Винаги готови Инструкции за защита на вярата Грег Бансен Съдържание

Глава 27: ОТГОВОРИ НА ВЪЗРАЖЕНИЯ

Християните в древния свят са знаели какво е срещу тях да бъдат насочени обвинения и присмех за техните религиозни убеждения и практики. Съобщението за възкресението на Исус беше прието като празни приказки (Лука 24:11), лъжа (Матей 28:13-15), невъзможност (Деяния 26:8). За проповядването му вярващите биваха арестувани от юдеите (Деяния 4:2-3) и подигравани от гръцките философи (Деяния 17:32). В деня на Петдесятница учениците бяха обвинени, че са пияни (Деяния 2:13). Стефан беше обвинен, че се противи на предишно откровение (Деяния 6:11-14). Павел беше обвинен, че измисля нови богове (Деяния 17:18-20). Църквата беше обвинявана в политически метеж (Деяния 17:6-7). Експертите открито говореха противно на това, което християните поучават (Деяния 13:45) и преднамерено злословеха по тях (Деяния 14:2). Така от една страна християнското послание беше съблазън за юдеите и крайна глупост за гърците (1 Коринтяни 1:23).

От друга страна, ранните християни трябваше да се пазят от неправилното положително приемане на това, което прогласяват. Апостолите бяха объркани с богове от защитниците на езическа религия (Деяния 14:11-13), получаваха нежелани похвали от гадатели (Деяния 16:16-18) и посланието им беше възприемано от еретични легалисти (Деяния 15:1, 5). Вярващите през двадесети век могат да разберат своите братя от древния свят. Нашата християнска вяра продължава да среща същото разнообразие от опити за съпротива и подкопаване.

Има множество начини, по които християнските претенции за истинност са подложени на атака днес. Те биват предизвиквани относно своята смисленост. Възможността за чудеса, откровение и въплъщение бива поставяна под въпрос. Хвърля се съмнение върху божествеността на Христос или съществуването на Бога. Атакувана е историческата или научната точност на Библията. Поучението на Писанието бива отхвърляно, защото не било логически последователно. Не биват лесно приемани неща като съзнателен живот след физическата смърт, вечно осъждение и бъдещо възкресение. Пътят на спасението е смятан за противен или ненужен. Естеството на Бога и пътят на спасението биват подправяни от еретични мисловни течения. Враждебни религиозни системи се изправят срещу християнството – или някои се опитват да го асимилират в своите мисловни форми. Критикувана е етиката на Писанието. Гледа се пренебрежително на психологическите или политически качества на християнството.

Срещу библейското християнство са насочени тези и много, много други направления на атака. Работата на апологетиката е да ги опровергае и да покаже истината на християнското послание и мироглед – да „събаря помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога” (2 Коринтяни 10:5).
Неморалният подход

Като изследваме възраженията на невярващите и се подготвяме да спорим с тях, ние възприемаме моралния подход в апологетиката, подхода на покорство на насоките на нашия Господ и Спасител. Неговото категорично твърдение беше, „Аз съм пътят, истината и животът; никой не идва при Бащата освен чрез Мен” (Йоан 14:6). Апологетът отговаря на възраженията на невярващите по начин, който излага обективната истина на християнството и изключителността на системата. Той дава основания за вярата, защитавайки християнския мироглед срещу противните системи на мислене и живот.

Не всички вярващи (или изповядващи християни) са избрали да възприемат този морален подход. Често се случва хората, които говорят от името на християнството, да се задоволяват с много по-малко от това (особено в този век, но не само в него). Те се задоволяват с много по-малко от апологетика, като свеждат християнското посвещение до субективизъм. Определено е вярно, че християнството ни носи усещане на личен мир и увереност пред Бога, и това вътрешно преживяване, че имаме правилната вяра и че сме примирени с Бога (сравнете свидетелството на Духа, Римляни 8:16), не може да бъде изразено достатъчно добре с думи. Но позоваванията на това вътрешно чувство не съставляват аргумент, който трябва да убеди другите за истинността на християнството.

Има важна разлика между увереността и сигурността,¹¹ точно както има важна разлика между субективното приемане и обективната истина. Увереността е психологическа собственост, усещане, че някакво твърдение е истина. Обаче, много хора се чувстват уверени в неща, които се оказват забележително неверни; а увереността на други се оказва правилна. Така че най-доброто, което можем да кажем, е, че присъствието на психологическа увереност не е достатъчен показател кой притежава истината и кой не я притежава. Сигурността – обратно на увереността – технически е качество на твърдение (или съвкупност от твърдения), не на човек. Сигурността на едно твърдение е качеството, че то не може да не е вярно. Истината на християнството не е просто автобиографично качество, което ни казва нещо относно приемливостта му за този или онзи отделен човек. Апологетът защитава обективната истина на вярата. Тоест, апологетът твърди, че неговата истина има публична стойност, отворена е за изследване и е независима от това, което някой си мисли или чувства относно нея (позитивно или негативно).

Друг неморален подход, който някои изповядващи християни възприемат в отговор на възраженията на невярващите против вярата, е пътят на релативизма. Той е тясно свързан със субективизма в много отношения, но представлява отделна заблуда. Субективистът потиска или отрича публичната стойност на християнската истина, но все още разграничава истината от заблудата; той вярва, че християнството е истина – и основава това върху недоказуеми чувства – и обратно, вярва, че нехристиянската гледна точка е лъжлива.

Релативизмът от друга страна вярва, че всички вярвания и убеждения (или поне всички религиозни вярвания) са обусловени от обществени фактори и индивидуални предразсъдъци по такъв начин, че не може да има никаква абсолютна (безусловна) истина. Ако християнинът прогласява, че Бог е личност, а хиндуистите учат, че върховната реалност е безличностна, и ако християнинът предупреждава, че един ден всички хора ще отговарят за своите грехове пред Бога, но водачът на някакъв култ настоява, че Бог никога няма да накаже никого за престъпления – релативистът ще каже, че тези несъгласия не могат да бъдат разрешени. Това, което е „истинно за вас,” не е задължително „истинно за мен.”¹² Релативизмът е или лицемерен, или вътрешно противоречив. Понякога хората си играят на релативизъм, но всъщност не го имат предвид насериозно. Когато картите бъдат свалени, те искат да настояват, че някои неща са абсолютно верни, макар други неща да не са – и разбира се, те самите трябва да отсъдят къде да прокарат границата, като че ли истината може да бъде въпрос просто на лично удобство! В други случаи хората си противоречат като настояват напълно абсолютно, че няма абсолютна истина – и в това, което казват, дават самото основание да бъде отречено това, което казват.

Християнството не твърди, че е относително вярно, а абсолютно и универсално вярно. Нещо повече, като религиозна система то твърди, че е изключително вярно.¹³ Естествено, това е доста дръзко в една плуралистична, демократична епоха. Ще ни се напомни, че „всеки има право да вярва каквото си иска за Бога.” Но не в това е въпросът. Правото да вярвате нещо не прави това нещо да бъде истина. Някои религиозни възгледи учат, че има множество разнообразни начини за достигане на Бога и служение към Него – много пътеки до върха на планината. Но християнството не е един от тях. Еклектичните и смесени подходи към религията могат да искат да вградят християнството в своите религиозни възгледи (още един от многото), но по самото си естество християнството не може да бъде възприето от техния възглед. Християнството твърди, че само Христос е божественият Спасител, твърди, че само чрез Него човек може да бъде примирен с Бога, и твърди, че това, което вярваме за Бога, е ограничено от това, което Той разкрива относно Себе Си (и така изключва човешките измислици).
Моралният подход към осветената аргументация

Обратно на неморалните подходи на субективизма, релативизма и еклектизма, страниците на Новия Завет ни показват християни, които отговарят на възражението и предизвикателствата на невярващите с апологетични аргументи за истинността на вярата. Самото понятие „апологетика” (намиращо се в 1 Петър 3:15) е било използвано в древния свят да означава защитата, която обвиняемият е представял в съда. Субективизмът, релативизмът и еклектизмът няма да са от никаква полза за ответника в защита на неговата невинност. Ранните християни са представяли твърденията на истината и са били способни да ги защитават, като ясно са представяли Христовата истина като антитеза на лъжливите идеи, които й противоречат. И са го правили независимо дали преди това са били рибари, бирници или академични изследователи на закона.

Забележете как Новият Завет описва прогласяването и защитата на християнската вяра от нейните най-ранни привърженици.
И тъй, нека знае добре целият Израилев дом, че Тогова Исуса, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник (Деяния 2:36).
А Савел се засилваше още повече, и преодоляваше юдеите, които живееха в Дамаск, като доказваше, че това е Христос (Деяния 9:22).
И по обичая си Павел влезе при тях, и три съботи наред разискваше с тях от писанията (Деяния 17:2).
И тъй, разискваше в синагогата с юдеите и с набожните, и по пазара¹⁴ всеки ден с ония, с които се случеше да се среща. Също и някои от епикурейските и стоическите философи се препираха с него (Деяния 17:17-18).
И всяка събота той разискваше в синагогата с юдеи и гърци, и се стараеше да ги убеждава (Деяния 18:4).
И той влезе в синагогата гдето говореше дързостно; и в разстояние на три месеца разискваше с людете и ги увещаваше за неща отнасящи се до Божието царство. . . . и отдели учениците та разискваше всеки ден в училището на Тирана (Деяния 19:8-9).
Когато бъдат повдигнати възражение срещу християнството, наше задължение е да представим в защита разумни отговори. Трябва да разискваме с онези, които се противят на истината на Божието Слово.

Представянето на аргументи в подкрепа на определени умозаключения не трябва да се обърква с това да бъдем свадливи или заядливи в поведението. Библията ни заповядва първото, но забранява второто. Представянето на надеждата, която е в нас, не изисква да го правим по обиден или надменен начин.¹⁵ Така че добронамерените християни, които казват, „не трябва да спорим с хората, ако искаме да приличаме на Христос,” имат да кажат нещо ценно, но не го казват ясно и правилно. Споренето не е лошо само по себе си. Апостолите съвсем очевидно влизаха в спорове с невярващите. Но апостолите също се пазеха от своенравност и начин на общуване, които биха опозорили Господа. Те говорят за „извратено спорене” – или според превода, „крамоли между хора с развратен ум” (1 Тимотей 6:5). Категоричната морална заповед към онези, които искат да бъдат християнски учители, е те „с кротост да увещават противниците, та дано би им дал Бог покаяние, за да познаят истината” (2 Тимотей 2:25). Затова „Господният слуга не бива да е крамолник” (ст. 24). Защитата на християнската вяра може и трябва да се прави по начин, който е в съгласие с християнското благочестие.

Следователно, правилният отговор към критиците на вярата е да се спори с тях, да се опровергават възражения, да се доказват заключения, да се представят аргументи. Нека да разберем по-точно какво включва това. Гръцката дума за „доказвам” в Деяния 9:22 се използва за „събиране на неща,” както човек прави с изводи или като демонстрира заключения от някакви предпоставки.

В спора истината на едно твърдение се потвърждава на основата на истината на други твърдения (предпоставки). Казва се, че заключението се извлича от – „следва от” – дадените предпоставки. Това не е същото като условно изявление, което е във формата „ако...то.” „Ако Попай е моряк, то той е пияница” е условно изявление, но не е аргумент – тъй като не се потвърждава никакво твърдение от данните в друго твърдение или съвкупност от твърдения. Но ако някой твърди, че „Попай е пияница, защото е моряк,” тогава той представя аргумент (много слаб аргумент) на основата на заключения от други предпоставки (в този случай една от тези предпоставки е прикрита или не е спомената).

Трябва също да се отбележи, че аргумент не е същото като обяснение. Присъствието на думата „защото” в последния пример може да бъде заблуждаващо, ако не сме внимателни. Думата „защото” често определя причинна връзка между две неща или събития, а не даване на обосновка (основание за вярване в нещо). Тестото не се надигна, защото Бети не сложи мая,” е причинно обяснение, а не аргумент. Твърдението след „защото” не цели да установи истината на предходното твърдение.

Нашата задача в апологетиката е да анализираме аргументите, които невярващите представят срещу истината на християнството, и да дадем обосновани аргументи в негова подкрепа. Това ще изисква разбиране как истината на едно твърдение може да бъде основана върху истината на други твърдения – разбиране на емпиричните връзки (данни) и концептуалните връзки (логика). Вземаме нашата най-добра осветена способност да разискваме и да спорим, използвайки емпиричните и логически средства за разискване, които Бог ни е дал, и даваме обосновка за вярата ни, че християнството е истина, и за отхвърлянето на противоположния възглед на невярващите.

Последната забележка подчертава факта, че апологетиката е по естество едновременно защитна и нападателна; тя не само отговаря на критики, тя също представя свое предизвикателство срещу мисленето на невярващите. Всъщност, апологетиката извежда иронията на факта, че със самите си действия онези, които изискват защита от Бога, в крайна сметка най-много се нуждаят от философска и лична защита.

Невярващите толкова много приемат своята интелектуална автономност за даденост, че им е трудно да повярват, че не са в състояние, епистемологично или морално, да оспорват Бога и Неговото Слово. Това е много добре описано от К. С. Луис:
Делото може дори да доведе до оправдаването на Бога. Но важното е Човекът да е на съдийското място, а Бог да е на подсъдимата скамейка.¹⁶
В Своето свято Слово Бог разкрива несвятостта на това отношение. „Да не изпитвате Господа вашия Бог” (Второзаконие 6:16), както заповяда Мойсей. Когато Сатана изкушаваше Исус да го направи – да подтикне Бога да представи доказателство за Своето Слово (както е цитирано от Сатана) – Исус смъмри Сатана, „обвинителя,” точно с тези думи от Стария Завет. Той заяви, „Писано е още: Да не изпитваш Господа твоя Бог” (Матей 4:7). Всъщност този, чиято почтеност, истинност и познание са под подозрение, не е Бог. Под подозрение са онези, които Го обвиняват и изискват доказателство, за да оправдаят своя си начин на мислене или живот.

Като отговаря на възраженията на невярващите, апологетът не трябва да губи от погледа си тази дълбока истина. Наше задължение е да представим разумна защита на невярващия, като се справяме с неговите критики честно и подробно. Християнската апологетика няма нужда от неясноти и общи приказки. Но в същото време нашите апологетични аргументи трябва да служат да показват, че невярващият няма интелектуална основа, на която да застане, за да се противи на Божието откровение. Нашата аргументация трябва в крайна сметка да покаже, че презумпциите (мирогледът) на невярващия последователно ще доведат до глупост и унищожаване на всяко познание. В такъв случай, и като се има предвид грешния живот на невярващия, точно невярващият – а не Бог – в крайна сметка се оказва „на подсъдимата скамейка,” и епистемологично, и морално.