живота в големия град. Никой не може да каже защо трийсет и осем души не са посегнали към телефона, когато Катрин Дженовезе е била нападната, защото те самите не знаят. Но може да се каже, че тяхната апатия е присъща за големия град. Това е едва ли не въпрос на психологическо оцеляване. Когато човек е заобиколен от милиони хора, притиснат между тях, единственият начин да се предпази от тяхното постоянно присъствие е да не им обръща внимание колкото може повече. Безразличието към съседа и неговите проблеми е станало условен рефлекс за живота в Ню Йорк, както и в другите големи градове. С раздухването па случая - както в книгата на Роузънтал, така и в редица вестници и списания, няколко новинарски емисии по телевизията и пиеса — случилото се е Катран Дженовезе привлякло вниманието на двама професори по психология от Ню Йорк, Биб Латаи и Джон Дарли. Те прегледали докладите за случая и въз основа на своите познания по социална психология предложили може би най- невероятното до този момент обяснение за бездействието -
176 фактът, че е имало цели трийсет и осем свидетели. В предишните описания на историята неизменно се изтъкнало, че никой не е предприел нищо, макар че са гледали трийсет и осем души. Латан и Дарли предположили, че никой не е помогнал именно защото е имало толкова много наблюдаващи. Според психолозите съществуват поне две причини случайният свидетел на произшествие да не направи нищо, когато около него има и други хора. Първата причина е сравнително ясна. Когато има няколко души, които могат да помогнат, личната
