Великата борба между Христос и Сатана

Векове наред евреите напразно се бяха старали да покажат в какво се бе изпълнило Божието обещание, дадено чрез Агей, но гордост и неверие заслепиха умовете за истинското значение на пророческите думи. Вторият храм щеше да бъде почетен не с облака на Божията слава, а с живото присъствие на Оня, в Когото телесно обитаваше пълнотата на Божеството - сам Бог, изявен в плът. “Желаният от всички народи” наистина бе дошъл в Своя храм, по времето, когато Мъжът от Назарет учеше и лекуваше в свещените храмови дворове. С присъствието на Христос, единствено с Негово присъствие, вторият храм превъзхождаше по слава първия. Но Израил бе отблъснал предложения му от Небето Дар. Когато смиреният Учител премина златната порта и напусна храма, славата се оттегли от него завинаги. Вече се бяха изпълнили думите на Спасителя: “Ето, вашият дом се оставя пуст” (Матей 23:38).

Учениците бяха удивени от предсказанието на Христос за разрушаването на храма и пожелаха да разберат по-пълно значението му. За увеличаване на храмовото великолепие бяха употребени щедро, в продължение на повече от четиридесет години богатство, труд и архитектурно изкуство. Ирод Велики бе пропилял за него както римски богатства, така и еврейски съкровища, и дори императорът на света го бе обогатил със своите подаръци. Масивни блокове от бял мрамор с почти баснословни размери, изпратени от Рим, съставляваха част от неговата конструкция и точно на тях учениците спряха вниманието на своя Учител, казвайки: “Учителю, виж какви камъни и какви здания!” (Марко 13:1).

На тези думи Исус даде тържествения и поразителен отговор: “Истина ви казвам: Няма да остане тук камък на камък, който да се не срине” (Матей 24:2).

Учениците свързваха разрушаването на Ерусалим със събитията около личното идване на Христос в слава, за да заеме престола на световната империя, да накаже коравосърдечните евреи и да освободи народа от римското иго. Господ им беше казал, че ще дойде втори път. Затова, когато спомена за наказанията над Ерусалим, те си помислиха за това идване в слава. И събрани около Спасителя на Елеонския хълм, запитаха: “Кажи ни кога ще бъде това и какъв ще бъде белегът на Твоето пришествие и за свършека на века?” (Матей 24:3).

Бъдещето милостиво бе прикрито от погледа на учениците. По това време, ако те напълно разберяха двата ужасни факта - страданията и смъртта на Изкупителя и разрушаването на техния град и храм - щяха да бъдат съкрушени от скръб. Христос очерта най-важните събития, които щяха да се случат преди края на времето. Тогава словата не бяха напълно разбрани, но значението им - от дадените в тях наставления щеше да се разкрие пред народа Му във време на нужда. Изговореното пророчество имаше двоен смисъл - предсказваше разрушаване на Ерусалим и ужасите на последния велик ден.

Исус обяви на слушащите ученици наказанията, които щяха да се изсипят над отстъпилия Израил, и специално отплатата, която той щеше да получи заради отхвърлянето и разпъването на Месия. Непогрешими знамения щяха да предшестват страшния край. Ужасяващият час щеше да настъпи внезапно и бързо и Спасителят предупреди последователите Си: “Затова, когато видите мерзостта, която докарва запустение, за която говори пророк Даниил, стояща на святото място (който чете нека разбира), тогава ония, които са в Юдея, нека бягат по планините” (Матей 24:15-16; Лука 21:20-21). Когато идолопоклонническите знамена на римляните се издигнеха над святата земя, простираща се на няколкостотин метра вън от градските стени, последователите на Христос трябваше да се спасяват с бягство. Видеше ли се този предупредителен знак, желаещите да се избавят не трябваше да отлагат. По цялата земя на евреите, както и в самия Ерусалим, на сигнала за бягство трябваше да се реагира незабавно. Ако някой се случеше на покрива, не биваше да слиза в къщата си, за да спасява дори най-ценните си съкровища. Работещите на нивата или на лозето не трябваше да се бавят, втурвайки се да взимат оставените встрани горни дрехи. Не трябваше да се колебаят нито за момент, за да не станат жертва на общото изтребление.

През царуването на Ирод Ерусалим не само бе много разхубавен, но към световното му укрепление бяха издигнати допълнително кули, стени и крепости и се смяташе за явно непревземаем. Онзи, който сега публично би предсказал разрушаването му, щеше да бъде сметнат за умопобъркан паникьор, както Ной в своето време, но Христос бе казал: “Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат” (Матей 24:35). Гневът се изля върху Ерусалим поради греховете му; упоритото му неверие го докара до неизбежната участ.

Чрез пророк Михей Господ бе обявил: “Слушайте, прочее, това, първенци на Якововия дом и началници на израилевия дом, които се гнусите от правосъдие и извръщате всяка правота, които градите Сион с кръв и Ерусалим с беззаконие, на които първенците съдят за подкупи, свещениците му учат за заплата и пророците му чародействат за пари и пак се облягат на Господа и казват: “Не е ли Господ всред нас? Никакво зло няма да ни сполети” (Михей 3:9-11).

Тези думи вярно описват покварените и фарисейски самодоволни жители на Ерусалим. Те претендираха, че строго спазват предписанията на Божия закон, а престъпваха всичките му принципи. Мразеха Христос, защото Неговата чистота и святост разкриваха тяхното нечестие; и Го обвиняваха, че е причина за всичките сполетели ги нещастия в резултат на греховете им. Макар да знаеха, че е безгрешен, те заявяваха, че смъртта Му е необходима за спасяването на нацията. “Ако Го оставим така - казваха еврейските водачи, - всички ще повярват в Него; и римляните като дойдат, ще отнемат и страната ни, и народа ни” (Йоан 11:48). Надяваха се, че ако Христос бъде пожертван, те отново ще станат силен и обединен народ. Ето как разсъждаваха и бяха единодушни за решението на първосвещеника, че е по-добре един човек да умре, отколкото цял народ да загине.

Така еврейските водачи изграждаха “Сион с кръв и Ерусалим с беззаконие” (Михей 3:10). Но макар и убийци на своя Спасител, защото укоряваше греховете им, те бяха уверени в собствената си правда, смятаха се за покровителстван от Бога народ и очакваха Господ да ги избави от неприятелите им. “Затова - продължава пророкът - поради вас Сион ще се изоре като нива, Ерусалим ще стане грамади развалини и хълмът на дома Господен - като високи места на лес” (Михей 3:12).

Почти четиридесет години, след като участта на Ерусалим бе обявена от самия Христос, Господ отлагаше Своите присъди над града и народа. Чудно бе Божието дълготърпение към тези, които отхвърлиха евангелието Му и убиха Неговия Син. Притчата за неплодното дърво представяше Божието отношение към еврейската нация. Заповедта бе издадена: “Отсечи я, защо да запразня земята” (Лука 13:7), но Божественото състрадание я беше пощадило още известно време. Сред евреите все още имаше твърде много хора, непознаващи характера и делото на Христос. А децата нямаха същите благоприятни случаи да приемат светлината, която родителите им бяха отхвърлили. Чрез проповядването на апостолите и на техните последователи Бог щеше да направи тя да огрее и тях и да им даде да видят как пророчеството е било изпълнено не само с раждането и живота на Христос, но и с Неговата смърт и възкресение. Децата не трябва да бъдат осъждани заради греховете на родителите си. Но ако, познавайки цялата светлина, дадена на родители им, те отхвърлеха допълнителната, подарена им специално, ставаха съучастници в родителския грях и превишаваха мярката на своето нечестие.

Дълготърпението на Бога към Ерусалим само затвърди евреите в упорито непокаяние. В омразата и жестокостта си към учениците на Исус те отхвърлиха и последното предложение на милост. Ето защо Бог оттегли от тях закрилата Си и престана да ограничава мощта на Сатана и неговите ангели. Нацията бе оставена под контрола на избрания от тях водач. Нейните чада бяха отблъснали Христовата благодат, която би им осигурила възможност, би им дала сила да победят злите си наклонности, а сега те бяха победени от тях. Сатана бе възбудил най-свирепите и най-долните страсти на душата. Хората престанаха да разсъждават; бяха обезумели, управлявани от собствените си прищевки и сляпа страст. Проявяваха сатанинска жестокост. В семейството и сред народа, в средите на най-висшите, както и сред най-низшите класи владееше подозрение, завист, омраза, борба, бунт, несъгласие, убийства. Никъде нямаше сигурност. Приятели и роднини се предаваха един друг. Родители убиваха децата си и деца убиваха родителите си. Необуздаваните им страсти ги правеха тирани. Евреите бяха послушали фалшиви свидетели, за да осъдят невинния Божи Син. Сега фалшиви обвинения правеха несигурен собствения им живот. Чрез делата си те отдавна казваха: “Махнете отпред нас Светия Израилев” (Исая 30:11). Желанието им бе изпълнено. Страхът от Бога не ги безпокоеше повече. Сатана бе застанал начело на нацията и най-висшите граждански и религиозни власти му се подчиняваха.

Водачите на опозиционните фракции се обединяваха понякога, за да ограб-ват и измъчват своите нещастни жертви, а после отново се нахвърляха един срещу друг и се избиваха безмилостно. Даже светостта на храма не можеше да задържи ужасната им ярост и жестокост. Богомолците биваха убивани пред олтара и светилището се оскверняваше от телата им. И въпреки това в своята слепота и богохулна надменност подстрекателите на това пъклено дело заявяваха публично, че не се страхуват от унищожаването на Ерусалим, защото той бил собственост на Бога. За да утвърдят още повече мощта си, те подкупваха лъжливи пророци да обявяват, даже по времето, когато римските легиони обсаждаха храма, че народът трябва да чака избавление от Бога. До последния момент множествата твърдо вярваха, че Всевишният ще се намеси, за да осъди техните противници. Но Израил беше отхвърлил Божествената закрила и сега бе без нея. Нещастен Ерусалим! Разкъсван от вътрешни раздори, улиците му обагрени от кръвта на чадата му, избиващи се едни други, докато чужди войски събаряха укрепленията и избиваха войниците му!

Всички предсказания на Христос за разрушаването на Ерусалим се изпълниха до последната буква. Евреите преживяха истинността на предупреди-телните Му думи: “...с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери” (Матей 7:2).

Появяваха се знамения и чудеса, предричащи бедствия и гибел. Посреднощ над храма и олтара изгря неестествена светлина. При залез върху облаците се изобразяваха военни колесници и войници, приготовляващи се за бой. Свещени-ците, служещи нощем в светилището, се ужасяваха от тайнствени звуци; земята трепереше и множество гласове се чуваше да казват: “Да се махнем оттук.” Голямата източна порта, която бе толкова тежка, че двадесет мъже едва можеха да я затворят, и която бе осигурена с огромни железни прътове, закрепени дълбоко в солидния каменен праг, в полунощ се отвори сама (Милман. История на евреите. Кн.13).

В продължение на седем години един човек вървеше нагоре-надолу по улиците на Ерусалим, известявайки събитията, които щяха да се стоварят над града. Ден и нощ пееше той неспокойната погребална песен: “Глас от изток! Глас от запад! Глас от четирите ветрища! Глас срещу Ерусалим и глас срещу храма! Глас срещу младоженци и невести! Глас против целия народ!” (пак там). Това странно същество бе хвърлено в затвор и бичувано, но стон не излезе от устата му. На оскърбленията и мъченията той отговаряше само: “Горко, горко на Ерусалим!” “Горко, горко на неговите жители!” Предупредителният му вик не престана, докато не бе убит при обсадата, която бе предрекъл.

Нито един християнин не загина при разрушаването на Ерусалим. Христос бе предупредил учениците Си и всички, които вярваха на Неговите думи, бдяха за обещания знак: “А когато видите Ерусалим, че е заобиколен от войски - бе казал Исус, - това да знаете, че е наближило запустяването му. Тогава ония, които са в Юдея, нека бягат в планините, и които са сред града, да излязат вън...” (Лука 21:20-21). Римляните под водителството на Цестий бяха обсадили града, но когато всичко изглеждаше готово за бърза атака, те неочаквано вдигнаха обсадата. Об-градените, изгубили надежда за успешна отбрана, бяха вече готови да се предадат, когато римският генерал оттегли войските си, без да има ни най-малка видима причина. Но милостивото провидение на Бога ръководеше събитията за доброто на Неговия собствен народ. Обещаният знак бе даден на очакващите християни и сега всички, пожелали да послушат предупреждението на Спасителя, имаха благоприятен случай да се спасят. Събитията бяха ръководени така, че нито евреи, нито римляни можеха да попречат на бягството на християните. При отстъплението на Цестий евреите, излизайки от Ерусалим, се втурнаха да прес-ледват армията му. И докато двете армии бяха заети с това, християните имаха възможността да напуснат града. В същото време стената също бе очистена от врагове, които биха могли да се опитат да ги спрат. По време на обсадата евреите се бяха събрали в Ерусалим, за да отпразнуват празника Шатроразпъване и така християните по цялата страна имаха възможност да избягат необезпокоявани, без бавене, на сигурно място - градът Пела в страната Пирея отвъд Йордан.

Еврейските сили, преследващи Цестий и армията му, нападнаха в тил с настървение, застрашаващо римската войска с пълно унищожение. С големи уси-лия римляните успяха да се оттеглят. Евреите почти нямаха загуби и се завърнаха триумфално в Ерусалим с богата плячка. Но този явен успех им донесе само зло. Обхвана ги дух на упорита съпротива срещу римляните, което скоро докара неиз-разими нещастия над обречения град.

Ужасни бяха бедствията, връхлетели Ерусалим при възобновяването на обса-дата. Градът бе обкръжен от Тит по време на Пасхата, когато вътре се бяха събра-ли милиони евреи. Запасите им от храна, ако бяха съхранявани грижливо, биха стигнали за години, но те бяха унищожени предварително от ревността и отмъсти-телността на враждуващите групи. И сега пред всички се изправи призракът на ужасен глад. Една мяра жито се продаваше за един талант. Болките от глада бяха толкова свирепи, че хората гризяха кожата на коланите и сандалите си, както и покритията на щитовете си. Мнозина се промъкваха нощем вън от градските стени, за да събират диви растения, макар повечето от тях да биваха залавяни и убивани при жестоки мъчения. А на благополучно завърналите се често пъти им ограбваха събраното с такъв голям риск. Властващите налагаха над изнемогва-щите от глад хора най-безчовечни изтезания, за да им отнемат и последните оскъдни, скътани някак запаси. И тези жестокости се вършеха обикновено от добре нахранени хора, които просто искаха да се осигурят с храна за в бъдеще.

Хиляди загиваха от глад и епидемии. Естествените човешки чувства сякаш бяха изчезнали. Съпрузи ограбваха съпругите си и жени - мъжете си. Виждаха се деца да измъкват храната от устата на родителите си. Въпросът на пророка: “Може ли жена да забрави сучещото си дете...?”, получи отговор отвътре стените на този осъден град: “Ръцете на милозливите жени свариха чадата им; те им станаха храна при разорението на дъщерята на людете Ми” (Исая 49:15; Плачът на Еремия 4:10). Отново се изпълни предупредителното пророчество, дадено преди четиринадесет столетия: “Жената между вас, която е изтънчена и изнежена, която не би дръзнала да тури на земята стъпалото на ногата си по причина на изтънченост и изнеженост, ще гледа с немилостиво око на мъжа, който почива на пазухата й, на сина си, на дъщеря си и... на чадата, които е родила; защото ще ги яде тайно поради лишението от всичко при обсадата и притеснението, с което неприятелят ти ще те притесни в градовете ти” (Второзак. 28:56,57).

Римските водители се стремяха да всеят ужас сред евреите и така да ги принудят да се предадат. Пленниците, които се съпротивляваха при пленяването, бяха бичувани, измъчвани и разпъвани пред градските стени. По този начин биваха умъртвявани ежедневно стотици хора. Ужасното дело не престана, докато издигнатите кръстове по продължението на Йосафатовия дол и Голгота станаха толкова много, че не можеше да се мине между тях. Така ужасяващо се изпълни страшната клетва, изречена пред съдебния престол на Пилат: “Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни” (Матей 27:25).

Тит желаеше да сложи край на ужасните сцени и по този начин щеше да спести на Ерусалим пълната мярка на неговото наказание. Римлянинът бе потресен от гледката с телата на жертвите, натрупани по долините. Като омагьосан наблюдаваше от билото на Елеонския хълм великолепния храм и издаде заповед да не бъде докоснат нито камък от него. Преди да предприеме завладяването на тази крепост, той отправи сериозна молба към еврейските водачи да не го принуж-дават да оскверни с кръв святото място. Ако те излязат навън и се бият където и да било другаде, никой римлянин няма да наруши светостта на храма. Сам Йосиф Флавий им отправи най-красноречив призив да се предадат, за да спасят себе си, града и мястото на богослужението си. Но на думите му бе отговорено със злъчни проклятия. Стрели бяха изпратени по него, както стоеше пред тях - последният човешки посредник, който ги умоляваше. Евреите бяха отхвърлили призива на Божия Син и сега увещанията и молбите ги правеха само още по-упорити - до сетни сили, в съпротивата им. Напразни бяха усилията на Тит да спаси храма. Един по-велик от него бе заявил, че там няма да остане камък върху камък.

Сляпото упорство на еврейските водачи и отвратителните престъпления, които се извършваха вътре в обсадения град, предизвикваха ужас и възмущение у римляните и Тит най-после намисли да превземе храма с щурм. Реши обаче, ако е възможно, да го запази от разрушение. Но заповедите му не бяха зачетени. Една вечер, след като се бе оттеглил в шатрата си, евреите излязоха от храма и нападнаха войниците, намиращи се отвън. В разгара на боя войник хвърли през един отвор в предверието на храма пламтящ факел и кедровите зали около Светая пламнаха веднага. Тит се втурна към мястото, последван от генералите и легионерите си, и заповяда на войниците да потушат пламъците. Но на думите му не бе обърнато никакво внимание. В яростта си те хвърляха запалени факли в помещенията до храма и след това с мечовете си избиваха приютилото се там многолюдие. Кръвта се лееше като река надолу по храмовото стълбище. Хиляди евреи загинаха. Извисявайки се над шума от битката, се чуваха гласове: “Ишабод!” - славата се оттегли.

“Тит разбра, че е невъзможно да спре яростта на войниците. Влезе вътре с офицерите си и се загледа в интериора на святата сграда. Великолепието го удиви и докато пламъците не бяха още проникнали в Светая, направи последно усилие за спасяване. Изскочи навън и отново започна да увещава войниците да потушат пожара. Центурионът Либералий се опита със своя щаб да наложи покорност, но даже и респектът пред императора отстъпи пред яростната вражда към евреите, пред свирепата възбуда за борба и пред ненаситната алчност за плячка. Войниците гледаха как всичко наоколо свети от злато, ослепително блестящо от лудата игра на пламъците. Те си въобразяваха, че в светилището са скрити неизброими съкровища. Един от тях незабелязано хвърли пламтящ факел между пантите на вратата. За миг цялото здание лумна в пламъци. Заслепени от дима и светлината, офицерите бяха принудени да се оттеглят и прекрасното здание бе оставено на съдбата му.

Това бе ужасно зрелище за римляните, а камо ли за евреите. Целият връх на хълма, издигащ се над града, пламтеше като вулкан. Постройките се срутваха една след друга със страхотен трясък и бяха поглъщани от огнената бездна. Кедровите покриви приличаха на море от пламъци; позлатените кубета пламтяха като горящи остриета от червена светлина; кулите над вратите издигаха високи стълбове от пламъци и дим. Съседните хълмове бяха осветени и се виждаха тъмни групи от хора да наблюдават вцепенени от страх разрастващото се опустошение; върху стените и височините нататък в града се тълпеше народ, лице до лице, някои прибледнели от мъката на отчаянието, други намръщени от безсилието за отмъщение. Виковете на римските войници, бягащи насам-натам, и стоновете на бунтовниците, загиващи в пламъците, се смесваха с тътена на пожара и с гърмежа на падащите греди. Ехото в планините повтаряше и връщаше обратно писъците на струпаните по височините хора; по цялото протежение на стените отекваха писъци и ридания; изнемощели от глад хора събираха сетни сили за последен вик на страдание и безутешност.

Клането вътре бе още по-ужасно от зрелището отвън. Мъже и жени, старци и младежи, бунтовници и свещеници, съпротивляващи се и молещи се за милост, бяха съсичани в безразборна сеч. Броят на убитите надминаваше броя на убийците. Легионерите трябваше да се катерят по купищата трупове, за да продължат изтребителното дело” (Милман. История на евреите. Кн. 16).

Скоро след унищожаването на храма целият град падна в ръцете на римляните. Еврейските водителите изоставиха непревземаемите кули и Тит ги намери пусти. Взираше се в тях с удивление и заявяваше, че Господ ги е предал в ръцете му, защото никакви машини, колкото и мощни да са, не биха преодолели огромните укрепления. Както градът, така и храмът бяха сринати до основи и земята, на която стоеше светият дом, бе изорана “като нива” (Еремия 26:18). В обсадата и последвалото клане загинаха повече от един милион души. Останалите живи бяха откарани в плен, продадени като роби, завлечени в Рим, за да украсяват триумфа на завоевателя, хвърлени на диви зверове в амфитеатрите или пръснати по цялата земя като бездомни скитници.

Евреите сами бяха изковали собствените си окови, сами бяха напълнили чашата на отмъщението си. В пълното унищожение, сполетяло народа им, и във всичките бедствия, които ги следваха в разпиляването им, те само жънеха посятото от собствените си ръце. Пророкът казва: “Ти си погубил себе си, Израилю”; “защото си паднал чрез беззаконието си” (Осия 13:9,14:1 - ЦП). Страданията им се представят често пъти като наказание, сполетяло ги по заповед направо от Бога. Именно по такъв начин великият измамник се опитва да прикрива своето дело. Чрез упорито отхвърляне на Божествената любов и милост евреите бяха накарали Божията закрила да се отдръпне от тях и на Сатана бе позволено да ги владее според волята си. Страхотните жестокости, които се извършиха при разрушаването на Ерусалим, са една проява на отмъстителната мощ на Сатана над поддаващите се на неговия контрол.

Не можем да оценим колко много дължим на Христос за мира и закрилата, на които се радваме. Обуздаващата сила на Бога - тя е, която не допуска човечест-вото да премине напълно под управлението на Сатана. Непокорните и неблагодарните имат голяма причина да благодарят за Божията милост и дълготърпение, които задържат жестоката, враждебна сила на злия. Но когато хората преминат границите на Божественото дълготърпение, ограничението се премахва. Бог не застава пред грешника като екзекутор на присъдата за извършеното престъпление, но оставя отхвърлилите Неговата милост на самите себе си, за да пожънат посятото. Всеки отхвърлен лъч светлина, всяко презряно или незачетено предупреждение, всяка страст, на която се отдава човек, всяко престъпване на Божия закон е семе, носещо сигурната си жетва. Отблъскван постоянно, Божият Дух най-после се оттегля от грешника и тогава той остава без каквато и да е сила, с която да владее злите страсти на душата си, и без никаква закрила от злобата и враждата на Сатана. Разрушаването на Ерусалим е страшно и тържествено предупреждение към всички, играещи си с предложенията на Божествената благодат и противящи се на умоляванията на Божествената милост. Никога не е било давано по-категорично свидетелство за омразата на Бога към греха и за сигурното наказание, което ще постигне виновния.

Пророчеството на Спасителя за наказанията, очакващи Ерусалим, има и друго изпълнение, на което онова страшно опустошение е само слаба сянка. В участта на избрания град ние можем да видим участта на един свят, отхвърлил милостта на Бога и потъпкал закона Му. Мрачни са докладите за човешката окаяност, на която земята е била свидетел през дългите векове на престъпления. Сърцето се свива и духът отпада, когато се размишлява върху тези неща. Ужасни са резултатите от отхвърлянето на небесния авторитет. Но в бъдещето ни е разкрита още по-мрачна сцена. Свидетелството на миналото - дългата поредица от смутове, конфликти и революции, всички битки, “валяни в кръв” (Исая 9:5) - какво са те в сравнение с ужасите на онзи ден, когато обуздаващият Дух на Бога ще бъде напълно оттеглен от неправедните и няма повече да задържа избухването на човешките страсти и сатанинската ярост. Тогава светът ще види, както никога преди това, резултатите от управлението на Сатана.