Великата борба между Христос и Сатана

В страни извън юрисдикцията на Рим съществуваха в продължение на много столетия общества от християни, почти напълно запазени от папската поквара. Те бяха заобиколени от езичество и в течението на вековете бяха повлияни от неговите заблуди; но продължаваха да смятат Библията като единствено правило на вярата и да се придържат към много от нейните истини. Тези християни вярваха във вечната валидност на Божия закон и спазваха съботата от четвъртата заповед. Същата вяра и практика поддържаха и църкви в Централна Африка и всред арменците в Азия.

Вярата, която християните валденси съблюдаваха и усвояваха в продължение на много векове, бе в забележителен контраст с фалшивите учения на Рим. Тя се основаваше на писаното Божие слово - истинското вярно ръководство на християнството. Но тези скромни селяни, отделени от света в затънтените си убежища и свързани с ежедневната си работа сред стадата и лозята, не бяха стигнали сами до истината, противопоставяща се на догмите и ересите на отстъпилата църква. Вярата не бе новост за тях. Бяха наследили религиозни убеждения от бащите си. Те се бореха се за вярата на апостолската църква, “вярата, която еднаж завинаги бе предадена на светиите” (Юда 3). “Църквата в пустинята”, а не гордата йерархия на трона на великата световна столица бе истинската Христова църква, пазачът на съкровищата на истината, които Бог е поверил на своя народ да ги даде на света.

Една от главните причини, довели до отделянето на истинската църква от Рим, бе омразата му към библейската събота. Както бе предсказано от пророчеството, римската власт потъпка истината. В същото време, докато Божият закон бе погазван, човешките традиции и обичаи се възвеличаваха. Църквите, управлявани от папството, бяха отрано принудени да почитат неделята като свят ден. В преобладаващите заблуди и суеверия много хора, дори и от верния Божи народ, така се бяха объркали, че пазейки истинската събота, се въздържаха от работа и в неделя. Но това не задоволи папските водители. Те изискваха не само освещаването на неделята, но и оскверняването на съботата; нападаха с най-остър език осмеляващите се да я почитат. Само този, който избягаше от силата на Рим, можеше спокойно да се покорява на Божия закон.

Валденсите бяха първи от народите на Европа, получили превод на Свеще-ните писания на родния си език (виж Приложението). Стотици години преди Реформацията те притежаваха Библията в ръкопис на родния си език. Имаха неподправената истина и това ги правеше специален обект на омраза и преслед-ване. Обявяваха римската църква за отстъпилия Вавилон, посочен в книгата “Откровение” и с риск на живота си се опълчваха срещу нейните поквари. Докато под натиска на продължителните преследвания някои направиха компромис с вярата си, отстъпвайки малко по малко от нейните характерни принципи, други здраво се придържаха към истината. През вековете на мрак и отстъпничество имаше валденси, които отричаха върховенството на Рим, отблъскваха поклонени-ето пред образи, смятайки го за идолопоклонство, и пазеха истинската събота. И при най-свирепите бури на опозицията те поддържаха вярата си. Макар да бяха пронизвани със савойски копия и горени на римски клади, стояха непоколебимо за Божието слово и за Неговата чест.

Валденсите намериха добро скривалище зад високите планински крепости - прибежища на преследваните и потисканите през вековете. Тук светлината на истината се поддържаше горяща в мрака на средните векове. Тук в продължение на хиляда години свидетели на истината крепяха древната вяра.

Бог бе приготвил за народа Си едно светилище на страшно величие, отговарящо на поверените му мощни истини. За верните изгнаници планините бяха символ на непоклатимата правда на Йехова. Тези вярващи посочваха на децата си издигнатите над тях в неизмеримо величие висини и им говореха за Този, в Когото няма и сянка от промяна, Чието Слово е трайно като вечните хълмове. Бог бе утвърдил планините и ги бе обградил със сила; никоя ръка, освен ръката на Безкрайната Сила, не би могла да ги помръдне от мястото им. По същия начин Той бе установил и Своя закон, основата на Неговото управление на Небето и на земята. Човешката ръка може да достигне хората и да унищожи живота им, но не може да изкорени планините от основите им и да ги хвърли в морето, както не може да промени и ни едно предписание от закона на Йехова, нито да заличи някое от обещанията Му за вършещите Неговата воля. Във верността си към закона на Господа Божиите служители трябва да бъдат непоклатими като скалите.

Планините, окръжаващи дълбоките долини, бяха постоянно свидетелство за творческата сила на Бога и уверение за Неговата закриляща грижа. Поклонниците се научиха да обичат мълчаливите символи на присъствието на Йехова. Не се отдаваха на негодувание поради трудността на своя жребий; никога не се чувстваха сами сред планинската самота. Благодаряха на Бога, че им е приготвил убежище от гнева и жестокостта на хората. Радваха се, че имат свободата да Му се покланят. Често пъти, когато бяха преследвани от неприятели, крепостта на хълмовете им осигуряваше надеждна защита. Нерядко от някоя висока скала пееха хвалебни песни на Бога и римските войници не можеха да смълчат благодарствените им химни.

Чиста, проста и усърдна беше набожността на тези Христови последователи. Принципите на истината им бяха по-скъпоценни от къщи и земи, приятели, роднини, дори от самия живот. Те сериозно се стремяха да запечатат тези принципи в сърцата на младите. Още от най-ранно детство ги запознаваха с Писанията и ги учеха да пазят свято изискванията на Божия закон. Тогава преписите на Библията бяха рядкост, затова нейните скъпоценни думи се учеха наизуст. Много от последователите на Христос можеха да повторят дълги откъси както от Стария, така и от Новия завет. Мислите за Бога бяха свързвани както с величествените природни картини, така и със скромните благословения на ежедневния живот. Малките дечица се научаваха да гледат с благодарност на Бога като Дарител на всяко благословение и утеха.

Родителите, каквито си бяха нежни и любвеобилни, обичаха децата си по твърде мъдър начин, за да ги свикват на себеугодничество. Пред тях стоеше живот на изпитания и пречки, а може би и мъченическа смърт. От най-ранно детство те бяха възпитавани да понасят трудности, да бъдат послушни и в същото време да мислят и да действат самостоятелно. Още от много малки бяха учени да бъдат отговорни, да бъдат предпазливи в приказките си и да разбират мъдростта на мълчанието.

Една неблагоразумна дума, стигнала до ушите на неприятелите им, можеше да застраши живота не само на говорещия, но и на всички негови братя; защото както вълци преследват жертвата си, така и враго-вете на истината преследваха осмелилите се да искат свобода на религиозната си вяра.

Валденсите бяха пожертвали своето светско благосъстояние заради истината и с упорито търпение се трудеха за хляба си. Всяко парче обработваема земя между планините се култивираше грижливо; долините и по-малко плодородните склонове бяха направени плодородни. Икономия и строго себепожертвование - това бе част от възпитанието на децата, получили го като единствено наследство. Те бяха учени, че Бог е отредил животът да бъде училище и дисциплина и че нуждите им могат да бъдат удовлетворени само чрез личен труд, чрез предвидливост, грижовност и вяра. Този процес бе труден и уморителен, но здравословен, точно това, от което човек се нуждае в своето паднало състояние - училище, предвидено от Бога за неговото обучение и развитие. Наред с приучването към труд и преодоляване на трудностите биваше развиван и умът. Децата бяха наставлявани, че силите им принадлежат на Бога и че всичко трябва да бъде усъвършенствано и развивано за служба на Него.

В своята чистота и простота църквите на валденсите приличаха на църквата от апостолско време. Те отхвърляха върховенството на папа и прелат и държаха Библията като единствен, върховен, непогрешим авторитет. Пастирите, противо-положно на надменните римски свещеници, следваха примера на своя Учител, който не “дойде да Му послужат, но да служи”. Те пасяха стадота на Бога, водейки го на зелени пасища и при живите източници на Неговото свято Слово. Далеч от паметниците на човешкия блясък и гордост хората се събираха да слушат думите на истината от Христовите служители не в огромни църкви или катедрали, а под сянката на планините, сред алпийските долини или по време на опасност - в някоя скалиста крепост. Пастирите не само проповядваха евангелието, но и посещаваха болните, обучаваха децата, увещаваха заблудилите се, изглаждаха спорове и въдво-ряваха съгласие и братска любов. Във време на мир те се издържаха от добровол-ните дарения на народа, но като Павел, майстора на шатри, всеки научаваше ня-кой занаят или професия, чрез които при нужда можеше да осигури прехраната си.

Младежите приемаха съвети от пасторите. Пасторите обръщаха внимание на различните клонове от общата наука, но Библията бе главен предмет за изучаване. Евангелията на Матей и Йоан се учеха наизуст заедно с много от посланията. Младежите се занимаваха също така и с преписване на Писанията. Някои ръкописи съдържаха цялата Библия, други представляваха кратки извадки с прибавени пестеливи обяснения на текста. По този начин съкровищата на истината, тъй дълго укривани дотогава от онези, които се стремяха да се възвеличат над Бога, биваха изваждани наяве.

Чрез търпелив, неуморен труд, понякога в дълбоки, тъмни пещери под земята, на светлината на факли Свещените писания бяха преписвани стих по стих, глава по глава. Така делото напредваше, разкритата Божия воля светеше като чисто злато. А колко по-светла, по-ясна и по-мощна бе тя благодарение на понесени заради нея изпитания можеха да осъзнаят само участващите в делото. Ангели от небето обкръжаваха верните работници. Сатана бе внушил на папските свещеници и прелати да погребат Словото на истината под сметта на заблуда, ерес и предразсъдъци. Но по един чудесен начин то бе запазено непокварено през всичките векове на мрак, без да носи печата на човека, а печата на Бога. Неуморими са хората в усилията си да замъглят ясното, просто значение на Писанията и да ги представят като противоречащи си. Но подобно на ковчега над бурната бездна, Божието слово устоява на стихиите, заплашващи да го унищожат. Както мината съдържа богатите жилки на златото и среброто скрити под повърхността, така че онези, които искат да намерят нейните съкровища, трябва да копаят, така и Свещените писания притежават съкровища от истина, откриващи се само на сериозния, скромния и молещия се търсач. Бог предназначи Библията да бъде учебник за цялото човечество и в детство, и в младост, и в зряла възраст и да бъде изучавана през всички времена. Той даде Словото Си на хората като откровение за Себе Си. Всяка нова истина разкрива още веднъж характера на Нейния автор. Изучаването на Писанията е определеното от Бога средство да доведе хората по-близо и в по-тясна връзка с техния Създател и да им даде по-ясно познание за Неговата воля. Библията е средството за общуване между Бога и човека.

Макар че смятаха страха от Господа за начало на мъдростта, валденсите не бяха слепи и за важността от контакт със света, от познаване на хората и от активен живот, необходим за разширяване на ума и развитие на възприемчивостта му. От училищата в планините някои младежи биваха изпращани в учебни заведения в различни градове на Франция или Италия, където имаше много по-широко поле за познание, мислене и наблюдение, отколкото в родните им Алпи. Там те бяха изложени на изкушения, ставаха свидетели на пороци, срещаха се с хитрите оръдия на Сатана, който ги увещаваше да приемат най-тънки и изкусни заблуди и най-опасни измами. Но възпитанието от детинство ги бе подготвило да се справят с всичко това.

В училищата не трябваше да се доверяват на никого. Дрехите им бяха приготвени така, че да укриват най-голямото им съкровище - скъпите преписи на Писанията. Плод на многомесечен и годишен труд, те ги носеха със себе си и където бе възможно, без да възбуждат подозрение, оставяха предпазливо някоя част от тях на пътя на онези, чиито сърца им изглеждаха отворени за истината. На тези неща валденсите бяха обучавани още от майчиния скут. Разбираха делото, което трябваше да вършат, и го изпълняваха точно. В учебните заведения бяха привличани хора, които се обръщаха към истинската вяра и често пъти се откриваше, че нейните принципи са проникнали в цялото училище; и все пак папските водители не можеха, дори и при най-грижливо изследване, да издирят източника на тъй наречената покваряваща ерес.

Христовият дух е мисионски. Първият подтик на обновеното сърце е да доведе и други при Спасителя. Такъв беше духът и на валденсите християни. Те чувстваха, че Господ изисква нещо повече от това да запазят само чистата истина в собствените църкви, че имат тържествената отговорност да осветят със светлината и онези, които са в тъмнина. Чрез мощната сила на Божието слово се стремяха да строшат наложените от Рим вериги. Проповедниците валденси бяха обучавани в мисионерство - от всеки един, решил да встъпи в проповедничество, се изискваше най-напред да натрупа духовен опит като евангелист. Той трябваше да служи три години в някое мисионско поле, преди да поеме грижата за определена църква в родината си. Тази служба, изискваща още от самото начало себеотрицание и жертви бе подходящо въведение и подготовка за пасторския живот в онези времена на изпитание на човешките души. Младежът, посветил се на такава свята служба, виждаше пред себе си не земно богатство и слава, а живот в труд и опасности, дори и мъченическа смърт. Мисионерите излизаха така, както Исус изпращаше Своите ученици - двама по двама. Всеки млад човек бе придружаван обикновено от един по-възрастен и по-опитен. Младият работеше под ръководството на отговорния за неговото обучение придружител и бе длъжен да спазва наставленията му. Съработниците не бяха винаги заедно, но често се срещаха за молитва и съвет, като по този начин взаимно укрепваха вярата си.

Да обявят целта на мисията - това би означавало да осигурят нейното поражение. Затова грижливо прикриваха истинския й характер. Всеки проповедник владееше някакъв занаят или имаше професия и мисионерите вършеха делото си, прикрити под някое светско призвание. Обикновено избираха професията на търговец или амбулантен продавач. “Те носеха коприни, скъпоценности и други предмети, които по това време не се доставяха лесно освен от някои далечни пазари; така че като търговци бяха добре дошли там, където биха били отблъснати като мисионери” (Уайли. кн. 1, гл.7). През цялото време сърцата им се обръщаха към Бога за мъдрост - как да представят едно съкровище, по-скъпоценно от злато или диаманти. Скришно носеха със себе си копие от Библията - цялата или част и при удобен случай насочваха вниманието на клиентите си към нея. Много пъти така се събуждаше интерес за четене на Божието слово и отделни листове от преписа с радост се оставяха на пожелаващите да ги имат.

Работата на мисионерите започна в равнините и долините, в подножието на родните им планини, но се разшири далеч зад пределите на отечеството им. Боси и облечени в груби и изцапани от пътя дрехи, каквито бяха дрехите на техния Учител, те преминаваха през големи градове и проникваха в отдалечени страни. Навсякъде пръскаха скъпоценното семе. Църкви изникваха по пътя им и кръвта на мъчениците свидетелстваше за истината. Божият ден ще открие богата жетва на души, събрана от труда на тези верни мъже. Тайно и мълчаливо Божието слово си пробиваше път в християнския свят и срещаше радостен прием в домовете и в сърцата на много хора.

За валденсите Писанията не бяха просто доклад за Божието отношение и постъпки с хората в миналото и разкриване на отговорностите и задълженията на човека в настоящето, а откриване на опасностите и славата на бъдещето. Те вярваха, че краят не е далече. Когато изучаваха Библията с молитва и сълзи, се затрогваха все по-дълбоко от безценните й мисли и разбираха дългът си да известят и на други спасителните истини. В свещените страници виждаха ясно разкрит плана на спасението и намираха утеха, надежда и мир във вярата в Исус. Щом светлината огрееше ума и зарадваше сърцето им, те закопняваха да пръскат лъчите й към намиращите се в мрака на папската заблуда.

Валденсите виждаха, че много хора, ръководени от папа и свещеници, напразно се стараят да получат прошка, като измъчват телата за греха на душите си. Съветвани да разчитат на добрите си дела, за да получат спасение, те постоянно се вглеждаха в себе си, мислите им се свеждаха до собственото им грешно състояние, виждаха се изложени на Божия гняв, измъчваха душа и тяло, но пак не намираха облекчение. По този начин добросъвестните души биваха обвързвани към ученията на Рим. Хиляди напускаха приятели и роднини и преживяваха в манастирски килии. Чрез често повтаряни пости и жестоки бичувания, чрез среднощни бдения, проснати с часове върху студените, влажни камъни на мрачните си обиталища, чрез дълги поклоннически пътувания, унизителни изповеди и страшни мъчения хиляди хора напразно се стремяха да успокоят съвестта си. Измъчвани от чувството за грях и преследвани от страха за Божия отмъстителен гняв, много хора продължаваха да страдат, докато изтощеното тяло не издържаше повече и потъваше в гроба без лъч светлина или надежда.

Валденсите копнееха да разчупят хляба на живота на тези страдащи души, да им открият вестите на мир в Божиите обещания и да им посочат Христос като тяхна единствена надежда за спасение. Учението, че добри дела могат да изкупят престъпването на Божия закон, те смятаха за фалшиво. Уповаването на човешка заслуга отклонява погледа от безкрайната Христова любов. Христос умря като жертва за човека, защото падналият човешки род не може да направи нищо, за да се похвали пред Бога. Заслугите на един разпънат и възкръснал Спасител са основата на християнската вяра. Зависимостта на душата от Христос е така реална и връзката й с Него е толкова тясна, колкото и връзката на един член от тялото към цялото тяло или пък - на клонките към лозата.

Ученията на папи и свещеници бяха внушили на хората да възприемат Божия характер, а дори и характера на Христос като строг, мрачен и вдъхващ страх. Спасителят биваше представян до такава степен лишен от съчувствие към човека в неговото падение, че трябваше да се призовава застъпничеството на свещеници и светии. Хората с просветени от Божието слово умове копнееха да посочат на тези души Исус като техен състрадателен, обичащ ги Спасител, Който стои с протегнати ръце и ги кани да дойдат при Него с бремето си от греха, с грижите, с безпокойствата и умората си. Те жадуваха да разчистят пречките, натрупани от Сатана, та хората да не видят обещанията и да изповядат направо пред Бога греховете си, за да получат прощение и мир.

Валденският мисионер с пламенно желание разкриваше на любознателните умове скъпоценните истини на евангелието. Предпазливо изваждаше грижливо написаните части от Свещеното писание. Най-голямата му радост бе да дари надежда на искрената, съкрушена от греха душа, която виждаше в Бога само един отмъстител и чакаше изпълнението на присъдата. С треперещи устни и с пълни със сълзи очи, често пъти коленичил, той откриваше на братята си неоценимите обещания - единствената надежда за грешника. Така светлината на истината проникваше в много помрачени умове, разпръскваше от там тъмните облаци, докато Слънцето на правдата изгрееше в сърцето с изцелителни лъчи. Често се случваше някоя част от Писанието да бъде четена няколко пъти, защото слушателят желаеше това, сякаш искаше да се увери, че е чул правилно. Особено силно предпочитаха да им се повтарят следните думи: “...кръвта на Сина Му Исуса Христа ни очиства от всеки грях” (1 Йоан 1:7). “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот” (Йоан 3:14-15).

Много хора виждаха, че са измамени от изискванията на Рим. Разбираха колко напразно е посредничеството на хора или ангели в полза на грешника. Когато истинската светлина озаряваше умовете им, те възкликваха с радост: “Христос е моят свещеник; Неговата кръв е моята жертва; Неговият олтар е мястото за моята изповед!” Оставяха се напълно на заслугите на Христос, повтаряйки думите: “А без вяра не е възможно да се угоди Богу...” (Евр. 11:6). “...няма под небето друго име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим” (Деяния 4:12).

Уверението в любовта на един Спасител изглеждаше нещо твърде велико за разбиране от тези бедни, съкрушени, тласкани от бурята души. Затова и толкова голямо бе облекчението, което им донасяше то. Над тях се изливаше такъв поток от светлина, че се чувстваха сякаш пренесени на небето. Ръцете им биваха доверчиво положени в ръцете на Христос; нозете им биваха закрепени върху скалата на вековете. Страхът от смъртта изчезваше. Сега пожелаваха затвора и кладата, ако с това биха могли да прославят името на своя Изкупител.

Така Божието слово бе изваждано и четено на тайни места понякога на една-единствена душа, а понякога пред малка групичка, жадуваща за светлина и истина. Често пъти цялата нощ бе прекарвана по този начин. Удивлението и възхищението на слушателите бе тъй голямо, че вестителят на милостта често пъти биваше принуждаван да чете безспир, докато умът схващаше спасителните вести. Често се изговаряха думи като тези: “Наистина ли Бог ще приеме моята жертва? Ще се усмихне ли над мене? Ще ми прости ли?” Тогава се прочиташе отговорът: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).

Вярата сграбчваше обещанието и се чуваше радостният отговор: “Няма повече да се правят дълги поклоннически пътувания; няма повече да се правят мъчителни пътешествия до свети ковчези и мощи. Аз мога да дойда при Исус такъв, какъвто съм, грешен и несвят, и Той няма да отблъсне молитвата ми на разкаяние. “Прощават ти се греховете.” Моите, даже моите могат да бъдат простени!”

Вълна на свята радост нахлуваше в сърцето и името на Исус се величаеше чрез хвала и благодарност. Тези щастливи души се завръщаха по домовете си, за да пръскат светлина, да повтарят, доколкото могат, и пред други новото си преживяване, че са намерили истинския и жив Път. Странна и тържествена сила се криеше в думите на Писанието. Тя говореше пряко на сърцата на всички, които копнееха за истината. Това бе Божият глас и Той убеждаваше слушателите.

Вестителят на истината продължаваше по пътя си. Но неговият скромен вид, неговата искреност, сериозност и жар ставаха предмет на многократни разговори. В ред случаи слушателите му не го запитваха нито откъде идва, нито накъде отива. Отначало биваха така развълнувани и завладени от почуда, а след това и от благодарност и радост, че и през ум не им минаваше да го разпитват. Когато го канеха настоятелно да ги придружи до домовете им, той отговаряше, че трябва да потърси загубените овце от стадото. “Да не би пък той да е ангел от небето?” - се питаха те.

В повечето случаи слушателите никога повече не виждаха вестителя на истината. Той бе отишъл в други страни или животът му чезнеше в неизвестна тъмница, или, може би, костите му се белееха на мястото, където бе свидетелствал за истината. Но оставените думи не можеха да бъдат унищожени. Те вършеха делото си в човешките сърца. Благословените резултати ще бъдат открити напълно само в съда.

Мисионерите валденси нахлуваха в царството на Сатана и го завладяваха, а това възбуждаше бдителността на силите на мрака. Всяко усилие за напредъка на истината бе зорко наблюдавано от Княза на злото и той всяваше страхове в сърцата на своите оръдия. В труда на тези скромни, пътуващи проповедници папските водачи виждаха потенциална опасност за своето дело. Ако се позволеше на светлината на истината да свети безпрепятствено, тя би помела падналите тежки облаци на заблудата, би насочила умовете на хората единствено към Бога и накрая би унищожила и върховенството на Рим.