Силнатазаплаха се оказва ефикасна, докато съществува възможност момчетата да бъдат хванати и наказани. Но това Фрийдман вече го знае. По-интересна за него е ефективността на заплахата върху поведението на момчетата по-късно, когато той не е наблизо. За да установи какво ще стане в този случай, около шест седмици по-късно той изпраща в същото училище млада жена. Тя трябва да изведе момчетата едно по едно, за да участват в „експеримент“. Без дори да споменава за Фрийдман, тя придружава всяко от момчетата до стаята с играчките и му поставя задача, свързана с рисуване. След това, докато уж изчислява резултата от теста, тя казва на момчето, че може да си играе с която иска играчка в стаята. Интересният резултат е, че от момчетата, които си избират играчка, 11% пожелават онази, с която им било забранено да играят повече от месец по-рано. Суровата забрана на Фрийдман, която е имала такъв успех тогава, се оказва напълно неефикасна, тъй като заедно с него изчезва и заплахата от наказание. Но нещата не свършват дотук, Фрийдман леко променя процедурата при втора група момчета. На тях, както и на първите, той показва петте играчки и им забранява да си играят с робота, докато го няма, защото: „Не е хубаво да играете с робота.“ Този път обаче Фрийдман не използва голяма заплаха, за да накара момчетата да слушат. Той само напуска стаята и наблюдава през едностранното огледало дали неговото указание ще бъде изпълнено. И то е изпълнено. Както и преди, само едно от двадесет и две момчета посяга към робота, докато Фрийдман го няма. Голямата разлика между двете изследвани групи се проявява шест седмици по-късно, когато те получават възможност да играят с играчките, докато Фрийдман го
