her the seven children died in “Indigo” Disco Club are like seven stars that will always make us uneasy and will remind us that we must keep our children from cruelty and greedy hands of the newly rich men. She bows down to the memory of Valenty Krumov, the journalist who died in Pristine fighting the Truth. She grieves for the doomed poplars and for the earthquakes victims. The loving man in Velichka Gusheva- Karparova carries the spring in his eyes, and the breathing of the beloved next to her is like support in these hard times. The poet’s thought that if man doesn’t love ‘he will not be warmed up even by nine wine casks’ sounds as a counterpoint. And we, her friends and readers, are warmed up by the wine of her poetry. Nikolay Guylev Member of Plovdiv Writers Society And of International Journalists Federation in Brussels Когато затваряш очи КОГАТО ЗАТВАРЯШ ОЧИ, унесени в трепетна радост и в млади години, и в старост сърцето със жажда тупти. Когато затваряш очи, далече от шум и от хора, след дълга и тежка умора, душата спокойно ще спи. Когато затваряш очи, решен да отминеш погнуса, без ни най-малка покруса в теб дяволът ще се всели. Ще свие във тебе гнездо - нездото ще пусне разсейки и деви - свети чудодейки напразно ще спускат крило. Когато затваряш очи пред чуждата немощ и мъка, най-тежката земна разлъка съдбата ще ти отреди. Първият Ангел крилат до пъкъла да те изпрати, и с прошката на Сатаната не ще се завърнеш назад. Старият квартал Това е старият квартал. Къде е лудата зурна? Протяжен писък на жена разнася ужас и печал. До нея - мъж, със свит юмрук, проклина и живот, и свят, и циганите се тълпят, и аз неволно спирам тук. Тя майка е, а той - баща, не вижда ли това Аллах, са тъкмо двете им деца. Не свирят старите зурни, но циганите се тълпят, разбрали те на тоя свят, че краят е непредвидим. 2003 г.
Сърцата ви детски, все още живота не опознали, кой в снежната нощ не пожали? - питам на глас. Седем звездици невинни, пред Рождеството угаснали, до първа любов не пораснали, Бог да е с Вас! 2001 г. Дискотека "Индиго" София Реквием Няма го момичето в крайморското бистро, с усмивката си земна на лицето - магия за душата и сърцето, със глас приятен - ручей от сребро. И музиката замълча в крайморското бистро! И виното във чашите немее! И юлско слънце-огън болно грее, че няма го доброто същество. Същинска фея, никому не причинила зло, с мечтите плахи, тъкмо нацъфтели! Защо смъртта във нея се прицели и скърши земното й тържество?! Не ще се върне Ангелът в крайморското бистро! 1999 г.
-Белият гълъб загина! От себе си как ще укриеш греха? -Той беше и млад, и невинен. За тебе, за твойта злощастна страна прелетя дори океана, със сребърна лира на свойте крила, а в Прищина мъртъв остана. Той беше пратеник на Любовта, а подлост - злодейството твое. Вървиш по земята, но с празна душа ти - сам за любов недостоен. 1999 г.
Човекът оглежда дърветата с окото на стар познавач. До него, в послушно мълчание, машината чака. Тополите също мълчат. Последното утро на август не праща и полъх във клоните, а слънце и задух. Човекът оглежда дърветата - секунда, минута... Машината чака познатия жест, а колко е тежка ръката му днес и какви са красиви тополите! Как тъжно навели са клоните, сякаш нашепват прощална молитва към земята-родилка. Човекът оглежда дърветата, най-после свестен. Работният ден леко повдига ръката му и по навик тя прави познатия жест. Машината трепва. Моторът бучи и празнува. Земята прегръща тополите, своите рожби, почти стогодишни. Човекът оглежда дърветата. Странно: днес те така му приличат на хора - добри и невинни, но винаги нужни! Просто Човеци! 1981 г.
Апокалипсис Разфуча се хищна ламя, страшно развилня се... разлюля се, развъртя се -бясна разбесня се- че отвори триста усти кога се раздруса, та погълна сума живот от Стамбул до Бурса. * * * Не е била хищна ламя посред нощна доба, най е била черна земя -дяволска прокоба. Кой те гневи, земьо черна, че се разлютяваш? Дали сме чеда неверни, та не ни прощаваш? Що от милост не разбираш? Що нямаш уплаха? Що пред Бога се не спираш, нито пред Аллаха? Укроти си гробни ями! Спри се, земьо родна! Че без нас ще си останеш блудница безродна. 1999 г.
Кажи ни, Кольо, кажи, зидарине, разкрий ни свойте тайни! Къщи и мостове как да изграждаме, че векове да са трайни? . Кой ти желязото, Майсторе, лееше? Как си тъкмеше бетона? Каква наука, Кольо, владееше? Коя бе твойта икона? Плачат за тебе - търсят те... молят се вред из балканите наши: "Къде е Фичето - Кольо, баш Майстора - той земетръс да уплаши? 1999 г.
Дума ти дадох Как ме наказа, Господи, с музика хляб да си вадя?! Залък през сълзи да горчи - душата Все да е гладна! Дума ти дадох, Господи, Мъка със чук да разбивам, Та да се пръскат сто усти от завист, че съм щастлива. Едно те моля, Господи: Да ме повикаш по-рано! Обич във песен, вярвай ми, Тук и след мен ще остане. 2002г.
Беше моят храм и светъл, и просторен. От бурята съборен, нищо няма там. Блуден скитник взе иконата ми свидна - до края как ще стигна? Бурята реве. Спаси ме! Откраднаха ми светлината! Знаеш, знаеш, Господи! Сега вечеряла със дявола! Виждаш, виждаш, Господи! А трябва, трябва да се съмне! Спаси ме, мили Господи! 2002 г.
Сирна Неделя - вечер голяма - ти не поиска прошка от мама, прошка от татко, от мили дружки. мислиш, че Всичко е само наужким. А род се реди като мозайка: днес дъщеря си, утре пък - майка, дето ще чака свидната челяд прошка да иска в Сирна Неделя. 2002 г.
Събирам във шепите дни пропиляни като парчета от стъклени кани - със сълзи промивам кръвясали рани. От страшната болка снагата ми зъзне. Да подреди житейския пъзел напразно измъчва се мисълта ми. 2003 г.
Вечно прашинка ме смяташ в живота. В тебе са хляба и ножа. Ако прашинка ти влезе в окото - псуваш и ангела божи. - Камъче ситно е - казваш и толкоз. -Просто за нищо не става. С камък във бъбрека виеш от болка... мяташ се като удавник. Дребен чобек ме броиш и ме мачкаш. Нямам валута в зелено. А не премисляш за миг, че оттатък ще си богат като мене. Искаш с жестокост света да обсебиш сменяш коли и мераци. Ще разбереш при последния жребий, че сме космически знаци. 2001 г. Чуй ме, време! Трака влака... Чакай, Време! Спри за малко - да ме вземе! Виж,
семафорът червен е - ти не спираш пак. Казват: има влак за всеки по житейските пътеки - с тъжни стонове, нелеки, вдигам ален флаг. Ще заглъхне тоя тътен. После, през света безплътен, с поглед, празен и безпътен, как ще мина аз? Чуй ме, Време! Чакай, Време! Спри, семафорът червен е! Ах !!! Изпускам твойто стреме, без звук и без глас. 1993 г.
Моята житейска книга е във твоите ръце. До къде и как ще стигна - аз не знам и по-добре. Ала знам, че съществуваш и си винаги край мен. с мен тъжиш и с мен празнуваш. В колко минали животи Имала съм грехове, та за мен така са чужди всички земни цветове? Любовта ми днес те моли:- чакрите ми подкрепи! И след толкова беди, отвори за мен Прозорец! 1999 г.
Знам: откакто свят се помни, светлина и мрак по неписани закони времето делят. Крачиш ти под светлината, аз - сред черен мрак. Тежко ми е на душата, но пък няма как. Песента, добра надежда, в гъстия сумрак тя из пътя ме повежда към жадуван бряг. И е празник във душата, празник - всеки ден, в който ти под светлината крачиш редом с мен. Не вини ме, не кори ме за бастуна бял! Тая карма под небето кой ли би избрал? Че откакто свят светува светлина и мрак непрестанно се целуват, без да се винят. 1996 г.
на майка ми Вече девет писма ти написах - девет песни, в минорен рефрен. Девет птици към тебе политваха, без да стигнат дома ми рожден. Че не иска сърцето ми клето в твоите, майко, грижовни очи да напират сълзите, загдето срещам толкова много беди. Твоите песни във мене са живи. Те са мои защитни стрели. С тях разчиствам пътеки трънливи, с тях отвръщам на присмехи зли. И се моля на южния вятър да ти шепне за мен все добро. Да ти милва косите, които са по-скъпи за мен от сребро. И заклевам се, майко, пред Бога: много обич в стотици писма, независимо от сезоните, да изпращам на теб чрез кръвта. 1999 г.
Среща "Дъждът съблича птиците." Ген. Цандева
край лудоструйна словесна чешма! Ще пазя през дните си нейната песен! Ще пия от нейната чиста вода! Песен, която воалите свлича със обич от всяка човешка съдба! Подобно на дъжд, който птици съблича! Не! Не е случайност случайността! 1993 г.
На Маруся Не се сърди на пролетта, че си отиде рано. Помогна ли й ти сама по-дълго да остане? И не упреквай лятото, че неусетно мина. за да отлитне ятото, е имало причина. Любувай се на есента, докато не е късно. Цветя посажда вечността, а после ги откъсва... Не гледай зимата с тъга - обичай, пак обичай! за да се връща пролетта в очите на момиче. 2001 г.
на Ружа
отново съм вътре сама. От всички страни тишина ме обгръща позната, добра тишина. Мълчи телевизора, магнетофона, дори телефона мълчи. Металните щори ги скриват грижливо от любопитни очи. Само таванът се свежда сърдито, без глас ми нарежда дори: "За въздух умирам, не чакай, не питай! Отваряй прозорци, врати!" Балконът - унесен във лятна умора, цветята - навели глави, поглъщат водата и във простора се втренчват кокетни, добри. А ти си далече на хиляди мили и виждаш дома си в съня. Моли се за мене, приятелко мила - аз вярно за него ще бдя. 2002 г.
Пак сме у дома - край огъня. Мълчим, но тая мила тишина - значи нещо много, много... прекрасно е да бъдеш у дома! Какво от туй, че минаха години откакто бяхме всички в тоя кът! Какво от туй, че всеки има грижи? Какво от туй, че срещахме беди? Нали сме тук! Нали сега сме всички! Нали отново родното гнездо пътека до сърцата ни намери! Нали се радва мама мълчешком! Пак сме у дома - край огъня. Мълчим, но тая мила тишина - значи нещо много, много... Прекрасно е да бъдеш у дома! 1992 г.
В косите ни още е лято. В лицата загарът е свеж. В очите, пак леко загатнат, е жив оня странен копнеж... А колко сме с тебе стеснителни, когато се срещнем по път! Къде е оная решителност? Защо всички думи мълчат? В косите ни още е лято. Тук-там само в тях есента е поставила свой отпечатък и ни прави по-мъдри сега. 1992 г.
Не ми подарявай цветя! Господ с любов ги полива - да е Земята красива. И Цветето има Душа. Не ми казвай гръмки слова! Мога без златни бижута. И в джунглата със теб ще се лутам, крепиш ли ме с вярна ръка. 1992 г.
Има тайни безброй тая наша Вселена. Има правилник свой по неписана схема. И във нейния свят, сред пространство безкрайно, диша строг кръговрат - нищо не е случайно. И частицата прах, облакът и кълвачът, даже хищникът-звяр има своя задача... Имат цели добри и звездите далечни, и декор са красив на безкрайната вечност. Ние с тебе дори сме космическа тайна. Нашта среща сега също не е случайна. Трябва да сме дошли точно в нашето време. радост да си дадеме. 1999г. Дихание
Есента ни още е далече, макар че с теб сме доста уморени. Но зимата при нас е всяка вечер, децата щом си тръгнат раздвоени. И дълго после бави се зората... Затворя ли очи - сънят е лош... Само дишането ти във тъмнината опора е във трудната ми нощ. 1999 г.
Слънчев лъч лицето ми целуна - вестител на пореден юлски ден. И радостта отново е при мен, че в утрото до тебе пак съм будна. Замълчи за вечните тревоги! Нали е жива вярата във нас, че заедно сме силни всеки час, защото сме закриляни от Бога. 1999 г.
на дъщеря ми Пак е лято - птици и хора, и дървета, и синьо, и вечерна умора... Пак е лято - смях и бензин, и търсещи устни, с аромат на жасмин... Пак е лято! Да бъде! Амин!!! 1997 г.
МЕЖДУ ЛЕД И ПЛАМЪК Първата цигара Спомняш ли си първата цигара! Плахият и неукрепнал жест? Награди я с цялата си вярност - защити я с мъжката си чест. Ненавиждах първата цигара - давеше те острият й дим. Споменът за нея все ме пари - с него няма да се разделим. 1999 г.
НЕ НАДНИЧАЙ Не надничай в моите мисли! С поглед, остър като нож, не ги стряскай всяка нощ! Сняг вали във мойте мисли. Чезнат
всичките следи. Ако си южняк - бъди! 2000 г.
Босилек ще посея във главата на змия. Със сълзи ще поливам - да поникне. А цъфне ли - на него китка аз ще подаря! - Магия бяла - за да ме обикне. Преданието старо ме научи на това, че любовта не мога да надвия. А той,
самотен, скита се безцелно по света и дом не иска никъде да свие. Отива си! отлита във живота младостта! Той себе си и мене ще погуби! Магия бяла - цъфнал цвят в главата на змия ще го закича - силно да се влюби!!! 2000 г.
Вятърът надува ледени кавали. Ако пак си тръгнеш - Бог светец не жали. Там - навън, те чака вещица-бихрушка, тя по път обратен няма да те люшка. Чуваш ли как вият ледени пищяли? Със дърва сурови огън се не пали. Няма да те сгреят девет бъчви с вино. А следите чезнат под небето зимно. Тръгваш? Ето шала... топлите ботуши... Сбогом! Нашто утре в люлката се гуши. Ще го полюлея - както подобава. Сбогом!
Дай ми ключа! - Да не те познава. 1999 г.
Аз ще си отида, ти - ще си обречен! Хитро ще те мамят погледи със влага, а пък зад гърба ти в джоба ще те слагат. Все заради свои ще попадаш в клопки! Ще чезнат мечтите като снежни топки! Скрито ще се каеш - сам - страдалец вечен! Точен мерник имаш! - Стреляй отдалече! 1999 г.
Беше крадец на любов! Сто имена на жени е наредил във тефтера, но - свършиха дните му вчера.
Сто и първия шанс не намерил, той тръгна - под вечен покров - без капка прощална любов!
2000 г. В къщата на поета Някой на вратата чука непрестанно. Просяк ли премръзнал, дявола го взел. Имам там, на шкафа, вино - четвърт кана, щеше да ме топли в сивия панел. О, госпожо Есен! Ти си цяла в злато. Аромат разнасяш в тоя свят фалшив. Отдъхни за миг на столчето трикрако! Пази тоалета от пирона крив! Имам на софрата ръжено коматче, три огнили дюли, шепа слънчоглед. Ресто - ако мислиш в дните си че плача! Баста - ако смяташ, че съм без късмет. И не се оглеждай в къщата ми плахо! Аз си нося кръста - жребия проклет. Та нима забрави? Кога ме обраха, ти пак беше тука - в златен тоалет. А сега, любезна, цялата си в тръпки. Май ти е студено, дявола те взел! Обърни филджана, с последните глътки! И без тях ще мина в сивия панел. 2000 г.
Богородица голяма - летен ден горещ. Тръгнахме на черква с мама да запалим свещ. Словото четеше попа -стар служител вещ. Всяка се редеше кротко да запали свещ. Щом неволно се огледах, в мене пламна пещ. - Между образите женски зърнах лик зловещ. Мили Боже, кой я пусна? -(Как пък да я спреш?) - Тя следеше цяло село да не пали свещ. Все край храма се въртеше, даже при валеж. Как при тая хрътка да запалиш свещ? Беше тя като плашило даже при мъртвеж - пречка - за последна прошка да не палим свещ. Работата ще ти вземат -трябва да ядеш. И децата не щадяха, ако палим свещ. Криех се толкова години, като при гонеж. В Пловдив чак - в "Света Марина" рядко палех свещ... * * * Ала Бог преобразява даже и невеж - Тя застана - озарена, да запали свещ. Споменът от мен си тръгна Като при топеж. От свещта и аз посегнах и запалих свещ. 1998 г.
на баща ми
Присядаш до леглото мълчешком. Вечно бдиш над мене - (за какво са думи?) - виждам те със третото око. Няма помежду ни никакви прегради. Нищо, че си ти на оня свят. Та чрез тебе, татко, Господ ме създаде обречена, живот да продължа. Между лед и пламък, в танц невероятен, душата ми и зъзне, и пламти, и раздава обич, без да я пресмята - така човек е по-богат, нали? Пътеката житейска като свещ догаря под орисан от съдбата кръст. Пътници сме всички към последна гара - ще си идем само с шепа пръст. Моята звездица води ме все още. Над бездни ме понася порив нов. Щом мъртвите се връщат в сънищата нощем, аз вярвам във космичната любов. 1999 г.
Покажи ми пътя към върха! Тук скалите са отвесни, голи. Има зрънце в мен на лудостта - за простор душата ми се моли. До върха да стигна искам аз. Може да е пипнешком, полека... Знам, че там е верният компас, нужен във живота на човека. Там ще вдигна двете си ръце, ще докосна с пръстите Небето - оплодено, лудото зрънце ще се спусне татък към полето. Но няма да е падане в калта! Няма да е връщане обратно! Мине ли веднъж човек Върха, птица е във времето си златно. 2000 г.
Есен
под смутения облак надвесен. Весел смях сред училищни двори и песен... Жълти дюли в натегнали клони, сладкозреяло грозде в лозята. Златен лист Ветровеят отронил - и мята... Кротък напев - поточено ехо тишината приспивно люлее... Где са птиците пойни? И слънцето где е? Но тешат ме усмивките чисти и надеждата в клоните голи, че отново ще се разлистят напролет! 1985 г.
Пак подрежда си цветята пролетта с усмивка ведра. Праща слънце в равнината - да е плодовита, щедра. Голи клони пак облича пролетта в зелена хубост. А на младостта предрича истинска, красива лудост. Пак в мажорен танц Марица мята силното си тяло - като влюбена девица бърза към морето бяло. Между гордите тополи аз вървя с тъга в сърцето, че навсякъде е пролет, а е зима в портмонето. 2000 г.
Многолетната ти повест някак странно ме привлича. Искам да я разшифровам, а не стигам и до сричка. Но космичната магия от водите ти прозира. Слънцето от нея пие и Животът не умира. 2001 г.
горд старопланински бор, сили ти преливаш в мене и избистряш моя взор. Нови трепети събуждаш - чиста мисъл ме зове. Имам ли от тебе нужда, ще премина върхове. 2001 г.
Кой така те е изваял? Кой така те оцветил? Скулпторът, сърцат, незнаен, трябва Майстор да е бил. Знам, че си ЦАРЯ страшен на животните в света, а ни срещаш и изпращаш мълчаливо - с доброта. От устата ти изтича щедро бистрата вода и децата те обичат - плискат се на свобода. Как така те е изваял? Как така те оцветил? Скулпторът, сърцат, незнаен, Майстор- вижда се е бил. 2002 г.
В моята земя тракийска, де води Марица лей дето всяка пролет носи полъх от Егей, във антична Пулпудева, под златен звездогрей, тук тракийка е родила мъдрия Орфей. Свирел той със свойта лира както Майсторът умей и със нея покорявал даже враг-злодей. И в антична Пулпудева, под златен звездогрей, влюбила се Евридика в мъдрия Орфей. И къде ли е погребан той, премъдрия Орфей? Днес легендите разказват, в песните се пей, че е имал до три гроба под златен звездогрей: във Марица и в Родопа, в остров, сред Егей. 2002 г.
и която през света лети, идва тя далеч от древността горе, в мойта райска планина. Искаш ли, приятелю, и ти да познаеш вечни красоти, с мене, ти приятелю, ела горе в мойта родна планина! Цепина, Цепина е там. Цепина ме очаква - знам. тя моите сънища люлей. 1999 г.
и планини, от тебе по-високи, със върхове, докосващи небето, обгърнати от бяла тишина, но искам да ме гали свежестта на смолянските езера дълбоки, да сещам твойте тръпки със сърцето и в тебе да се слея с вечността. 1999 г.
Ти дълго се взираше във моите мисли - нерадостни птици, с ранени криле, но с жажда за полет. Без ропот мълчах. Ти в мен се провираше и тъжните птици, от тебе окриляни, към шумния свят се понасяха плахо. Сред твоя невидим, целебен оазис неспокойните мисли познаха катарзис. Докосна ме чиста, добра светлина! И пак се родих, Тишина! 1999 г.
- Добрият човек! Тук ли е! Или го няма? - Посочете ни, моля: име, презиме, адрес!... - Човекът със съвест, със чисти ръце, който днес може честен да бъде, даже със служба голяма. - Човекът със съвест? С морал? Със достойнство и с чест? Тук беше - отдавна. Рицар по ум и сърце, изтласкан от зли ветрове, изчезна -незнайно къде и вече го няма. А страшно без него е днес! - Добрякът със ум и сърце изчезнал и вече го няма? Кой
и какво ще ни спре да сринем духовния мрак? Да включим зелен светофар за последния влак - да го намерим! Игла да е даже сред купища слама! Мажорно камбани огласят небесния храм, а и в Новия век безкомпасно ли пак ще вървим? Ако отчаян, Мъдрецът е в наште души, о, Господи! Господи, нека излезе от там!!! 1999 г.
Величка Гушева - Кърпарова Завършила българска филология и музикално изкуство в ПУ "Паисий Хилендарски", със следдипломна квалификация „Специална педагогика". Първата си стихосбирка -"ИСКРИЦИ ЛЮБОВ", издава през 1998 г. Втората - "НЕ ИСКАМ ДА СПРЕ КРЪГОВРАТА"- 1999 г. Публикува в сборниците на ЛС "СЛЕДА": "СЪЗВЕЗДИЕТО НА ЛУИ" - 1999 г. "СЕДЕМ МАЙМУНИ НА КЛОНА" - 2000 г. "ДОКОСНАТИ СТРУНИ" - 2001 г. "БАСНИ"-2002 г. "ЕПИГРАМИ"-2003 г. "ОСВЕТЕНИ ПРОСТРАНСТВА" - юбилейно издание на ССБ от 2000 г. Пише музика, превежда фолклорни материали от армънски на български език и обратно. Под нейно ръководство смесен фолклорен състав "ТРАКИЙСКИ ЦВЯТ" - Пловдив, издава първия си компактдиск и касета: "Песните на "ТРАКИЙСКИ ЦВЯТ 2003".
Жарава нагазва със боси крака. Изпива отрова - препълнени кани. Воюва за правда, громи подлостта. Осъждан, откакто се помни света. Тревожно поетът люлее камбани. Каталог: authors authors -> Владимир желев овчаров authors -> Не можем без икар authors -> Сборник " адг" пловдив, 2005 сто години просвещение authors -> Ангел сотиров зелени графомании 20 authors -> Едно момче с китара authors -> Ако душата ми беше небе, ти щеше да си слънцето в него authors -> Шипченски проход authors -> И димитър грудев удря рамо на алфред адлер! Ангел Сотиров authors -> Топлина. Топлина се разлива по цялото ми тяло. Какво друго може да прави топлината, освен да се разлива, разлива ! Браво! Добре съм, щом и след 100 години анабиоза* мога да се шегувам authors -> Доц д-р Лучия Стефанова Антонова-Василева Изтегляне 232.81 Kb. Сподели с приятели:
|