Стефан анчев, доктор по история



Дата06.10.2017
Размер132.55 Kb.
В. „ПАРИ ПЛЮС”


БРОЙ 13 - СЪБОТА, 7 АПРИЛ 2001 г.




ИСТОРИЯ

СТЕФАН АНЧЕВ, ДОКТОР ПО ИСТОРИЯ




ПОЛИТИЧЕСКИ и икономически Балканите винаги имат съществено присъствие в европейското съществуване. До голяма степен вниманието към тях е свързано с геополитическия фактор. Близостта им до проливите и "разпростирането" им на пътя към азиатските и африканските колонии ги правят значими както за антируската, така и за колониалната политика на държавите от западния велик оркестър. Славянската и православната им принадлежност пък ги определят като по-близки до Русия, което през последните два века е извор на допълнителна негативна енергия по техен адрес. До ХIХ в. западното отношение към Балканите се изразява в редица коалиционни войни срещу все по-често губещата султанска империя, в които балканските християни са помощен елемент. За Запада те все така си остават поданици на султана, възприели някои ценности на Ренесанса и Просвещението. Периодът на националноосвободителните борби и възстановяването на християнската държавност на полуострова внасят нов елемент в плановете и отношението на великите сили. Интересът на Западна Европа да поддържа живота на Турция като европейска (поне географски) държава и пазителка на проливите е резултат от вечното съперничество и неискрено съюзничество с Русия. През време на сръбските въстания, гръцкото въстание, вълненията в Босна и Херцеговина и българските въстания през ХIХ в. не Западът, а голямата православна и славянска държава помага на балканските народи. Разбира се, че в тази нейна политика се преплитат и нейните политически и икономически интереси, но сравнено с интересите на западния велики оркестър от сили, реалната политическа и военна помощ от страна на Русия е несъпоставимо по-голяма. Може би още тук, преди близо 2 в., трябва да потърсим началото на демонизирането на непокорните балкански народи. Проява на антиправославната политика на Запад е Кримската война (1853-1856), която, погледната от друг ъгъл, е и религиозна война. Тогава за първи път в европейската история западни съюзни сили организират кръстоносен поход в подкрепа на исляма (на Османската империя) срещу православието в лицето на Русия и подкрепящите я християнски балкански народи. Дори и самият формален повод за войната е религиозният спор между ортодоксалната и католическата църква. Това предпочитание към исляма пред православното християнство в наше време стана и традиционна политика на западната цивилизация към размирните Балкани. Последните събития в Южна Сърбия и Македония при натрапващо се арогантно поведение на албанците мюсюлмани и бездействието на настанилите се там "омиротворители" е явно доказателство за толериране на исляма при настъплението му срещу православните Балкани. Като се прибави и нерешеният все още Кипърски въпрос, картината става още по-ясна. Връщайки се към средата на ХIХ в., трябва да отбележим негативното и дори подигравателно отношение на западните писатели, историци и политици по отношение на балканците като цяло.
В "История на Османската империя" (ред. Робер Мантран. С., 2000) при коментара на реформите в империята се отбелязва, че "надигането на националния дух (на покорените балкански народи - бел. моя) влязло в противоречие с усилията на Високата порта да развие мирно съвместно съществуване на етносите и религиите, както и че "не е учудващо, че малката доза свобода и възприемчивост към идеите на прогреса отварят пътя за многократни атаки срещу установения ред".
Тук се има предвид, че "идеите на прогреса" идват от Франция, а "установеният ред" е деспотичната османска система, подчинена на законите на шериата. Проявените пристрастия могат да се оправдаят (да бъдат разбрани) с наличието на френска намеса, както и с идеята, че султанското управление не може да бъде вече лошо след намесата на Париж. Трудно обаче може да се обясни по логичен път защитата на империята на султаните от съвременни автори. Нима не е ясно, че тя е принудена да прави реформи именно поради съществуващите беззакония по отношение на влизащото в нейните рамки християнско население. Дали това не е симпатия към потисниците на ортодоксалните християни? Много близки по позиция във връзка с Източната криза през 70-те г. на ХIХ в. са английската, американската и турската историография. Налага се мнението, че балканските народи не могат да имат свои освободителни идеи, а техните въстания са инспирирани отвън, от руския панславизъм. Дори и сред либералите и туркофобите на Запад преобладава мнението, че славяните са неспособни да се развиват самостоятелно и независимо без намесата и естествено манипулацията на Русия. Колкото и такива мнения да ни се струват сега странни, те тогава изиграват своята роля за формиране на отрицателно мнение към политическите и моралните способности на балканските християни. Като се има предвид, че на Османската империя се гледа с известно покровителствено снизхождение, можем да си обясним как се създава негативното отношение към народите и техните държави на полуострова. Нещо повече, в отношението си към националноосвободителните движения на балканските християни пишещите представители на западната общественост

ОТДАВАТ ПРЕДПОЧИТАНИЕТО СИ НА ТУРЦИТЕ, НА СТРЕМЕЖА ИМ ДА ЗАПАЗЯТ ИМПЕРИЯТА СИ
Дороти Андерсон отбелязва, че през втората половина на ХIХ в. "английската убеденост, че всички южни славяни са по-низши и полуварвари, е препъникамък за всяко разрешение на проблема с Турция и нейните европейски провинции". Тази позиция е забелязана и от Макензи и Ърби, които отбелязват, че "всеки среден англичанин е предубеден в полза на турците". Много по-крайни в балканския си негативизъм са Станислав Сейнт Клер и Чарлз Брофи. Според двамата англичани "дори ирландските революционери струват повече от балканските християни, защото последните нямат история, а домогванията на ирландците със сигурност са по-законни от тези на раята, която няма никаква история и затова никаква родина. Ако Ирландия се отдели от Британската империя, тя ще покаже нещо по-добро от недоносчетата, родени от онези държави, които принудителната сила на едно незаинтересовано приятелство отдели от Турция". Българите, "неопетнените любимци на Русия", са обект на особена омраза от страна на Сейнт Клер и Брофи. Те описват техните вярвания като "първобитни и груби, с вкус на езичество и суеверие и напълно лишени от въображение". Налагат се схващания, според които "появата на панславизма е довела до съществуването и на панислямизма". Борбата за национална самостоятелност на балканските християнски народи се разглежда като "проява на национализъм", а жестокото потушаване на въстанията - като отговор на турската държавна власт срещу тези националистически прояви. Според Пол Дюмон, един от авторите на съвременния прочит на историята на Османската империя, като цяло Берлинският договор имал за цел да спре панслависткия порив на руснаците и сърбите.
Вместо големите териториални единици, за които мечтаели в Петербург и Белград, западните дипломации създали мозайка от автономни княжества и територии, готови да се разкъсат взаимно, тъй като териториалното разделение, предвидено от конгреса, неминуемо пораждало съперничество. Османската империя се лишила от населения, които се нареждали сред най-трудолюбивите и най-благоденстващите в империята. Съвсем не е ласкав в коментара си за Априлското въстание (само на седем реда) и известният на Запад Патрик Балфур (Лорд Кинрос) в обемното си изследване за Османската империя. Съвсем между другото той отбелязва, че "в България метежен лидер, който се смятал за славянски Наполеон, въвлякъл своите последователи в борба с терористични методи. Славяните свирепо се нахвърлили върху турците мюсюлмани, прибягвайки до масови убийства. Но след десет дни тяхното въстание било потушено с още по-ужасна жестокост от турската нередовна войска, която никой не сдържал при нейното възмездие". При тази констатация на автора за всеки незапознат с историята на България и на Балканите стават ясни поне две неща: че българите (съответно славяните) са обхванати от мегаломански идеи и действат с терористични методи; турците мюсюлмани са още по-жестоки, невъзпирани от никаква власт на Балканите, като все пак повествователят е на страната на раздаващите възмездие.
На западния читател се внушава, че на Балканите живеят диви и жестоки народи, които трябва да бъдат усмирявани чрез намеса отвън. Ако се позовем на кореспонденцията на френския външен министър и участник в Берлинския конгрес Вадингтон, ще станат ясни намеренията за възпиране на славянската опасност на Балканите: на България и Сърбия да се противопостави Гърция при евентуален съюз с Турция и подкрепата на западните велики сили. Всъщност още на Берлинския конгрес се зарежда балканското буре с барут, готово да избухне с балкански повод, но по западно желание и насоченост на конфликта. Свой принос към тази антиславянска идея в началото на ХХ в. добавя и Робърт У. Ситън-Уотсън. Неговата оценка за пансърбизма, чието успешно реализиране той определя като "триумф на източната над западната култура и... фатален удар върху прогреса и съвременното развитие на Балканите", е показателен пример за смесване на политически и културни показатели и за разглеждането на национализма като фактор върху балканската култура въобще. Предполагам, че тук всеки разбира колко млад е всеки национализъм в сравнение със съответната национална култура, за да бъде тя повлияна от него. Разглеждането на полуострова като "барутен погреб" за Европа датира от Балканските войни в началото на XX в. В този термин се влага всичко: икономика, политика, национални доктрини, култура. Така например по повод обстановката и причините за избухването на Първата световна война Хенри Кисинджър "споделя" в своята книга, че

ЕВРОПЕЙСКИТЕ НАРОДИ СА СИ ПОЗВОЛИЛИ ДА СЕ ПРЕВЪРНАТ В ПЛЕННИЦИ НА БЕЗРАЗСЪДНИ БАЛКАНСКИ ПРОТЕЖЕТА
след което направо обвинява балканците за избухването на войната: "Наместо да се опитат да обуздаят тези народи, обладани от буйни страсти и с ограничено чувство за глобална отговорност, те (европейците) позволяват да бъдат увлечени от параноята, че размирните им партньори могат да преминат на противниковата страна, ако не се изпълнят исканията им". Ако това е мнение, свързано с историческите събития от Първата световна война, би могло да се гледа на него като на лична позиция на автора. По-нататък той обаче продължава разсъжденията си вече като политик за последните събитията в Босна и Херцеговина, като същевременно прави съпоставка и дава същата оценка, както в цитираното по-горе становище. Според Джон Гънтър и неговата книга Inside Europe "... окаяните и нещастни малки страни на Балканския полуостров си причинители на световни войни, което е нетърпимо оскърбление към човешката и политическата природа". Друг един уважаван на Запад идеолог и бивш президентски съветник, Збигнев Бжежински, смята, че "в Европа думата Балкани извиква представата за етнически конфликти и за регионални съперничества между великите сили". Ерик Костел в своята книга "Съвременна геополитика" пък говори за "новите балкански войни", имайки предвид събитията "преди Дейтън" в Босна и Херцеговина. Тук дори няма място и за спор, защото нито една балканска държава не е била във военен конфликт с друга по това време, за да се говори за "Балкански войни".








БРОЙ 13 - СЪБОТА, 7 АПРИЛ 2001 г.










БАЛКАНИТЕ СА ДЕМОНИЗИРАНИ И В ПОЗИЦИЯ НА ДЖОРДЖ КЕНЪН - БИВШ ПОСЛАНИК НА САЩ В СССР
Той не само се опитва да подчертае аналогията между 1912-1913 г., но се и старае да убеди читателите си, че "България, Сърбия, Черна гора и Румъния са възникнали като нови държави в началото на ХХ в."
Изглежда, някои западни историци, политолози и политици забравят, че Балканите са в Европа. Че живеещите там народи са християни и са носители на старата европейска култура. Най-малко те са виновни за ниското самочувствие на европейците, за да служат като склад на негативните им характеристики, срещу които е издигната позитивната и самохвалебствена представа за Европа и за Запада. А може би за случая е валидна баснята на Стоян Михайловски "Бухалът и светулката", в която се разказва как малката светулка попитала преследвача си бухал: "Защо ме преследваш, аз съм толкова малка и с нищо не ти преча?" На това бухалът отговорил: "Светиш!"

ТАКА ДУМАТА "БАЛКАНИЗЪМ" СЕ ПРЕВРЪЩА В СИМВОЛ НА НЕЩО ИЗОСТАНАЛО И ДЕСТРУКТИВНО
а нейните носители - балканските народи, в демонизиран образ за европейската цивилизация. Тази представа подхранва създаването на теории за новия световен ред, като според тази на Самюъл Хънтингтън "Балканите не влизат в границите на европейската цивилизация". Причината тук е не в тяхната размирност, а в религиозната им същност. Същевременно той не чертае просто религиозни граници, а предава на своите твърдения и икономически, политически и културен смисъл. Питайки "...къде всъщност се намира източната граница на Европа?", той бърза да уточни, че от нейното определяне зависи "на кои страни трябва да се гледа като на европейски и съответно като на потенциални членки на Европейския съюз, НАТО и други подобни организации?". В приложената карта част от балканските държави са разделени, като районите с католическо и протестантско население са европейски, а населените с ортодоксални християни - не са европейски.
По-важното в случая е категоричността на направените от него оценки със съвременни последствия за балканските държави: "Европа свършва там, където свършва западното християнство и започват ислямът и православието. Това е отговорът, който западноевропейците желаят да чуят, който те като цяло подкрепят полугласно и който различни интелектуалци и политически лидери приемат експлицитно." Нещо повече. Авторът дори прави анализ на пасивите и активите на балканските народи в тяхната история, които могат да повлияят при "приемането им в Европа". "Черните страници"от миналото на българите и румънците са резултат от факта, че те се "идентифицират със своята православна традиция; а що се отнася до българите (техният грях е по-голям - бел. моя) - те подчертават и исторически тясната си връзка с Русия и Византия". Оттук започват и различните добронамерени съвети да се откажем от кирилицата, да загърбим отношенията си с Русия, да разбием единството на православната църква, но задължително да се стремим към западните ценности и цивилизационния избор.
Необяснимо обаче остава защо, след като едни държави разбиват икономиката на други, след което стават по-силни икономически, те трябва да притежават и по-добра ценностна система. Сравнима с коя култура и с кои исторически традиции? Отговорът за Балканите се дава паралелно с натрапващото твърдение и постоянно доказване, че те са един демоничен район, населен с народи, които не могат сами да се управляват. Резултатът е МВФ, СБ, намеса във вътрешните работи на суверенни държави, инсцениране на размирици, революции, "етническо прочистване" и т. н. Така и при създаването на поредния световен ред Балканите отново са разделени на добри и лоши, на европеизиращи се и на балканизиращи се.
И в края на ХХ в., както два века преди това, Балканите играят ролята на полигон, където Западът вече използва не само новите си политически и дипломатически прийоми, но и новите видове оръжие, като дори се "възмущава" от пораженията за останалото живо мирно население. Отново на дневен ред са провокациите, убийствата и спекулата с общественото мнение. Масовото убийство на сараевския пазар Маркале (аналогията с поредното използване на Сараево не е избрана от автора, а е наложена от самите събития) е емблематично за отношението на цивилизационния Запад към (определените от самите тях) "дивите" Балкани. Според телевизионната изповед на Джим Харф (президент на PR агенцията "Рудър Фин Глоубъл Паблик Афеърс") пред Жак Мерлино от френския канал F2 "огромното мнозинство от американците не знаят в кой край на Африка да търсят Босна" и че "на тях трябвало да им бъде представена една проста история за лошите и добрите". Военната намеса на САЩ и Европа в босненския конфликт е оправдана с необходимостта от справедливо наказание на лошите сърби. Действията на ислямски наемници при поставянето на взривове при последвалите "показни терористични актове, приписвани на сърбите", са доказани в доклада на Defence & Foreign Affairs от 29 февруари 1996 г. Според един от американските конгресмени "босненските мюсюлмани не са по-малко варвари от който и да е друг народ на Балканите", но предпочитаните в случая
съобразно политиката на Белия дом варвари са само сърбите
Сърбите са "диктатори", от което следва, че техните врагове са борци за демокрация. Следователно те трябва да бъдат защитавани от демократичния Запад. По телевизионните канали вървят потресаващи кадри за жестокостта на сърбите в Сребреница, подкрепени от разкази на очевидци. Страниците на вестниците са пълни с "факти", уличаващи сърбите в жестокост. Над Балканите отново витае демонът на жестокостта и етническата омраза.
Като причина за кризата се разглеждат "характерните" за Балканите етнически и религиозни различия, зад които се скрива истината за икономическото и политическото разрушаване на държавата Югославия и нейното дезинтегриране. Всъщност това, което се случи на България и Румъния по безкръвен път, се налага на Югославия по пътя на силата. Тези твърдения се отнасят и за последвалата няколко години по-късно криза в Косово. Сценарият е един същ - от провокирането на етническо прочистване до заплахите с военна интервенция - в случая винаги с въздушни удари. На сърбите им се поставят такива условия, които те трябва или да изпълнят доброволно, или да ги приемат след налагането им със сила. Споразумението от Рамбуей е достатъчно доказателство за това твърдение. Към омиротворяването на Косово и гарантиране правата на етническите албанци се включват и масовите убийства от натовски "омиротворителни ракети" в Алексинац, в Сурдулица и при моста Лужене, където загиват общо над 150 души, а много повече са ранените и материалните щети. Това пък е демонстрация на "загрижеността" към съдбата на мирното население - било то сръбско или албанско, както и доказателство, че войната не се води заради тяхното спокойствие и запазване на живота им. Могат да се дадат още много примери във връзка с продължаващата криза в Югославия. Шест години след Дейтънското споразумение и две години след спирането на бомбардировките над Югославия положението в Босна и Херцеговина и в Косово съвсем не е стабилизирано. Журналистическата среща във Венеция "Балканите и Европа" е поредното доказателство за негативното отношение на Запада към този регион. Кои са основните белези на това: "Балкани" да продължава да бъде мръсна дума? За да се пресече "ефектът на доминото", според френския посланик в Македония

НА БАЛКАНИТЕ РЕЖИМЪТ НА ПРОТЕКТОРАТИ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПАЗИ ПОНЕ 20 Г. КАТО ТАКИВА СЕ ОПРЕДЕЛЯТ ХЪРВАТИЯ, БОСНА И КОСОВО
Впрочем последната идея не е нито нова, нито оригинална за разрешаването на създадените от Запада проблеми. Тя единствено е удобна като оправдание на неговата политика. Демонизирането на Балканите се пропагандира и от книгите на Роберт Д. Каплан Soldiers of God (Войници на Бога, 1989) и Balkan Ghosts (Балкански призрак, 1994 ). Експериментите на Балканите продължават и сега. Резултатите от "цивилизационната омиротворителна" мисия на европейските държави и САЩ най-добре се охарактеризира с думите, казани от Хауърд Брубейкър: "Вероятно най-доброто решение е всеки трети балканец да изчезне".
На практика това е на път и да се реализира, като се имат предвид пораженията, нанесени от разпръснатия в Косово обеднен уран. И тази поредна човешка трагедия, донесена от Запада, получи името "балкански синдром". Нито един политик, природозащитник или лекар не я нарече например "натовски синдром в Югоизточна Европа" или "Клинтов синдром на Балканите". Отново в пълна сила е балканизацията на всичко, което е вредно за живота на човека в региона, но за което живеещите там народи имат най-малка вина.
Демонизирането на Балканите е резултат и от комплексираното чувство на Запада, че няма тяхната антична и средновековна култура, национални традиции и (не при всички) гордо личностно съществуване. Щом го няма в дома си, той предпочита да го разруши и в чуждия дом. Това обаче са само идеалистични обяснения на разрухата. Истината е в плановете на САЩ за нов световен икономически и политически ред (останалите човешки ценности се нареждат след това) и в европолизма (европейски национализъм), издигнат в политика и ценностна система от новата “империя Европейски съюз”, който измести старите "свещени", "императорски","сърдечни" и "блокови" съюзи. Къде е мястото на Балканите? Всеки може да си отговори, ако замени въпроса "Защо това е така?" (задаван обикновено постфактум) с въпроса "Какво се цели с това, което се прави на Балканите?", чийто правилен отговор дава възможност и да се направи нещо преди връхлитащите ни събития.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница