клаустрофобични и вдъхващи ужас оскърбления за духа, [са неща] които могат да превърнат места като Куонтико и Парне Айланд в същински подобия на концентрационен лагер.“ Но разказът на Стайрън е нещо повече от представяне на несгодите в „кошмара на тренировките“. В него той говори и за резултата, който целенасочено постигат: „Не познавам мъж, който да е бил някога морски пехотинец, без значение какво е правил след това, който да
126 не смята, че тренировките във военния лагер са били решаващият фактор той да стане по-жилав или просто посмел и по-достоен за униформата.“ Но защо изобщо трябва да обръщаме внимание на думите на Уилям Стайрън, на един писател? В крайна сметка, при професионалните разказвачи границата между истината и измислицата често се губи. Защо всъщност да му вярваме, когато той твърди, че „адският“ характер на неговото военно обучение не само е дал добри резултати, но е бил и нарочно замислен, целта му е била в определена степен да породи гордост и другарско чувство между всички онези, които преминават през него и успяват да оцелеят? Има поне една причина да приемем неговите твърдения и тя идва от неподправената реалност. Това е случаят с кадета Джон Едуарде от академията „Уест Пойнт“. Той е изгонен от Военната академия на Съединените щати през 1988 г. поради обвинения, свързани с разпространеното насилие спрямо кадетите първокурсници от страна на по-старшите кадри. То се прилага с цел новите военнослужещи да бъдат изпитани дали ще издържат на напрежението на тренировките в „Уест Пойнт“. Но причината за изгонването на Едуарде, който е един от първите по успех във випуск от близо 1100
