Глава 17: ВЪРХОВНАТА ОТПРАВНА ТОЧКА: БОЖИЕТО СЛОВО

Глава 17: ВЪРХОВНАТА ОТПРАВНА ТОЧКА: БОЖИЕТО СЛОВО

Несъгласието между вярващия и невярващия, от което произтича нуждата от апологетика, както видяхме в предишната глава, не е просто относно конкретни изолирани точки. По принцип, когато се спори върху истинността на християнската вяра, в сблъсък са две цялостни философски системи или гледни точки. Именно поради тази причина апологетът не може да се задоволи да спори само за определени факти (дори за онези специални факти, известни като „чудеса,” като възкресението на Христос). Аргументацията на фактите може да е необходима, но тя никога не е достатъчна. Това, което човекът възприема като фактическо, както и тълкуването на възприетите факти, ще бъде управлявано от неговата основополагаща философия на фактите – тоест от по-основни, всепроникващи, ценностно-ориентирани, категоризиращи, определящи възможното, оценяващи вероятното, отвъд практическия опит, религиозно мотивирани презумпции. Именно на това презумптивно ниво трябва да се извършва важната работа в защитата на вярата.

Това се вижда и по един доста по-различен начин. Всеки спор относно основни проблеми в крайна сметка спира на нивото на презумпциите на спорещия. Ако един човек е стигнал до някакво заключение, и ако вярва в истинността на даден възглед, P, когато бъде предизвикан относно P, той ще даде подкрепяща аргументация за него, Q и R. Но разбира се, както неговият противник веднага ще посочи, това просто премества аргумента към Q и R. Защо да приемаме тях? Защитникът на P сега е принуден да привежда S, T, U и V като аргументи за Q и R. И така процесът продължава. Този процес се усложнява от факта, че и двамата, и вярващият, и невярващият ще бъдат въвлечени в такава последователност от аргументи. Но всяка последователност от аргументи трябва да спре някъде. Заключенията на един човек не могат никога да бъдат доказани, ако зависят от безкраен ред от аргументни доказателства, защото в такъв случай доказателството никога няма да бъде завършено. А едно незавършено доказателство не доказва нищо.

В края на краищата всяка аргументация завършва в някаква логически първоначална отправна точка, възглед или предварително условие, които се смятат за безспорни. Апологетиката проследява нещата до такива върховни отправни точки или презумпции. По самото си естество тези презумпции се смятат за себедоказващи: те са върховният авторитет в гледната точка на човека, авторитет, за който не може да се даде по-висш авторитет. Следователно, всяка апологетична аргументация ще изисква такава окончателна основа, върховна и себедоказваща презумпция или отправна точка за мислене и посвещение. Съвестният апологет трябва да осъзнава каква точно е неговата отправна точка.

Но сега очевидно възниква проблем. Ако аргументната последователност трябва да се прекъсне в края на краищата, и ако вярващият и невярващият имат противоположни отправни точки, как е възможно да се реши апологетичният спор? Тъй като има различни първоначални авторитети в областта на мисленето, дали апологетиката се свежда до сляпа, волунтаристична „воля за повярване”? дали в крайна сметка решението за или против вярата е просто въпрос на личен вкус?, наистина, отговорът трябва да бъде „да,” ако апологетът се задоволява само с аргументи и доказателства за отделни изолирани факти. Но отговорът е „не,” ако християнинът отнесе своя аргумент отвъд „фактите и нищо друго освен фактите,” до нивото на себедоказващите презумпции – върховните аксиоми, които подбират и тълкуват фактите.

На това ниво на спора с невярващия християнинът трябва да попита, кои действително са неоспоримите и себедоказващи презумпции? Между вярващия и невярващия, кой действително има най-сигурната отправна точка за мисленето и опита? Каква е тази презумптивна отправна точка? Тук християнският апологет, като защитава своите върховни презумпции, трябва да бъде готов да защитава невъзможността на обратното – тоест, да твърди, че философската перспектива на невярващия унищожава смисъла, разума и самата възможност за познание, докато християнската вяра дава единствената рамка и условия за разумен опит и рационална увереност. Апологетът трябва да твърди, че истинската отправна точка на мисленето не може да бъде нищо друго освен Бог и Неговото изявено Слово, защото не са възможни никакви разсъждения без този върховен авторитет. Тук и само тук човек намира истински неоспорима отправна точка.

Трябва да е ясно, че това е възгледът на Писанието. Именно Божието Слово трябва да бъде нашата върховна и неоспорима презумпция в мисленето и аргументацията, а не независимите „сурови факти.” Христос показа, че Божието Слово (и следователно Неговото собствено учение) има най-висок авторитет в света на мисленето; то е непоклатимата отправна точка, себедоказващата основа и върховният стандарт за истината. Като такова, нищо не може да бъде по-върховно от него, нито може да го постави под въпрос. Затова Христос никога не би се съгласил да изпитва Господ Бог (Матей 4:7). Така също Христос определя Себе Си като „истината” (Йоан 14:6). Христос и Неговото Слово стоят твърдо като най-върховно установен, надежден стандарт за истината; само Той може да нарече Себе Си „Амин” (Откровение 3:14; сравнете Исая 65:16) и да започва Своите изречения с „Истина, истина ви казвам...” (Йоан 3:3, 5, 11, и т.н.). Христос и Неговото Слово са себедоказващо истинни.

Тъй като е самият стандарт за истината, според който трябва да се преценяват всички други твърдения, Христос не разчита на подкрепа или свидетелство от други за Своето учение: Той поучава със само-достатъчен авторитет (Матей 7:29). Ако някой отказва да приеме Неговите думи, тези самите думи ще го съдят (Йоан 12:48-50); те имат върховен авторитет, тъй като идват от Господа, и следователно не подлежат на оспорване (сравнете Матей 20:1-15). Христос заявява, че участта на Содом ще бъде по-търпима от участта на онзи град, който отказва да приеме посланието на апостолите, защото (както Той обяснява на апостолите) „който слуша вас, Мен слуша” (Лука 10:10-16). Божието Слово е авторитет само по себе си, като вътре в себе си носи своето доказателство. Следователно, никой човек няма правото да го подлага на съмнение (Рим. 9:20); онези, които спорят с Бога, ще трябва да отговарят (сравнете Йов 39:1-3; 40:1-5). Божията истинност трябва да бъде автоматично приета по презумпция (Римляни 3:1), защото Бог говори с непогрешима яснота (Римляни 1:19-20; Псалм 119:130).

Христос отхвърли онези, които търсеха знамения отвъд авторитета на Неговите думи (Матей 12:39; 16:4); като има предвид това, Лука поставя като въведение към тази случка с думите, „Блажени ония, които слушат Божието слово и го пазят” (Лука 11:28). Апологетите трябва да имат предвид, че Христос няма нужда от свидетелства и слава от хора (Йоан 5:31, 41); Неговото най-голямо свидетелство идва от Неговия Баща, Който говори в Писанието (Йоан 5:37, 39). Отказът на хората да вярват в Христовото Слово не се приписва на липса на фактологични доказателства, а на това, че те не пребъдват в това себедоказващо Божие Слово (Йоан 5:36-38). Писанието само по себе си има авторитета да свидетелства за Христос, защото Божието Слово е по-сигурно от всяко свидетелство на очевидец за фактите (2 Петрово 1:16-19). Ако хората не се покорят на себедоказващата, върховна отправна точка на Божието Слово, дори фактът на възкресението в историята няма да ги убеди (Лука 16:31). Следователно, когато някои ученици не искаха да повярват във факта на Христовото възкресение, Той ги смъмри не за това, че не обърнаха внимание на доказателството от опита, а за това, че не са повярвали на Писанията (Лука 24:24-27).

Така че виждаме, на основата на направлявания от Библията метод, че централният въпрос на християнската апологетика не са фактите от опитността (колкото и необходими да са те), а Божието откровение в неговата себесвидетелстваща истинност. Като защитници на вярата ние сме задължени да „изпитваме духовете дали са от Бога” (1 Йоан 4:1); това разпознаване и защита трябва да стават на нивото на отправната точка и презумпциите, както и на всяко по-висше ниво. Върховният стандарт, според който трябва да се изпитват всички религиозни твърдения (положителни и отрицателни), е учението на апостолите (1 Йоан 4:2-3) – което означава, че то самото не се изпитва от нищо по-върховно от него; няма „по-висш авторитет” от Божието себедоказващо Слово.

Следователно, когато (в крайна сметка) апологетичният дебат се съсредоточи върху въпроса за противоположните презумпции, вярващият трябва да защитава Божието Слово като върховната отправна точка, неоспоримия авторитет, себесвидетелстващата основа за всяко мислене и вяра. На нивото, на което има противоположни изисквания относно истинната, самоочевидна отправна точка, нашата апологетична аргументация трябва да изисква всичко или нищо: или пълно предаване на епистемичното Господство на Христос (Колосяни 2:3), или пълна интелектуална суета и гонене на вятъра (Еклесиаст 1:13-17). Нашият аргумент трябва да се основава на невъзможността на обратното. Не може да се даде по-дълбока или по-силна защита на основополагащата истина на християнската вяра от това. Простите доказателства от естеството, личността, логиката или историята не могат да бъдат достатъчни, когато спорът достигне до епистемологично ниво; те не могат да съборят всяка мисъл, която се издига високо против познанието на Бога и не могат да направят така, че всяка мисъл да бъде пленена към покорство на Христос (сравнете 2 Коринтяни 10:4-5).

Невярващият не трябва да бъде оставен с лъжливи извинения: например, че неговият проблем е просто липса на информация, или че просто има нужда да поправи някои от своите умозаключения, или че поне засега всичко е наред с неговото мислене и опит. В действителност изявените принципи на невярващия за мислене, логика и реалност биха довели до дълбока интелектуална глупост и унищожение (1 Коринтяни 1:20; Матей 7:26-27). Именно това трябва да бъде посочено, като по този начин свидетелстваме, че обратното на християнството е невъзможно, докато от друга страна догмите на вярата дават необходимите предварителни условия за разбиране и смисъл. Именно това е гледната точка и методът на Писанието.

Източникът на моралния и епистемологичния проблем на невярващия е това, че за своето мислене той тръгва от неправилна (въображаемо самосвидетелстваща) авторитетна отправна точка. Така трябва да е очевидно, че апологетът може да помогне на невярващия само ако апологетът осъзнава правилния, истински самосвидетелстващ, върховен авторитет в областта на мисленето, и е верен да спори по такъв начин, че неговата защита е основана върху тази презумпция (Матей 15:14; сравнете 2 Коринтяни 4:4; Ефесяни 4:18 с Йоан 9:39; Деяния 26:18; Псалм 119:18).

Наистина, както много хора веднага ще посочат, става така, че този презумптивен метод приема за даденост истината на Писанието, за да защитава истината на Писанието. Това е неизбежно, когато се спори по върховни истини. Но това не е вредно, тъй като човек не спори в някаква проста окръжност (т.е., „Библията е вярна защото Библията е вярна”). Християнският апологет просто признава, че върховната истина – тази, която е проникваща, основополагаща и неизбежна – е такава, че не може да бъде защитавана независимо от предварителните условия, които се съдържат в нея. Човек трябва да приеме по презумпция истинността на Божието откровение, ако иска въобще да бъде способен да разсъждава – дори когато разсъждава за Божието откровение. Фактът, че апологетът приема по презумпция Божието Слово, за да води дискусия или спор за истинността на това слово, не омаловажава неговия аргумент, а всъщност го показва на практика.