Винаги има надежда

109
А търговецът продължавал да вика:
– При мен се продават най-здравите щитове на земята! Няма копие, което да може да ги пробие!
Воинът, който се приготвил да плати за копието, се обърнал към продавача на оръжия:
– Значи казваш, че никое копие не може да пробие този щит?
– Да, така е – наперено потвърдил търговецът.
В това време, другият воин, който си търсел щит, попитал:
– Наистина ли твоите копия могат да пробият всеки щит на земята?
– Могат!
– В такъв случай, не бих си купил щит от теб. Защо ми е, след като не може да ме защити от тези остри копия – казал воинът и си тръгнал.
А купувачът на копието довършил:
– Отказвам се да взема копието ти. Не ми трябва копие, което не може да пробие твоите здрави щитове.
И той също си тръгнал.
Цял ден стоял търговецът и подканял минаващите воини да си купят нещо от него, но не продал нито едно копие и нито един щит. Оказало се, че хвалбите му изиграли лоша шега.
Защото самохвалството винаги върви ръка за ръка с лъжата.
Глухият и болният
Един човек не чувал добре. За беда неговият съсед легнал тежко болен и той решил да го посети. Но преди да тръгне, се замислил, че след като съседът му е толкова болен, сигурно е много изнемощял и говори съвсем тихо. А как ще го чува при това положение?
И глухият човек решил предварително да си разиграе въображаем разговор, за да подготви своите думи, независимо от това дали ще чуе какво му отговаря болният. Най-напред ще го попитам: „Как се чувстваш?“, а той сигурно ще ми отговори: „Вече съм малко по-добре.“ И тогава аз ще кажа:
„Е, слава Богу!“. После ще го попитам: „С какво се храниш?“ и каквото и да ми отговори, аз мога да му кажа: „Дано да ти е от полза тази храна“. Мисля, че също е добре да се поинтересувам: „А кой те лекува?“. И дори и да не чуя неговия отговор, смело мога да похваля уменията на доктора.
И така, готов за посещението си, глухият човек се отправил към своя съсед.
– Как се чувстваш? – започнал разговора според своя план.
– О, приятелю, смъртта вече ме призовава... – със слаб глас отговорил болният.
– Е, слава Богу! – казал глухият и се усмихнал почтително.

110
Болният, чувайки тези думи, изпаднал в недоумение и си помислил: „Само най-злият ми враг може да благодари на Бога за моята смърт...“
А глухият продължавал със своите предварително подготвени въпроси:
– С какво се храниш, братко?
– Не питай... Храната ми не е храна, а просто отрова! – тихо казал болният.
– Дай Боже да ти е от полза тази храна!
Преди да се опомни от това пожелание, болният чул и следващия му въпрос:
– А кой те лекува?
– Вероятно самият ангел на смъртта – със сълзи на очи промълвил съседът.
Отново без да чуе отговора на болния, глухият продължил:
– Уменията на този лекар са всеизвестни. И той винаги довежда всичко, с което се е захванал, до успешен край. Мисля, че ще се справи и с твоята болест.
Така приключил разговорът и глухият си тръгнал доволен и с чувство за изпълнен дълг. А в това време болният си мислел: „Кой да е предполагал, че този човек, с когото живеем къща до къща толкова години, е таял такава омраза към мен... Аз вече нищо не мога да направя, но дано Господ да го накаже за злорадството и лошотията му. Как е възможно да се радваш на чуждото нещастие... Това е светотатство! Боже, колко е грешен този човек!“.

Може би често в живота ни се случва да правим неща, които мислим, че
са добри и достойни, а те са неразбрани от околните и по някаква причина
дори се тълкуват като най-тежкия грях. А понякога просто от глупост,
точно като глухия човек, караме някого да страда, без дори да подозираме.

Изтегляне 1.26 Mb.

Сподели с приятели: