Вероника решава да умре

ето си: в случай че пациентът е възбуден, правилникът

изисква да му инжектирам успокоително.

Вероника престана да се движи, но сестрата все пак

й постави инжекция в ръката. За кратко попадна в един

странен свят без сънища, а единственото нещо, за кое-

то си спомняше, бе лицето на жената, която току-що бе

видяла: зелени очи, кестенява коса и далечният поглед

на човек, който върши нещата, понеже така трябва, без

никога да пита защо правилникът нарежда това или

онова.

месеца след това, докато вечеряше в алжирски ресто-

рант в Париж с една приятелка словенка, която също

се казваше Вероника и бе дъщеря на главния лекар на

„Вилет".

По-късно, когато реши да напише книга на тази те-

ма, си помисли дали да не промени името на приятелка-

та си Вероника, за да не обърква читателите. Мислеше

да я нарече Бласка или Едвина, или Мариета, или с дру-

го славянско име, но накрая реши да запази истинските

имена. Когато станеше дума за Вероника - неговата

приятелка, щеше да я нарича приятелката Вероника. Що

се отнася до другата Вероника, нямаше нужда да слага

пред името й каквито и да било определения, защото тя

щеше да бъде главната героиня в книгата и на хората

щеше да им стане досадно да четат постоянно „лудата

Вероника" или „Вероника, която бе направила опит за

самоубийство". Освен това както той, така и приятелка-

та му Вероника щяха да се появят само в един кратък

откъс от историята - този тук.

Приятелката му Вероника бе ужасена от това, което

бе направил баща й, особено като се има предвид, че

той бе директор на една институция, изискваща уваже-

ние. Освен това работеше върху докторска дисертация,

която трябваше да бъде одобрена от традиционната

академична общност.

- Знаеш ли откъде идва думата „убежище*"? - по-

пита тя писателя. - Идва от средновековието, от право-

то на хората да търсят убежище в църкви и други све-

щени места. Право на убежище - това е нещо, което

всеки цивилизован човек разбира! Как е възможно баща

ми, който е директор на психиатрия, да постъпва по та-

къв начин?

Паулу Коелю поиска да узнае с подробности всичко,

което се бе случило, защото имаше основателна причи-

на да се заинтересува от историята на Вероника.

Причината бе следната: той също бе прекарал извест-

но време в лудница - или психиатрия, както най-често

наричат този тип болници. И това се бе случило не са-

мо веднъж, а три пъти — през 1965, 1966 и 1967 г. Кли-

никата се наричаше „Д-р Ейрас" и се намираше в Рио де

Жанейро.

даше странна; може би родителите му са били обърка-

ни от непостоянното му поведение - ту срамежлив, ту

прекалено общителен, а може би е било поради желани-

ето му да стане „артист" - занятие, което всички в се-

мейството му смятаха за най-сигурния начин да живе-

еш като маргинален тип и да умреш в мизерия.

Когато се замислеше върху този факт - а това, меж-

ду другото, се случваше рядко, - той стигаше до изво-

да, че истинският луд в случая бе лекарят, който се бе

съгласил да го вкара в лудница без никаква конкретна

причина (както става във всяко семейство, тенденцията

е да се прехвърля вината върху другите и упорито да се

твърди, че родителите не са знаели какво вършат, кога-

то са взели това драстично решение).

* * *

вестниците, което Вероника бе оставила, възмущавайки

се, че едно авторитетно френско списание дори не знае

къде се намира Словения.

- Никой не се самоубива за подобно нещо.

- Затова и от писмото нямаше никаква полза - каза

смутено приятелката му Вероника. - Дори вчера, кога-

то се регистрирах в хотела, решиха, че Словения е град

в Германия.

Позната история, помисли си той, има толкова чуж-

денци, които смятат, че аржентинският град Буенос Ай-

рес е столица на Бразилия.

Но освен че живееше в страна, от чиято красива сто-

лица (намираща се в съседната държава) чужденците се

възхищаваха, Паулу Коелю имаше и още нещо общо с

Вероника, което бе споменато тук, но няма да е излиш-

но да го припомним: и той е бил в санаториум за душев-

но болни, „откъдето никога не е трябвало да излиза",

както се бе изразила веднъж първата му жена.

Но той излезе. И когато си тръгна последния път от

болницата „Д-р Ейрас", твърдо решен никога повече да

не влиза в нея, се закле да направи две неща: 1) да напи-

ше книга на тази тема; 2) да изчака родителите му да

починат, преди да засегне публично този въпрос, защо-

то не искаше да ги наранява - те и без това години на-

ред се обвиняваха за стореното.

Майка му почина през 1993 г. Баща му обаче, въпре-

ки белодробния емфизем, от който страдаше, без нико-

га да е пушил, въпреки замразената храна, която ядеше,

защото не можеше да намери нито една домашна по-

мощница, която да понася маниите му, през 1997-а на-

върши 84 години. И все още беше жив, с напълно запа-

зен разсъдък и в добро здраве.

И тъй, след като чу историята на Вероника, Паулу

Коелю намери начин да говори по темата, без да нару-

шава клетвата си. Макар и никога да не бе помислял да

се самоубива, атмосферата в една психиатрия му бе

добре позната - методите на лечение, отношенията

между лекари и пациенти, удобството и безпокойството

да се намираш на подобно място.

Но нека позволим на Паулу Коелю и на приятелката

му Вероника да излязат окончателно от тази книга и да

продължим историята.
Оероника не знаеше колко дълго е спала. Спомни

си, че по някое време се бе събудила - животоспасява-

щите апарати все още бяха в устата и носа й - и бе чу-

ла някакъв глас да казва:

- Искате ли да ви мастурбирам?

Ала сега, когато беше съвсем будна и се оглеждаше

наоколо, не бе сигурна дали наистина е чула тези думи,

или е било халюцинация. С изключение на това не успя

да си спомни нищо друго.

Бяха махнали тръбичките, но в цялото й тяло бяха

вкарани игли, в областта на сърцето и на главата й бяха

закрепени жици, а ръцете й бяха вързани. Беше гола,

покрита само с чаршаф, и й бе студено, но реши да не

проявява претенции. Тясното пространство около нея,

обградено със зелени завеси, бе запълнено от уредите

на интензивното отделение, леглото, където лежеше, и

бял стол, на който бе седнала медицинска сестра и в мо-

мента четеше книга.

Жената този път бе с тъмни очи и кестенява коса.

Въпреки това на Вероника й се стори, че е същата, с ко-

ято бе разговаряла преди няколко часа, а може би пре-

ди няколко дни.

- Бихте ли развързали ръцете ми?

Сестрата вдигна очи, отговори сухо „не" и пак се

върна към книгата си.

Жива съм, помисли си Вероника. Сега всичко ще за-

почне отначало. Сигурно ще ме държат тук известно

време, докато установят, че съм напълно нормална.

После ще ме изпишат и ще видя отново улиците на

Любляна, кръглия й площад, мостовете, хората, които

минават по улиците на отиване или на връщане от ра-

бота.

другите само за да се почувстват по-добри, отколкото

са в действителност, отново ще ме назначат на работа в

библиотеката. И не след дълго ще започна да ходя в съ-

щите барове и заведения, да разговарям с приятелите си

за несправедливостите и проблемите на този свят, да

ходя на кино и на разходки край езерото.

Тъй като избрах хапчетата, не съм обезобразена:

продължавам да съм млада, красива, умна, и няма да ми

бъде трудно (както и преди не ми е било) да си намирам

мъже. Ще се любя с тях по домовете им или в гората,

ще изпитвам някакво удоволствие, но веднага след ор-

газма усещането за пустота ще се връща. И двамата ще

си дадем сметка, че няма да има за какво да си говорим:

настъпва моментът, в който всеки от нас трябва да из-

мисли някакво извинение - „Късно е", или „Утре тряб-

ва да ставам рано", - и ще си тръгваме по най-бързия

начин, избягвайки да се гледаме в очите.

Ще се връщам в стаята, наета в манастира. Ще се

опитвам да чета книга, ще пускам телевизора, за да гле-

дам все едни и същи програми, ще навивам будилника

да звъни в същия час, в който съм станала предишния

ден, ще изпълнявам механично задълженията си в биб-

лиотеката. Ще ям сандвич в градината срещу театъра,

ще седя на една и съща пейка заедно с други хора, кои-

то като мен избират едни и същи пейки, за да обядват, а

погледът им винаги е празен, но се правят на заети с

много важни неща.

После ще се връщам в библиотеката, ще слушам

клюки за това кой с кого излиза, кой от какво е болен,

как мъжът на някоя я разплакал - и ще имам усещане-

то, че съм привилегирована, понеже съм красива,

имам работа, лесно си намирам любовници. В края на

деня пак ще отивам в някой бар и всичко ще започва

отначало.

Майка ми - която сигурно е много разтревожена от

опита ми за самоубийство - ще се съвземе от уплаха-

та и ще продължи да ме пита защо пропилявам живо-

та си, защо не съм като другите, в края на краищата

нещата не са толкова сложни, колкото си мисля: „Виж

мен, от много години съм омъжена за баща ти, поста-

рах се да ти дам най-доброто възпитание и най-добрия

пример."

Един ден ще се изморя да я слушам как повтаря ед-

но и също и за да я зарадвам, ще се омъжа за някого и

ще се опитам да го обикна. Двамата ще намерим начин

да мечтаем заедно за бъдещето - вилата извън града,

децата ни, бъдещето на децата ни... През първата годи-

на често ще се любим, през втората - по-рядко, а след

третата сигурно ще мислим за секс веднъж на две сед-

мици и ще превръщаме тази мисъл в действие веднъж в

месеца. И нещо по-лошо: вече почти няма да разговаря-

ме. Ще се помъча да приема това положение и ще се пи-

там какво в мен не е както трябва, защото вече няма да

го интересувам, а той няма да ми обръща внимание, ще

говори постоянно за приятелите си, сякаш те са негови-

ят свят.

Когато бракът ни увисне на косъм, ще забременея.

Ще имаме дете, за известно време ще се сближим, но

скоро след това ще се върне предишното положение на

нещата.

И тогава ще започна да дебелея като лелята на вче-

знам точно. Ще се подложа на диета, но тя няма да има

резултат, защото теглото ми упорито ще се увеличава

въпреки опита ми да го контролирам. По някое време

ще започна да вземам от вълшебните лекарства против

депресия и ще родя още деца след мимолетни любовни

нощи. Ще казвам на всички, че децата са смисълът на

живота ми, но в действителност заради тях ще се нала-

га да живея.

Хората ще мислят, че сме щастливо семейство, и ни-

кой няма да знае колко самота, горчивина, себеотрича-

не се крие зад привидното щастие.

Докато дойде денят, когато мъжът ми за пръв път ще

си намери любовница и аз може би ще вдигна скандал

като лелята на медицинската сестра или отново ще по-

мисля за самоубийство. Но тогава ще съм стара и

страхлива, ще имам две-три деца, които ще се нуждаят

от мен, и ще трябва да ги възпитавам, да им намеря

място в света, преди да реша да изоставя всичко. Няма

да се самоубия: ще вдигна скандал, ще заплаша, че ще

си тръгна с децата. Той, като всички мъже, ще отстъпи,

ще каже, че ме обича и че това няма да се повтори. Ни-

кога няма да се досети, че ако наистина реша да си оти-

да, единствената ми възможност ще е да се върна в до-

ма на родителите си и да остана там до края на живота

си. Ще трябва да слушам всеки ден как майка ми се оп-

лаква, че съм пропуснала единствената възможност да

бъда щастлива, че той е бил отличен съпруг въпреки

дребните му недостатъци, че децата ми много ще стра-

дат заради раздялата.

Две-три години по-късно в живота му ще се появи

друга жена. Ще разбера за нея - ще видя или някой ще

ми разкаже, - но този път ще се престоря, че не знам.

Ще съм изразходила цялата си енергия, борейки се сре-

щу предишната любовница, няма да са ми останали си-

ли. По-добре ще е да приемам живота такъв, какъвто е

в действителност, а не какъвто си го представям. Май-

ка ми има право.

Той ще продължава да е мил с мен, аз ще продължа-

вам работата в библиотеката, сандвичите на площада

пред театъра, книгите, които никога не успявам да доче-

та, телевизионните предавания, които ще бъдат същите

и след десет, двадесет, петдесет години...

Но ще ям сандвичите с чувство на вина, защото ще

ставам все по-пълна; и няма да ходя повече по барове,

защото вкъщи ще ме чакат мъж и деца, за които трябва

да се грижа.

Оттук нататък ще чакам децата да пораснат и по цял

ден ще мисля за самоубийство, но няма да имам куража

да го извърша. Един прекрасен ден ще стигна до изво-

да, че животът си е такъв, няма смисъл, нищо няма да се

промени. И ще се примиря.

Вероника завърши вътрешния си монолог и се закле

да не излиза жива от „Вилет". По-добре да приключи с

всичко сега, докато все още има смелостта и е доста-

тъчно здрава, за да умре.

След като на няколко пъти заспива и се събужда, за-

беляза, че уредите около нея намаляват, топлината на

тялото й се възвръща, а сестрите са с различни лица, но

винаги има някой наблизо. През зелените завеси до нея

достигаха плачове, стенания, гласове, които тихо и ме-

тодично шепнеха нещо. От време на време някой отда-

лечен уред бръмчеше и тя чуваше забързани стъпки в

коридора. В същото време гласовете преставаха да го-

ворят тихо и методично, ставаха напрегнати, даваха

бързи заповеди.

В един от тези моменти на пълно съзнание някаква

сестра я попита:

- Не искате ли да научите какво е състоянието ви?

- Знам какво е - отвърна Вероника. - Не е това, ко-

ето виждате в тялото ми, а това, което става в главата

ми.

Вероника се престори, че спи.

местили — намираше се в нещо като голяма манипулаци-

онна. В ръката й все още бе забодена иглата на някаква

система, но всички останали жици и игли бяха махнати.

До леглото й се бе изправил висок лекар, облечен в

традиционната бяла престилка, която контрастираше с

боядисаните му черна коса и мустаци. До него един

млад стажант държеше папка и си водеше бележки.

- От колко време съм тук? - попита тя и забеляза, че

й е трудно да говори и не може да произнася добре ду-

мите.

- Две седмици в тази стая, а преди това - пет дни в

благодарете на Бога, че все още сте тук.

По-младият изрази учудване, като че ли последното

изречение не отговаряше точно на действителността.

Вероника веднага забеляза реакцията му и инстинктите

й се изостриха: дали не бе стояла тук повече време? Да-

ли животът й все още бе в опасност? Започна да следи

внимателно всеки техен жест, всяко тяхно движение;

знаеше, че е безсмислено да задава въпроси, никога ня-

маше да й кажат истината; но ако проявеше известна

хитрост, би могла да разбере какво става.

- Кажете името, адреса, семейното си положение и

датата на раждане! - продължи по-възрастният.

Вероника си спомни името и семейното си положе-

ние, а също и датата на раждане, но установи, че в па-

метта й има бели петна: не можеше да си спомни добре

адреса.

Лекарят светна с фенерче в очите й и дълго и мълча-

си размениха погледи, които нищо не означаваха.

- Казвали ли сте на нощната сестра, че не можем да

видим душата ви? - попита по-младият.

Вероника не знаеше. Беше й трудно да си спомни

коя е и какво прави тук.

- Чрез хапчета постоянно бяхте поддържана в със-

тояние на сън и това може да се е отразило на паметта

ви. Помъчете се, ако обичате, да отговорите на всичко,

за което ще ви попитаме.

И лекарите я подложиха на абсурден разпит: кои са

най-четените вестници в Любляна, как се казва поетът,

чиято статуя се намира на централния площад (о, това

тя никога не би могла да забрави, всеки словенец носи

запечатан в душата си образа на Прешерн), какъв цвят

е косата на майка й, как се казват колегите й, кои са най-

често вземаните книги от библиотеката...

Отначало Вероника реши да не отговаря - паметта й

продължаваше да е объркана. Но в хода на разпита тя

постепенно възстановяваше онова, което бе забравила.

По едно време се сети, че се намира в психиатрия, а лу-

дите не са длъжни да говорят свързано; но заради сама-

та себе си, а и за да задържи лекарите и да се опита да

разбере нещо повече за състоянието си, тя започна да

напряга ума си. Докато изреждаше имена и факти, въз-

становяваше не само паметта си, но и собствената си

личност, своите желания, светогледа си. Мисълта за са-

моубийство, която тази сутрин сякаш бе погребана под

много пластове приспивателни, отново изплува на по-

върхността.

- Добре - каза след разпита по-възрастният.

- Колко време ще стоя тук?

По-младият наведе очи и тя почувства, че всичко е в

безтегловност - като че ли след отговора на този въ-

прос ще бъде написана нова история на живота й и по-

вече никой не би могъл да я промени.

- Можеш да й кажеш - намеси се по-възрастният. -

Сред много от пациентите вече се носят слухове и тя,

така или иначе, ще разбере; в болнично заведение като

това не може да се пази тайна.

- Вижте какво, вие сама сте избрали съдбата си -

въздъхна младежът, мерейки всяка своя дума. - Ето как-

ви са последствията от вашата постъпка: по време на

комата, предизвикана от упойващите вещества, сърцето

ви е пострадало непоправимо. Получила се е некроза на

камерата...

- Обясни по-просто! - каза му по-възрастният ле-

кар. - Пристъпи направо към най-важното!

- Сърцето ви е безвъзвратно засегнато и скоро ще

престане да бие.

- Какво означава това? - попита тя изплашено.

- Фактът, че сърцето ще спре да бие, означава само

едно: физическа смърт. Не знам каква е религията ви,

но...

го Вероника.

- След пет дни, най-много след седмица...

Вероника си даде сметка, че този младеж прикрива

зад външността си, зад професионалното си поведение

и загрижения си вид огромно удоволствие от думите си.

Сякаш тя трябваше да бъде наказана и да служи за на-

зидание на всички останали!

През живота си Вероника бе разбрала, че много от

хората, които познаваше, съчувстваха на нещастията на

другите, показваха се загрижени и предлагаха помощта

си, а в действителност се радваха на чуждото страда-

ние, защото то ги караше да си мислят, че са щастливи,

че животът е бил благосклонен към тях. Тя мразеше те-

зи хора и нямаше да даде никаква възможност на това

момче да използва състоянието й, за да прикрие собст-

вената си неудовлетвореност.

Погледнато право в очите и се усмихна:

- Значи съм успяла?

- Да — отвърна той, но този път съобщаването на

тъжната вест не му донесе удоволствие.
През нощта обаче Вероника започна да изпитва

страх. Едно нещо беше бързото действие на хапчетата,

съвсем друго - да чака смъртта пет дни или седмица

при положение, че вече бе изживяла всичко, което може

да бъде изживяно.

През целия си живот бе чакала нещо: завръщането

на баща й от работа, писмото от приятеля й, което още

не бе пристигнало, изпитите в края на учебната година,

влака, автобуса, телефонното обаждане, началото на от-

пуската, нейния край... А сега трябваше да чака смърт-

та, която щеше да дойде на определена дата.

„Все на мен ми се случват такива неща! Хората

обикновено умират точно в деня, в който си мислят, че

няма да умрат."

Трябваше да се измъкне оттук и да си потърси други

хапчета. Ако не успееше, единственото разрешение бе

да се хвърли от някоя сграда в Любляна и тя щеше да го

стори: опитала се бе да спести на родителите си допъл-

нителната мъка, но сега нямаше друг изход.

Огледа се наоколо. Всички легла бяха заети, хората

спяха, някои от тях силно хъркаха. На прозорците има-

ше решетки. В ъгъла на помещението светеше малка

лампа, изпълваше атмосферата със странни сенки и

позволяваше стаята да бъде постоянно наблюдавана.

До лампата някаква жена четеше книга.

„Тези медицински сестри сигурно са много образо-

вани. Прекарват живота си в четене."

Леглото на Вероника бе най-далеч от вратата - меж-

ду нея и жената имаше почти двайсет легла. Изправи се

с мъка, защото от три седмици - ако може да се вярва

на думите на лекаря - не бе вървяла. Сестрата вдигна

очи и видя момичето да се приближава към нея, като

крепеше системата.

- Искам да отида до тоалетната - прошепна то, за да

не събуди останалите луди.

Жената разсеяно посочи с ръка към една врата.Умът

на Вероника трескаво работеше, търсеше някакъв из-

ход, пролука, начин да избяга оттук. „Трябва да побър-

зам, докато си мислят, че все още съм неукрепнала и не

съм в състояние да действам."

Огледа се внимателно. Тоалетната бе едно съвсем

малко помещение без врата. Ако иска да излезе оттук,

ще трябва да се пребори с надзирателката за ключа, но

бе твърде слаба, за да направи подобно нещо.

- Това тук затвор ли е? - попита тя надзирателката,

която бе престанала да чете и следеше всяко нейно дви-

жение.

- Не, психиатрия е.

Жената се засмя.

- Точно това твърдят и всички останали тук.

- Добре тогава, луда съм. Какво значи да си луд?

Жената каза, че Вероника не бива да стои дълго пра-

ва, и я накара да се върне обратно в леглото.

- Какво значи да си луд? - настоя Вероника.

- Попитайте утре лекаря. И се помъчете да заспите,

защото иначе - макар и с нежелание - ще трябва да ви

сложа инжекция с приспивателно.

Вероника се подчини. На връщане чу някой да про-

шепва:

В първия миг тя реши да не отговаря: не искаше да си

създава приятели и връзки, да си търси съюзници за го-