Великата борба между Христос и Сатана

В Цюрих Цвингли проповядваше горещо против търговците на прощение и, когато Самсон стигнеше до определено място, пратеник на общинското управление го посрещаше с известието да продължава по пътя си. Накрая си осигури влизане с хитрост, но бе отпратен без да продаде и едно-единствено опрощение. Скоро след това напусна Швейцария.

Голям тласък на реформата бе даден с появата на чумата или Черната смърт, която връхлетя Швейцария през 1519 г. Когато хората бяха изправени с лице пред гибелта, мнозина почувстваха колко празни и безполезни са прощенията, купени напоследък. И те закопняха за една по-сигурна основа на вярата си. Цвингли се разболя в Цюрих. Толкова бе зле, че всяка надежда за неговото възстановяване бе изчезнала и надлъж и шир се разнесе слухът, че е умрял. В този час, изпитващ неговата надежда и кураж, той остана непоклатим. Гледаше с вяра на кръста на Голгота, уповавайки се на това достатъчно умилостивение за грях. Когато се възвърна от портите на смъртта, започна да проповядва евангелието с още по-голяма жар, отколкото преди, и думите му влияеха с необикновена сила. Народът посрещна с радост своя завърнал се от прага на гроба любим пастор. Самите посрещачи бяха дошли от посещения на болни и умиращи и чувстваха както никога по-рано колко ценно е евангелието.

Цвингли бе стигнал до едно по-ясно разбиране на истината и сам бе преживял по-пълно нейната обновяваща сила. Грехопадението на човека и изкупителният план - това бяха темите, които го занимаваха. “В Адам ние всички сме мъртви, потънали в поквара и осъждение” (Уайли, кн. 8, гл. 9). “Христос... е изкупил за нас едно безкрайно спасение... Неговото страдание е... една вечна жертва, вечно способна да лекува; тя задоволява завинаги Божествената справедливост за всички, разчитащи на нея с твърда и непоклатима вяра.” И все пак той учеше ясно, че Христовата благодат не освобождава хората да продължават да грешат. “Там, където има вяра в Бога, там е Бог; а където Бог пребъдва, там съществува усърдие, там има копнеж и порив към добри дела” (Д’Обине, кн. 8, гл. 9).

Толкова голям бе интересът към проповядването на Цвингли, че идващите тълпи да го слушат изпълваха катедралата до краен предел. Малко по малко, според възможността на хората да възприемат, той им откриваше истината. Внимаваше много да не представи още от самото начало онези въпроси от нея, които биха ги стреснали и биха възбудили предразсъдъци. Целта му бе да печели сърцата им за Христовите учения, да ги смекчи чрез Неговата любов и да им представи Неговия пример; а когато приемат принципите на евангелието, предразсъдъците и суеверните им вярвания и обичаи неминуемо ще бъдат съборени.

Реформацията в Цюрих напредваше стъпка по стъпка. Силно обезпокоени, неприятелите й се вдигнаха на решителна съпротива. Една година преди това монахът от Витенберг бе изрекъл своето “не” на папата във Вормс и сега по всичко изглеждаше, че подобна съпротива ще има срещу папските претенции и в Цюрих. Броят на атаките срещу Цвингли растеше. От време на време в папските кантони бяха изгаряни ученици на евангелието, но това не бе достатъчно; учителят на ереста трябваше да бъде смълчан. За тази цел епископът на Констанс изпрати трима пълномощници в съвета на Цюрих, обвинявайки Цвингли, че учи народа да пристъпва църковните закони и по този начин поставя в опасност мира и добрия ред на обществото. Ако се пренебрегне авторитетът на църквата - настояваше той, - ще последва всемирна анархия. Цвингли отговори, че от четири години проповядва евангелието в Цюрих, “който е най-спокойният и мирен град в цялата конфедерация”. “Тогава - казваше - не е ли християнството най-добрата защита за всеобщата сигурност” (Уайли, кн. 8, гл. 11).

Пълномощниците увещаха съветниците да останат в църквата, “вън от която - заявиха те - няма никакво спасение”. Цвингли отговори: “Нека това обвинение не ви смущава. Основата на църквата е същата скала, същият Христос, който даде на Петър името Си, защото Го изповяда. Във всеки народ този, който вярва с цялото си сърце в Господа Исуса, е приет от Бога. Ето тук наистина е църквата, вън от която никой не може да бъде спасен” (Д’Обине. Лондонско издание, кн. 8, гл. 11). Като резултат от тази конференция, един от тримата пратеници на епископа прие реформираната вяра.

Съветът отказа да предприеме действия срещу Цвингли и Рим се приготви за ново нападение. Когато бе известен за заговорите на враговете си, реформаторът възкликна: “Нека дойдат. Аз се страхувам от тях толкова, колкото надвисналата скала се страхува от вълните, които гърмят в подножието й” (Уайли, кн. 8, гл. 11). Усилията на духовниците само поощряваха делото, което те се стремяха да унищожат. И истината продължаваше да се разпространява. Привържениците й в Германия, обезсърчени от изчезването на Лутер, се окуражиха отново, като видяха развитието на евангелието в Швейцария.

Когато Реформацията се затвърди в Цюрих, плодовете й се видяха още по-ясно: порокът намаляваше, а редът и хармонията се увеличиха. “Съвършен мир обитава в нашия град - писа Цвингли, - никакви разпри, никакви лицемерия, никаква завист, никаква борба. Откъде може да дойде такова единство, ако не от Господа и нашето учение, което ни изпълни с плодовете на мир и благочестие?” (пак там, кн. 8, гл. 15).

Спечелените от Реформацията победи раздвижиха още повече привържениците на Рим да положат всякакви усилия за нейното унищожаване. Виждайки колко малко бе постигнато с преследването и потискането на Лутеровото дело в Германия, те намислиха да посрещнат реформата със собственото й оръжие. Решиха да проведат диспут с Цвингли и, за да са сигурни в победата си, уредиха да си запазят правото да избират въпросите на дискусията и не само това, а и мястото на борбата, както и съдиите, които трябваше да решават кой е победителят в спора. И ако веднъж успееха да поставят Цвингли под властта си, щяха да се погрижат да не им се изплъзне повече. Смятаха, че смълчат ли веднъж водача, движението бързо ще бъде смазано. Истинската им цел обаче бе внимателно прикривана.

Полемиката трябваше да се състои в Баден. Но Цвингли не отиде. Цюрихският съвет, подозирайки замислите на папистите и предупреден за тях от издигнатите клади за изповядващите евангелието в папските кантони, забрани на своя пастор да се излага на тази опасност. В Цюрих той бе готов да се срещне с всички защитници на Рим, но да отиде в Баден, където току-що бе пролята кръвта на мъченици за истината, означаваше да се подложи на сигурна смърт. Йоколампадиус и Халлер бяха избрани да представят реформаторите, а прочутият доктор Ек, подкрепян от цяла група учени, доктори и прелати, беше поддръжникът на Рим.

Макар че Цвингли не присъстваше на конференцията, неговото влияние се чувстваше. Всички секретари бяха избрани от средата на папските привърженици, а на останалите бе забранено да си водят бележки под заплахата от смъртно наказание. Въпреки това Цвингли всеки ден получаваше верен доклад за всичко казано в Баден. Един студент, присъстващ на диспута, всяка вечер правеше точно сведение за представените в съответния ден аргументи. Други двама студенти се бяха заели всеки ден да препращат документите с ежедневните писма на Йоколампадиус до Цвингли в Цюрих. Реформаторът отговаряше, давайки съвети и наставления. Той пишеше писмата си през нощта, а на сутринта студентите се връщаха с тях в Баден. За да избегнат съмнението на стражата при градските порти, пратениците носеха на главите си кошници с домашни птици и можеха да преминават безпрепятствено.

Така Цвингли продължаваше борбата с коварните си противници. “Работеше повече - казваше Микониус - чрез размишления, безсънни нощи и съвети, които изпращаше в Баден, отколкото, ако бе присъствал лично пред своите врагове” (Д’Обине, кн. 11, гл. 13).

Романистите, въодушевени от очаквания триумф, бяха дошли в Баден с най-богатите си одежди и окичени със скъпоценности. Живееха и се хранеха разкошно, масите им бяха отрупани с най-скъпи деликатеси и с най-избрани вина. Бремето на свещеническите им задължения бе облекчавано от веселби и пиршества. Реформаторите се появиха в забележителен контраст и на тях народът гледаше едва ли не като на група просяци, чиято оскъдна храна ги задържаше твърде кратко на масата. Хазаинът на Йоколампадиус, който имаше възможност да го наблюдава в стаята му, го намираше винаги зает с изучаване или молитва и силно озадачен докладваше, че във всеки случай еретикът е поне “твърде набожен”.

На конференцията “Ек надуто се качи на великолепно украсен амвон, докато скромният Йоколампадиус, облечен съвсем просто, бе накаран да заеме място срещу опонента си на грубо изработен стол (пак там, кн. 11, гл. 13). Гръмливият глас на Ек и безграничната му самоувереност не го напускаха никога. Ревността му бе разпалена от надеждата за злато, както и за слава; защото защитникът на вярата трябваше да бъде възнаграден с доста щедра сума. Когато му липсваха по-добри аргументи, прибягваше към обиди, дори и към ругатни.

Йоколампадиус, скромен и неуверен в себе си, не искаше да участва в двубоя, но след сериозни колебания се реши. Започна с тържествената декларация: “Аз не признавам никакво друго мерило за преценка освен Божието слово” (пак там, кн. 11, гл. 13). Макар държанието му да бе любезно и почтително, оказа се много способен и смел. Докато романистите според традицията се позоваваха на авторитета на църковните обичаи, реформаторът се придържаше твърдо към Свещените писания. “Обичаят - казваше той - няма голяма сила в нашата Швейцария, освен ако не е в съгласие с конституцията; а пък по въпросите на вярата Библията е нашата конституция” (пак там, кн. 11, гл. 13).

Контрастът между двамата противници в диспута не остана без последствие. Спокойните, ясни разсъждения на реформатора, представени така вежливо и скромно, печелеха умовете, които се отдръпваха с отвращение от надутите и тщеславни домогвания на д-р Ек.

Диспутът продължи осемнадесет дни. В края му папистите с голяма увереност претендираха, че са удържали победа. Тъй като повечето от делегатите бяха на страната на Рим, съборът обяви реформаторите за победени и заедно с Цвингли, техния водач - отлъчени от църквата. Но плодовете на конференцията разкриха на чия страна е предимството. Резултатът от спора бе силен тласък в развитието на протестантското дело и не след дълго важните градове Берн и Базел се обявиха за Реформацията.

реформацията в Германия

Тайнственото изчезване на Лутер предизвика учудването и ужаса на цяла Германия. Навсякъде питаха за него. Разпространяваха се най-странни слухове и много хора вярваха, че е убит. Скърбяха не само явните му приятели, но и хилядите, които не бяха застанали открито на страната на Реформацията. Мнозина се обвързваха с тържествена клетва да отмъстят за неговата смърт.

Папските водачи с ужас установиха до каква степен бе нараснала омразата към тях. Отначало ликуваха заради предполагаемата смърт на Лутер, но скоро пожелаха да се скрият от народния гняв. Докато той бе сред тях, враговете му не се бяха смущавали и от най-смелите му дела, както се смущаваха, когато бе изчезнал. Тези, които яростно се стремяха да унищожат дръзкия реформатор, сега, когато той бе станал безпомощен пленник, бяха обхванати от страх. “Единственото средство, което ни остава да се спасим - казваше един, - е да запалим факли и да търсим Лутер по целия свят, за да го върнем на народа, който го иска” (Д’Обине, кн. 9, гл. 1). Едиктът на императора изглеждаше съвсем безсилен. Папските представители негодуваха, като виждаха, че той привлича вниманието много по-малко, отколкото участта на Лутер.

Новината, че е в безопасност, макар и затворник, успокои народа и в същото време възбуди още повече ентусиазма в негова полза. Книгите му се четяха още по-жадно, отколкото преди. Все по-голям брой хора се присъединяваха към делото на героичния мъж, който при такива страшни обстоятелства и с такъв риск бе защитил Божието слово. Реформацията се засилваше непрекъснато. Семето, пръснато от Лутер, никнеше навсякъде. Отсъствието му извърши работа, която неговото присъствие не би могло никога да свърши. Сега, когато великият водач бе отнет, други работници почувстваха по-голяма отговорност. С нова вяра и сериозност те положиха всички усилия да вървят напред и да работят до предела на силите си, за да не бъде спъвано така благородно започнатото дело.

Но и Сатана не бездействаше. Той се опита да направи онова, което предприема при всяко реформаторско движение - да измами и унищожи хората, като вместо истинското дело ги подмами с нещо фалшиво. Както в християнската църква през I в. имаше фалшиви христосовци, така и в XVI в. Сатана издигна фалшиви пророци.

Няколко души, повлияни силно от вълненията в религиозния свят, си въобразиха, че са получили специални откровения от Небето и започнаха да твърдят, че по Божествен начин им е поверено да продължат делото до приключване на Реформацията, която, както заявиха те, била току-що започната от Лутер. Всъщност те рушаха самото дело, което реформаторът бе съградил. Отхвърлиха великия принцип - основата на Реформацията, че Божието слово е единствено и достатъчно правило за вяра и живот; и непогрешимия си водач заменяха с непостоянното несигурно мерило на собствените си чувства и впечатления. Чрез този акт на отстраняване на великия откривател на заблудата и лъжата се отваряше път на Сатана да управлява умовете, както си иска.

Един от тези фалшиви пророци претендираше, че е получил наставления от ангел Гавриил. Студент, присъединил се към него, заряза занятията си, заявявайки, че е надарен от самия Бог с мъдрост да тълкува Неговото Слово. Други, по природа склонни към фанатизъм, се причислиха към тях. Действията на тези ентусиазирани хора причиниха не малко вълнение. Проповядването на Лутер навсякъде бе пробудило у народа чувство за необходимостта от реформа и сега някои наистина честни хора бяха подведени от твърденията на новите пророци.

Водачите на движението се отправиха за Витенберг и представиха своите претенции пред Меланхтон и неговите съработници. Те казаха: “Ние сме изпратени от Бога, за да учим народа. Имаме съкровени разговори с Господа; знаем какво ще се случи; с една дума, ние сме апостоли и пророци и затова се обръщаме към д-р Лутер” (пак там, кн. 9, гл. 7).

Реформаторите бяха учудени и объркани. Това бяха нови неща, с които никога преди това не се бяха срещали и не знаеха какво да предприемат. Меланхтон отбеляза: “Наистина в тези хора има необикновен дух, но какъв?... От една страна, нека внимаваме да не угасваме Божия Дух, но от друга, да не бъдем отклонени от духа на Сатана” (пак там, кн. 9, гл. 7).

Плодовете на новото учение станаха явни много скоро. Народът бе прилъган да занемари Библията и да я отхвърли изцяло. В училищата настана пълен безпорядък. Студентите, пренебрегвайки всякакви ограничения, изоставяха занятията си и напускаха университета. Хората, които се смятаха компетентни да съживят и ръководят делото на Реформацията, успяха само да го доведат до ръба на гибелта. Сега романистите си възвърнаха увереността и възкликнаха тържествуващи: “Още една последна битка и всичко ще бъде спечелено” (пак там, кн. 9, гл. 7).

Когато Лутер във Вартбург чу за случилото се, каза с дълбока загриженост: “Винаги съм очаквал, че Сатана ще ни изпрати тази язва” (пак там, кн. 9, гл. 7). Той разбра истинския характер на самозваните пророци и видя опасността, заплашваща делото на истината. Опозицията на папата не му бе причинила такова голямо смущение и страдание, каквито сега преживяваше. От средата на изповядващите се за приятели на Реформацията се бяха издигнали най-лошите й врагове. Самите истини, донесли такава голяма радост и утеха, сега се използваха за възбуждане на борби и смут в църквата.

За делото на Реформацията Лутер бе подтикнат от Божия Дух и бе заведен по-далеч, отколкото сам бе искал. Нямаше намерение да заема позицията, на която бе застанал, нито пък да прави някакви радикални промени. Бе само инструмент в ръцете на Безкрайната Сила. Все пак често трепереше за резултатите от делото си. Веднъж каза: “Ако знаех, че моето учение вреди на един човек, на един-единствен човек, колкото нищожен и незначителен да е той, което не може да бъде, защото това е самото евангелие, аз по-скоро бих пожелал да умра десет пъти, отколкото да се отрека от него” (пак там, кн. 9, гл. 7).

А сега Витенберг, самият център на Реформацията, попадаше бързо под властта на фанатизма и беззаконието. Това ужасно състояние не бе резултат от ученията на Лутер, но враговете му по цяла Германия хвърляха вината върху него. С горчивина в душата си реформаторът си задаваше въпроса: “Може ли в такъв случай това да бъде краят на великото дело на Реформацията?” (пак там, кн. 9, гл. 7). И отново, когато дискутираше с Бога в молитва, мирът нахлуваше в сърцето му. “Делото не е мое, но Твое собствено - казваше той. - Ти не ще позволиш то да бъде покварено от предразсъдък или фанатизъм.” Но мисълта да остане по-дълго настрана от конфликта в такава криза ставаше непоносима. Реши да се завърне във Витенберг.

Предприе без отлагане опасното пътуване. Намираше се под проклятието на империята. Враговете му имаха право да го убият; на приятелите му бе забранено да му помагат или да го подслоняват. Императорското управление вземаше най-строги мерки срещу неговите привърженици. Но Лутер виждаше, че делото на евангелието е в опасност и в името на Господа тръгна безстрашно да се бори за истината.

В писмо до курфюрста, след като обяви намерението си да напусне Вартбург, Лутер каза: “Нека бъде известно на Ваше височество, че аз отивам във Витенберг под покровителство, много по-висше от това на принцове и курфюрсти. Не мисля да моля за подкрепа от страна на Ваше височество и е далеч от желанието ми да искам Вашата закрила, по-скоро бих искал аз да ви закрилям. Ако знаех, че Ваше височество може или желае да ме закриля, не бих отишъл изобщо във Витенберг. Няма меч, който може да помогне на това дело. Единствен Бог трябва да извърши всичко без помощта или съдействието на човек. Онзи, който има най-голяма вяра, той е най-способен да закриля” (пак там, кн. 9, гл. 8).

Във второ писмо, писано по пътя за Витенберг, Лутер добави: “Готов съм да понеса неодобрението на Ваше височество и гнева на целия свят. Не са ли жителите на Витенберг мои овце? Не ми ли ги е поверил Бог? И не трябва ли аз, ако е необходимо, да се изложа и на смърт за тях? Освен това, страхувам се да не избухне в Германия някоя ужасна междуособица, чрез която Бог да накаже нашата нация” (пак там, кн. 9, гл. 7).

Много внимателно и смирено, но в същото време решително и твърдо, започна своето дело. “Със словото Божие - казваше - трябва да съборим и унищожим изграденото с насилие. Аз няма да употребявам сила срещу суеверните и невярващите... Никой не трябва да бъде принуждаван. Свободата е самата есенция на вярата” (пак там, кн. 9, гл. 8).

Съвсем скоро из Витенберг се разчу, че реформаторът се е завърнал и ще проповядва. Народът се стече на тълпи от всички посоки и църквата се препълни. Лутер застана на амвона и с голяма мъдрост и благост поучаваше, увещаваше и укоряваше. Засягайки поведението на някои, прибягнали до насилствени мерки, за да отменят литургията, той каза:

“Литургията е лошо нещо; Бог е против нея; тя трябва да бъде премахната; и аз бих желал навсякъде по света да бъде заместена от светопричастната служба. Но нека никой не бъде изтръгнат от литургията насилствено. Трябва да оставим този въпрос в Божиите ръце. Трябва да действа Неговото Слово, а не ние. И защо така? - ще попитате вие. Защото аз не държа сърцата на хората в ръката си, както грънчарят държи глината. Ние имаме право да говорим, но нямаме право да действаме. Нека проповядваме; останалото принадлежи на Бога. Ако трябва да употребя сила, какво ще спечеля? Лицемерие, формалност, подражание, човешки наредби и превземки..., но тогава няма да има нито сърдечна искреност, нито вяра, нито любов. А там, където липсват те трите, липсва всичко. И аз не бих дал пет пари за такъв резултат... Единствено чрез Своето Слово Господ върши много повече, отколкото вие и аз, и целият свят можем да преобразим с обединени усилия. Бог завладява сърцето; а когато сърцето е превзето, всичко е спечелено...

Аз искам да проповядвам, да разисквам и да пиша, но не искам да принуждавам никого, защото вярата е доброволен акт. Вижте какво направих аз. Застанах срещу папата, индулгенциите и папистите, но без насилие или смут. Издигнах Божието слово, проповядвах и писах - това беше всичкото, което направих. И ето, докато спях..., Словото, което бях проповядвал, разклати папството, и то така, както никой принц или император не би му навредил. И все пак аз не направих нищо; самото Слово извърши всичко. Ако бях пожелал да се приложи сила, може би цяла Германия сега щеше да бъде потопена в кръв. Но какъв щеше да бъде резултатът? Гибел и разорение както за тялото, така и за душата. Затова стоях тих и спокоен и оставих Словото само да обикаля света” (пак там, кн. 9, гл. 8).

Ден след ден в продължение на цяла седмица Лутер проповядваше на жадните тълпи. Божието слово уби обаянието на фанатизма и възбудата от него. Силата на евангелието отново възвърна заблудилия се народ в пътя на истината.

Реформаторът нямаше желание да влиза в борба с фанатиците, чието поведение бе причинило толкова много зло. Познаваше ги като хора с нездрав разсъдък и недисциплинирани страсти, хора, които, макар да претендираха, че са специално просветлени от небето, не биха понесли и най-малкото противоречие или даже най-любезния упрек или съвет. Приписвайки си върховен авторитет, те изискваха всеки, без какъвто и да било въпрос, да признае претенциите им. Но тъй като пожелаха среща с него, той се съгласи и така успешно изложи домогванията им, че самозванците веднага напуснаха Витенберг.

За известно време фанатизмът бе спрян. Но няколко години по-късно той избухна с още по-голяма сила и с още по-ужасни резултати. За водачите на това движение Лутер каза: “За тях Свещените писания са само мъртви букви и те всички започват да викат: “Духът! Духът!” Но бъдете сигурни, че аз нямам намерение да ги последвам там, където техният дух ги води; дано Бог в Своето милосърдие ме запази от църква, в която всички са само светии. Аз искам да живея със скромните, слабите, болните, които знаят и чувстват своите грехове и които въздишат и се обръщат постоянно към Бога от дълбините на сърцата си, за да получат Неговата утеха и подкрепа” (пак там, кн. 10, гл. 10).

Томас Мюнцер, най-активният от фанатиците, бе човек със забележителни дарования, които, правилно насочени, биха го направили способен да върши добро. Но той не бе научил основните принципи на истинската религия. “Бе обхванат от желание да реформира света, а забравяше, както правят всички ентусиасти, че реформацията трябва да започне от самия него” (пак там, кн. 10, гл. 10). Имаше амбицията да постигне положение и влияние и не желаеше да бъде втори даже и след Лутер. Заявяваше, че реформаторите, замествайки авторитета на папата с този на Писанието, само установявали една по-различна форма на папство. Претендираше, че бил натоварен да въведе истинската реформа по Божествен начин. “Всеки, който притежава този дух - казваше Мюнцер, - притежава истинската вяра, макар никога през живота си да не е виждал Писанията” (пак там, кн. 10, гл. 10).

Тези учители-фанатици се оставяха да бъдат водени от впечатления, смятайки всяка мисъл и подтик за Божи глас. Впоследствие стигнаха до големи крайности. Някои от тях даже изгаряха Библиите си, възкликвайки: “Буквата убива, а духът оживотворява.” Учението на Мюнцер задоволяваше човешкото желание за чудеса, като в същото време ласкаеше гордостта на хората, поставяйки всъщност човешките идеи и мнения над Божието слово. Това учение се приемаше от хиляди. Скоро Мюнцер отхвърли всякакъв ред в публичното богослужение и заяви, че човек да се покорява на принцове, означава да се опитва да служи както на Бога, така и на Ваала.

Умовете на хората, започнали вече да се отърсват от игото на папството, ставаха неспособни да търпят и ограниченията на гражданската власт. Революционните учения на Мюнцер, представени като Божии, доведоха народа до състоянието да отхвърля всякакъв контрол и да отпуска юздите на предразсъдъците и страстите си. В резултат последваха най-ужасни сцени на размирици и борби и германските полета бяха потопени в кръв.